Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (61)

Скъпоценните вкаменелости

Едно момче донесе парче вкаменено дърво и дебела плочка антрацит с огледална повърхност и с отпечатъци на листа от папрат, който е растял, както каза момчето и го потвърди учителят по история, преди стотици хиляди, а може би и милиони години.

Целият клас се събра около чина, където бяха вкаменелостите и ги заразглежда с любопитство. Момчетата вземаха в ръка тежките вкаменелости и всеки възкликваше посвоему:

— Охо-хо!

Или:

— Ей-ей-ей!

Или:

— Ай-ай-ай!

Но общо взето, камъните от преди милиони години не заинтересуваха кой знае колко класа и момчетата скоро се разотидоха по чиновете си. Но на мен вкаменелостите ми направиха потресаващо впечатление. Въображението ми рисуваше картини на папрати-дървета и някакви други чудовищни растения, сред които бродеха ихтиозаври с продълговати и мънички главички на фона на огненочервен залез и всичко това го е имало на земята преди милиони години. Много живо виждах неправдоподобните клони на допотопните папрати с дребни овални листенца по пирамидовидните краища. Впоследствие тези листенца са се отпечатали върху пластовете каменни въглища, които, както вече знаех, са се получили от стеблата на дърветата, лежали в земята невъобразимо дълго време — милиони, милиони години.

Страшно е да си го помислиш.

Пожелах да имам тези вкаменелости, пожелах го мъчително, страстно. Разбирах, че представляват огромна ценност и момчето — техният притежател — за нищо на света няма да иска да се раздели с тях.

Но какво беше моето учудване, когато на молбата да ми даде макар и най-мъничко парченце вкаменено дърво и най-дребна частица от допотопния антрацит с едничък само отпечатък на овално листенце, момчето каза:

— Вземи ги всичките, щом искаш!

— Даром?

— Разбира се. Вече ми омръзнаха да ги мъкна в чантата си — отговори то.

— Честна благородна?

— Ами да! Татко ще ми донесе колкото поискам от Донецкия басейн, цял чувал!

Бащата на момчето беше началник-влак по железниците.

Не вярвайки на щастието си, бързо напъхах вкаменелостите в чантата и не без усилия ги домъкнах вкъщи — оказаха се страшно тежки.

Душата ми ликуваше: притежавах скъпоценни вкаменелости, каквито съм виждал досега само на картинка в учебника. А щом са попаднали в „Природознанието“, значи цена нямат. Представих си какъв възторг ще предизвикат моите вкаменелости вкъщи и как ще почне да ми завижда Женка. Беше ми малко жал за момчето, което така лекомислено ми подари вкаменелостите: горкият, навярно дори не подозира колко са ценни.

Обаче нито на улицата, нито на двора, нито у дома моята придобивка не направи никакво впечатление. Момчетата и момичетата просто недоумяваха за какво всъщност се хваля. У дома леля се намръщи и каза, че пак съм надомъкнал разни боклуци.

Женка обидно се хилеше.

А татко, като се върна вечерта от занятия, разгледа придобивката ми и каза, че подобни вкаменелости доста често се намират в каменовъглените шахти и рудници и това за сетен път потвърждава, че животът на нашата планета съществува вече от много и много милиони години.

… Той каза, че в каменовъглените пластове често се срещат отпечатъци не само на растения, но и на миди, на мекотели и гръбначни животни. Татко говореше за това като за най-обикновени неща. И аз си представях върху каменовъглен пласт отпечатък от скелет на допотопен гущер с все по-малки и по-малки прешлени към опашката…

Бях потиснат.

Но дълбоко в душата си не повярвах на татко, че моите вкаменелости не представляват нищо особено. Не можех да се разделя лесно с мисълта, че притежавам скъпоценности, за който всеки музей би дал огромна сума.

Та нали те събират, мислех си аз, чирепи (парчета) от глинени съдове и наконечници на стрели, които са всичко на всичко от няколко хиляди години. А моите вкаменелости са от много милиони години. Особено се възхищавах от едно парче вкаменено дърво, на вид парче от обикновена цепеница, а тежко като олово и невероятно твърдо — по никакъв начин не може да се отчупи от него дори тресчица: уж всичките му влакна личат, а се бяха превърнали в кремък.

Не, татко сигурно греши.

Такива неща, уверен бях, се срещат в природата изключително рядко, по-рядко отколкото злато и брилянти.

То се знае, че на другия ден рано сутринта внимателно завих вкаменелостите си в „Одесский листок“ и вместо на училище отидох в археологическия музей.

Тая идея ми хрумна посред нощ и ми се стори един от най-лесните начини за бързо забогатяване.

Касиерката при входа на археологическия музей поиска да си купя входен билет, но аз с достойнство й отговорих, че не съм просто обикновен посетител, а съм дошъл по важна работа и желая да видя директора на музея.

Излезе един шишко в сюртук, с университетска значка на гърдите, и попита какво желая.

Мълчаливо отвих вкаменелостите и ги поднесох към лицето на шишкото, като едва прикривах, че тайно в себе си ликувам.

— Виждате ли? — попитах аз.

— Е, виждам — отвърна шишкото. — А какво искаш от мен?

— Купете ги за вашия музей — казах аз и щом забелязах на лицето му неопределено изражение, нещо средно между учудване и веселост, добавих не съвсем уверено: — От няколко милиони години са. Ще дадете ли за двете пет рубли?

Шишкото взе от ръцете ми вкаменелостите, завъртя ме с гръб към себе си, отвори чантата ми, напъха там пакета с вкаменелостите и закопча каишката на чантата. После ме заведе до грамадната входна врата с огледално лъснати медни дръжки и каза:

— Да те няма!

— Чичко — обадих се внезапно аз с тъничък, умолителен глас, — нека поне безплатно разгледам вашия музей.

— Това може — радушно се съгласи чичкото и ме поведе по огромния и хлъзгав паркет на безлюдния студен музей, където наредени във витрини се виждаха черепи и кости, позеленели медни украшения на скитите, глинени свещници, кремъчни наконечници на стрели и много други неща, които поразяваха въображението на посетителя. Минавах покрай амфори, високи колкото мене, където древните гърци са съхранявали пшеница и вино; покрай лакиран сандък, който имаше приблизителни очертания на човешко тяло, и аз знаех, че вътре лежи, обвита с черни насмолени ленти, древноегипетска мумия — онова, което е останало от египетската царица или цар, фараон. Навсякъде бях обкръжен от белезите на непостижимо далечно минало, а през високите прозорци на музея с блестящо лъснати медни дръжки, от които миришеше на смазка за самовари, се откриваше гледка към пристанището, с карантината, с рампите, построени наново след изгарянето им през време на революцията в 1909 година, и където сега буферите се тракаха един о друг, лашкаха се напред-назад червени товарни вагони, препълнени с бесарабска пшеница, и се чуваше свирката на маневреното локомотивче, което изпускаше облаци пара, а лебедките на параходите до кея издаваха своите обичайни звуци:

Скръц-скръц-скръц-скръц…

… които, струва ми се, отдавна са описани от един знаменит писател, като че от Чехов… А сред вълните се виждаше огледалното отражение на белоснежния пристанищен фар с форма на леко удължена камбана и яхта с надути платна, силно наклонена настрана, заобикаляше красиво фара, като оставяше след себе си пенеста диря, мръсно черни влекачи браздяха синьо-зеленото огледало на акваторията, и всичко това вкупом бе толкова прекрасно, че ако можех, бих го описал в стихове.

Сбогувах се с добродушния шишко, излязох на улицата, минах покрай глинените амфори, наредени в древногръцкия портик на музея, и се помъкнах по улица „Пушкинска“ към гарата и Куликово поле.

Гнетеше ме чувство на вина пред татко и гимназията, тъй като пропуснах занятията.

Под зимното ласкаво южно слънце ми беше горещо в шинела, подплатен с вата, каишките на чантата, където ведно с книгите бяха и моите страшно тежки вкаменелости, се врязваха в раменете ми.

Измъкнах вкаменелостите от чантата, сложих ги на тротоара до дънера на стар петнист платан и с въздишка на облекчение тръгнах към къщи, като размишлявах за времето — колко е неизмеримо огромно, милиони, милиони години и колко съм дребен в сравнение с това безкрайно време, не по-голям от кръглото листенце на допотопната папрат, отпечатана на каменовъгления пласт, която на свой ред някога в незапомнени времена е била живо дърво.

… и може би някой някога ще открие в дълбините на вечността каменовъглен пласт от хилядолетия с отпечатък на моите прешлени и редом с тях парче от вкаменен дъб, от оня, който растеше тогава в Отрада под нашия балкон…