Жозе Родригеш душ Сантуш
Кодекс 632 (12)

X

Спокойните води на Средиземно море искряха кристални под ослепителния блясък на утринното слънце. Старият фар на Порто Антико се извисяваше над синята огледална повърхност на залива и белите платноходки, закотвени на кея; Лантерна стоеше строго на вратата на залива с мисията да охранява това очарователно кътче на Лигурийско море. Стръмните скатове на Апенините ограждаха брега, бдейки над редиците с къщички, накацали в ниското покрай полите на планината.

Таксито свърна надясно и потъна във вътрешния лабиринт на древния град, криволичейки из плетеницата от тесни и оживени улички на Генуа.

— La Piazza Acquaverde^[1] — съобщи таксиметровият шофьор, който не преставаше да говори, докато излизаха на площада. Махна с ръка към огромен паметник с човешка фигура на върха. — Questo e Cristoforo Colombo^[2].

Задръстването ги принуждаваше да спират. Томаш надникна през прозореца и видя статуята на Колумб, стъпил високо горе, с дълги развети коси, облечен в испански табард и дълго отворено наметало, с ръка върху котвата, от дясната му страна имаше коленичила индианка. Четири други фигури бяха поставени долу, на малки пиедестали; сред тях бяха вмъкнати барелефи, изобразяващи сцени из живота на мореплавателя. На постамента на паметника, над венци от цветя, се четеше посвещението: A Cristoforo Colombo, La Patria^[3].

Движението се възобнови и таксито последва шумната вълна от автомобили. Шофьорът, дружелюбен човек, който се представи като Матео от Калабрия, започна да разказва подробности от изпълнения си с премеждия живот на припрян, темпераментен италиански. Сред тази словесна канонада, придружена с пръски слюнка и неспирно ръкомахане, Томаш успя да разбере, че шофьорът е разведен, че има две момичета и че си търси партньорка за брачното ложе, дори и само защото обича закуска в спалнята. След което веднага сподели какво най-много обича да му сервират на вечеря. Предпочиташе супа от леща и най-вече spaghetti alla puttanesca^[4], ястие, чието име озадачи клиента и го накара да се пита дали нямаше тук някакъв втори скрит смисъл.

— Il Palazzo Ducale — заяви минути по-късно Матео, по средата на изречението за целебните свойства на розето, като сочеше към красива антична сграда на Пиаца Матеоти, чиято фасада беше украсена с йонийски колони и високи прозорци. — Le piace^[5]?

— Si — потвърди Томаш с равнодушен поглед, съгласявайки се само за да бъде любезен.

Шофьорът на такси почти незабавно мина на чудотворните качества на бялото сухо вино и на преимуществата на menu fisso^[6] от една trattoria^[7], където обичал да ходи, на Пиаца Кампето, малко по-назад, и в същото време осмиваше онези, които ядат само вегетарианска храна. Таксито свърна по „Салита Полайоли“ и зави наляво на „Вико Тре Ре Маджи“, където Матео сподели потиснат, че е алергичен към орехи. Докато малкият фиат се движеше по „Виа Равека“, шофьорът се съсредоточи върху алергичните ефекти върху кожата му, червени петна, които третирал с тоалетна хартия, натопена в топла вода, докато най-сетне, за голямо облекчение на Томаш, стигнаха на Пиаца Данте.

— Ecco-ti qua!^[8] — провъзгласи Матео тържествено, спирайки на зеления светофар.

Принуден да бърза от клаксоните на автомобилите, чакащи да преминат, Томаш набързо се разплати с шофьора на таксито, който, без да се притеснява от протестите зад него, му каза довиждане с думите a piu tardi; от това обещание за скорошна среща го полазиха тръпки, прозвуча му по-скоро като заплаха.

Първоначалният му замисъл включваше кратко посещение на Пиаца Данте, колкото да хвърли поглед на това историческо място, но непрестанният словесен порой на италианеца го накара да промени плановете си, донякъде и като претекст да се отърве от ужасния таксиметров шофьор. Винаги се беше възхищавал на симпатичната експанзивност на италианците, но този наистина премина всички граници.

Две полуцилиндрични кули, изградени от камък в готически стил, свързани с мост, се издигаха внушително на площада. Това беше Порта Сопрана, източният вход към старата част на града. На върха на средновековните кули, над бойниците, се развяваха две знамена с червения кръст на свети Георги на бял фон, флагът на града. Тази insignia cruxata comunis Janue^[9] е била свидетел на славни времена, когато Генуа е властвала над Средиземно море и врагът отстъпвал само при вида на легендарния флаг; говори се, че англичаните възприели хоругвите на града, за да могат да плуват под негово покровителство. През Средновековието внушителната Порта Сопрана е била част от защитните крепостни стени на Генуа; по време на Френската революция тук е била монтирана гилотина и един от палачите живеел на върха на едната от кулите, превърната в затвор. Най-прочутият затворник, пребивавал в нея, е венецианецът Марко Поло, хвърлен там след битката при Корчула. Голямата овална порта между двете кули дава достъп до парка, чиято главна атракция са руините от галериите на стария манастир „Санта Андреа“, но вниманието на посетителя е привлечено не толкова от руините, колкото от едно друго, съседно на тях кътче.

До Порта Сопрана, сред избуяли храсталаци, има невзрачни каменни развалини, обрасли в бръшлян; напомнят на селска планинска къща, спретната и малко недодялана, с широка врата на партера и две тесни прозорчета на първия етаж. Томаш се приближи и огледа мястото. Табелка уведомяваше, че руините са затворени за посетители. Имаше метална плоча със следния надпис:

Nessuna casa ha nome piu degno qui questa.

Qui nell’abitazione paterna,

Cristoforo Colombo trascorse l’infanzia e la prima giovinezza.^[10]

Това беше номер тридесет и седем на старата „Вико Дирито ди Понтичело“, мястото, където, според една стара книга с ведомости и друг документ от архивите на Ватиканската апостолическа библиотека, между 1455 и 1470 година е живял Доминик Колумб със семейството си, включващо децата Бартоломео, Якоб и Христофор. В този дом Христофор Колумб бе преживял своите детски и младежки години.

Автобус спря до тротоара и изсипа тълпа японски туристи. Посетителите се стекоха към руините, въоръжени с фотоапарати и видеокамери и се натрупаха пред вратата. Японец даваше инструкции с висок глас, явно беше водачът на групата.

— Non mi piace questo^[11] — обърна се един италианец към Томаш със заговорнически вид, докато наблюдаваше множеството от ентусиазирани туристи, спорещи за педя земя за снимка.

— Mi scusi — извини се Томаш. — Non parlo italiano. Parla lei inglese?^[12]

— O, извинете — каза италианецът вече на английски. — Американец ли сте?

— Не, португалец.

Италианецът направи учудена физиономия.

— Португалец?

— Да. Какво казвахте?

— Ммм… нищо особено.

— Кажете, моля ви.

Човекът се поколеба.

— Ами… не ми харесва, че лъжем туристите по този начин.

— Как по-точно?

Италианецът се огледа, сниши глас, придавайки му заговорнически тон.

— Тази къща има очарователна атмосфера. Но вероятно Колумб никога не е живял тук.

— О, наистина ли?

— Просто туристическа атракция и нищо повече — сподели италианецът. — Къщата е от времето на Колумб, несъмнено, но нищо не ни гарантира, че именно това е сградата, спомената в документите. Знае се, че Доминик Колумб, бащата на Христофор, е бил дал под наем на монаси една къща до Порта Сопрана. По онова време наоколо е имало много къщи, така че не може да се разбере коя точно е била истинската. Избрали са тази, както са могли да изберат и всяка друга от района.

— Значи всичко това си е чиста измама.

Човекът махна неопределено с ръка и сви устни.

— Да кажем, че нещата са били улеснени малко, разбирате ли? Всичко е заради туризма, а и заради претенциите, че Колумб е родом от Генуа. — Вдигна показалец и придоби сериозно изражение, сякаш смяташе да отправи някакво предупреждение. — Което всъщност е истина. Христофор Колумб е бил генуезец, това е доказано научно и не подлежи на съмнение.

Томаш се усмихна. Би се учудил, ако срещнеше някой ден генуезец, който да твърди обратното.

— Да — съгласи се снизходително. — А къщата?

Италианецът сведе глава, сякаш правеше отстъпка.

— Наистина, малко вероятно е тук да се е помещавал истинският дом на Колумб…

Движението беше натоварено и Томаш реши да хване друго такси, но не намери нито едно свободно. Реши да се разходи към Пиаца Матеоти с надеждата да хване някакъв транспорт до Архива, който смяташе да посети, и свърна по „Виа ди Порта Сопрана“. Насред пътя усети, че е гладен и се отби да обядва в ресторант с подходящо име — „Ла Кантина ди Коломбо“^[13]. Реши да се поотпусне за сметка на фондацията. За предястие си поръча макарони със сос от задушен заек по лигурийски; после се нахвърли на едно телешко филе на скара със салатен сос с балсамов оцет от Модена; завърши с десерт мечта — шоколад „Домори“. Всичко това, полято с червено лигурийско вино, Rossese di Dolceacqua 1999 Giuncheo с плодов вкус, гарнирано с misto formaggi con confetture, една невероятна селекция от сирена с мармалад.

Прекара следобеда затворен в читалнята на Колумбовата зала на Archivio di Stato di Genova^[14], помещаващ се в прекрасна бяла сграда, малък ренесансов дворец на „Санто Игнацио“, разположен насред Пиаца Санта Мария ин виа Лата. Точно тук се намираше Archivio dei Banco di San Giorgio, или Archivio Notarile^[15], който Томаш най-търпеливо прегледа. Прекара часове, разглеждайки микрофилми и прелиствайки част от сто осемдесет и осемте документа от Генуа и Савоя, датиращи от 1429 до 1494 година, както и някои с по-късна дата, като непрекъснато си водеше бележки. В пет и половина следобед служителите от архива му съобщиха, че трябва да затварят, и Томаш се видя принуден да прекъсне работата си.

Тази вечер се разходи по Пиаца деле Ербе, където се отби в хубава книжарница със стари ръкописи и пи една бира в бар „Берто“. После се запъти към магазинчетата близо до „Порто Антико“, прескачайки от кръчмичка на кръчмичка, опитвайки ястия и напитки от цял свят, включително ароматен тайландски ориз, гръцко узо и марокански кускус. Вечерта се обади на Конщанса от хотел „Бристол Палас“, където се беше настанил. Жена му продължаваше да се безпокои откъде ще намерят специален педагог за дъщеря им, но засега не виждаха решение на проблема. После Маргарида грабна слушалката и успя да изтръгне от баща си обещанието, че ще й донесе плачеща кукла за подарък.

Още в ранни зори на следващия ден Томаш заседна отново в Колумбовата зала на Archivio di Stato di Genova. Този път се съсредоточи върху два огромни тома, първият от които беше на италиански, а другият съдържаше същите текстове на английски и немски. Двутомникът, озаглавен Colombo, беше публикуван през 1932 година и се смяташе за последната дума на Scuola Genovese^[16]. Той съдържаше факсимилета на избрани документи, публикувани през годините, започващи с текстове от 1614 година на Джероламо Бордони и завършващи с документа Асерето от 1904 година. Томаш си води подробни записки и направи копия на най-важните текстове. После хвърли един поглед на Nuova Raccolta Colombiana^[17], докато най-накрая, към четири следобед, доволен, върна двата огромни тома. Бе приключил с работата тук и сега го очакваше ново пътуване до друго място и други архиви.

Огромната мавърска кула, издигаща се право нагоре като зъбер, разкъсващ дълбоката синева, хвърляше защитна сянка над каретите, дърпани от коне, спрели на Пласа Вирхен де лос Рейес. Томаш се беше облегнал на портокалово дърво на улица „Матеос Гаго“ и гледаше към малката бронзова фигура на върха на кулата „Ла Хиралда“, която се извисяваше над катедралата и над целия Барио де Санта Крус, стария еврейски квартал, прилепен към Ел Аренал на левия бряг на Гуадалкивир. Това беше живописна част от града с чисти бели улички и пъстри дворове, прозорци с решетки и весели градини с ромолящи шадравани сред жасмин и бугенвилии, и внушителни паметници, свидетелство за величието на отминали времена, когато тук са прииждали огромните богатства на Америка.

Томаш, който току-що беше пристигнал в Севиля, усещаше глад и реши да влезе в най-близкия ресторант, който се казваше Бар „Хиралда“. Имаше чувството, че е влязъл в някой арабски souq^[18]; ресторантът беше украсен със сводове и арабески в мавритански стил. Седна на една свободна маса и помоли за менюто.

— Това някога са били бани, господине — поясни келнерът, слаб мъж с мазна кожа, небръснат и с гъст черен мустак, заговаряйки го на портуньол^[19]. Показа му с очи менюто и се предаде на родния си кастилски. — Какво ще поръчате?

Томаш затвори книгата с менюто. Нищо не му хареса.

— Какво ще ми препоръчате?

— Обичате ли tapas^[20]?

— Не е лошо. Донесете ми.

— Добре. С херес^[21] ли?

— Не е ли по-добре с червено вино?

— Хересът е по-подходящ за тапас, господине.

— Добре, нека да е херес.

За десетина минути масата се напълни с чинийки и чаша отлежал херес, който искреше със златисти отблясъци. Келнерът поясни, че именно съчетанието между хапките и чашата с вино е в основата на андалуския специалитет. Както изглежда, всичко започнало от стария навик да се поставя чинийка върху чашата с херес, за да се похлупи, tapar. С времето започнали да слагат в чинийката маслини или кашкавал, а впоследствие се прибавяли и други хапки. И така неусетно андалусците създали днешните хапки, които представляват пищна картинка от цветове и вкусове, както можеше да се увери португалският гост.

Томаш прекара половин час, похапвайки от мезетата в чинийките, омитайки ги една по една. Несъмнено, мислеше си той, докато се наслаждаваше на всяко парченце от деликатесите на масата, да пътешества беше едно от най-хубавите неща, които можеха да се случат на човек, още повече ако е за сметка на друг; човек се измъкваше от рутината, виждаше нови неща, вкусваше насладите на живота. Нима можеше да има нещо по-приятно от това? Настанил се удобно в Бар „Хиралда“, Томаш опита миди в сос от печен на скара чесън, бяло вино, зехтин, лимонов сок и магданоз; но смесицата от лангуста, рак и скариди със сос винегрет с лук и червени чушки, не му отстъпваше по нищо, както и рибният микс с мариновани зеленчуци, варени яйца, скариди и маслини на шиш; към това се добавяше испанска шунка, кюфтенца, пикантни картофи, салата от печени червени чушки, пържена риба, които опустоши заедно с популярното queso manchego^[22] и хляб. Реши да приключи с churros^[23], поръсени със захар. След десерта прецени, че трябва да поработи — едно силно колумбийско кафе.

След обяда излезе на улицата и тръгна пеш по внушителната Пласа Вирхен де лос Рейес, зает с храносмилането. Животът тук сякаш бе спрял, хората изглеждаха спокойни и леко апатични, никой не бързаше за никъде. Мина покрай „Конвенто де ла Енкарнасион“ и като се полюбува на двореца Арсобиспал от другата страна на площада, заобиколи катедралата откъм Пласа дел Триунфо, където бяла колона със статуята на Дева Мария приветстваше оцеляването на Севиля в земетресението от 1755 година, разрушило до основи Лисабон. Стигна до ъгъла с масивната сграда на „Арчиво Хенерал де Индиас“, издигната от червеникавокафяви тухли, към които испанците имаха особено предпочитание; същото не можеше да се каже за Томаш, когото побиваха тръпки при вида на материала, навярно, защото му напомняше кланици и арени на кориди.

Пресече улицата и влезе в голямата катедрала откъм великолепната южна врата, изградена от дялан камък. Това беше най-голямата готическа катедрала в Европа. Още със стъпването му в храма, Томаш бе обзет от потискащо и почти злокобно усещане, сякаш се бе озовал в утробата на огромна, мрачна пещера. Когато стигна мястото, където десният трансепт пресича нефа, близо до „Пуерта де Сан Кристобал“, пред очите му се разкри едновременно зловеща и величествена гледка.

Издигнати върху пиедестал, четири статуи от полихромен бронз с лица от алабастър и разкошни тържествени роби от XV век носеха саркофаг на раменете си. Малкият ковчег, декориран с бронз и метални апликации, беше покрит с покров с герб от дясната страна, който Томаш разпозна. Беше гербът на Колумб. Надникна под саркофага и откри герба на Испания, ограден с надпис в готически стил. Обърна глава, надничайки отдолу нагоре, и прочете:

Aqui jacen los restos de Cristobal Colon desde 1796 los guardo la Habana y este sepulcro por R. D. to de 26 del febrero de 1891^[24].

Гробът на Колумб.

Или по-скоро мястото, където, според надписа, почиваха костите на великия мореплавател. Но Томаш знаеше, че дори и в смъртта си, откривателят на Америка си оставаше майстор на мистериите, съвършен илюзионист. Всичко започнало, когато Христофор Колумб се преместил да живее в Севиля след четирите си експедиции до Новия свят. След смъртта на своята покровителка кралица Исабел през 1504 година изпаднал в немилост пред кралския двор. И точно с цел да спечели отново благоразположението на крал Фернандо, на следващата година, вече болен и стар, Адмирала, повелителят на моретата и океана, се преместил във Валядолид. Но всичко било напразно; Колумб починал в този град на 20 май 1506 година. След като останало почти година във францискански манастир във Валядолид, тялото му било преместено в манастира „Картуха де лас Куевас“ в Севиля, с което започнали и сложните му странствания. Тридесет години по-късно било решено тленните останки на Христофор и на сина му Диого, който междувременно също се споминал, да бъдат погребани в Испаньола, поради което телата били преместени в катедралата „Санто Доминго“. Повече от двеста години по-късно, през 1795 г., Договорът от Базел постановил испанската част от острова да бъде предадена на Франция, поради което тленните останки на откривателя на Америка били преместени тържествено в катедралата в Хавана. Но през 1898 г., когато испанците загубили Куба, се наложило ново преместване, този път обратно към Севиля. Съществуваше мнение, че след толкова прехвърляния е напълно възможно да е станала грешка, вероятно в „Санто Доминго“, и тленните останки, съхранявани с такова великолепие и помпозност в катедралата в Севиля, всъщност да не принадлежат на Христофор Колумб, а на неговия първороден син, португалеца Диого Коломбо, или на някой друг.

Томаш дълго стоя до саркофага, равнодушен към съмненията на историците. В края на краищата, той засвидетелстваше своята почит като гражданин, но за него не бе трагедия, ако там не лежеше великият мореплавател; дори и да бе синът му Диого, сънародник, това беше достатъчно. Накрая обърна гръб на гроба и се отдалечи към главния кораб на храма. Бавно обходи катедралата, възхищавайки се на свода и на „Капиля Майор“, Главния параклис, защитен от огромни решетки, и се придвижи към западната врата, Пуерта де ла Асунсион. По пътя се натъкна на друг гроб; скромният саркофаг беше на другия син на Колумб, Ернандо Колон, автор на една от най-интересните книги за живота на откривателя на Америка. Заобиколи го и се отправи към лявото крило, където имаше друга врата. Прекрачи и видя бледата светлина на зимното слънце, огряващо вътрешния двор, Патио де лос Наранхос, правоъгълно пространство, в което растяха портокалови дръвчета, разположени геометрично; в средата се виждаше малък кръгъл фонтан с дълги галерии отстрани като манастирски двор. Заедно с кулата „Ла Хиралда“, представляваща преустроено минаре, дворът беше единственото, което бе оцеляло от старата джамия на сарацините, срината със земята, за да бъде издигнат готическият храм.

Над галериите се намираше истинската цел на Томаш.

Професорът изкачи стълбите на сградата и прекрачи Колумбовата библиотека. След като се представи и регистрира, го пуснаха да влезе. Основите на Колумбовата библиотека бяха поставени през XVI век от Ернандо Колон, който бе погребан в катедралата до Пуерта де ла Асунсион. Колекцията на малкия син на Колумб съдържала дванадесет хиляди тома, в това число книги и документи, принадлежали на баща му. Преди смъртта си Ернандо завещал ценния архив на доминиканския манастир „Сан Пабло“ в Севиля и ръкописите били съхранявани в сградата, която огражда Патио де лос Наранхос, от лявата страна на катедралата.

Книгите бяха изложени в остъклени рафтове, пръснати из няколко зали. На централните витрини се намираха книгите и документите, принадлежали на самия Христофор Колумб. Ползвайки се със специални правомощия поради специфичния характер на проучването си и препоръките от Нов лисабонски университет, както и от Фондацията за американска история, които веднага представи, Томаш успя да се добере до рафтовете, които бяха отворени само за него, и получи разрешение да направи справка в уникалните документи.

Историкът прекара следобеда, разглеждайки ценни книги и ръкописи, които преди петстотин години са принадлежали на самия Адмирал. Започна с Libro de las Profecias^[25], която Колумб цитира надълго и нашироко в своя дневник и писма; явно откривателят на Америка е изпитвал особено възхищение към пророк Исаия, който бе най-често цитираният от всички пророци. Разгледа Imago Mundi^[26] на кардинал Пиер д’Айи, изпъстрена с бележки в полето от самия Колумб, и Naturalis Historia^[27] от Плиний, също изписана с красноречиви бележки. „Съвпадение“, помисли си изследователят; този Плиний навярно бе същият, когото Конщанса беше споменала по повод на божурите. Томаш проучи внимателно бележките, по-голяма част от които бяха нахвърляни небрежно на кастилски и португалски и само една, както изглежда, на италиански. Преди да посегне към другите книги, вниманието му беше привлечено от някакви загадъчни бележки, които откри в Historia rerum ubique gestarum^[28] на папа Пий II. Разгледа и De consultidinibus et conditionibus orientalem regionum^[29] от Марко Поло, както и една книга на Плутарх и няколко творби от Сенека, и един том, написан от португалския евреин Авраам Закуто, влиятелния съветник на дон Жоао II.

Излезе от Колумбовата библиотека едва привечер с приключена изследователска мисия и няколко ксерокопия в чантата. Свърна наляво и пое по Авенида де ла Конститусион до Пуерта де Херес, където се отклони към реката; продължи пеш, пресече Гуадалкивир по моста Пуенте де Сан Телмо, излезе на площад Пласа де Куба и свърна по Кале дел Бетис, живописна крайбрежна улица, на която се намираше хотелът му, „Ел Пуерто“. Остави нещата в стаята си и дълго се любува на панорамата, която се откриваше от прозореца. Виждаше се почти целият исторически квартал, откъдето бе дошъл, с Торе дел Оро отдясно, Пласа де Торос де ла Маестранса отляво и извисяващата се „Ла Хиралда“ в дъното. После Томаш приседна на крайчеца на леглото и взе телефона. Искаше да чуе Конщанса, но телефонът на жена му беше изключен. Остави съобщение и излезе на улицата.

Прекоси свободен и щастлив Кале дел Бетис, поседна в едно заведение на открито край реката с чаша бира в ръка, зареян в съзерцание на корабите, които се плъзгаха бавно по тъмното огледало на Гуадалкивир. От другата страна на реката, откъм Пасео дел Кристобал Колон, също долиташе глъч и шумът на преливащия от живот град. Прекара част от вечерта из тази колоритна улица, усвоявайки андалуското изкуство да прескача от кръчма на кръчма, докато опитваше различни tapas с manzanilla^[30], разбира се, за сметка на фондацията. В едно кафене отново се зачете в Надзор и наказание, търсейки следи към неподдаващия се на декодиране ребус на професор Тошкано, но просветващите светлинки по реката, носещи се по течението, и неспокойната глъч на града го убедиха да забрави за работата и да се потопи в оживения нощен живот на Севиля.

Под звездното андалуско небе градът тръпнеше в ритъма на flamenco^[31] и sevillanas^[32]. Севиля беше градът на Кармен и Дон Жуан, на танца и коридата, на бохемите и веселяците и това се усещаше най-силно тук, в Триана, квартала на tapas и на tablaos^[33], на чувствените танци и горещите нощи. Томаш напусна крайбрежието и тръгна напосоки по улица Кале де ла Пуреса, очарован от богато украсените многоцветни фасади. Купи от магазин за туристи малка кукла с червена рокличка, изпъстрена с пайети, подаръка за Маргарида; за жена си успя да намери впечатляващ албум с репродукции на Ел Греко. С опакованите подаръци, които постави в плика с книгата на Фуко, той тръгна из Триана. Вниманието му беше привлечено от музиката и глъчката, които долитаха от оживено малко заведение. Беше tablao, шумна и задимена кръчма, където се танцуваше фламенко и въздухът се тресеше под силните акорди на китарата, дрезгавия глас на певеца по риза, бързите и отсечени потропвания на bailaoras^[34], летящи шеметно из сцената с изпънати ръце, гъвкави движения и горда осанка във вихрен танц под страстния ритъм на flamenco, пулсиращ в аплодисментите и гръмките подвиквания oles, изтръгнати от тълпата. Върна се в „Ел Пуерто“ омаломощен и заспа секунди след като се строполи на леглото, несъблечен, захвърлил плика с подаръците и книгата на Мишел Фуко на пода.

На сутринта се върна в Барио де Санта Крус и се запъти към Главния архив на Индиите. Сградата в брик, с балюстрада на терасата, беше почти петстотингодишна. Първоначално била използвана като lonja, борса, където търговците въртели своя бизнес. Но от XVIII век насам започнали да събират на това място всички документи, свързани с Новия свят. Натрупани били над осемдесет милиона страници ръкописи и осем хиляди географски карти и рисунки, отделно кореспонденцията на Кортес, Сервантес, Фелипе II и други. Томаш се интересуваше тъкмо от един от онези „други“.

Португалският изследовател прекара цялата сутрин, заровен в писмата на Христофор Колумб, които откри в архива. Не можа да стигне до някои, поради въведената система на ограничен достъп. Томаш се опита да убеди служителите да му разрешат да види оригиналите, но те не отстъпиха нито пред препоръките от Нов лисабонски университет, нито пред тези на Фондацията за американска история; необходимо било да отправи официална молба и да изчака отговора, който щял да дойде след няколко дни. Ето защо ученият трябваше да се задоволи с микрофилмите и факсимилетата на тези писма, на които направи ксерокопия. Но интересът му не се ограничи само с кореспонденцията на Колумб; той откри и нотариално завереното копие на Institution de Mayorazgo^[35], основен документ от завещанието, който също се съхраняваше тук.

Приключи с проучването в Главния архив на Индиите съвсем навреме, за да може да похапне, преди да хване самолета в три следобед. Омете набързо една чудна супа cachorrecas с риба, миди и кора от горчив портокал, след което опита fideos a la malagueca^[36], полети с montilla^[37], в едно ресторантче на Кале Ромеро Мурубе. Наложи се да хване такси и на бегом да си изнесе багажа от хотела, да плати сметката и най-сетне да се отправи към летището. Настанен на задната седалка в колата и облекчен, че е приключил утринния маратон, той избра номера на Конщанса, но отново попадна на включена гласова поща.

Беше десет вечерта, когато пъхна ключа в бравата. Беше изморен и искаше да се изкъпе, да вечеря и да си легне. Завъртя ключа, бравата щракна и вратата се отвори. Томаш си влезе вкъщи, оставяйки тежкия куфар до шкафа.

— Момичета, пристигнах! — съобщи той, с куклата с червената рокличка с пайетите в една ръка и книгата на Ел Греко — в другата, готов да връчи подаръците.

Апартаментът продължаваше да тъне в мрак, което му се стори странно. Запали лампите и установи, че всичко беше чисто и подредено, но нямаше никого.

— Момичета! — извика пак в недоумение. — Къде сте?

Погледна часовника и реши, че сигурно са си легнали; беше рано, но понякога се струпваше много работа, умората надделяваше и сънят идваше по това време. С няколко широки крачки прекоси малкия апартамент, като се стараеше да не вдига шум и надникна през вратите, но се оказа, че нито в спалнята, нито в стаята на дъщеря му има жива душа. Остави чантата върху леглото и се огледа наоколо, надявайки се да види някакъв знак. Къде ли са отишли двете? Беше напълно озадачен. Да не би да се е случило нещо? Не знаеше какво да предприеме. Можеше да се обади на мобилния на Конщанса, но минути преди това отново бе изслушал стандартното съобщение на гласовата поща. Какво да прави?

Излезе от стаята и се отправи към кухнята; гонеше го кучешки глад, защото не понасяше готовите храни в самолетите. Реши, че на пълен стомах ще прецени по-добре как да постъпи. Може би трябваше да изчака, рано или късно щяха да се появят. Когато минаваше през антрето на път за кухнята, вниманието му бе привлечено от вазата върху шкафа. В нея имаше жълти и бледорозови цветя, които надничаха изпод дълги превити клонки, ведно с други, също жълти, наподобяващи рози, чиито цветове се открояваха изящно сред зеления букет от листа. Полюбува се за момент на цветята; приближи се и вдъхна аромата им, сториха му се свежи. Поколеба се за миг, обмисляйки една възможност, която току-що му беше хрумнала. Колкото повече мислеше, толкова по-убеден беше, че трябва да я провери. Реши да промени посоката и вместо към кухнята, се отправи към хола.

Вазите и тук бяха пълни със същите цветя. На масата видя бележка. Взе я и я разгледа; беше фактура от цветарския магазин, в която се споменаваше за рози и дигиталис. Дълго стоя умислен. После, с бележката от цветарския магазин, се обърна към библиотеката, прегледа заглавията и взе една книга от най-високия рафт. Беше Езикът на цветята, предпочитана от Конщанса книга. Отвори томчето на последните страници и направи справка в съдържанието, като търсеше д, дигиталис. Намери го. Според книгата цветето символизираше неискреност и егоизъм. Вдигна стреснато глава. Дали не беше някакво послание? С поривисто, припряно и неконтролирано движение, стигащо почти до паника, прелисти отново страниците, докато откри р. Намери рози и веднага попадна на жълти рози. Пръстът му застина върху символичното значение.

Изневяра.