Тами Хоуг
Надпревара с похитител (28)

24.

Хората са способни на какви ли не противни неща.

Какво уникално прозрение от страна на Трей Хюс III. Може би имаше някаква здрава мисъл в самовлюбения нарцисист пияница. Имаше нещо добре прикрито зад привидното безгрижие, нещо, което бе проникнало отвъд алкохолната мъгла и го тормозеше.

„Сигурно е така, заради убийството.“

„Ама то нали стана отдавна.“

Сигурно говореше за Ярка звезда и по този начин признаваше, че конят е бил убит. В същото време, не можех да забравя трупа на Джил Морон. Връзката между Джил и Ерин ме притесняваше. След като едната бе убита, какво пречеше и с другата да се е случило същото?

Не ми беше приятно, че подобно нещо се случва в света, който бях избрала да бъде тайното ми убежище. Хората са си хора навсякъде. Мястото не променя основните човешки чувства — завист, алчност, похот, ярост, злоба. Главните действащи лица в тази драма спокойно можеха да бъдат пренесени в която и да е друга пиеса. Развитието щеше да бъде същото.

Оставих Трей Хюс и отидох да потърся единствения човек, когото никой не бе разпитал, но предполагах, че може да сподели нещо интересно. Той бе единственият в конюшнята на Джейд, който бе винаги на мястото си, ала бе почти невидим. Ставаше въпрос за Хавиер.

Той не знаеше английски, ала това не означаваше, че е глух или глупав, но поне съществуваше анонимно и незабелязано. Кой знае на какво е бил свидетел в отношенията на персонала и клиентите на Джейд. Никой не му обръщаше внимание, освен за да му даде някоя задача.

Само че тази сутрин Хавиер бе изчезнал още в мига, в който Ландри се бе показал в палатката, така че не успях да го открия. Испаноговорящите работници в съседната палатка нямаха какво да споделят с добре облечената жена, която разпитваше, въпреки че говореше езика им.

Усетих, че съм в задънена улица. За пръв път този ден си казах, че нямам нищо против да имам значка и да мога да се настаня в стаята за разпити, за да въздействам и да дърпам конците на хората, които бяха познавали и мразили Джил Морон, все хора, които бяха познавали и Ерин Сийбрайт и може би криеха ключа за мястото, на което тя се намираше в момента. Познавах тези хора и ги разбирах по начин, по който детективът, водещ разпита, никога нямаше да ги опознае и разбере.

Освен това ми се искаше да подскажа част от въпросите на Ландри. Знаех, че никога няма да ме допуснат до официалното разследване. Въпреки откритите заплахи, които бях отправила към Брус Сийбрайт, вече щях да бъда изключена от разследването на отвличането. Не можех насила да вляза в къщата, още повече че половината ченгета на Палм Бийч щяха да са там. Дори не можех да се обадя на Моли по телефона, защото всички разговори щяха да се подслушват и записват.

Бях принизена в ролята на информатор и не ми беше никак приятно, въпреки че аз бях тази, която накара Ландри насила да се заеме със случая.

А отначало не исках и да чуя.

Стиснах обезверена зъби, тръгнах си от тренировъчната площадка и се отправих към търговската част, за да намеря магазин за мобилни телефони. Купих обикновен телефон с предплатена карта. Щях да го дам на Моли, за да имаме връзка и да съм спокойна, че полицаите не ни подслушват.

Замислих се за човека, който се бе обаждал два пъти на Брус Сийбрайт и се запитах дали и похитителите са били достатъчно хитри, за да направят същото като мен. Дали са си купили телефон, който после лесно ще изхвърлят? Дали го бяха платили в брой, или бяха представили фалшива лична карта?

Дадох списъка с номерата на Ландри, защото той разполагаше с повече възможности да ги провери и можеше да разчита на разпечатка от телефонната компания. Съмнявах се, че ще му излезе късметът и ще попадне на номера на Томас Ван Занд, Дон Джейд или дори на Майкъл Бърн. Ландри щеше да открие каквото трябва до края на деня. Интересно, дали щеше да ми каже? След като се бе накиснал до гуша в кашата, искрено се съмнявах, че ще ме включи. Малка топка страх се завихри в стомаха ми, когато си помислих, че няма да го направи.

Шон ми махна от конюшнята, когато влязох в двора. Слънцето потъваше на запад. Небето бе обагрено в оранжево, на места към хоризонта изпръскано с черен дим. Фермерите горяха стърнищата на захарните плантации след прибирането на реколтата. Ирина хранеше конете. Вдъхнах мириса на животни, меласа и сено. Това ми действаше по-добре от успокоително. Д’Артанян показа глава от бокса и ме побутна. Приближих се до него, погалих го и притиснах буза до неговата, докато му казвах колко много ми е липсвал.

— Тъкмо навреме за коктейлите, миличка. Идвай — покани ме Шон и ме поведе към хола.

Все още бе с бричове и ботуши.

— Извинявай. През последните дни никак не ти помогнах — обърнах се към него аз. — Нали няма да ме уволниш и да ме изхвърлиш на улицата.

— Не ставай смешна. Ти ме въвлече в международна интрига. Години наред ще има с какво да се хваля, когато съм в компания. — Той отиде до бара и си сипа чаша мерло. — Искаш ли? Кървавочервено е. Много ще ти хареса.

— Не, благодаря. Ще ми стане лошо.

— Как ли пък не.

— Тоник с лимон за мен.

Той ми сипа и аз се настаних на едно от столчетата на бара уморено. Всяка част от тялото ми бе изтръпнала.

— Днес говорих с едни приятели в Холандия — започна да разказва той. — Вече бяха чули, че Ван Занд е идвал в конюшнята ми.

— Невероятно!

— Очевидно Ван Занд не си губи времето и е разтръбил, че може да купувам и продавам коне с негова помощ.

— Сигурно. Ти си сочна хапка, сладурче. Вкусът ти е чудесен, да не говорим, че си пълен с пари. По всяка вероятност е искал агентът, с който работиш от години, да разбере час по-скоро.

— Именно. Слава богу, че се обадих своевременно на Тони и го предупредих, че се жертвам за благородна кауза. Иначе щеше да се качи на първия самолет от Амстердам, за да ме спаси от пипалата на злия Ван Занд.

— А другите ти приятели какво казаха за злия Ван Занд?

— Че е долен тип. Изгонен е от най-добрите конеферми в Холандия. Отказват да търгуват с него.

— Само че има много хора, които нямат нищо против.

Той сви рамене.

— Търговците на коне винаги успяват да си намерят клиенти, а хората, които отглеждат коне, все трябва на някого да продават. Ако никой не търгуваше със съмнителни типове като Ван Занд, нямаше да има бизнес.

— Ще му предам какво си казал, когато вечерям с него.

Той се намръщи.

— Ти ще вечеряш с него? Ще ти трябва каса течен дезинфектант.

— За да го изпия ли?

— За да се изкъпеш след това. Сериозно, Ел — намръщи се още повече той. — Внимавай с тази отрепка. Ирина ми разказа какво е причинил на приятелката й. А сега е станало убийство в конната база. Той има ли нещо общо? Там си била през целия ден, нали?

— Не знам още дали има нещо общо. И други са имали причина да убият момичето.

— Господи, Ел.

— Знаеш с какво се занимавам. Сега вече се намесиха и ченгетата.

— Този сутринта ченге ли беше? — попита той и ме погледна хитро. — Питам за красавеца със сребристата кола.

— Детектив е — поправих го аз. — Красавец ли каза? Не съм забелязала.

— Миличка, трябва да отидеш на очен лекар, щом не си забелязала.

— Прекалено много трески за дялане има като човек.

— Ти също — отвърна той с широка усмивка. — Ще бъдете съвършената двойка.

— На теб май ти трябва психиатър — оплаках се аз. — Кашата, в която съм се заровила, благодарение на теб, между другото, е свързана с твърде много гадости. Романтичните преживявания не са на дневен ред, дори да се интересувах, само че случаят не е такъв.

Той затананика мелодия и се замисли за нещо, което със сигурност нямаше да ми е приятно да науча. Чувствах се неловко, когато някой ме възприемаше като сексуално същество, защото бях престанала да мисля по този начин за себе си преди две години.

Освен видимите белези по тялото ми, самоуважението ми бе разбито на пух и прах в деня, когато Хектор Рамирес бе застрелян в Локсахачи, а аз попаднах под гумите на Били Голъм.

Въпреки че през последните две години хирурзите се бяха опитали да се справят с физическите травми — оправяха счупени кости, кърпеха кожа, разкъсана, докато съм се влачила по пътя, изграждаха отново размазаната половина от лицето ми, — не знаех дали някога ще се почувствам цяла отново. Липсваха важни части от мен — части от душата ми, от самото ми същество. Може би пластовете щяха да се натрупат с течение на времето. Може би процесът бе започнал. Само че ми предстоеше дълъг път и през повечето дни се съмнявах дали ще ми остане сила, за да завърша това пътуване. Знаех със сигурност, че не искам никой около себе си, за да наблюдава процеса. Най-малко Джеймс Ландри.

— Никога не казвай никога, миличка.

Шон допи виното и отиде да се приготви, за да купонясва цяла вечер из Палм Бийч. Аз се върнах в къщата за гости и проверих имейла.

Специален агент Армеджиън, познатият ми във ФБР, ми беше изпратил информацията от Интерпол.

Според Армеджиън Ван Занд не е бил арестуван, въпреки че в Интерпол имали досие за него. И това беше нещо. Очевидно се е завирал, където не трябва, движил се е на границата между законното и незаконното, ала никога не бе прекрачил тази граница, а ако я бе прекрачвал, никога не го бяха залавяли.

Не се споменаваше и дума за сексуални издевателства.

Останах разочарована, но не и изненадана. Дори да имаше други жертви на съмнителния му чар, те сигурно са били като приятелката на Ирина — млади, неопитни, съвсем сами в чужда страна, уплашени да кажат на когото и да било.

Тъй като трябваше да прочистя ума си, преди да се заема с вечерното надлъгване, аз си сложих бански и отидох в басейна, за да оставя водата да успокои тялото ми и да прочисти наслоилата се в мозъка ми мръсотия.

Слънцето бе залязло, въпреки това басейнът искреше в тъмносиньо, осветен отвътре. Не мислех за абсолютно нищо, докато лениво замахвах с ръце и се обръщах, когато стигнех стената. Напрежението се стопи и за известно време се превърнах в гъвкаво водно животно, само кости, мускули и инстинкт.

Когато се наситих, се отпуснах по гръб във водата и погледнах към звездите в индиговосиньото небе. След това пред погледа ми попадна Ландри, застанал на самия край на басейна.

Гмурнах се, а когато изплувах, тръснах глава.

— Детектив. Изненада ме.

— Сигурен съм, че не се случва често.

Все още бе с работните си дрехи, въпреки че бе разхлабил вратовръзката и бе навил ръкави.

— Аз съм виновна, защото ти казах кода на портата. Наслуша ли се на празни приказки?

— Беше безкраен ден.

— Съжалявам, май го пропуснах. Няма по-лошо ченге от мен.

— Не се съмнявам, че е така — отвърна той с крива усмивка. — Няма ли да ме поканиш? Струва ми се, че водата е хубава.

— Много е банално. Изпитвам истински ужас от предвидимите неща.

Доплувах до стълбата и излязох. Едва се сдържах да не се покрия колкото е възможно по-бързо с кърпата. Не исках да види колко уязвима се чувствам. Имах чувството, че дори в сумрака около басейна той ще види всеки белег, всеки дефект. Ядосах се, защото не трябваше да има значение.

Избърсах водата, изсуших си косата, след това завързах краищата на кърпата на кръста си като саронг, за да скрия белезите и вдлъбнатините по бедрата. Ландри ме наблюдаваше напълно безизразно.

— Нищо свързано с теб, Естес, не е предсказуемо.

— Ще го приема за комплимент, въпреки че едва ли приемаш непредсказуемостта за добродетел. Добри новини ли носиш? — попитах аз и го поведох към къщата за гости.

— Полицаите са открили колата на Ерин Сийбрайт — обясни той. — Паркирана била в самия край на паркинга край входа за товарни автомобили в конната база, скрита под няколко сантиметра прах.

Стисках с ръка бравата, притаила дъх, изпълнена със страх той да не ми каже, че Ерин е била открита мъртва в багажника.

— Проверяват за отпечатъци и всичко останало.

Въздъхнах облекчено.

— Къде точно е била?

— На паркинга до входа за тежкотоварни автомобили, съвсем близо до пералнята.

— Защо е оставена там? — попитах аз, въпреки че не очаквах отговор.

Би трябвало да паркира близо до конюшнята на Джейд, не на един километър. Какво търсеше там колата й?

Ландри сви рамене.

— Може да е искала да остави разни неща за пране.

— И след това да отиде пеша до конюшнята на Джейд? А после да се върне още веднъж до портата, за да се срещне с когото е имала среща? Нещо не се връзва.

— Не се връзва, ако похитителите са я преместили там — отвърна Ландри. — Тях какво ги интересува къде е паркирана колата й?

Замислих се над въпроса му, докато влизахме.

— За да спечелят време. Понеделник е бил почивен ден за Ерин. Ако не беше Моли, никой нямаше да разбере, че тя е изчезнала от вторник сутринта.

— И във вторник никой нямаше да забележи, защото Джейд твърди, че тя е напуснала, за да се премести в Окала — довърши теорията си Ландри.

— Той как прие разпита?

— Никак не му беше по вкуса. Нито разпитът, нито убийството.

— Спокоен ли беше?

— Направо не е за вярване.

— Ами… този тип си изкарва хляба като прескача на кон препятствия по-високи от мен. Това не е за хора със слаби нерви.

— Също и убийството.

Игра значи. Едва ли средностатистическият човек би приел убийството и отвличането за игра, но по един извратен начин, беше точно така. Игра с невероятно високи залози.

— Някакви новини от похитителите?

Ландри седна на облегалката на един стол с ръце в джобовете и поклати глава.

— Не. Телефоните се подслушват. Изпратих двама да проверят съседите. Беше напълно безсмислено.

— В секцията, под телевизора има бар — посочих аз към хола. — Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо. Сипи си, докато се облека.

Накарах го да чака, докато се изкъпя набързо, след това застанах пред огледалото, взряна в образа си цели пет минути, опитвайки се да разбера собственото си безизразно лице.

Не ми хареса трепетът, който усещах под лъжичката. Стаеният там страх бе заменен от нещо, което едва успях да позная — надежда. Не ми се искаше появата на Ландри да означава толкова много, че да се радвам, задето ме включва и ми разказва подробности.

— Казала си на Сийбрайт, че си частен детектив — обади се той. Гласът му проехтя силен и ясен. Сигурно бе застанал от другата страна на вратата. — Така ли е?

— Не бих казала.

— Това е измама.

— Не е никаква измама. Лъжа е — поправих го аз. — Щеше да бъде измама, ако ги бях подвела и бях взела пари от Сийбрайт, а аз не съм направила такова нещо.

— От теб може да излезе невероятен адвокат.

И баща ми казваше така. Нали затова станах ченге. Не исках да бъда като него и да усуквам закона все едно е парче тел, която се криви в зависимост от нуждите на корумпираните и богатите. По онова време не разбирах, че като стана ченге, самата аз ще усуквам нещата както ми е угодно, за да оправдая действията си, защото бях убедена, че каузата ми е справедлива. Дори така да е, не бях като него. Това бе най-важното.

— Проверих хлапето на Сийбрайт — разказваше Ландри. — Никога не е причинявал неприятности. Добър ученик е, участва в най-различни извънкласни дейности.

— Като например да чука доведената си сестра ли?

— Не забравяй клуба по математика.

— Не ми хареса, че лъже къде е бил в неделя — подсетих го аз.

— Крушата не пада по далече от дървото.

Сложих си черно бельо и погледнах през рамо, защото имах чувството, че Ландри е застанал на вратата. Нямаше го.

— Естествено че Сийбрайт ще се застъпи за собствената си плът и кръв. — Сложих си бяла риза и тесни черни панталони. — Дори не би предположил, че Чад може да се забърка в нещо.

— Да, ако бащата му осигурява алибито. Но в нашия случай алибито помага и на бащата.

Вързах долните краища на ризата на кръста си и излязох от спалнята. Ландри се бе облегнал на плота в кухнята с чаша скоч в ръка. Огледа тоалета през полупритворени очи.

— Не беше нужно да се обличаш толкова хубаво заради мен — каза той.

— Не е заради теб. Не мога да си представя Брус Сийбрайт да е взел активно участие в отвличането. Дори да е искал да се отърве от Ерин, никога не би си изцапал ръцете. Това е прекалено рискована работа. Защо му е алиби, тогава? — попитах аз. — Чад е имал връзка с Ерин.

— Ерин е тази с младежките престъпления — уточни Ландри. — Кражби от магазини. Притежание на наркотици.

— Какви?

— Екстази. Имало полицейска хайка по време на някакъв купон. Боцкала се е. Имам един приятел в „Младежки престъпления“, та той ще провери компанията, с която се е движела — призна Ландри. — Освен това се обадих на един от „Наркотици“, за да провери търговеца.

— Кой от „Наркотици“?

— Броуди. Познаваш ли го?

Сведох поглед и кимнах. Бях застанала срещу Ландри, облегната на другия плот, скръстила ръце на гърдите си. Помещението бе толкова малко, че голите пръсти на краката ми почти допираха обувките му. Хубави качествени кафяви обувки. Ландри явно не признаваше плетените летни обувки.

Едно време Мат Броуди ми беше приятел. Поне така си мислех. Иска ми се да не го бях питала. Сега Ландри чакаше да кажа нещо.

— Да, добър е — измърморих аз.

— Сигурен съм, че много ще се зарадва, като разбере, че го одобряваш — подхвърли саркастично Ландри.

Зачудих се какво ли би казал Броуди за мен, не че имаше значение. Ландри щеше да прецени сам.

— Джейд твърди, че момичето е напуснало просто така — продължи той. — Той я е видял последен. Според мен нещата стоят по следния начин: Ерин е знаела нещо за умрелия кон. Джейд е искал да се отърве от нея. Инсценирал е отвличането, за да изкара някакви допълнителни пари. Момичето сигурно е накиснато в друга помийна яма.

— Дано да грешиш за последното — отвърнах аз, макар да знаех, че по всяка вероятност е прав.

И аз се бях сетила за този вариант.

— Виж, Естес, дължа ти извинение. Затова съм тук. Може би, ако те бях послушал първия път, когато дойде, Джил Морон нямаше да е мъртва. Може би дори вече щяхме да сме спасили Ерин Сийбрайт.

Свих рамене.

— Не знам какво да кажа.

Той беше прав и двамата го знаехме. Нямах намерение да започна да го оправдавам като добра съпруга в напразен опит да замажа гафа. Също така нямаше да му натяквам. Беше преценил погрешно, а пък аз бях последният човек, който ще го критикува.

— Не си виновен само ти — рекох аз. — Аз започнах преди теб. И не предотвратих убийството на момичето. Не успях да открия Ерин. Понякога всичко ужасно се обърква, преди да се оправи.

— Ти вярваш ли в това?

— Налага се. Ако не вярвах, тогава трябва да се обвинявам за всяка гадост, която се случва, а знам със сигурност, че мога да се обвинявам единствено за две трети от тях.

Погледът му задържа моя прекалено дълго. Прииска ми се да се обърна и да се скрия, ала не го направих.

— Джейд има ли алиби за вечерта на убийството? — попитах аз.

— Някаква жена. Клиентка. Сузана Атуд.

— Тя потвърди ли?

Той кимна.

— А има ли кой да потвърди нейните думи?

Той изви очи.

— Естествено. Джейд. Защо? Ти познаваш ли я?

— Знам коя е. Шон я познава. Носии се славата на водно конче.

— Да не би да искаш да кажеш пеперудка?

— Не.

Той изви вежди.

— Познавам този тип жени — продължих аз. — Сузана сигурно си въобразява, че да осигури алиби на един убиец, е като оралния секс през новото хилядолетие. Не бих й се доверила. Но пък аз не се доверявам на никого.

Погледнах часовника си и се оттласнах от плота.

— Сега смятам да те изритам, Ландри. Ще вечерям с дявола.

— Кой от всичките?

— Ван Занд.

Докато се чудех кои обувки да избера, му разказах какво бях научила от Шон и от Интерпол с помощта на приятеля ми Армеджиън. Бях казала на Ван Занд, че ще се срещнем в „Плейърс“ в осем. Разумно бях отклонила предложението му да дойде да ме вземе.

Ландри гледаше към дрешника, подпрял ръце на ханша.

— Искаш да ми кажеш, че този тип е сексуален насилник и въпреки това отиваш да вечеряш с него, така ли?

— Да.

— Ами ако той е убил Джил Морон? Ами ако е заврял Ерин някъде?

— Надявам се да измъкна нещо от него, което да помогне да го приберем на топло.

— Ти да не си се надрусала! — възкликна той, неспособен да повярва. — Глупава ли си или какво?

— На мен няма да посмее да ми прилага номерата си — казах аз и излязох от дрешника с едната обувка в ръка и другата вече обута. — Първо, той знае, че не ме плаши и не може да ме контролира. Второ, мисли си, че имам пари и съм ценна като клиент, а не като жертва.

— А ако се окаже един скапан перверзник, който иска да те изнасили и да ти пререже гърлото?

— Това ще означава, че не съм го преценила както трябва, но това е малко вероятно.

— Естес, той може да е убил момичето снощи. Нямаш никаква представа. Излъга, че не я е виждал. Бил е в „Плейърс“. Барманът и сервитьорката казаха, че й се е натискал. Досега да сме го пипнали, но той умее да се покрива.

— По кое време си е тръгнал от бара?

— Никой не знае със сигурност.

— Тогава го викнете на разпит и го направете луд — посъветвах го аз. Влязох в банята и си погледнах косата. Не можех нищо да направя, за да я приведа в приличен вид. — С най-голямо удоволствие бих прекарала вечерта във ваната с книга в ръка. Само че ако той знае къде е Ерин, за нищо на света няма да ти каже.

— А ти си решила, че на теб ще каже. — Ландри застана на вратата. — Надявам се не си въобразяваш, че ще ти се похвали и ще те покани у тях, за да видиш момичето, което е отвлякъл. Господи!

— Тогава пусни ни опашка! Какво толкова си се затръшкал?

Той поклати глава, завъртя се в кръг и се върна към спалнята.

— Затова не исках да се намесваш — заяви той и насочи пръст към мен, когато излизах от банята. — Ти си имаш свои планове, действаш както на теб ти харесва и…

— Погледни нещата от друга страна. — Бутнах настрани пръста му и усетих, че съм готова всеки момент да избухна. — Аз съм свободна гражданка, Ландри. Не се нуждая от разрешението ти, нито пък от одобрението ти. Ако утре ме намерят мъртва, ще знаеш кого да арестуваш. Така ще ти разреша скапания случай. Ще се превърнеш в героя на шерифската служба — хем си ги отървал от мен, хем си опандизил убиеца. Виж колко постижения само с един замах.

— Не ми влиза в работата и да ти позволя да се убиеш! — кресна той.

— Вярвай ми, че след като сама не съм го направила досега, няма да позволя на отрепка като Ван Занд да го направи.

Носовете ни почти се докосваха и малкото разстояние между нас бе заредено с електричество. Ландри успя да премълчи онова, което му се искаше да ми каже. Може би в момента броеше до десет. Може би едва се сдържаше да не ме удуши лично с голи ръце. Нямам представа какво му минаваше през главата. Затова пък на мен единствената ми мисъл бе, че съм прекалено близо до него.

— И аз бях добра, Ландри — прошепнах аз. — Говоря за работата. Знам, че не всички искат да си го спомнят, но бях добра. Ако не се възползваш, значи си пълен глупак.

Следващите мигове ми се сториха цяла вечност. Стояхме и се гледахме като двойка гневни таралежи, готови за атака. Ландри трепна пръв и отстъпи крачка назад. Май трябваше да съм доволна, ала почувствах разочарование.

— Ван Занд иска да ме впечатли — казах аз. Върнах се при дрешника и извадих малка чантичка, в която можех да напъхам касетофона. — Иска да се направи на върховен мъж, само че устата му е по-голяма от ума. Мога да го накарам да каже неща, които не би трябвало. Ще запиша разговора. След това ще ти се обадя.

— След това ли? — попита натъртено той.

— След кафето — отвърнах аз. — Мога да предлагам себе си само до известна граница. Радвам се, че имаш толкова високо мнение за мен.

— Аз пък се радвам, че имаш някаква граница — измърмори той.

Извади мобилен телефон от джоба си, набра някакъв номер и остана загледан в мен, докато чакаше човека да се обади. Знаех какво прави. От една страна ми се искаше да го помоля да не го прави, независимо от всичко казано преди малко. Само че нямаше да го позволя. Нямах намерение да го моля за нищо.

— Уайс. Ландри се обажда. Ван Занд е в „Плейърс“. Прибери го.

Без да откъсва очи от мен той сложи телефона в джоба си.

— Благодаря ти, че ми каза.

Искаше ми се да му кажа да върви по дяволите, но нямах доверие на гласа си. Имах чувството, че в гърлото ми е заседнала гореща твърда буца. Предпочитах да не правя нищо, да не ми пука за нищо, да живея от ден за ден. Когато не очакваш нищо, когато нямаш цел, не те очакват разочарования. Никой няма да те нарани.

Ландри се обърна и излезе, отнасяйки информацията, която му бях дала, плановете ми за вечерта, също и надеждата да постигна нещо в този неразрешен случай. Чувствах се като глупачка. Бях решила, че е дошъл, за да ме включи и мен, ала той искаше единствено съвестта му да е спокойна. Случаят си беше негов. Единствено и само негов.

„Благодаря ти, че ми каза.“

Крачех из къщата и се опитвах да отблъсна чувствата, които ме връхлитаха. Трябваше да направя нещо. Трябваше да измисля нов план. Нямах намерение да стоя вкъщи и да мисля за чувствата си, освен това нямах хубава книга, за да се отпусна спокойно във ваната.

И ето че у мен се зароди идея. Още преди да се е превърнала в нещо повече от най-обикновен ембрион, аз се преоблякох и излязох.

Животът ми щеше да бъде много по-лесен, ако бях отскочила до книжарницата.