Тами Хоуг
Надпревара с похитител (37)

33.

„Донеси парите на уреченото място. В неделя. Точно в шест.“

Тъй като нямаше никакви други инструкции, предположих, че става въпрос за първоначалното посочено място.

Ставаше въпрос за конния парк, който съществуваше едва от 2000 година, където американският олимпийски отбор тренираше обездка. За разлика от тренировъчните площадки в Уелингтън, тук всичко бе много по-компактно, със значително по-семпло разпределение с четири опесъчени хиподрума, които се използваха главно за обездка и три манежа за разгряване, разположени под формата на буквата „П“ около просторна тревна площ. Също както повечето конюшни в конната база, и тук имаше огромни палатки с преносими хранилки, разположени в предната част. Тук боксовете се изпълваха единствено, когато предстоеше представяне. През останалото време паркът пустееше.

В задната част се намираше единствената стабилна постройка — груба двуетажна сграда с огромни бели колони отпред. На първия етаж бяха секретарските офиси, а на втория — електронният и озвучителният център.

От втория етаж се виждаше целият парк. Това бе съвършеното място, на което някой снайперист можеше да заеме позиция.

Сградата бе в самия край на парка. Зад нея минаваше канал, единият бряг на който бе обрасъл с дървета. Отвъд дърветата имаше нещо като пътека, по която минаваха велосипеди и джипове за ужас на хората, които отглеждаха капризни състезателни коне. Ако някой минеше по пътеката и пресечеше канала, можеха да използват стълбите, които се виеха в задната част на сградата.

Сигурно похитителите знаеха тези подробности. Нали те бяха избрали мястото. Странен избор, казах си аз. Нямаше много пътища за влизане и излизане. Те щяха да видят врага от разстояние, ала врагът също щеше да ги види. Залавянето им бе единствено въпрос на числено превъзходство. Защо не бяха избрали място с много народ, откъдето да избягат незабелязани?

„Никаква полиция. Никакви детективи. Ти наруши правилата. Момичето ще плати.“

Тук нямаше да се получи както трябва.

Похитителите знаеха, че вече участват и хора от шерифската служба. Не можеха да рискуват да се покажат с Ерин на такова открито място. Предполагах, че самите те няма да се появят. Не, нямаше да дойдат на мястото.

Шест часа в неделя. Точно една седмица след като бяха отвлекли Ерин Сийбрайт. Зачудих се дали времето имаше значение. Питах се дали всички ченгета ще бъдат в Локсахачи, когато похитителят изхвърлеше тялото на Ерин пред задния вход на конната база в Уелингтън — мястото, откъдето бе отвлечена.

Пуснах касетата с отвличането с надеждата да видя нещо, което преди бях пропуснала, да достигна до някое прозрение.

Ерин стоеше пред портата. Чакаше. Кого ли чакаше? Приятел? Любовник? Дилър на наркотици? Дон Джейд? Томас Ван Занд? Не изглежда изобщо напрегната, когато вижда белия ван. Дали го е познала? Дали не си мисли, че това е човекът, когото очаква? Дали това е бил човекът, с когото е имала среща?

Ландри ми беше казал, че се е свързал с отдел „Наркотици“, за да провери какво е миналото на Ерин Сийбрайт. Хващана е била един-единствен път с екстази. Какво ли бяха открили? Преди две години щях да знам към кого да се обърна за информация, ала тогава бях все още част от екипа на наркоченгетата. А две години са много време в бизнеса с наркотици. Нещата там се променят главоломно. Дилърите ги тикват в затвора или ги избиват. Дребните риби се сменят още по-често, особено когато отговарят за продажбите в гимназиите. Те трябва да бъдат приблизително на възрастта на клиентите си, ако искат да им имат доверие.

Тази работа с наркотиците май нямаше да ме изведе доникъде. Ако тя разпространяваше кока или хероин, което е свързано с много пари, да, разбира се. Само че трябваше да продаде бая екстази, за да изработи тристате хиляди долара, които бяха поискани за откуп. Провинението й не бе нищо повече от младежка лудория, точно както бяха преценили и в съда. Тя не бе обвинена за разпространение, само за притежание.

Зачудих се дали отличникът Чад Сийбрайт знаеше, че Ерин е взимала наркотици. Питах се доколко е успяла да го разврати. Той нямаше правдоподобно алиби за вечерта на отвличането.

Само че Ландри не ме беше питал за Чад.

Възможно ли е Дон Джейд да се окаже партньорът на Ван Занд в отвличането?

Ландри не бе задал случайно този въпрос. Дали Ерин не е била на онова място, за да се срещне с Джейд? Джейд ли бе зрелият мъж в живота й? Бях готова да се обзаложа, че отговорът е да. Ако наистина беше така, тогава Джейд щеше да контролира момичето и тя нямаше да бъде заплаха, дори да знаеше какво се бе случило с Ярка звезда.

Помислих отново за коня и за начина, по който бе умрял, за успокоителното, което му е било дадено. Парис не каза нищо съществено за лекарството. Беше изброила възможностите: ромпун, ацепромазин, бенамин.

Знаеше се, че Джейд е посягал на коне преди и е успявал да се измъкне. Ако това бе истина, той много добре знаеше, че няма смисъл първо да упоява коня. Нямаше да допусне некропсията да покаже издайнически резултат.

Ами ако намекът, който отправих към Майкъл Бърн, се окажеше истина? Ами ако Бърн мразеше съперника си толкова много и желанието му да го съсипе бе по-силно от всичко, толкова силно, че бе готов да пожертва животното, което обичаше, за да натопи Джейд?

Бърн със сигурно знаеше, че едно успокоително ще бъде като огромна червена точка за застрахователите. Компанията щеше да откаже да плати. Трей Хюс губеше четвърт милион долара. Джейд се прощаваше с кариерата си и по всяка вероятност щяха да го тикнат в затвора.

Ако Ерин е знаела за смъртта на Ярка звезда, ако е била наясно как Бърн е организирал всичко, то тогава Бърн имаше мотив да се отърве от момичето. Защо обаче да рискува с отвличане? Толкова ли отчаяно се нуждаеше от пари? Вероятността да го хванат бе много голяма, освен ако не бе открил начин да лепне и отвличането на Джейд. Така и не успях да измисля как би могъл да го направи. Ако Ван Занд имаше нещо общо с отвличането, не намирах връзката между него и Бърн.

Станах от стола, обиколих къщата и се опитах да отделя истината от догадките.

Бях убедена, че Томас Ван Занд е социопат, престъпник, убиец. Имаше логика. Ако беше виновен за смъртта на едно момиче, можеше да бъде отговорен и за изчезването на друго. Той бе толкова арогантен, че сигурно си мислеше, че може да извърши похищение за откуп. На кого ли се е доверил, за да го направи свой партньор? А кой се бе доверил на него?

Всичко, това бе прекалено рисковано за Джейд. Може би той също бе социопат, но между Ван Занд и Дон Джейд имаше огромна разлика. Ван Занд бе непредсказуем. Джейд умееше да се контролира и бе методичен. Защо му е да се замесва в нещо, което ще го изобличи като мошеник и убиец? Защо да убива Ярка звезда по начин, по който всички ще решат, че е виновен? Защо да рискува да отвлече Ерин за откуп?

Ако е искал да се отърве от нея, защо просто не е направил така, че тя да изчезне? Ако твърдеше, че се е преместила в друг град, защо не бе скрил колата й? Защо я бе оставил паркирана в конната база с надеждата да не я забележат?

Нещата не се връзваха. Ландри обаче мислеше, че Джейд е вътре. Защо?

Ерин бе имала нещо общо с Ярка звезда.

Уж беше казала на Джейд, че напуска. Единствено на него.

Джейд я бе виждал последен.

Той каза, че била заминала за Окала. А това не бе така.

Защо му трябва на Джейд да измисля подобни небивалици, които лесно можеха да бъдат проверени и да се докаже, че са неверни.

Наистина не виждах къде е логиката. Само че Ландри бе открил смисъл. С каква друга информация разполагаше, която не ми беше известна? Някоя незначителна на пръв поглед нишка, която свързваше Дон Джейд с престъплението.

Телефонните номера, от които някой бе звънял в дома на семейство Сийбрайт.

Не ми беше приятно, че Ландри разполага с подробности, за които аз не знам. Аз бях тази, която му дадох номерата, а той трябваше само да ги провери. Аз бях тази, която му даде видеокасетата от отвличането, а той имаше около себе си техници, които да обработят записа. Аз бях тази, която се сети да провери в Интерпол какво могат да кажат за Ван Занд. Също така знаех, че ако Ландри пръв се бе обадил в Интерпол, никой нямаше да скрие от него информация за миналото на Ван Занд.

Огорчението се трупаше в гърдите ми. Случаят си беше мой. Аз бях тази, която прояви достатъчно загриженост и се опита да помогне на момичето. Аз бях тази, която свърши черната работа. И в същото време аз бях тази, която подритваха. Информацията била секретна и било преценено, че не може да ми се казва.

И кой бе виновен за тази работа?

Аз.

Аз си бях виновна, че вече не съм ченге. Аз бях виновна, че вкарах Ландри в играта. Бях постъпила правилно и междувременно се бях оттеглила.

Случаят беше мой. Мой си беше. Тези думи се повтаряха в главата ми в безкраен ритъм. Случаят беше мой. Мой си беше. Това бе същият случай, който не исках да поема. Случаят беше мой. Мой си беше. Той бе свързал живота ми с истинския свят. Същият свят, от който сама се бях оттеглила. Светът, от който се бях отказала.

Противоречиви чувства се блъскаха като остри камъни и искрите, разхвърчали се от тях, подклаждаха лошото ми настроение. Не издържах повече на напрежението, затова грабнах един от уникатите, които красяха декора, и го запокитих с всичка сила в стената.

Почувствах се по-добре. Трясъкът бе задоволителен. Взех друг уникат — някаква тежка дървена топка от колекция, подредена в една купа, и я метнах като бейзболна топка. Див животински звук избликна от гърлото ми. Беше оглушителен вик, който продължи толкова дълго, че усетих как главата ме заболя от усилието. Когато най-сетне млъкнах, се почувствах изцедена, сякаш някой демон бе изтръгнал душата ми.

Отпуснах се на канапето. Дишах тежко и зяпах стената. По нея бяха останали две видими вдлъбнатини на височината на главата. Май това бяха подходящи места за картини.

Преместих се на един стол, отпуснах главата си в ръце и се опитах да изпразня главата си за десет минути. След това се изправих, взех си ключовете и пистолета и излязох от къщата.

В никакъв случай нямаше да позволя на Джеймс Ландри да ме изключи. Случаят си беше мой. Аз бях тази, която щеше да го разреши.

Щеше да бъде или краят на случая, или моят край — последователността беше неизвестна.