Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (13)

XI

Телефонът се събуди и зазвъня настойчиво, сякаш губеше търпение. Томаш вдигна глава от възглавницата замаян и присви очи срещу силната дневна светлина, която се лееше от прозореца. Вдигна ръка и погледна часовника; беше девет часа и пет минути. Мобилният телефон пищеше до ухото му. Още сънен, протегна ръка към нощното шкафче и опипом намери апарата, чувствайки как вибрира в ръката му при всеки звук. Томаш погледна дисплея и позна номера.

— Конщанса, къде сте? — изстреля той веднага, щом натисна зеления бутон.

— При родителите ми — отговори жена му отчуждено и хладно, сякаш не се чувстваше длъжна да му дава обяснение.

— Всичко наред ли е?

— Чудесно.

— Но какво правиш там?

— А ти как мислиш? — отвърна тя с предизвикателна нотка. — Живея си живота, разбира се.

— Какво значи това? — настоя Томаш, преструвайки се, че нищо не е разбрал, че тя е тази, която греши. Хранеше тайната надежда, че ако не обръща внимание на случая, ако се престори, че онези цветя ги няма във вазите и няма никакво послание, проблемът щеше да изчезне като по чудо. — Доколкото знам, твоят живот е тук.

— Нима? А твоят къде е?

— Моят ли? — попита той с престорено недоумение. — Моят живот е тук, разбира се, къде искаш да бъде?

— Така ли? Видя ли цветята, които оставих?

— Какви цветя?

Тя замълча за миг, изпълнена с колебание. Томаш си помисли, че е спечелил точка и се почувства малко по-спокоен.

— Не се прави на глупак — възкликна Конщанса след малко. Беше решила, че съпругът й се прави на разсеян, за да не се налага да застане очи в очи с проблема; познаваше го доста добре, за да се остави да я омайва с приказки. — Видял си дигиталиса и жълтите рози и знаеш много добре какво означават.

— Не, не съм забелязал — повтори. — Какво означават?

— Името Лена нищо ли не ти говори?

Изречението беше изстреляно с ледено спокойствие и Томаш се вцепени. Вече нямаше никакво съмнение, че Конщанса е в течение на всичко.

— Моя студентка е.

— Надарена студентка! — възкликна Конщанса с ирония. — И мога ли да попитам каква точно дисциплина й преподаваше?

Този път беше ред на Томаш да замълчи. Как, по дяволите, беше разбрала за това? Наложи си да запази спокойствие и осъзна, че увъртанията няма да го доведат доникъде. Трябваше да си признае и да се помъчи да ограничи щетите. Ако въобще беше възможно.

— Наистина имаше една такава ситуация с тази студентка — едва-едва изрече с отпаднал глас. — Беше за кратко и вече приключи, така че…

— Една ситуация? — попита Конщанса, леко повишила тон от възмущение. — Ситуация, казваш? Значи това да спиш със студентките си за теб е просто ситуация?

Задаваше се жестока атака, предусети Томаш и инстинктивно се сниши от другата страна на линията.

— Ами… ммм…

— Значи аз се грижа за дъщеря ни, опитвам се да намеря специален педагог, тичам до Министерството на образованието с молби и заявления, уча Маргарида да чете и пише, водя я по лекари за консултации, които нямат край, съсипвам се от работа, а господинът си прекарва следобедите в Лисабон в „ситуация“ с шведска курва? Как си позволяваш, след като си се търкалял с тази евтина проститутка, да се връщаш вкъщи и да се правиш на нежен и мил? Как си позволяваш да постъпваш така с мен, след като аз се разкъсвам от грижи и правя какво ли не, за да вървят нещата? Как си позволяваш…

Думите на негодувание, изречени на един дъх, секнаха, приглушени от несдържани хълцания. Конщанса плачеше.

— Добре, любов моя, добре.

— Кучи син — простена тя. — Коцкар!

— Извинявай, извинявай. Хиляди пъти съжалявам.

— Как можа да ми причиниш това…

— Конщанса, чуй ме. Направих нещо, за което съжалявам, но това вече е минало. Не мога да се върна назад, но мога да ти обещая, че никога повече няма да се случи. Конщанса, обичам те.

Плачът секна, изглежда, се беше съвзела.

— Върви по дяволите! Разбра ли? Върви по дяволите, женкар нещастен!

Томаш започна да губи самоувереност. Положението ставаше все по-сериозно, събитията препускаха стремглаво и заплашваха да излязат извън контрол.

— О, любов моя. Знам, че постъпих лошо, никога няма да си го простя.

— Нито пък аз.

— Добре, успокой се.

— Аз съм спокойна, разбра ли? — извика тя, отново разстроена. — Напълно спокойна съм!

— Добре, добре.

— Обадих ти се само за да ти кажа, че можеш да дойдеш в събота в дома на родителите ми, в три следобед, за да вземеш Маргарида. Тя трябва да се върне в неделя до пет часа. Запомни ли? Майка ми ще те посрещне, защото аз не искам да те виждам. Разбра ли, подлец такъв?

Томаш се въртеше в леглото, заровил в косата си пръстите на свободната си ръка. Беше силно обезпокоен от посоката, в която бяха поели нещата.

— Но, любов моя…

Три отчетливи сигнала известиха прекъсването на връзката. Замаян, Томаш седна в леглото и се вторачи в мобилния телефон, потънал в море от мисли, страхове и терзания. И сред целия този хаос, в който се мяташе душата му, тази буря, която заплашваше да помете живота му, той отново си зададе един въпрос, на който нямаше отговор.

Как, по дяволите, Конщанса беше разбрала всичко?

 

 

През следващите дни той отново се опита да се свърже с жена си, но тъщата му даде да разбере, че тя не желае да говори с него. Когато дойде събота, отиде до Сао Жоао ду Ещорил и се представи в дома на тъста си и тъща си в около три без десет. Дона Тереза, майката на Конщанса, го прие студено, както се очакваше; остави го да чака на вратата под лекия ръмеж, започнал още от сутринта, докато Маргарида се приготви. Дъщеря му засия, когато го видя, и грейна още повече, когато й подари куклата с пайетите.

Обядваха в една пицария в Кашкаиш шопинг и решиха следобед да отидат на кино. Маргарида избра Toy Story 2 и на Томаш не му остана друго, освен стоически да издържи двата часа с Уди и Бъз Лайтийър. Едва вечерта, когато бяха полегнали на дивана в хола с книгата за Анита в ръце, успя да изкопчи някои новини от дъщеря си.

— Мама ти е много съ’дита, тати — потвърди Маргарида. — П’аче, п’аче, много п’аче. Казва, че си „синковец“. — Сбърчи вежди. — Тати, какво е „синковец“?

— Някой, който не слуша.

— Ти не си ли с’ушал?

Томаш въздъхна унило.

— Не съм, дъще.

— Какво си нап’авил?

— Ами не съм си изял цялата попара.

— Ааа — възкликна малката, размишлявайки над сериозността на престъплението. — Значи си наказан?

— Точно така. Наказан съм.

— Го’кичкият. Т’ябва ’сичко да си изпапкаш.

— Така е. Какво още казва мама?

— Казва, че си „ко’ка“.

— Котка ли?

— Не, коска.

— Ааа, коцкар.

— Да, голяяям коска’. А баба й каза да гово’и с адвокат, неин п’иятел.

Томаш подскочи на дивана, стана и изгледа дъщеря си разтревожен.

— Адвокат ли?

— Ами да, баба казва, че е много добър и ще те ’азнищи.

— Така ли каза?

— Да. Какво е ’азнищи?

— Нищо, дъще. А какво казва мама?

— Че ще си помисли.

Не можа нищо повече да изтръгне от Маргарида. Върна я на следващия ден следобед, оставяйки я на вратата на къщата в Сао Жоао ду Ещорил; целуна я по страната, тя не пожела втора целувка и я видя как изчезва зад вратата на дома на тъща и тъст му. Дни наред, въпреки надеждите, които таеше, не получи вести от жена си.

Но за сметка на това видя Лена по време на лекции. Темата беше изработването на пергамент и изкуството на писане в scriptoriums^[1]; Томаш беше включил и анализ на каролингския минускул и унциалното писмо, плюс някои разновидности на готическите шрифтове, в това число fraktur, textura, rotunda, cursivo и batarde. Шведката седна, както обичайно, в дъното на залата, по-предизвикателна от всякога. Роклята в крещящо червено, прилепнала за тялото й, се отваряше в огромно деколте, откъдето напираха едрите гърди, притиснати една до друга с дълбока бразда помежду им; боеше се да погледне към нея, за да не попадне в обсега на фаталното й привличане. Не размениха нито дума, но в един момент Томаш беше готов да се поддаде на изкушението и да я заговори, продължавайки разговора оттам, откъдето го бяха приключили; в крайна сметка, положението се беше променило коренно, откакто се бяха видели за последен път на Шиадо; сега той живееше сам, а младата шведка, съблазнителна, както винаги, беше на разположение. Но професорът успя да възпре инстинктите си и надви изкушението, което го връхлиташе в този момент на слабост, и остави нещата такива, каквито бяха.

Томаш прекара самотни нощи в четене на Мишел Фуко, зает с отчайващата задача да открие някаква следа към изнервящия го ребус на Тошкано. Но мислите му бързо-бързо се измъкваха от темата на Надзор и наказание и се щураха из бъркотията, в която се беше превърнал животът му, откакто Конщанса беше напуснала дома им заедно с детето. Часовете, прекарани у дома в самота, сякаш беше отшелник, оттеглил се от света, го накараха да премисли дълбоко взаимоотношенията с жена си и избора си да й изневери с любовницата. Изневярата беше повече от сексуална авантюра, симптом за отчуждението, настъпило между него и Конщанса, което се дължеше навярно на разочарованието от рухването на големите очаквания относно общото им бъдеще. Плодовете на това разочарование, осъзнавано, но емоционално непреодоляно, той носеше в гърдите си като неизказана обида, като сподавен бунт, а донякъде и като отчаянието на човек, попаднал в безизходица.

Отпуснат безволево на леглото или дивана, в постоянно очакване Конщанса да се обади, което така и не се случваше, Томаш се връщаше отново и отново в мислите си към едно и също, опитвайки се с титанически усилия да възстанови стъпките си, които бавно, но неумолимо го бяха довели до тази развръзка. Хлътването му по Лена сега му се струваше скрито послание за тихия бунт, който носеше в душата си. В това пътешествие той се опитваше да опознае самия себе си, да изследва континентите, които оставаха неоткрити някъде дълбоко в неговата същност, вслушваше се да долови мълчаливите им призиви, които долитаха от най-дълбоките недра на подсъзнанието. Изневярата беше, както сега осъзнаваше, единственият начин да узнае за тяхното съществуване; точно тези гласове се опитваше да разбере, вслушвайки се в тях внимателно, сякаш това бе най-значимото сантиментално произведение, сътворено някога от неговата личност. И какво му казваха тези гласове, отекващи в съзнанието му?

Изправен пред този въпрос, той ставаше и обикаляше из апартамента, по пижама и небръснат, разговаряйки на глас със самия себе си. Как трябваше да разбира изневярата? Отговорът, каза си той, се коренеше в дълбокото разочарование след раждането на Маргарида. Беше прехвърлил върху дъщеря си всичките си мечти и въжделения и истината се оказа прекалено тежък удар за него, превратност, която въпреки външната привидност, не беше успял да преглътне. Конщанса беше устояла на разочарованието с кураж, заставайки лице срещу лице с бедата. Но той беше реагирал различно. След девет години борба, той просто избяга. Лена беше неговият начин да се измъкне, спасителен остров, на който се беше укрил далеч от света на проблемите, живеейки в илюзорен рай. Подсъзнателно беше вярвал, че трудностите просто ще изчезнат, но сега разбираше, че не е било така, че през цялото това време си бяха стояли тук, пред него, по-живи от всякога, осезаеми, неизбежни. Всъщност, заключи той, авантюрата със студентката нямаше нищо общо с нея, с прекрасното й тяло, с опияняващия секс, а с него самия, с проблемите, които го потискаха, с провалените му очаквания за живота, със страховете, с които не беше успял да се пребори. Търсейки утеха, беше скитал сам по пътя на заблудата, като омагьосан и изгубен в упойващата паяжина на изневярата.

Сега знаеше, че в дъното на всичко беше страхът му да застане лице в лице с проблемите в живота си. Не страх от някого или нещо конкретно, а страх да почувства онова, което се криеше вътре в него, страх от страданието и терзанието, страх да изложи на показ съкровените си чувства. Страх от болката на помъдряването, страх от порицанието, страх да направи избор и да поеме отговорност, страх да понесе последствията, страх да не би да го задушат трудностите и тревогите в семейството. Всъщност Лена беше неговата възможност да се отклони от пътя на всекидневната рутина, пътеката, по която беше тръгнал с вярата, че така може да превъзмогне страховете, които го измъчваха; тя беше дрогата, която беше поел, за да се освободи от непоносимата горест, сякаш невидима усмирителна риза беше сковала движенията му и имаше нужда от вълшебна отвара, която да му даде сили, за да разкъса веригите, с които бе прикован. Изневярата, в крайна сметка, не беше нищо друго, освен убежище, в което се беше скрил с илюзията, че така е защитен от света, сякаш животът беше море, а Лена — мидена черупка.

Според Фройд любовта е преоткриване. Чрез любовта се опитваме да си върнем изгубеното невинно щастие, което сме изпитвали някога като деца, когато сме живели в мир със света. Любовта всъщност бе проява на неопределеното, неосъзнавано желание да се завърнем в детството, при майчините ласки, и се подхранва от напразното очакване да срещнем отново това изгубено щастие. Томаш стигна до извода, че точно това беше видял в млечнобялото, посипано с лунички лице на Конщанса, когато се беше запознал с нея в Академията по изящни изкуства и се беше разхождал с нея по плажа в Каркавелуш. Бракът беше просто желание да преоткрие рая, който съществуваше само в едно канонизирано кътче в паметта. Не Конщанса беше видял той пред себе си, а един идеализиран образ, мечта, родена от носталгията му по детството, мираж, изплувал от подсъзнателния спомен за щастливите времена. И тъкмо тази мечта беше унищожила Маргарида, с всичките си вродени ограничения. Мълчаливо, без да осъзнава драмата, която го разяждаше отвътре, Томаш линееше от горест, неспособен да се възстанови след травмата от погубените мечти. И след като беше изгубил една илюзия, той бе потърсил утеха в друга.

Вседи ден носеше напредък в размишленията на Томаш, решен да прерови най-съкровената си същност, за да намери отговорите, които търсеше. Сблъсквайки се с последствията от постъпките си и самотата, която го обграждаше, сега вече разбираше по-ясно какво беше потръгнало зле. Беше се опитал да види света по-различен, не такъв, какъвто в действителност беше; с други думи, не живееше с Конщанса и с Маргарида, а с образа за тях, който предварително си беше изградил, живееше с мечти, които не можеше да осъществи. И когато този измислен образ се пръсна на парчета под натиска на житейските обстоятелства, той понесе прекалено тежък удар; но вместо да приеме нещата такива, каквито всъщност бяха, той избяга и потърси спасение в друга илюзия, отърсвайки се от напрежението, което трупаше в разбуненото си подсъзнание. На този етап въпросът, на който трябваше да си отговори, не беше какво беше потръгнало зле, а какво би могъл да предприеме, за да го поправи. И тук се налагаше да направи нова крачка в своето самосъзерцание.

Отговорът се криеше, както му се струваше, в преоткриването на близостта между него и Конщанса. Когато се ожениха, понесени от силните ветрове на въжделенията, те сияеха с излъчваната от мечтите им небесна светлина и непрекъснато споделяха нещо. Връзката между тях през онези първи години на брака им напомняше на Томаш мита, разказан от Платон в неговия Symposium^[2]. Според този мит, първоначално човекът имал четири ръце и четири крака; нещата приели лош обрат, когато това създание решило да предизвика боговете; Зевс, за да го накаже, го разсякъл на две половини, разделяйки човека на една мъжка и една женска част, и двете, обречени да живеят с илюзията, че някой ден ще възстановят изгубеното изначално единство. Такова беше душевното им състояние, когато се ожениха; и двамата искаха да са вечно заедно, търсеха да се слеят в едно цяло и в този копнеж се вписваше и тяхната интимност.

Маргарида, с нейната безкрайна паноплия от проблеми, разби мечтата им за сливане и постепенно ги отчужди един от друг. Дъщеря им се роди и суровата действителност измести сладкото мечтание. Появи се нов приоритет в живота им: да й помагат да живее възможно най-нормално. Вече не крояха планове как да направят от нея необикновеното създание, за което бяха бленували, а просто да й помагат да бъде нормален човек; налагаше се да се задоволят с много по-малко от онова, за което бяха копнели. Ударът ги сломи и докато се съвземаха от жестокото пропадане в реалността, сред парчетата от разбитите им мечти, не им остана време за опити да възстановят разполовеното от Зевс първично създание. Нагърбиха се със задачата да помагат на дъщеря си с упорито примирение, избягвайки да споделят помежду си разяждащото ги разочарование, сякаш самото изговаряне на онова, което таяха в себе си, би могло да утежни положението. Затова потискаха мълчаливо разбунените си души, превръщайки се в актьори в театър на преструвките, кървяха отвътре и външно се усмихваха. Той може би по-силно от нея почувства как светът му се разпада, сякаш мечтите му бяха пясъчен замък, който действителността отнесе с първата по-дръзка вълна. С времето близостта им започна да се топи под прилива на всекидневните трудности, линееща от внезапното прекъсване на нишките, които ги свързваха, сломена от удара, нанесен им от погубените им въжделения, когато научиха, че дъщеря им никога няма да бъде като другите деца.

Затворен вкъщи, застанал лице в лице със спомените от разбития му брак, Томаш беше твърдо убеден, че трябва да възстанови тази близост; това беше действителността и той трябваше да я приеме, ако искаше да има някакъв, макар и нищожен шанс да си върне предишния живот с Конщанса.

 

 

Телефонът иззвъня и Томаш нетърпеливо натисна миниатюрния зелен бутон с надеждата, че се обажда Конщанса. Беше поредното разочарование.

— Hi, Tom — поздрави го Молиарти.

— Здравейте, Нелсън — отговори мрачно Томаш, едва прикривайки огорчението си.

— Не съм ви чувал дълго време. Какво става?

Португалецът въздъхна примирено.

— Не е лесно — извини се той. — Професор Тошкано е измислил ребус, който не успявам да разгадая.

— Но фондацията ви плати пътуване до Генуа и Севиля. Все в нещо трябва да сте напреднали?

— Да, безспорно — призна той. Американецът беше прав да негодува, защото го бе оставил в неведение относно хода на проучването. Томаш се прокле, че беше оставил работата на втори план, по-точно казано, просто я беше изоставил. — Добрах се до ценни документи и донесох копия от всички, които ми се сториха важни за изследването. Но проблемът сега е как да отворя сейфа на професор Тошкано. За да направя това, трябва да разреша сложния ребус, оставен от него, който вероятно ще ми даде ключа.

— Не може ли да направите един… как се казваше? Ммм… break in^[3]?

— Предлагате да разбием сейфа? — разсмя се Томаш, развеселен от практичния манталитет на американците. — Невъзможно, вдовицата няма да разреши.

— По дяволите вдовицата! — възкликна Молиарти. — Защо не го направите тайно?

— Нелсън, вие сте луд. Аз съм университетски преподавател, а не апаш. Ако искате да разбиете сейфа без разрешението на вдовицата, отидете на Каиш до Содре и наемете някой крадец, който ще ви свърши работа. Но не и аз.

Молиарти въздъхна от другата страна на линията.

— Okay, okay. Забравете за това. Но искам briefing^[4] с вас.

— Разбира се — съгласи се Томаш. Хвърли поглед към документите, разхвърляни из хола. — Искате ли да се срещнем утре?

— Да.

— В хотела ли да дойда?

— Не, не в хотела. Мислех да обядвам в ресторанта „Каза да Агия“. Знаете ли къде е?

— „Каза да Агия“? Това не е ли в крепостта Сао Жорже?

— Точно там. Ще се видим в един следобед, sharp^[5]. Okay?

 

 

Заради проблемите, които му се бяха струпали напоследък, Томаш беше занемарил работата и четенето на Фуко. Обаждането на Молиарти го накара да постави на първо място разрешаването на ребуса на Тошкано, което на свой ред го върна към Надзор и наказание. Беше стигнал до последните страници на книгата, така че успя да я прочете още същата вечер. Затвори книгата, но продължи да се взира в нея; чувстваше се сломен, понеже и сега, въпреки неимоверните усилия, които беше положил, за да се съсредоточи в детайлите, не беше успял да открие никаква нишка, която да го отведе до разгадаването на странния въпрос, формулиран от покойния професор. Но тъй като знаеше, че не може да се откаже, и освен това го очаква заслужена награда, ако успее да доведе изследването до благополучен край, той облече сакото и излезе от къщи; предстоеше му още много работа.

Отскочи до търговския център и се отби в книжарницата, търсейки заглавия от Мишел Фуко. Намери един екземпляр от Думите и нещата и го взе, надявайки се да открие в него ключа на ребуса. Преди да отиде на касата обаче, той реши да се възползва от случая и да разгледа книжарницата; беше начин да разведри душата си, освобождавайки се, макар и за минути, от нервното напрежение, натрупано през последната седмица. Намери сектора с историческите книги и дълго съзерцава Историята започва в Шумер от класика Самуел Ноа Крамер; беше я чел в университета, но му се щеше да я има в библиотеката си в хола до Книгата от Дъглас Макмъртри, изданието на Гулбенкян, и до няколкото тома на История на частния живот, друга негова любима книга.

После се прехвърли при художествената литература, непостоянна негова любов, като се изключи историческия роман, към който изпитваше непрестанен интерес. Намери две книги на Амин Маалуф, които внимателно прелисти; едната беше Скалата на Таниос, а другата — Самарканд. Беше се запознал с творчеството на Малуф чрез Градините на светлината, творба, която пресъздаваше живота на Мани, мъдрецът от Месопотамия, основал манихейството. Почувства се изкушен да си купи и двата романа от ливанския автор, но успя да овладее импулса, животът му беше твърде сложен, за да си губи времето с литература. Въпреки това се позадържа, увлечен в четене и разлистване на различни издания. Пръстите му се докосваха до съвсем различни книги като Креолската нация от Жозе Едуардо Агуалуза и Панталеон и посетителките от Марио Варгас Льоса. Перуанският автор го насочи към чилийската писателка Исабел Алиенде, така че почти неусетно запрелиства Дъщерята на Фортуна. На следващия рафт погледът му бе привлечен от странно заглавие върху красива корица — Богът на дребните неща от Арундати Рой, но усмивката му се върна на лицето, когато зърна Името на розата от Умберто Еко. Страхотна книга, помисли си той, трудна, но интересна. Всъщност никой не беше успял така дълбоко да вникне в средновековния манталитет.

До класическата творба стоеше друга книга от същия автор, Махалото на Фуко. Томаш сви устни; още един клетник, обсебен от Фуко. Еко обаче бе късметлия в сравнение с него самия, помисли Томаш със заговорническа усмивка, не му се бе наложило да се мъчи с философа Мишел Фуко, а с физика Леон Фуко, безспорно по-достъпен. Доколкото си спомняше, Леон Фуко беше човекът, който през XIX век демонстрирал въртеливото движение на Земята чрез едно махало, което сега бе изложено в Музея на изкуствата и занаятите в Париж. Докато гледаше корицата, три думи привлякоха очите му. Еко, махало, Фуко. Смръщи вежди и за момент остана неподвижен, втренчен в думите, крещящи от корицата.

Еко, махало, Фуко.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади непохватно портфейла, разтреперан, възбуден и дръпна измежду банкнотите от петстотин и хиляда шкудо малкото листче, на което беше надраскал ребуса на Тошкано. Ето го и въпросът на историка, в целия си блясък на загадка, която вече беше започнал да смята за неразгадаема:

QUAL O ECO DE FOUCAULT PENDENTE A 545?

КАКВО Е ЕХОТО НА ФУКО, КЛОНЯЩО КЪМ 545?

Очите му зашариха между корицата на книгата и записания на листчето въпрос. Ехо, Фуко, клонящ. Еко, махало, Фуко. Заглавието на книгата беше Махалото на Фуко и беше написана от Умберто Еко. Професор Тошкано го питаше: „Какво е ехото на Фуко, клонящо към 545?“. На Томаш му просветна, сякаш осенен от божия светлина.

Fiat lux!^[6]

Не в книгите на Мишел Фуко се намираше ключът на ребуса, а в този роман на Умберто Еко за махалото на другия Фуко, Леон. Как можеше да е толкова глупав, удиви се на себе си Томаш. Отговорът на загадката е бил постоянно пред очите му, толкова прост и очевиден, толкова лесен, толкова логичен, но той така се беше вкопчил в Мишел Фуко, че се беше отдалечил от правилния отговор. Всеки би разбрал веднага, че е препратка към махалото на Фуко, но не и той, учен, професор, почитател на философията. Идиот.

Впи отново поглед в книгата, след това — в листчето, очите му запрескачаха от едното до другото, докато вниманието му беше приковано от последния елемент на въпроса, в трите цифри преди въпросителния знак.

545.

С разтреперани пръсти, сякаш умираше от глад, а бе попаднал на пиршество, достойно за крале, той запрелиства книгата с непохватна припряност, нетърпелив да открие отговора, и спря, когато намери страница 545.