Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (3)

I

— Какво? Пак ли препечени филийки с масло?

— И’кам.

— Пак ли?

Томаш тежко въздъхна. Впери поглед в дъщеря си с неодобрение, сякаш можеше да й внуши да промени желанието си. Но момичето кимна утвърдително, без да се впечатли ни най-малко от раздразнението на баща си.

— И’кам.

Конщанса погледна с укор мъжа си.

— Томаш, остави я да яде каквото иска.

— Ама не й ли омръзва едно и също — възрази. — Препечени филийки с масло, препечени филийки с масло, едно и също, всеки ден. — Наблегна на думата всеки и направи гримаса на отвращение. — Вече не им понасям миризмата, повдига ми се.

— Тя просто си е такава, какво очакваш?

— Знам — отвърна сърдито Томаш. — Но би могла поне да опита да промени нещо, нали? — Вдигна десния показалец. — Поне веднъж в живота. Само веднъж. Не искам повече. Един-единствен път.

Настъпи тишина.

— И’кам п’епечени фи’йки с масло — промърмори дъщерята невъзмутимо.

Конщанса се отдръпна от печката, извади две филийки от хляба на резени без кора и ги сложи в тостера.

— Ей сега, Маргарида. Мама ще ти даде препечените филийки.

Съпругът й се облегна на стола и въздъхна обезсърчен.

— Освен това е ненаситна. — Сърдито кимна с глава. — Виж я как се облизва лакомницата. Слюнки й потичат само докато гледа тостера.

— Тя си е такава.

— Не може така — възкликна Томаш, поклащайки глава. — Ще ни обърка бюджета, ако продължава да яде така. Не печелим само за това.

Майката стопли млякото в микровълновата печка, добави две лъжици шоколад на прах и две лъжици захар, разбърка го и сложи чашата на масата. Миг след това тостерът съобщи с обичайното щракване, че филийките са готови. Конщанса ги извади от тостера, намаза ги с масло и ги подаде на дъщеря си, която веднага ги натъпка в устата, както обикновено, с намазаната страна надолу.

— Ммм, чу’есно! — изпъшка Маргарида, наслаждавайки се на топлите препечени филийки. Надигна чашата и отпи още малко мляко с шоколад; когато остави чашата, шоколадово мустаче се бе изписало над устните. — Много вкусно!

 

 

Баща и дъщеря излязоха от апартамента десет минути след това. Утрото бе студено и ветровито, бризът духаше от север, остър и неприятен, и разлюлените тополи шумяха неспокойно и нервно; капчици вода обсипваха колата, прозрачни и блестящи, а асфалтът бе застлан с мокра пелена; изглеждаше, че вали, но всъщност се виждаха само дрипите на влажната покривка, паднала през нощта, които замрежваха стъклата и се стичаха в микроскопични езерца, пръснати навсякъде из градчето Оейраш.

Томаш носеше чантата в една ръка, а с другата стискаше пръстчетата на момичето; Маргарида беше облечена със светлосиня дънкова пола и тъмносиньо сако, небрежно метнала раницата на гръб. Таткото отвори вратата на малкото бяло пежо, настани Маргарида на задната седалка, остави раницата и чантата до нея и седна зад волана; запали мотора и потегли. Караше бързо, дъщерята закъсняваше за училище, а той трябваше да преодолее сутрешните задръствания и да стигне навреме за часовете във факултета в самия център на Лисабон.

На първия светофар погледна скришом в огледалото. Маргарида поглъщаше света с големите си черни очи, живи и жадни, съзерцавайки как хората пресичат тротоарите и потъват в неспокойния кипеж на живота. Томаш се помъчи да я види с очите на непознат — дръпнати очи и тъмна мека коса, с вид на закръгленичка азиатка. Дали би я сметнал за ненормална? Беше убеден в това. Нима преди самият той не ги наричаше така, когато ги срещаше по улицата и в магазина? Ненормални. Имбецили. Умствено изостанали. Какви жестоки шеги си прави понякога животът.

Спомняше си, като да бе днес, онова пролетно утро преди девет години, когато пристигна в родилния дом, въодушевен и развълнуван, преливащ от щастие и радост. Беше научил, че е станал баща, и искаше да види новородената си дъщеря. Затича се към стаята с букет орлови нокти в ръка, прегърна жена си и целуна новороденото момиченце, целуна го като съкровище и се разчувства, като я видя, сгушена в бебешкото си легло, с розови бузки и смешна на вид, като миниатюрен сънлив Буда, толкова мъдра и спокойна.

Щастието му бе пълно, възвишено, небесно. Но продължи не повече от тридесет минути. После влезе лекарката и кимвайки дискретно, го извика в кабинета си. Мрачно го заразпитва дали има азиатски предци в рода или родственици с особена форма на очите; разговорът никак не се понрави на Томаш и той й даде да разбере, директно и сухо, че ако има нещо за казване, по-добре да го каже; и тогава лекарката му обясни, че преди са наричали определен тип хора монголоиди, израз, отпаднал от употреба и заместен с хора със синдрома на Даун, или тризомия 21.

Все едно го бяха ударили с юмрук в стомаха. Земята се отвори под краката му, бъдещето потъна в непрогледен мрак. Майката изпадна в дълбока безсловесност, дълго време отказваше да говори по въпроса, плановете за дъщеря им се бяха срутили след ужасната присъда. Прекараха все пак една седмица в надежда, докато институтът „Рикардо Жорж“ определяше кариотипа, генетичния тест, който би изяснил всички съмнения; през всичките онези дни се мъчеха да се убедят, че е станала грешка, на Томаш му се струваше, че малката има чертите на баба му по бащина линия, а Конщанса разпознаваше типичните черти на някаква леля, лекарите сигурно се бяха излъгали, нима бе възможно такова дете да е умствено изостанало, ама наистина трябва да си луд, за да кажеш такова нещо! Но едно обаждане по телефона от лаборантка в института със зловещите думи: „Тестът е положителен“, направи нещата необратими.

Шокът бе жесток. Месеци наред бяха хранили надежди за това дете, бяха лелеели мечти за момичето, което щеше да продължи рода, с което щяха да пребъдат отвъд живота; цялата кула се срути от онези няколко сухи думи. Остана им само безверието, отрицанието, чувството за несправедливост, яростното негодувание. Вината беше на акушер-гинеколога, който нищо не беше разбрал, болниците, които не бяха подготвени за подобни ситуации, политиците, които нехаеха за истинските проблеми на хората, проклетата държава, в която бяха принудени да живеят. После ги обзе чувството за загуба, дълбока болка и непреодолимо чувство за вина. Защо аз? Защо моето дете? Защо? Задаваха си въпроса хиляди пъти и дори сега Томаш се улавяше, че го повтаря. Прекараха безсънни нощи, питайки се в какво бяха съгрешили, търсейки своята отговорност, грешките и пропуските, причините, смисъла на всичко това. В един по-късен етап престанаха да се притесняват за себе си и се обърнаха към детето. Задаваха си въпроси за бъдещето й. Как ще се справя в живота? Какво ще стане с нея, когато порасне и когато родителите й няма да са с нея, за да й помагат и да я пазят? Кой ще се погрижи за дъщеря им? Как ще се издържа? Дали ще живее добре? Би ли могла да бъде самостоятелна?

Ще бъде ли щастлива?

Стигнаха дотам, че пожелаха да умре. Щяха да го приемат като израз на Божията воля, мислеха те. Израз на милосърдие. Навярно би било по-добре за всички, по-добре за самата нея, би й спестило толкова излишно страдание! Не се ли казваше: „Всяко зло за добро“?

Една усмивка на бебето, един поглед само, невинна сърдита муцунка и всичко изведнъж се промени. Като във фокуснически трик, престанаха да гледат на Маргарида като на ненормална и припознаха в нея своята дъщеря. Оттогава насам съсредоточиха всичката си енергия в момичето, нищо не беше достатъчно, за да й помогне, известно време дори храниха илюзията, че биха могли да я „излекуват“. Животът му се превърна в едно непрестанно обикаляне от институт в институт, от болница в болница, от аптека в аптека, с периодични кардиологични, офталмологични и аудиологични изследвания на щитовидната жлеза, на атланто-аксиалната нестабилност, безброй прегледи и тестове, които изтощиха всички. Цяло чудо бе, че Томаш успя, при всичко това, да приключи докторантурата си по история, оказа се невероятно трудно да изучава ренесансов криптоанализ, със сложните шифри на Алберти, Порта и Виженер, докато се пребиваха да тичат от лекар на лекар и от изследване на изследване. Парите не стигаха, заплатата му във факултета и онова, което тя припечелваше от преподаването на визуални изкуства в училище, едва покриваха ежедневните им разходи. В крайна сметка това огромно усилие не можеше да не се отрази върху живота на семейството; Томаш и Конщанса, погълнати от проблемите, почти престанаха да се докосват. Нямаше време за това.

— Тати, хайде да попеем!

Томаш изтръпна при връщането към настоящето. Отново погледна в огледалото и се усмихна.

— Мислех си, че си забравила, малката ми. Какво искаш да ти изпея?

— Онази за Ма’га’ита, погледни ме.

Таткото се прокашля, настройвайки глас:

Маргаритка аз съм,

В твоята градина цвете.

Твоя аз съм,

Мили татко,

Знам за мен се грижиш зиме и лете.

— Б’аво! Б’аво! — възкликна тя, въодушевена, пляскайки с ръце. — Сега, Зе, стегни си в’ъзката.

 

 

Паркира в гаража на факултета, все още полупразен в девет и половина сутринта. Качи се на асансьора до шестия етаж, отиде до кабинета си да провери пощата и после до канцеларията, за да вземе ключовете, слезе по стълбите до третия етаж, преминавайки между студентките, които се тълпяха в коридора и шумно разговаряха. Появата му, както обикновено, предизвика възбуден шепот сред момичетата, за които Томаш беше страхотен любовник, висок, трийсет и пет годишен хубавец с блестящи зелени очи; очите бяха най-очебийното наследство от хубавата му прабаба французойка. Отвори вратата на зала T9, наложи се да щракне ред електрически ключове, за да включи всички лампи, и постави чантата си на бюрото.

Студентите влязоха в шумен рояк, надвиквайки се в утринна гълчава; пръснаха се на групи из малката зала и заемаха обичайните си места в неизменно приятелско обкръжение. Професорът извади записките от чантата си и седна; остана така, изчаквайки студентите да се настанят и закъснелите да влязат. Загледа се в лицата, които познаваше едва от два месеца, от началото на учебната година; почти всички бяха момичета, едни — още сънени, други — бодри, повечето — леко небрежни, от интелектуалния тип, които предпочитаха да ходят с опърлени от слънцето мигли вместо гримирани. Томаш вече можеше да им направи идеологически портрет. Небрежните обикновено бяха с леви убеждения, отдаваха преимущество на съдържанието и пренебрегваха формата; най-спретнатите бяха общо взето от десницата, католички, дисциплинирани и външно незабележими; в третата категория попадаха ценителките на удоволствията в живота, гримирани и парфюмирани, те не се интересуваха нито от политика, нито от религия, тяхната идеология беше да намерят младеж, обещаваща партия за съпруг. Шумът се проточи, но закъснелите оредяваха, вмъквайки се един по един.

Когато прецени, че атмосферата в залата е подходяща за начало на часа, Томаш стана и поздрави групата:

— И така, добро утро.

— Добро утро — отговориха в нестроен хор студентите.

Професорът направи две крачки и застана пред първите маси.

— Предишните часове, както добре си спомняте, говорихме за появата на шумерското писмо, а именно в Ур и Урук. Изучавахме клинописните надписи на глинена плочка от Урук и четохме най-древния познат художествен текст, Епос за Гилгамеш. — Още студенти влязоха в залата. — Видяхме също стела на цар Мардук и изследвахме символите на Акад, Асирия и Вавилон. После говорихме за египтяните и йероглифите и четохме откъси от „Книга на мъртвите“, надписи от храмовете в Карнак и ред папируси. — Направи пауза, за да сложи край на обобщението на изучения материал. — Днес, за да приключим частта, отнасяща се до Египет, ще видим как са били разчетени йероглифите. — Спря и се огледа наоколо. — Някой има ли идея как е станало това?

Студентите се усмихнаха, свикнали с директния и малко непохватен подход на професора да ги прикани към участие в часа.

— Чрез Розетския камък — каза една студентка, която се опитваше да остане сериозна.

Позоваването на Розетския камък като ключ за разчитането на йероглифите беше елементарен отговор.

— Да — съгласи се Томаш, явно не съвсем убеден, което изненада студентите. — Розетският камък несъмнено е изиграл своята роля, но не може да се твърди, че е единственият фактор. И дори не най-важният.

Заинтригуваните лица в залата се увеличиха. Студентката, която бе отговорила на въпроса, посърна и замълча унило. Но други се размърдаха по столовете.

— Как така, господине? — престраши се една студентка, нисичка дебеланка с очила, която се включваше активно във всички дискусии. Изглеждаше от праволинейните, сигурно беше набожна католичка. — Нима Розетският камък не е послужил като ключ за разгадаването на смисъла на йероглифите?

Томаш се усмихна. Подценяването на значението на Розетския камък, подчертано от тона му, бе предизвикало очаквания ефект. Бе събудил аудиторията.

— Да, помогнал е донякъде. Но това съвсем не изчерпва въпроса. — Друга студентка влезе в залата и професорът я погледна за миг разсеяно. — Както знаете, векове наред… — Поколеба се, задържайки вниманието си върху новодошлата. — Ммм… векове наред… йероглифите… — Никога преди не беше виждал това момиче. — Йероглифите са били… ммм… огромна загадка. — Непознатото момиче седна на последния ред, отделно от другите, и в момента всички я наблюдаваха. — Ммм… йероглифите… най-древните от тях… — Имаше разкошно тяло и руса коса, която се стелеше по раменете на лъскави и буйни къдрици. — И така… първите йероглифи се отнасят до… ммм… три хиляди години преди Христа. — Томаш си наложи да се съсредоточи в материала и да отвърне поглед от момичето; недопустимо бе да се прехласва така и да заеква. — Йероглифите… ммм… били използвани в почти непроменен вид повече от три хиляди години, докато в края на IV век от н.е. внезапно излезли от употреба в рамките на едно поколение. И знаете ли защо?

Всички мълчаха.

— Египтяните изпаднали в амнезия? — направи опит да се пошегува един студент от малкото момчета в групата.

Разнесе се лек смях, момичетата го намираха за интересен.

— Заради християнската църква — обясни професорът, усмихвайки се насила. — Християните забранили на египтяните да използват йероглифите. Искали да сложат край на езическото им минало, да ги накарат да забравят Изида, Озирис, Анубис, Хор и цялата огромна свита от богове. Промяната била толкова радикална, че познанието за древното писмо просто изчезнало. — Професорът махна рязко. — Фу! — духна той над обърнатата си длан. — Никой вече не знаел какво означават йероглифите и древната египетска писменост просто била забравена. — Томаш се осмели едва сега, след като бяха минали няколко минути, да хвърли бегъл поглед към новодошлата. — Интересът към йероглифите потънал в дълбок зимен сън, за да се събуди отново едва към края на XVI век, когато, под влиянието на една загадъчна книга, Хипнеротомахия Полифили от Франческо Колона^[1], папа Сикст V наредил да бъдат поставени египетски обелиски на кръстовищата на новите булеварди в Рим. — Приличаше му на богиня, но не и от типа на Изида, разбира се. — Учените предприели опити да разчетат древната писменост, но нищо не разбирали, мислили, че това са семаграми, знаци, представящи предмети и понятия. — По-скоро беше от типа на северните богини. — Когато Наполеон нахлул в Египет, по негова заповед пристигнал екип от историци и учени с мисия да картографират, обозначат и проучат всичко, което намерят. — Нещо като куртизанка за забавление по време на пиршествата на Тор и Один. — Този екип пристигнал в Египет през 1798 г., а на следващата година бил повикан от войници, лагеруващи във Форт Жулиен в делтата на Нил, за да види нещо, което открили близо до градчето Розета. — Русокосата имаше тюркоазносини очи, млечнобяла кожа и излъчваше пищна красота, от онзи тип, който особено допада на мъжете и никак — на жените. — Войниците получили заповед да съборят стената, за да влязат в крепостта, където се намирала обсадената военна част, и така попаднали на вграден в стената камък с три различни надписа. — Томаш реши, че става въпрос за чужденка, в Португалия рядко се срещаха толкова светли, русокоси жени. — След като разгледали камъка, френските учени идентифицирали гръцки знаци, демотическо писмо^[2] и йероглифи. Те стигнали до заключението, че става въпрос за един и същи текст на трите езика и веднага разбрали значението на откритието. — Дали е германка? — Проблемът е, че скоро след това британските войски разбили французите в Египет и камъкът, който трябвало да бъде изпратен в Париж, в крайна сметка заминал за Британския музей в Лондон. — Би могла да бъде италианка или французойка, но Томаш заложи на северна страна. — Преводът на гръцкия текст показал, че камъкът съдържа декрет на египетските жреци, събрали се, за да отбележат благодеянията, сторени на народа от фараона Птолемей, и да изразят почитта си към владетеля. — Можеше да е холандка и дори англичанка, но Томаш имаше усещането, че идва от Германия, нямаше нищо общо с познатия тип „кобила“ или „крава“, по-скоро бе манекенка, красива и блестяща, оживяла корица на списание. — И така, английските учени стигнали до извода, че ако другите надписи съдържат същия едикт, то тогава лесно биха могли да дешифрират текстовете с демотическо и йероглифно писмо.

— Аха! — възкликна дебеланката с очилата. — Значи все пак Розетският камък е бил ключът за разчитането на йероглифите…

— Спокойно — помоли Томаш с вдигната дясна ръка. — Спокойно. — Направи драматична пауза. — Розетският камък имал три проблема. — Вдигна палец. — Първо, бил повреден. Гръцкият текст бил относително запазен, но липсвали основни части от демотическия и най-вече от йероглифния. Половината от редовете с йероглифи липсвали, а останалите четиринайсет били частично унищожени. — Вдигна показалеца си. — Съществувал и друг проблем. И двата текста за дешифриране били написани на древноегипетски; език, за който се предполагало, че не се говори от поне осем века. Учените успели да разберат кои йероглифи отговарят на определени гръцки думи, но не знаели как звучат. — Прибави трети пръст. — Последният проблем бил свързан с утвърдилата се сред учените идея, че йероглифите са семаграми, при които всеки символ се асоциира с определено значение, а не фонограми, при които на всеки символ съответства звук, както е с нашата фонетична азбука.

— Тогава как са дешифрирали йероглифите?

— Първият пробив в разкриването на загадката на йероглифите бил направен от един необикновен англичанин, Томас Йънг, който на четиринайсет години вече владеел гръцки, латински, италиански, староеврейски, халдейски, сириакски, персийски, арабски, етиопски, турски и… ммм… момент…

— Китайфински? — опита се да подскаже шегаджията на групата.

Всеобщ смях.

— Самаритянски — спомни си Томаш.

— Ааа, щом е знаел самаритянски, значи е бил добро момче — продължи шегаджията, въодушевен от ефекта на остроумията си. — Добър самарянин.

Нов кикот.

— Хайде, хайде — каза професорът, на когото шегичките бяха започнали да дотягат. Томаш знаеше, че всяка група си има клоун, явно момчето бе дежурният клоун на тази група. — Дааа, Йънг взел със себе си през лятната ваканция на 1814 година по едно копие от трите надписа на Розетския камък. Захванал се сериозно да ги изследва и нещо му привлякло вниманието. Ставало въпрос за вместените в картуша йероглифи, оградени с нещо като пръстен. Предположил, че картушът откроява нещо с особено важно значение. И тъй като от надписа на гръцки знаел, че на това място става дума за фараона Птолемей, той събрал две и две и заключил, че с картуша се обозначава името на Птолемей, тоест представлява средство да се възвеличае фараонът. И тогава той направил революционна крачка. Вместо да изходи от принципното положение, че това е строго идеографско писмо, той допуснал, че думата може да е записана фонетично, и започнал да гради предположения относно звуците, съответстващи на йероглифите в картуша. — Професорът се приближи до дъската и изписа един четириъгълник □. — Основавайки се на факта, че обозначеното име е на Птолемей, той предположил, че този символ, първият от картуша, отговаря на първия звук от името на фараона, р. — Нарисува до него полусфера с основата надолу — След това приел, че този символ, вторият от картуша, е едно t. — Томаш нарисува легнал лъв в профил . — Това лъвче, според него, представя l. — Нов символ, този път две хоризонтални успоредни линии, плавно съединени от лявата им страна . — Тук решил, че е открил едно m. — Сега два ножа един до друг, обърнати вертикално . — Тези ножове биха били едно i. — И накрая добави една изправена кука . — А този символ представя os. — Обърна глава и изгледа групата. — Виждате ли? — Посочи скицираните рисунки на дъската и засрича с насочен показалец. — P, t, l, m, i, os. Птлмиос. Птолемей. — Пак погледна студентите, усмихвайки се на очарования израз по младежките лица. — Днес знаем, че в повечето случаи той е улучил в звуците. — Отдръпна се от дъската и се приближи до първия ред. — И дотук, мили мои, свършва ролята на Розетския камък. — Изчака да свикнат с мисълта. — Наистина много важна първа стъпка, но главното тепърва предстояло. След като приключил с първия прочит на йероглифите от картуша, Томас Йънг потърсил потвърждения. Открил друг картуш в храмовия комплекс в Карнак, в Тива, и стигнал до заключението, че става въпрос за името на Птолемеевата царица, Береника. И тук улучил звуците. Но Йънг решил, че фонетичните транскрипции са валидни само за чужди имена, какъвто бил случаят с Птолемеевата династия, потомци на един от пълководците на Александър Велики и следователно е чужд произход, и не довел изследването си докрай. В резултат на това кодът не бил разбит, а само успешно атакуван.

— Не разбирам — прекъсна дебеланката с очилата. — Защо не е продължил по-нататък? Какво го е накарало да мисли, че само чуждите имена са фонетично представени?

Професорът се поколеба, преди да отговори на въпроса.

— Вижте, това е като китайския — каза най-сетне. — Някой знае ли китайски?

Групата се разсмя.

— Много добре, стана ми ясно, че никой не разбира китайски. Няма значение. Китайският език, както всички знаете, има идеографска писменост, в която всеки символ представя понятие, не звук. Този вид писменост се сблъсква с трудността да изобретява символи за всяка нова дума. Докато ние, при появата на нова дума, трябва само да прегрупираме съществуващите вече фонетични символи, то китайците са заставени да измислят нови символи, което в крайна сметка означава, че би трябвало да запаметяват хиляди символи. Как според вас са се справили с този проблем?

— Вземали са хапчета за усилване на паметта… — подметна шегаджията.

— Фонетизирали са писмеността — отвърна професорът, без да обръща внимание на неуместната шега. — Всъщност старите идеографски символи се запазили, но в случаите с нови думи, за да не се налага да въвеждат нови символи, те комбинирали вече съществуващите символи по фонетичен модел. Например думата Мозамбик. На кантонски китайски числото три се казва „зам“ и се изписва с три хоризонтални чертички. — Томас отиде до дъската и драсна три къси чертички под вече изписаните йероглифи. — Когато се наложило да изпишат думата Мозамбик, потърсили символа за три, „зам“, и го поставили вместо втора сричка в думата Мозамбик. Разбрахте ли? — Огледа се и разбра, че идеята беше възприета. — Всъщност Йънг решил, че нещата са се развили по същия модел и при египтяните. Подобно на китайците, те имали писменост от типа на идеографското писмо, но при появата на нови думи като Птолемей например, вместо да измислят нови символи, прилагали фонетичния принцип към вече съществуващите символи. Що се отнася до другите думи, Йънг решил, че става въпрос наистина за семаграми, поради което не се е и опитал да стигне до звуци.

— И не се ли е намерил човек, който да го направи? — попита очилатата многознайка.

— Разбира се, появил се Жан-Франсоа Шамполион — отзова се професорът. — Талантлив езиковед, освен това владеел и много езици…

— Бил ли е добър самарянин?

Шегаджията пак се проявяваше.

— Не, но изучил редица езици, включително санскритски, зенд, коптски и пахлеви, освен обичайните, и то с една-единствена цел — да е подготвен, когато един ден реши да се изправи срещу йероглифите. — Томаш отново се загледа в русокосото момиче, седнало в дъното на залата, и се запита какво търси тук. Студентка ли е? Дали наистина е чужденка? И ако е чуждестранна студентка, дали разбираше онова, което той в момента обяснява? В действителност момичето изглеждаше невероятно съсредоточено и професорът се зарече така да предаде материала, че да й остави незаличими спомени от наученото. Ще си тръгне оттук, способна да разчита йероглифи, реши Томаш. — И така, нашият приятел Шамполион приложил метода на Йънг при други картуши, а именно при тези на Птолемей и Клеопатра, и то с добър успех. Разчел и споменатото име на Александър. Но проблемът бил в това, че всички имена били от чужд произход, което затвърдило убеждението, че фонетичният прочит се прилагал само в случаите с думи, които не принадлежали към традиционната египетска лексика. Но всичко се променило през септември на 1822 година. — Томаш направи пауза, за да наблегне на драматичното разкритие, което щеше да направи. — По онова време Шамполион получил достъп до релефите в храма в Абу Симбел, предхождащи гръко-римския период, което означавало, че нито едно от съдържащите се там имена не би могло да има чужд произход. — Томаш огледа студентите и реши, че трябва да направи някои допълнителни разяснения. — Предизвикателството пред Шамполион било много голямо. В случай че успеел да дешифрира някои от тези йероглифи, датиращи от периода преди чуждото влияние, той е щял да докаже, че древната египетска писменост не се основавала на семаграми, както винаги се е смятало, а по-скоро на фонетични символи. И тогава загадката на тайнственото писмо най-сетне щяла да бъде разбулена. Проблемът обаче си оставал: дори и да докажел, че това са фонетични символи, как би могъл да разчете йероглифите, след като не познавал звуците, съответстващи на тези символи? — Остави въпроса да виси във въздуха, за да подчертае сложността на задачата, пред която бил изправен френският лингвист. — Нашият приятел обаче бил човек дързък и талантлив, затова се заел да изследва внимателно текста, съдържащ се в релефите. След като изучил подробно всички йероглифи, решил да се съсредоточи най-вече върху един определен картуш. — Томаш се приближи до дъската и изписа четири йероглифа в картуш . — Двата първи йероглифа му били непознати, но другите Шамполион вече бил срещал в изследваните от него картуши на Птлмиос и на Алксентр, или Александър. — Посочи последния йероглиф. — В тях този символ съответствал на s. Шамполион решил, че принципно последните два звука от картуша в Абу Симбел са дешифрирани. — Написа на дъската буквата от латинската азбука, съответстваща на идентифицирания звук, после я повтори и постави въпросителни знаци на местата на първите два йероглифа. Едно енигматично ?-?-s-s се появи на бялата повърхност. Томаш се обърна към групата, сочейки двата въпросителни знака. — Липсват първите два йероглифа. Кои може да са? Кои са тези звуци? — След това посочи първия йероглиф от картуша. — Взирайки се внимателно в този кръгъл йероглиф с точка в средата, Шамполион решил, че прилича на слънце. Експериментирайки с тази хипотеза, той се опитал да си представи съответния звук. Спомнил си, че в коптския „слънце“ се произнася като ra, и решил да постави ra на мястото на първия въпросителен знак. — Томаш изтри първия въпросителен знак и на негово място написа ra, така че на дъската остана изписано ra-?-s-s. — А сега? С какво да замести втория въпросителен знак? Шамполион се заел с въпроса и стигнал до едно просто решение. Независимо от това коя дума била изписана там, фактът, че е оградена в картуш, показвал ясно, че пред него е име на фараон. Но чие име на фараон започвало с ra и завършвало с две s? — Въпросът увисна над смълчаната аудитория. — И тогава му хрумнала друга мисъл, една дръзка и необикновена идея. — Направи последна пауза, за да разпали любопитството. — А защо не едно m? — Томаш се обърна към дъската, изтри въпросителния знак и написа едно m на негово място. Студентите видяха ra-m-ss да изниква пред тях; Томаш ги изгледа с триумфална усмивка, със светнали от гордост очи на човек, който бе разбил кода на йероглифите.

— Ramses. Рамзес.

 

 

Залата избухна в глъч, когато професорът обяви часа за приключен. Столове се отместваха, тетрадки се прибираха, студентите разговаряха оживено или се втурваха към вратата; както обикновено, някои се струпаха около професора за още разяснения.

— Господине — обърна се слабичко момиче с кафяво сако. — Къде може да се прочете Precis du systeme hierogliphique^[3]?

Момичето питаше за книгата на Шамполион, публикувана през 1824 година, която най-сетне бе разбудила мистерията около йероглифите. В нея френският езиковед разкриваше, че езикът на йероглифите е коптски и че древната египетска писменост не е идеографична, а фонетична; но най-важното бе, че Шамполион бе успял да дешифрира значението на символите.

— Имате две възможности — заобяснява Томаш, докато прибираше записките. — Можете да я поръчате по интернет или да я потърсите в Националната библиотека.

— Не се ли продава тук, в Португалия?

— Доколкото знам, не.

Студентката благодари и отстъпи мястото на друго, забързано момиче със сива пола и сако, сякаш беше в униформено облекло на административен служител.

— Господине, аз следвам и работя и не можах да присъствам на предишните часове. Насрочена ли е вече датата на изпита?

— Да, ще бъде в последния час.

— Кога се пада това?

— Вижте, не знам със сигурност. Проверете в календара.

— И какво ще включва изпитът?

Професорът я изгледа, без да разбира.

— Как какво?

— Ще има ли въпроси върху древните писмености?

— Ааа, не. Изпитът ще е практически. — Томаш започна да подрежда нещата си в чантата, докато говореше. — Ще трябва да анализирате документи и дешифрирате стари текстове.

— Йероглифи ли?

— Също, но не само. Може да ви се паднат клинописни шумерски плочки, гръцки надписи, текстове на староеврейски и арамейски или не толкова сложни неща като ръкописи от Средновековието или от шестнадесети век.

Момичето остана с отворена уста.

— Ах! — възкликна тя ужасено. — И всичко това трябва да го разчитаме?

— Не — разсмя се професорът. — Само някои неща…

— Ами аз не ги знам тия езици… — прошепна тя съкрушено с плачлив тон.

Томаш я изгледа.

— Нали затова сте в този курс? — Повдигна вежди, за да подчертае думите си. — За да се научите.

Професорът забеляза, че русата хубавица се бе присъединила към групата и изчакваше реда си; тръпка на възбуда премина през тялото му пред възможността да се запознае с нея. Но момичето с въпросите не се махна, което леко го раздразни; вместо това му подаде лист хартия.

— За подпис — каза, сякаш да го накаже за проблемите, които щеше да й създаде.

Томаш погледна листа въпросително.

— Какво е това?

— Документът, който трябва да представя в службата. Удостоверение, че съм присъствала в часовете ви. Бихте ли подписали?

Професорът драсна името си и студентката се отдръпна. Сега оставаха две студентки пред него, момиче с черни къдрици и русата; избра мургавата, за да има повече време за другата.

— Господин професор, как да разберем кога египетските писари са прибягвали до принципа на ребуса?

Ребусът е система от думи, раздробени на съставните им фонетични единици, някои от които са представени чрез картини. Например думата solene^[4] може да бъде разделена по средата — sol-ene. Вместо да изпишем думата с фонетичната азбука, можем да я представим с рисунка на слънцето и буквата n; и така получаваме Sol-n, тоест solene.

— Зависи от контекста — каза Томаш. — Египетските писари следвали гъвкави правила. Например в някои случаи използвали гласни, в други ги изпускали. Понякога размествали реда на йероглифите от чисто естетически съображения. И често прибягвали до ребуса, за да съкратят някои думи или да им придадат двоен смисъл.

— Като случая с Рамзес?

— Да — потвърди той. — Шамполион се сблъскал с ребус още с първия йероглиф от Абу Симбел. „Ра“ не е символ, но в контекста на самия йероглиф се превърнал в дума. Като я използвал по този начин, писарят сравнил Рамзес със Слънцето, което има смисъл, след като на фараоните се гледало едва ли не като на божества.

— Благодаря, професоре.

— До следващата седмица.

Дойде ред на фаталната блондинка. Томаш изпита огромно удоволствие от това, че най-сетне може да я погледне очи в очи, че може да я гледа направо, без да се крие; почувства се заслепен от блясъка, който излъчваше, но не се притесни; усмихна се, тя също.

— Здравейте — поздрави той.

— Добро утро, професоре — каза момичето на правилен португалски, но с екзотичен акцент. — Аз съм нова студентка.

Професорът се разсмя.

— Вече забелязах. Как се казвате?

— Лена Линдхолм.

— Лена? — Престори се на изненадан, сякаш едва сега беше забелязал, че има нещо различно в нея. — Това на португалски е умалително от Елена…

Тя се засмя дискретно.

— Да, но аз съм шведка.

Томаш отвори уста.

— Ааа! — възкликна той. — Ясно. — Поколеба се, търсейки скрити в паметта си думи. — Чакай да видя… ммм… Hej, trevligt att traffas!^[5]

Лена ококори очи.

— Моля? — отвърна, явно приятно изненадана. — Talar du svenska?^[6]

Томаш поклати глава.

— Jag talar inte svenska^[7] — каза с усмивка. — Изчерпах почти целия шведски, който знам. — Сви рамене, като че се извиняваше. — Forlat^[8].

Тя го изгледа с възхищение.

— Никак не е лошо. Е, произношението малко куца, трябва да е по-напевно, инак ще заприлича на датски. Къде сте научили това?

— Когато бях студент си взех интеррейл^[9] и прекарах четири дни в Малмьо. И понеже съм любопитен, а и си падам по езиците, схванах някои неща. Например знам да попитам: Var ar toaletten?^[10] — Тя се разсмя. — Hur mycket kostar det?^[11] — Пак смях. — Appelkaka med vaniljsas^[12].

Последното я накара да изстене.

— Ооо, професоре, не ми напомняйте за appelkaka…

— Защо?

Тя облиза сочните си розови устни по начин, който се стори на Томаш изкусително еротичен.

— Толкова ми липсва…

Професорът се разсмя, опитвайки се да прикрие колко го беше впечатлило момичето.

— Извинявай, но как може на някого да му хрумне идеята да нарече десерт kaka…?^[13]

— Наистина се казва kaka, но вкусът му е на сладка ябълка. — Притвори очи и пак се облиза. — Ммм, utmarkt! Прекрасно!

Томаш си представи как я придърпва към себе си, как я целува, прониквайки през тези кадифени устни, галейки нежно това горещо и тръпнещо тяло, и трябваше да положи усилие, за да прогони от главата си сексуалния апетит, който тя събуждаше в него. Прокашля се с едно продрано хм-хм.

— Кажете ми… всъщност как се казвате?

— Лена.

— Кажете ми, Елена…

— Лена…

— А, да, Лена. — Подвоуми се, преди да продължи, не беше сигурен, че е произнесъл правилно името й. Но този път тя не го поправи, от което предположи, че е улучил. — Кажете ми, Лена… Къде се научихте да говорите така добре португалски?

— В Ангола.

— Ангола?

Шведката се усмихна, показвайки прекрасните си блестящи зъби.

— Баща ми беше посланик в Ангола и живях там пет години.

Томаш приключи с подреждането на нещата си в чантата и стана.

— А, чудесно. Хареса ли ви?

— Много. Имахме къща в Мирамар и прекарвахме съботите и неделите в Мусул. Живот като насън.

— В коя част на Ангола е това?

Тя го изгледа изненадана, сякаш беше странно, че има португалци, на които тези имена не говорят нищо.

— Ами… в Луанда, разбира се. Мирамар е квартал с изглед към крайбрежната улица, към крепостта и полуострова. А Мусул е райски остров на юг от Луанда. Никога ли не сте били там?

— Не, не познавам Ангола.

— Жалко.

Професорът се отправи към вратата, кимайки на студентката да го последва. Лена се приближи и Томаш установи, че шведката бе висока почти колкото него; прецени, че сигурно е около метър и осемдесет, може би няколко сантиметра по-ниска от него. Мекият син пуловер отиваше прекрасно на сините очи и русата й коса, която падаше на масури върху раменете й а ла Никол Кидман, и загатваше дръзките и щедри гърди, подчертани от фината й талия. Томаш трябваше да направи усилие, за да откъсне поглед от нея.

— Разкажете ми какво правите в моите часове — каза професорът, спирайки пред вратата на залата, за да я пропусне пред себе си.

— Тук съм по програмата „Еразъм“ — отговори тя, минавайки пред него.

Томаш неволно се загледа в дупето на шведката; беше пълно и закръглено, силните й бедра изпълваха светлосините дънки; не можа да се въздържи и си я представи без дънки, галейки с поглед бледата гладка кожа на бедрата и извивките на талията, представи си гънката, водеща към голия гръб, и загатнатите отзад заоблени гърди.

— Моля? — смотолеви, преглъщайки сухо.

— Тук съм по програмата „Еразъм“ — повтори Лена, обръщайки лице към него, за да го погледне.

Влязоха в централното крило и се заизкачваха по стълбите.

— Ммм… по програмата „Еразъм“ ли?

— Да, „Еразъм“. Предполагам, че сте чували за нея, нали?

Томаш поклати глава, опитвайки се да прогони демоните, които бяха обсебили волята му. Наложи си да вдигне поглед от дяволското изкушение, каквото беше онова чувствено тяло, и да се съсредоточи върху разговора.

— Ааа, да. По… по програмата „Еразъм“. Разбира се… „Еразъм“ — потвърди неуверено, като най-сетне проумя смисъла на онова, което тя му казваше. — А! Значи идвате по линия на „Еразъм“.

Шведката се усмихна малко пресилено, изненадана от реакцията на професора.

— Ами да, нали това се опитвам да ви кажа. Тук съм по линия на „Еразъм“.

Томаш си изясни обстоятелствата, обясняващи присъствието на студентката. „Еразъм“ беше европейска програма, създадена през 1987 година в сферата на висшето образование, в рамките на която университетите от Европейския съюз си обменяха студенти за една учебна година. Четири години преди това, през 1995, „Еразъм“ беше станала част от по-широка европейска образователна програма, наречена „Сократ“. Повечето студенти, които идваха в Катедрата по история към Нов лисабонски университет, бяха испанци, което беше разбираемо заради езика, но Томаш си спомняше и за един немски студент, дошъл от университета в Хайделберг.

— От кой университет идвате?

— От „Стокхолм“.

— История ли учите?

— Да.

Изкачиха три етажа почти без да усетят, докато стигнаха до централното крило на шестия етаж; завиха наляво и навлязоха в административната част; Томаш премина по коридора на Катедрата по история, с шведката неотлъчно до него, и потърси в джоба ключа от кабинета си.

— И защо избрахте да дойдете в Португалия?

— По две причини — каза Лена. — От една страна, заради езика. Говоря и чета свободно на португалски и затова няма да ми е трудно в часовете. Писането ми е малко по-трудно…

Професорът спря пред вратата на кабинета и протегна ключа към бравата.

— Ако ви е трудно на португалски, спокойно можете да пишете на английски, няма проблем. — Ключът влезе в процепа. — А втората причина?

Шведката бе застанала до него.

— Мисля да напиша дипломна работа върху великите географски открития. Знам доста за морските походи на викингите и бих искала да направя паралел с Великите португалски открития.

Вратата бе отворена и Томаш с любезен жест я покани да влезе. Кабинетът беше разхвърлян, с камари листове от проверовъчни тестове и ксерокопия, пръснати по масите и дори по пода. Седнаха до прозореца и се загледаха в ограденото пространство на болницата „Къри Кабрал“. Ниските сгради на здравното заведение, долепени до факултета, се открояваха с тухления цвят на покривите си сред оголелите дървета; хора с халати се движеха бавно и безцелно; други, с бели престилки, без съмнение лекари, влизаха и излизаха припряно; някакъв мъж се отдалечаваше от колата, която току-що бе паркирал, друг се бе спрял под клонест дъб и се взираше в часовника си.

— Португалските открития са много широко понятие — отбеляза Томаш, обръщайки се с лице към зимното слънце, което, намерило пролука сред облаците, огря стаята. — Имате ли понятие с какво се захващате?

— „Всяка риба кит да стане се надява.“

— Моля?

— Шведска поговорка. Искам да кажа, че не ми липсва желание за работа.

— Не се съмнявам, но е важно да се ограничи изследователското поле. Кой точно период смятате да изучавате?

— Искам да разгледам всичко до пътешествието на Вашко да Гама.

— Значи ви интересува периодът само до 1498 година?

— Да — отвърна тя с въодушевление. — Жил Еанеш, Гонсалвеш Балдая, Нуно Трищан, Диого Кан, Николау Коельо, Гонсалвеш Зарко, Бартоломеу Диаш…

— Виж ти! — възкликна професорът. — Знаете ги всичките.

— Разбира се. Вече година уча по темата и се готвя за тук. — Отвори широко очи. — Смятате ли, че би било възможно да направя нужните справки в оригиналните издания на хронистите?

— Кои? Зурара и останалите?

— Да.

Томаш въздъхна.

— Трудно ще бъде.

— О — възкликна разочаровано Лена.

— Знаете ли, оригиналните текстове са ценни, крехки реликви, внимателно и ревниво пазени от библиотеките. — Замисли се. — Но бихте могли да се консултирате с факсимилета и копия, почти същото е.

— Но оригиналите са съвсем друго нещо! — Впери в него сините си очи и го загледа умоляващо. — Не бихте ли могли да ми помогнете? — Нацупи се по детски. — Моля ви…

Томаш се размърда на стола.

— Ами, предполагам, че можем да опитаме…

— Tack! — ахна тя с очарователна благодарна усмивка. — Tack!

Професорът усети интуитивно манипулацията, но беше толкова впечатлен, че не обърна внимание, за него беше удоволствие да изпълнява всяко желание на това божествено създание.

— Но ще можете ли да разчитате португалския език от XV век?

— „Крадецът намира потира по-бързо от клисаря.“

— Какво?

Момичето се засмя на недоумението на Томаш.

— Това е друга шведска поговорка. Означава, че когато имаме интерес, можем да успеем във всичко.

— Не се съмнявам, но проблемът си остава — настоя той. — Ще можете ли да разчетете португалския, на който се е писало по онова време, с цялата му сложна калиграфия?

— Не.

— Тогава за какво ви е достъп до текстовете?

Лена се усмихна дяволито, убедена, че не може да й се устои.

— Сигурна съм, че ще ми помогнете. Поне мъничко.

 

 

Следобедът се стопи в събрание на научната комисия към Катедрата по история, изпълнено с обичайните клюки, сложните маневри на вътрешната политика, безкрайните точки в дневния ред и драматичните съмнения по повод неясни запетаи в протокола от предходното събрание, плюс текущи въпроси като обсъждане на критериите за признаване на изпити и избиране на комисии по три магистратури и една докторантура.

Когато се прибра вкъщи, вече по тъмно, Конщанса и Маргарида бяха преполовили вечерята, някакви хамбургери със спагети, залети с кетчуп, любимото ястие на малката. Томаш прибра сакото си, целуна и двете и седна на масата.

— Пак ли хамбургери със спагети? — попита недоволен.

— Знаеш, че ги обожава…

— Спагети е вкусно! — ликуваше Маргарида, смуквайки шумно макаронените пръчици. — Шлюп.

Томаш си сервира.

— Добре тогава — каза примирено, докато си сипваше от макароните в чинията. Погледна към дъщеря си и прокара ръка по правата й черна коса. — И така? Какво научи днес?

— Пе, а, па. Пъ, и, пе.

— Пак ли същото? Ти май си забравила какво учи миналата година?

— Пъ, и, пи. Пъ, и, по.

— Виждаш ли — каза той, гледайки към жена си. — Учи втора година и още не знае да чете.

— Тя не е виновна, Томаш. Училището още не е намерило специален педагог, какво да направя?

— Трябва да говорим с ония…

— Да, трябва — съгласи се тя. — Вече поисках среща с директорката за следващата седмица.

— Пъ, у, пу.

Един от симптомите на децата с тризомия 21 е именно трудното запаметяване, поради което живеят главно, следвайки рутинни навици. Маргарида бе влязла миналата година в държавно училище, където, освен на учителя по общообразователната програма, можеше да разчита и на помощта на специален педагог, квалифициран в обучението на деца с умствена изостаналост. Но неотдавнашните бюджетни съкращения в Министерството на образованието попречиха на учителя да продължи да преподава в училището и Маргарида, както и други ученици в подобно положение, бяха лишени от каквато и да било квалифицирана педагогическа помощ, макар че подобно съдействие бе предвидено от закона. В резултат на това Маргарида изостана, забравяйки голяма част от онова, което беше научила предишната година, включително умението да чете и пише прости думи. За да може да навакса пропуснатото, тя се нуждаеше от специален педагог, който изпълняваше и ролята на треньор, дърпайки я постоянно нагоре. Но да се убеди обеднялото училище отново да наеме такъв преподавател, определено нямаше да е лесно.

Томаш хапна парченце хамбургер и отпи глътка червено Алентежу^[14]. Маргарида привърши десерта — обелена ябълка, нарязана на парченца, след което стана и започна да вдига масата.

— Маргарида, после ще почистиш, става ли?

— Не — отсече тя непреклонно, трупайки мръсните чинии в мивката. — Т’ябва да се почисти, т’ябва да се почисти!

— После ще почистиш.

— Не. М’ъсотия, всичко е м’ъсно. Т’ябва да се почисти!

— Това хлапе ще отвори някой ден фирма по хигиената — разсмя се бащата, като си взе чинията, за да не я отнесе.

Чистенето и подреждането бяха истинска мания за Маргарида. Щом се появеше някое петно, тя се нахвърляше върху него решително и неумолимо. Семейството вече беше потъвало от срам у приятели; при вида на най-обикновена паяжина или малко прах по мебелите, малката сочеше обвинително с пръст, надаваше вой, че там било мръсно; изобличаваше мръсотията с такава погнуса и искрено отвращение, че притеснените домакини нямаха друг изход, освен да признаят в каква мръсна кочина живеят. Попарени от травмиращия случай, те запретваха ръкави в мащабни хигиенни операции, преди отново да поканят семейство Нороня.

Маргарида отиде да си легне след вечерята. Татко й изми зъбите, а мама й облече пижамата, татко приготви нещата за следващия ден, а мама й разказа приказка, преди да заспи; тази вечер програмата включваше „Котаракът с чизми“. Когато заспа, съпрузите се отпуснаха на дивана, отдъхвайки след изморителния ден.

— Кога ще дойде събота? — обади се Конщанса, зареяла поглед в тавана. — Направо съм съсипана.

Холът беше малък, но обзаведен с вкус. Абстрактни картини, рисувани от Конщанса по времето на следването й във факултета, красяха стените; покривките на диваните и креслата с фин десен от рози на кремавобял фон хармонираха със завесите и килима; весела нотка внасяха вазите, пръснати сред мебелите от светъл ясен, от които надничаха разкошни яркочервени цветове между сочни зелени листа.

— Какви са тези цветя?

— Камелии.

Томаш се наведе над пищните цветове, опитвайки се да долови ароматното им ухание; вдъхна, но не усети мирис.

— Не миришат на нищо — оплака се със събудено любопитство.

— Ами разбира се, че не миришат, глупчо — засмя се Конщанса. — Това са камелии, нямат аромат.

— А! — разбра той. Седна до жена си и я хвана за ръка. — Разкажи ми историята на камелиите.

Конщанса обожаваше цветята. И колкото и да е странно, именно това ги бе сближило най-много, когато се запознаха в студентските си години. Томаш обожаваше загадките и ребусите, по цял ден дешифрираше кодове и шифри, интересуваше се от символи и скрити послания; прекара младостта си, четейки „Света на приключенията“, не толкова заради комиксите, които ненаситно поглъщаше, колкото заради криминалните загадки от рубриката „Седмица пика“. Когато се запознаха, Конщанса му отвори вратите за друг свят на символи, този на цветята. Момичето с лунички му разкри, че жените от турските хареми използвали цветя, за да общуват с външния свят, прибягвайки до магическия код на флоралните символи. Тази практика, свързана за първи път с името на лейди Монтегю през 1718, е в основите на зараждането на флориографията, символична система, станала широко популярна през XIX век, в която първоначалните значения на флоралните символи били преосмислени на основата на древната митология и традиционния фолклор. Цветята започнали да излъчват скрити послания, изразявайки в символична форма чувства и трепети, които при нормални обстоятелства били потискани от обществените правила за поведение. Например било немислимо един мъж да каже на една жена още при първата им среща, че е влюбен в нея, но се считало за приемливо да й поднесе букет от глоксинии, символ на любов от пръв поглед. Флориографията белязала бижутерството и изкуството на прерафаелитите, влиянието й се почувствало дори и в света на модата. Плащът, който Исабел II носела по време на коронацията си, бил избродиран с маслинови листа и житни класове като символ на надеждата царуването й да премине в мир и охолство. Конщанса, влюбена в изкуствата, се бе превърнала в специалист по флорална символика.

— Камелиите са дошли от Китай, където били високо ценени — обясни Конщанса. — Навлезли са в нашата култура благодарение на Александър Дюма-син, който написал Дамата с камелиите, роман по истинската история на една парижка куртизанка от XIX век, някоя си Мари Дюплеси.

— Изглежда, че нашата госпожица Дюплеси е била алергична към аромата на цветята и е избрала камелиите тъкмо поради това, че не благоухаят — отбеляза Томаш развеселен.

— Предполагам, че знаеш какво е „куртизанка“.

— Мила моя, аз се занимавам с история.

— Та така, всъщност госпожица Дюплеси си поръчвала всеки ден по един букет от камелии; двадесет и пет дни в месеца камелиите били бели, което мъжете тълкували като знак, че е на тяхно разположение, а в останалите дни — червени, което означавало, че няма да има нищо за никого.

— Ооо! — възкликна той, преструвайки се на разочарован.

— Верди се вдъхновил от романа на Дюма и написал „Травиата“, в която леко адаптирал историята на дамата с камелиите. Героинята от операта на Верди е принудена да продаде бижутата си и вместо тях носи камелии.

— Горката — с насмешлива гримаса коментира Томаш. — Клетото създание. — Загледа се в цветята, които жена му беше поставила в хола. — Трябва ли да разбирам, че щом си купила червени камелии, „днес няма да има нищо за никого“?

— Правилно си разбрал — потвърди Конщанса с въздишка. — Капнала съм от умора.

Томаш се вгледа в нея загрижено. Жена му все още излъчваше онзи меланхоличен чар, с който го беше спечелила, когато се запознаха във факултета по изобразително изкуство. По онова време той учеше история в Нов лисабонски университет и съдбите им се кръстосаха заради един момчешки разговор, когато Томаш чу за първи път да се говори за красивите момичета, които учат изобразително изкуство. „Истински шедьоври“ — убеждаваше го Аугущо в двора на университета. Току-що бяха обядвали и се радваха на ранния слънчев пролетен следобед. „Едно ще ти кажа, художниците стават най-добрите родители. Някой ден ще те заведа да видиш, страхотни мацки има.“

И наистина отидоха. Замъкнат от колегите си, Томаш се оказа един хубав ден в стола на факултета по изобразително изкуство, за да обядва, и потвърди носещия се слух, че няма друг факултет в Лисабон, където да е концентрирана такава красота, както във факултета по изобразително изкуство. Опитаха се да заговорят момичетата от опашката в стола, едни такива нежни и стройни блондинки, но бяха горделиво пренебрегнати; след като минаха през касата, те се залутаха из стола с подносите в ръце, почти изгубени, търсейки най-доброто място да седнат; избраха маса до прозореца, на която вече се бяха настанили три девойки, едната от които беше мургава, с изваяно тяло. „Щедра е природата“ — отбеляза Аугущо, намигайки, като насочи вниманието на колегите си към красавицата. Хубавата брюнетка прояви интерес към зелените очи на Томаш, но той бе привлечен от една от приятелките й, която имаше млечнобяла кожа, обсипан с лунички нос и кафяви очи с леко зареян поглед, едновременно меланхоличен и замечтан. Не чувствителността привлече вниманието му, а сладката нежност; тя не беше захарче, нито сладкишче, нито делвичка с мед; беше шоколад, от онези крем-шоколадови блокчета, които играят в очите, а устата пресъхва. Меките й движения издаваха характер, който на пръв поглед изглеждаше природно благ, носталгичен, мек, макар че това, както откри с времето, беше чиста илюзия, под кроткото излъчване се криеше вулкан, зад добричкото котенце се криеше непреклонна лъвица. Не си тръгна, докато не измъкна телефонния й номер. Две седмици по-късно, след като й беше поднесъл първите цветове от орлови нокти, предварително осведомен, че те означават вричане в съкровена и предана любов, Томаш целуна Конщанса на гарата в Оейраш и двамата отидоха да се разходят из необятната плажна ивица на Каркавелуш.

Споменът от миналото се сля със застиналото лице на Маргарида, сякаш Томаш бе пътувал във времето и долетял до настоящето; дъщеря му се усмихваше от снимката, до падналия прашец от камелии.

— Не трябваше ли сега, в началото на годината, да направим нови изследвания на детето?

— Така е — потвърди Конщанса. — Трябва следващата седмица да я заведем при доктор Оливейра. Утре ще отскоча до болницата „Санта Марта“ да взема изследванията й, за да му ги покажем.

— Ходенето по доктори направо ме съсипва — призна Томаш.

— И нея също — сряза го жена му. — Не забравяй, че все пак някой ден ще трябва да се оперира…

— Не ми споменавай за това.

— Виж, Томаш, независимо дали ти харесва, или не, ще трябва да ми помогнеш.

— Добре, добре.

— Просто ми е омръзнало сама да върша всичко. Детето има нужда от грижи и аз не мога да се справя без теб. Трябва да ми помагаш повече, баща си й в края на краищата.

Томаш се почувства притиснат до стената. Проблемите на Маргарида претоварваха жена му, а той, колкото и да се мъчеше, като че ли не можеше да разреши и половината от проблемите, които Конщанса, с практичната си нагласа, разрешаваше всеки момент.

— Не се притеснявай, ще дойда с теб при доктор Оливейра.

Изглежда, това успокои Конщанса. Облегна се на дивана и се прозя.

— Е, добре, отивам да си лягам.

— Вече?

— Да, спи ми се — каза, надигайки се от дивана. — Оставаш ли?

— Ще остана още малко. Ще почета нещо и след това ще си легна.

Жена му се надвеси над него, леко го целуна по устните и излезе от хола, оставяйки топлото ухание на своя „Шанел №5“ да се носи след нея. Томаш застана пред етажерката с книги, колебаейки се какво да избере; спря се накрая на „Избрани творби“ от Едгар Алън По; искаше да прочете отново „Златния бръмбар“, разказа, който навремето беше засилил интереса му към криптоанализа, запален преди това от „Света на приключенията“.

 

 

Мобилният му телефон иззвъня, прекъсвайки четенето му още на третата страница от разказа.

— Да, моля?

— Hi. Мога ли да говоря с професор Нороня?

Човекът отсреща говореше бразилски португалски, но матерният му език очевидно бе английски; заради носовия тон Томаш допусна, че е американец.

— Аз съм. С кого говоря?

— Казвам се Нелсън Молиарти и съм консултант към управителния съвет на Американ Хистъри Фаундейшън. Обаждам се от Ню Йорк.

— Как сте?

— Okay, благодаря. Извинете, че се обаждам по това време, господине. Може би съм избрал неудобен момент?

— Не, моля ви се.

— О, good — възкликна той. — Професоре, не знам дали сте чували за нашата фондация…

Гласът увисна в очакване на потвърждение.

— Не, не съм чувал.

— Няма значение. Американ Хистъри Фаундейшън е американска организация с идеална цел, предназначена да подпомага проучвания в областта на историята на американския континент. Седалището ни е в Ню Йорк. В момента сме се заели с реализирането на изключителен изследователски проект, но за съжаление, се сблъскахме с проблем, който заплашва цялата свършена досега работа. Управителният съвет ми възложи да намеря разрешение и през последните две седмици се занимавах с това. Преди половин час, на заседание на съвета, представих едно предложение. Предложението беше прието и затова ви се обаждам.

Настъпи пауза.

— Да?

— Професор Нороня?

— Да, да, слушам ви.

— Вие сте решението.

— Моля?

— Вие сте решението на нашия проблем. Кога можете да пристигнете тук, в Ню Йорк?