Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (6)

Глава шеста

Върнах вазата обратно на Силвър.

— Истинска е — казах му.

— Добре. Въпреки това не е нужно да доплащате — възрази ми той. — Продаденото си е продадено! Ние сме честни хора.

— Въпреки това я връщам.

— Но защо?

— Защото искам да направим една сделка с вас.

Силвър бръкна в джоба си, извади десетдоларова банкнота, целуна я и я премести в другия джоб на якето си.

— Какво да ви почерпя? — попита весело той.

— Защо?

— Басирах се с брат ми дали ще върнете вазата или не. И спечелих. Искате ли да пийнем по кафе? Не американско, а чешко. Американците правят кафе като за умрелите. В чешката сладкарница не е такова, а го запарват свежо, без да го варят.

Прекосихме шумната улица. Една кола от чистотата разпръскваше водни струи на всички страни. Лилава товарна кола за бебешки пелени за малко да ни сгази. Силвър ме спаси с един забележително бърз скок. Под лачените си обувки днес той беше обул жълти чорапи.

— Каква сделка искахте да ми предложите? — запита ме той, след като седнахме в сладкарницата. Наоколо ухаеше на сладкиши, какао и кафе.

— Искам да ви върна вазата и да разделя с вас печалбата четирийсет на шейсет. Шейсет за мен.

— Това ли наричате подялба?

— Даже щедра подялба.

— Защо изобщо искате да ме включите, след като сте убеден, че е истинска?

— Имам две причини. Първата е, че не мога да я продам, тъй като не познавам никого тук. А втората е, че търся работа. По-особена работа, амбулантна, за човек, който няма право да работи. Накратко, работа за емигрант?

Силвър се вгледа в мен.

— Евреин ли сте?

Кимнах.

— Беглец?

— Да. Но имам виза.

— Какво бихте искали да правите?

— Каквото пожелаете. Подреждане, каталогизиране, някаква черна работа. Само за няколко седмици, докато открия нещо друго.

— Разбирам. Странно предложение. Под магазина имаме огромно мазе. Пълно е с вехтории. И ние не знаем добре за какво служат. Разбирате ли нещо от това?

— Малко. Но мисля, че е достатъчно за подреждане и каталогизиране.

— Откъде сте научили всичко това?

Извадих паспорта си. Той отвори на графата „професия“.

— Антиквар, така си и помислих веднага! Колега! — каза той, изпи кафето си и се изправи. — Да се върнем в магазина!

Отново прекосихме улицата. Почти бях изсъхнал от водния душ на колата за миене на улици. Слънцето бе жарко, миришеше на водни изпарения и изгорели газове.

— Бронзът ли е вашата специалност?

Кимнах.

— Бронзът, килимите и доста други неща.

— Къде сте научили това?

— В Брюксел и Париж.

Силвър ми предложи черна тънка бразилска пура. Мразех пурите, но все пак я взех.

Развих вазата от копринената хартия и я загледах на слънцето. За миг отново усетих паниката на нощите по кънтящите коридори на музея. После оставих вазата на една масичка до прозореца.

Силвър ме беше наблюдавал.

— Ще ви кажа какво можем да направим. Ще покажа вазата на собственика на „Лу & Ко“. Знам, че тези дни се връща от Сан Франциско. Аз самият не разбирам много от тези неща. Съгласен ли сте?

— Съгласен. А какво ще кажете за работата? За подреждането и класифицирането?

— Какво ще кажете за този образец? — попита Силвър и посочи масата, върху която стоеше вазата. — Добър ли е, или не?

— Средна ръка „Луи Петнайсети“, провинциално, старо, но има и нови слоеве — отвърнах аз и благославях наум мъртвия Зомер, който притежаваше артистична любов към всички стари неща.

— Не е зле — каза Силвър и ми подаде огънче за пурата. — Знаете повече от мен. Честно казано, ние с брат ми наследихме магазина — обясни той. — Самите ние сме адвокати. Професията ни не ни допадаше. Ние сме честни хора, а не ловци на параграфи. Магазинът е наш едва от няколко години и ние далеч още не разбираме всичко. Но ни доставя огромно удоволствие. Това е нещо като да живееш в цигански табор. И сладкарничката отсреща, откъдето може да се види дали вътре влиза клиент. Разбирате ли?

— Напълно.

— Магазинът е празен, но затова пък улицата се променя непрестанно — каза Силвър. — Като на филм. Вечно нещо се случва. Предпочитаме това, отколкото да защитаваме нехранимайковци и да печелим разводи. Много по-почтено е. Не смятате ли?

— Абсолютно съм съгласен — отговорих доста озадачен от адвоката, който смяташе търговията с произведения на изкуството по-честна от правото.

Силвър кимна.

— Аз съм оптимистът в нашето семейство. Зодия близнаци. Брат ми е песимист. Той е роден рак. Магазинът ни е общ. Затова трябва да попитам и него. Съгласен ли сте?

— Трябва да се съглася, господин Силвър.

— Добре, минете отново след два-три дни. Тогава ще знаем повече и за вазата. Колко ще искате за работата си тук?

— Колкото да живея.

— В хотел Риц ли?

— Не, в хотел „Рауш“, там е малко по-евтино.

— Какво ще кажете за десет долара на ден?

— Нека са дванайсет — отвърнах. — Много пуша.

— Ще бъде само за няколко седмици — каза Силвър. — Не повече. За продажбите не ни е необходима помощ, дори аз и брат ми сме прекалено много. Затова и през повечето време само единият стои в магазина. Това бе и една от причините да предприемем такава промяна, да печелим, но да не се преработваме. Прав ли съм?

— Естествено!

— Чудно! Как добре се разбираме, а всъщност почти не се познаваме.

Не обясних на Силвър, че хората се разбират добре, щом единият винаги се съгласява с другия. Влезе една жена с шапка с перо на главата. Всичко върху нея шумолеше. Сигурно беше облякла доста копринени фусти. Лицето й беше силно гримирано и с много бръчки. Престаряла зайка с пудингово лице.

— Имате ли венециански мебели? — попита тя.

— Най-добрите — увери я Силвър и ми направи таен знак да си тръгвам. — Довиждане, граф Орзини — ми каза относително тихо. — Утре заран ще ви изпратим мебелите.

— Но не преди единайсет — отвърнах аз. — Между единайсет и дванайсет в Риц. Оревоар, мон шер!

— Оревоар — отвърна Силвър със силен акцент. — Точно в единайсет и трийсет.

 

 

— Стига вече! — каза Роберт Хирш. — Стига! Не смяташ ли?

Той загаси телевизора. Говорителят с лъскави зъби и охранено лице доста самоуверено информираше за събитията в Германия. Вече го чухме два пъти по другите канали. Самоувереният затлъстял глас стана по-тих и лицето изчезна учудено в сянката, която покри екрана до ръба на стъклото.

— Слава Богу! — каза Хирш. — Най-доброто на тези машинки е, че човек може да ги спре.

— Радиото е по-добро — отвърнах аз. — Поне не виждаш говорителя.

— Искаш ли още да слушаш радио?

Поклатих глава.

— Всичко свърши, Роберт! Провал. Нищо не пламна. Това не беше революция.

— Беше просто пуч. Започнат от военните, потушен от военните. — Хирш ме загледа със светлите си отчаяни очи. — Беше просто бунт сред посветени, Лудвиг. Те знаеха, че войната е загубена. Искаха да спасят Германия от разрушение. Това бе патриотичен бунт, а не човешки.

— Не може нещата така да се класифицират. Не беше просто военен бунт, участвали са и цивилни.

Хирш поклати глава.

— Не си прав. Ако Хитлер бе продължил да печели, нищо нямаше да се случи. Това не бе бунт срещу режим на убийци, а просто метеж срещу режима на некадърник. Не протестираха срещу концентрационните лагери с убийствата и крематориумите, а се надигнаха, защото Германия бе разрушена.

Съчувствах му. Той се измъчваше по различен начин от мен. Животът му във Франция беше по-скоро смесица от гняв, справедливост, приключения и съчувствие, отколкото от морал и наранен светоглед. Така че, колкото и странно да звучи, той се бе сблъскал с нацистите на сродна плоскост, но ги превъзхождаше. Нацистите, без да го осъзнават, бяха по своя мярка моралисти с трудно понятен мрачен морал и нечист разрушителен светоглед, така че много често отговорността им се позоваваше единствено на сляпото подчинение на роба и всевластието на заповедта.

Хирш имаше предимство пред тях; вместо войнишка мешка той носеше бойно снаряжение и се оставяше да го води интелигентността му, а не да го препъват емоциите му. Неслучайно той произхождаше от един народ, който бе тачил науката и философията, още когато преследвачите му са се катерили като маймуни по дърветата. Имаше предимството на по-бързия рефлекс и интуитивно продължаваше традицията на своя народ, който след две и половина хилядолетия преследване издържа на мъките и отчаянието. Ако беше осъзнал това, той би загърбил предпазливостта си и с него щеше да е свършено.

Погледнах го. Сега лицето му изглеждаше спокойно и съсредоточено. Но по същия начин изглеждаше и Йозеф Бер. Тогава в Париж бях прекалено уморен, за да остана още една нощ с него, да поговорим и да пийнем. На другата сутрин го намериха обесен на прозореца на стаята му, вятърът го люлееше, блъскаше се от време на време в другото крило на прозореца като бавен мъртвешки часовник. Човекът без корени ставаше лабилен и бе податлив на опасната случайност, която при другите не играе никаква роля. Интелигентността също е опасна, когато се опълчи срещу самия теб — подобно на мелнични камъни, които се саморазрушават, без да мелят зърно. Знаех го и затова след вълненията през нощта почти насила се заставих да приема забравата. Който се беше научил да може да чака, бе по-устойчив на разрушителната сила на разочарованието. Но Хирш не можеше да чака.

Затова при него се беше развил един странен синдром: на пълководеца. Той не се интересуваше само от това, че атентатът и бунтът се бяха провалили, не можеше да се примири и с факта, че според него и двете са били подготвени аматьорски. Възмущението му беше на професионалист, който установява лошо свършена работа.

В магазина влезе една домакиня с червени бузи. Тя поиска тостер, който да се самоизключва. Наблюдавах Хирш, докато й демонстрираше лъскавия хромиран уред. Беше спокоен и даже успя да продаде на жената и електрическа ютия; въпреки това не можех да си представя, че ще направи кариера като продавач.

 

 

Погледнах към улицата. Това бе часът на счетоводителите. Точно по това време те отиваха на обяд в закусвалните. Това бяха кратките часове, в които се измъкваха от вентилираните кафези на офисите си и си въобразяваха, че заплатите им са с две степени по-високи от на останалите. Вървяха в самоуверени групички, бърбореха доста високо, плътно един до друг, жакетите им се вееха на топлия вятър и бяха обсебени от обедния живот с илюзията на мъже, които досега трябваше да са станали шефове, ако съществуваше и грам справедливост на тази земя.

Хирш погледна през рамото ми.

— Това е парадът на счетоводителите. А след два часа започва този на съпругите. Прелитат от една витрина на друга, без да имат намерение да купят нещо, разправят си последните клюки, а при разходките си следват простата йерархия на парите; най-богатата крачи в средата, две по-малко богати й асистират от двете страни. През зимата човек може да ги разпознае веднага и по кожените палта. Норката е в средата, черните персийки са от двете й страни, прилежни и глупави. Междувременно още по-прилежните им съпрузи в преследване на долара, си докарват сърдечен инфаркт. Америка е страната на богатите вдовици и младите бедни алчни мъже. Така се върти колелото на съзиданието и отмирането. — Хирш се засмя. — Каква разлика само от авантюристичното съществуване на бълхите, които скачат от човек на човек и от куче на куче, и скакалците, които прелитат над цели континенти.

Някой почука на прозореца.

— Мъртвите възкръсват — казах. — Ето го Равик. Или брат му.

— Самият той — отвърна Хирш. — Отдавна е тук. Не знаеше ли?

Поклатих глава. Равик бе известен лекар в Германия. Избяга във Франция и бе принуден да работи нелегално за един по-некадърен френски лекар. Познавах го от времето, когато между другото преглеждаше и в един голям бордей в Париж. Беше много добър хирург. Когато оперираше, френският лекар оставаше в операционната, докато пациентът изпаднеше под наркоза, после влизаше Равик и правеше операцията. На него това не му тежеше; беше щастлив, че има работа и може да оперира. Беше хирург по призвание.

— Къде работиш сега, Равик? — попитах го. — И как? В Ню Йорк няма бордеи?

— Работя в болница.

— Нелегално ли?

— Полулегално. Нещо като квалифициран санитар. Трябва още веднъж да положа изпит. На английски.

— Както във Франция?

— По-леко. Във Франция бе още по-трудно. Тук поне дипломата от гимназията се признава.

— А защо не всичко?

Равик се засмя.

— Скъпи ми Лудвиг. Още ли не си разбрал, че човеколюбивите професии са най-завистливи на света? Теология и медицина. Техните организации защитават посредствеността с огън и меч. Не бих се учудил, ако и в Германия, когато се върна след войната, се наложи да полагам повторно изпити.

— Искаш ли да се върнеш? — попита Хирш.

Равик повдигна рамене.

— Ще му мисля, когато се стигне дотам. Параграф шести от Лаонския молитвеник. Преди това идва годината на отчаянието. Нека първо оцелеем!

— Защо пък на отчаянието? — попитах. — Не вярваш ли, че войната е загубена?

Равик кимна.

— Напротив! И точно затова. Атентатът срещу Хитлер не успя, войната е загубена, но немците продължават да воюват. Отвсякъде ги изтласкват, но те се борят за всяка педя земя, като за Свещения Граал. Това ще бъде годината на разбитите илюзии. Човек не може повече сам себе си да залъгва, че бедните немци са насилени от нацистите, слезли от Марс. Самите бедни немци са нацисти и защитават нацисти с живота си. Като крехък порцелан ще се разрушат илюзиите на емигрантите. Който се бори за привидните си потисници, той ги обича.

— Ами атентатът? — попитах.

— Провали се — отвърна Равик. — Без всякакви отзиви. Последният шанс е пропуснат неспасяемо. Верните на Хитлер генерали са ги унищожили. Провалът на офицерите, последвал провала на немското правораздаване. И знаете ли кое ще бъде най-ужасното нещо? Веднага щом отмине, всичко ще бъде забравено.

Замълчахме за малко.

— Равик, да не би да си дошъл да ни направиш живота още по-тежък. И без това сърцата ни са свити — каза му Хирш.

Лицето на Равик се промени.

— Дошъл съм, за да пийна чаша ракия, Роберт. Последния път ти беше останал малко калвадос.

— Сам си я изпих. Но има още малко коняк и абсент. И една бутилка американска водка „Зубровка“ от Мойков.

— Подай ми водката. Предпочитам коняк, но водката не оставя следи. Днес следобед е първата ми операция.

— За някой друг лекар ли?

— Не, но с главен лекар до себе си. Да ме контролира дали работя правилно. Операция, която преди дванайсет години, когато светът бе още непокътнат, бе кръстена на мен. — Равик се засмя.

— Онзи, който живее опасно, трябва да внимава дори и с иронията на съдбата! Не беше ли и това максима от Лаонския молитвеник? Забравихте ли го, или още живеете според него?

— Трябва да започваме отново — казах. — Мислехме, че тук сме на сигурно място и няма да ни трябва повече.

— Човек никога не е сигурен — обясни Равик. — А най-малко, когато се успокои. „Водката е добра, дай ми още една!“ и „Вие сте живи!“, това са неща, които са верни. Не стойте там като мокри кокошки! Живи сте! Толкова много умряха, а така им се искаше да живеят. Винаги мислете за това и временно задръжте, докато премине годината на отчаянието. — Той погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Ако някога наистина се почувствате депримирани, елате при мен в болницата. Една разходка през раковото отделение ще ви излекува.

— Добре! — каза Хирш. — И вземи „Зубровката“ със себе си.

— Защо?

— Като хонорар — отвърна Хирш. — Обичаме бързите анализи, макар и невинаги да са верни. А лечението на депресията чрез по-дълбока депресия все пак е оригинално.

Равик се засмя.

— Не и за наркомани и романтици. — Той взе бутилката, уви я и я прибра в почти празната си лекарска чанта. — Още един последен съвет, безплатно! — добави той. — Не се отнасяйте така дяволски пренебрежително към съдбата си и онова, което ви трябва и на двамата, е една жена, но по възможност да не е емигрантка. Споделената мъка е двойна мъка, а това наистина не ви е нужно.

 

 

Беше рано вечерта. Изядох най-евтината вечеря в закусвалнята на ъгъла с две виенски наденички и две хлебчета. После дълго съзерцавах рекламите на сладолед — общо се предлагаха четирийсет и два вида. Америка бе страната на сладоледа. По улиците се срещаха дори и войници, които ближеха шоколадов сладолед. Разликата с Германия бе огромна; там и в съня си войниците бяха като истукани; дори и пръднята им бе като от автомат.

Минах по Петдесет и втора и се запътих към хотела. Това бе улицата на стриптийз клубовете. Стените бяха облепени с плакати на голи и полуголи танцьорки, които вечер се разсъбличаха бавно на сцената пред тежко дишащата публика. Късно вечер там стояха и изтупаните като турски генерали портиери и хвалеха онова, което човек можел да види вътре. Улицата беше изпълнена със странни тоалети; но никъде не съгледах издайническите чадъри и пътни чанти на проститутките от Европа. Не се срещаха и по улицата; а публиката на стриптийз клубовете изглежда се състоеше от мрачни онанисти. Тук проститутките се наричаха „кол гърлс“ и се предоставяха чрез доверени телефонни номера; но дори и това бе забранено, а полицията ги преследваше, като че ли бяха анархистки съзаклятници. Моралът в Америка се диктуваше от женски съюзи.

Напуснах алеята на онанистите и се запътих към улицата на Браунстоун. Там имаше тесни евтини постройки, опасани от стълби, а на високите им стъпала, на железните парапети мълчаливо седяха хора. Алуминиевите кофи за боклук стояха до стълбите, препълнени с боклук. Недорасли хлапета притичваха между колите и се опитваха да играят бейзбол. Майките им клечаха като кокошки на прозорците и по стълбите. Малки дечица се гушеха в тях, като мръсни бели пеперуди пред тесните къщи, уморени и изпълнени с неподправено доверие в здрача.

Резервният портиер Феликс О’Брайън стоеше пред вратата на хотел „Рауш“.

— Тук ли е Мойков? — попитах го.

— Днес е събота — отвърна той. — Моят ден. Мойков е на обиколка.

— Правилно! — Събота е, бях забравил. Очакваше ме една дълга и празна събота.

— И госпожица Фиола пита за Мойков — обясни вяло Феликс.

— Тук ли е още, или си тръгна?

— Не вярвам, във всеки случай не съм я виждал да излиза.

 

 

Мария Фиола се насочи към мен под оскъдната светлина на плюшената зала. Носеше широк тюрбан, но този път черен.

— Отново ли трябва да се снимате? — попитах я.

Тя ми кимна.

— Забравих, че днес е събота и Владимир доставя божия си нектар. Но съм се погрижила. От последния път притежавам собствена бутилка. Скрила съм я в хладилника на Мойков. Дори Феликс О’Брайън още не я е открил. Но това няма да трае дълго.

Тя мина пред мен и извади бутилката от хладилника в ъгъла. Аз поставих две чаши върху масата до огледалото.

— Взели сте грешната бутилка. Това е водороден двуокис. Отровен е — казах й като посочих етикета.

Мария Фиола се засмя.

— Това е вярната бутилка. Етикетът залепих сама, за да държа Феликс О’Брайън настрана. Кислородната вода, както и водката, нямат мирис. Иначе нюхът на Феликс е безупречен. Затова е и надписът „силно отровно“! Просто е, нали?

— Всички добри хрумвания всъщност са много прости — отвърнах й с възхищение. — Затова са толкова трудни!

— Преди няколко дни си имах собствена водка. За да заблуди Феликс, Владимир Иванович я беше скрил в една прашна бутилка от оцет, а отпред бе залепил етикет на кирилица. Но на другия ден бутилката бе изчезнала.

— Лахман ли беше? — предположих аз.

Тя кимна изненадана.

— Но откъде знаете?

— Естествена склонност към наблюдение и комбиниране — казах й. — Призна ли си?

— Да. Изпълнен с покаяние, той върна тази бутилка. Тя е по-голяма; другата бе едва половин литър; а тази е около три четвърти. Наздраве!

— Наздраве! — „Тежка водка!“, помислих си. Лахман не е могъл да я помирише. Кой знае какво ли го е сполетяло при пуерториканката. Но може да го е представил за сливова ракия.

— Обичам да стоя тук — обясни Мария Фиола. — Това е навик отпреди. Доста дълго време живях тук. И сега обичам да се заседявам в хотела. Винаги нещо се случва. Хора пристигат и си отиват; а „здравей и сбогом“: това са най-вълнуващите неща в живота.

— Така ли мислите?

— А вие не смятате ли така?

Замислих се. В живота си бях преживял доста посрещания и сбогувания. Дори прекалено. Особено сбогуванията. За мен спокойният живот бе много по-вълнуващ.

— Може би сте права — отвърнах. — Но за тази цел не е ли за предпочитане големият хотел?

Тя поклати тюрбана си, под който дръннаха металните ролки.

— Големите хотели са безцветни. Тук е друго. Тук чувствата не се прикриват. Забелязали сте го в мен. Вече срещахте ли се с Раул?

— Не.

— А с графинята?

— Само бегло.

— Предстоят ви още много неща. Още една водка? Чашките са много малки.

— Те винаги са такива.

Нищо не помагаше; мисълта за Лахман караше водката да мирише на тамян. Спомних си за Лаонския молитвеник: пази се от фантазиите — те увеличават, намаляват и изопачават.

Мария Фиола взе пакета, който стоеше до нея.

— Ето перуките ми! Червени, руси, черни, сиви, дори и бели. Животът на манекена преминава бързо. Не го обичам, затова винаги тук правя последна спирка, преди да започна да се маскирам. Владимир е едно такова спокойно пристанище. Днес ще правим цветни снимки. Защо не дойдете? Имате ли нещо друго предвид?

— Не. Но фотографът ви ще ме изхвърли.

— Ники? Що за идея! И без това там има поне още дузина хора. Ако ви стане скучно, можете да си тръгнете по всяко време. Това не е бизнес парти.

— Добре.

Бих се захванал с всичко, само и само да избегна самотната си стая. Това бе стаята, в която умря емигрантът Зал. Намерих няколко забравени писма в шкафа. Зал не ги бе изпратил. Едното бе до Рут Зал в трудовия лагер Терезиенщат до Виена.

„Скъпа Рут, толкова отдавна не съм чувал нищо за теб, но надявам се, че си добре и си здрава.“

Знаех, че концентрационният лагер Терезиенщат бе сборен лагер за евреите, които бяха изпращани в крематориумите в Аушвиц! Рут Зал най-вероятно отдавна бе изгорена. Въпреки това изпратих писмото. То бе изпълнено с отчаяние, разкаяние, въпроси и безпомощна любов.

— Трябва ли да вземем такси? — попитах я навън. Портфейлът ми бе поизтънял.

Мария Фиола поклати глава.

— В хотел „Рауш“ само Раул се вози с такси. Знам го още от времето, когато живеех тук. Останалите ходят пеш. Даже и аз. А вие?

— Аз съм маратонец. Особено в Ню Йорк. Два и три часа не ми правят впечатление. Премълчах, че това се случваше само в Ню Йорк, защото не се страхувах от полицията. Това ми даваше чувството на сигурност, поне засега.

— Не е далеч — каза момичето.

Исках да поема пакета й с перуките, но тя не позволи.

— Сама ще го нося. Тези неща са чувствителни. Имат нужда от здраво, но все пак нежно притискане, иначе ще се изсипят право на улицата. Тези жени! — Тя се засмя. — Каква глупост! Но баналността ме привлича перверзно. Тя е така освежаваща, ако човек е обграден по цял ден с шегаджии.

— Това вие ли сте?

Тя кимна.

— Това е част от работата ми. Парадокси, словоизлияния и ирония, за да се прокуди лекия дъх на хомосексуалност, който се навърта около модата.

Вървяхме срещу потока пешеходци. Мария Фиола вървеше бързо, с големи крачки. Не ситнеше, а държеше главата си изправена като статуя на Галион на кораб. Това я правеше по-висока, отколкото всъщност беше.

— Днес имаме голям ден — каза тя. — Цветна фотография. Вечерни рокли и кожи.

— Кожи ли? На тази жега?

— Няма значение. Ние винаги сме поне с две годишни времена напред. През лятото се подготвя колекцията есенна и зимна мода. Правят се снимки на моделите. После роклите трябва да се изработят и разпространят. Това трае няколко месеца. Така че всички сме объркали времето. Винаги живеем в два сезона — истинският и другият, за който се снимаме. Понякога ги объркваме. Изглежда малко циганско и не съвсем реално.

Намирахме се на една тясна уличка, която само в ъглите бе осветена с бялата светлина на Хамбургските щандове и закусвалните. Изведнъж ми хрумна, че за пръв път, откакто съм в Америка, се разхождам с жена по улицата.

 

 

Около дузина души се бяха събрали в една огромна, почти празна стая, в която имаше малко столове, платформа и няколко светли подвижни стени, осветена от прожектори. Фотографът Ники прегърна Мария Фиола.

Завихри се цял кошер откъслечни разговори, бях представен общо на всички, разля се уиски, а аз се намерих на едно кресло, малко отдалечен от шумотевицата и забравен.

За сметка на това пред мен се откри съвсем нова картина. Разопаковаха се големи кутии, носеха се зад една завеса и отново се изнасяха една по една. След тях идваха палтата и кожите; и започнаха оживени спорове кое да се снима първо. Заедно с Мария Фиола имаше още две манекенки; една руса, която освен сребърните си обувки нямаше почти нищо на гърба си, и една с черни коси и доста мургава кожа.

— Първо мантата — обясни енергично една възрастна жена.

Ники протестираше. Той бе слаб мъж с пепеляворуса коса, който носеше тежка златна верижка вместо гривна.

— Първо са вечерните рокли! Иначе ще се намачкат под кожите!

— Няма нужда момичетата да ги обличат под палтата. Нека си облекат нещо друго. Или да не се обличат. Кожите трябва да се върнат първи. От тази вечер!

— Добре — отвърна Ники. — Явно кожухарите ни нямат доверие. Първо кожите. Шапката от норка. Турмалинът.

Отново се започнаха разправии на английски и френски как да се снима шапката. Без да слушам специално, дочувах по нещо. Изкуствената възбуда за мен като че имаше нещо общо с представление, като че ли се репетираше сцена от „Сън в лятна нощ“ или „Кавалерът на розата“. Струваше ми се, че всеки миг ще се появи Оберон с ловджийски рог.

Изведнъж прожекторите се насочиха към една стена, до която примъкнаха огромна ваза с изкуствени рицарски шпори. Манекенката с русите коси и сребърните обувки излезе с бежова кожена шапка. Директорката заглади косъма, два прожектора, малко по-назад от останалите, светнаха внезапно и манекенката се стресна, като че ли някой полицай я бе заплашил с пистолет.

— Камера! — извика Ники.

Манекенката се размърда отново. Директорката също.

— Още веднъж! — разпореди се Ники. — Малко по-наляво. Гледай встрани от камерата! Добре!

Облегнах се назад. Контрастът между моето собствено положение и картината пред мен ме накара да изпадна в състояние на нереалност, което обаче нямаше нищо общо с объркване или мечтание. По-скоро това бе едно дълбоко успокоение, едно нежно очарование, което не познавах до сега.

Установих, че по време на бягството си не бях стъпвал в театър, а още по-малко в опера. Едно кратко посещение в киното, това бе всичко. И то само за да мога да се скрия за няколко часа.

Следях различните снимки на шапката и русата манекенка, която ставаше все по-истерична. Само че трудно можех да си представя, че и тя, като всяко човешко същество, има своите човешки потребности. Сигурно беше от силната бяла светлина, която променяше и разкриваше всичко. Някой ми донесе още една чаша уиски. „Добре, че дойдох“, помислих си. За пръв път се усетих отпуснат, нямаше я и онази тежест, която, съзнателно или не, винаги дремеше в мен.

— Мария! — извика Ники. — Палтото от опашки!

Мария Фиола се появи внезапно на подиума, тънка и слаба, увита с черно палто с матови отблясъци и нещо като боне от същата тънка, лъскава кожа, поставено настрани върху главата й.

— Добре! — извика Ники. — Продължавай така! Не се движи повече!

Той прогони директорката, която започна да попипва тук и там.

Хети пърхаше наоколо. Мария отвори палтото широко, като че ли беше двете крила на пеперуда. Досега изглеждаше тясно, всъщност обаче беше много широко, подплатено с бяла коприна, на която бяха щамповани големи сиви ромбове.

— Не! Не! Хети! По-късно. Ще правим още снимки. Тези са за начало, неглиже, без поза!

— Но не се вижда…

— После, Хети! Снимай!

Мария не се кокореше като русата манекенка. Тя просто заставаше така, като че ли преди това не се бе движила. Страничните прожектори търсеха лицето й и се вкопчиха в очите, които изведнъж станаха много сини.

— Добре! — обясни Ники. — А сега — с разкопчано палто!

— Задръж го така! — каза Ники. — Като нощно око! С разперени криле!

— Тези пеперуди не са черни, а виолетови! — обясни Хети.

— Тук са черни — отвърна той с чувство на превъзходство.

Явно Хети разбираше нещо от пеперуди. Тя твърдеше, че Ники има предвид траурно палто. Но Ники спечели като отсече, че в модата няма траурни палта.

— Харесва ли ви? — попита ме някой до мен.

Блед пълничък мъж със странно блеснали очи като маслини се настани до мен на едно от сгъваемите кресла. Креслото се разклати и затресе.

— Великолепно — отвърнах искрено.

— Е, не разполагаме с моделите на Баленсиага и големите френски моделиери — каза мъжът. — Резултат от войната. Но пък и Майнбохер и Баленсиага можеха да демонстрират тук. Не мислите ли?

— Точно така — Нямах представа за какво говореше.

— Е, да се надяваме, че проклетата война скоро ще свърши, за да можем да получаваме отново първокласен материал. Тези коприни от Лион…

Мъжът се надигна; извикаха го. Не мислех, че е особено смешно човек да пожелае да прати войната по дяволите по тази причина; напротив, докато си седях така, това ми се стори най-разумната причина.

Снимаха вечерните тоалети. Изведнъж Мария Фиола застана до мен. Носеше бяла много тясна рокля, така че рамената й оставаха непокрити.

— Скучаете ли? — попита ме тя.

— Ни най-малко. — Аз я погледнах. — Мисля дори, че имам приятни халюцинации — продължих. — В противен случай нямаше да ми се струва, че днес следобед съм видял диадемата, която носите в момента, на витрината на Ван Клиф и Арпелс. Беше изложена там като диадема на императрица Евгения. Или беше на Мария Антоанета?

— Имате набито око. Това наистина е от Ван Клиф и Арпелс — Мария се засмя.

— Закупили ли сте я? — попитах. В този миг нищо не ми се струваше невъзможно. Може би момичето е избягалата дъщеря на някой милионер от Чикаго — производител на месни консерви. Често бях срещал подобни неща в клюкарските рубрики на вестниците.

— Не, но не е и крадена. Списанието, за което правим снимките, я е наело. Мъжът отсреща ще си я прибере още тази вечер. Той е служител на Ван Клиф и е тук, за да я пази. Кое ви хареса най-много?

— Черното широко копринено боне, което носехте. На Баленсиага.

Тя се извърна и ме погледна учудена.

— Наистина е от Баленсиага — каза тя бавно. — Откъде знаете? И вие ли сте от бранша? Откъде иначе можете да знаете, че моето е на Баленсиага?

— Не го знаех до преди пет минути. Взех името за марка автомобили.

— И откъде тогава знаете?

— Бледият мъж отсреща ми го каза. Останалото бе комбинация.

— Наистина е негово. Пренесено е с един бомбардировач. Една летяща крепост. Внесено е нелегално.

— Добро предназначение за един бомбардировач. Ако стане традиция, това е началото на нова златна ера.

Тя се засмя.

— Значи нямате миниатюрна камера, скрита в джоба си, и не сте шпионин, който иска да открадне тайните на зимната мода за конкуренцията? Всъщност жалко! Но човек явно трябва да внимава с вас. Имате ли си достатъчно за пиене?

— Да, благодаря.

— Мария! — извика фотографът. — Мария! Снимаме!

— След това всички отиваме за около час в „Ел Мороко“ — каза момичето. — Нали ще дойдете с нас? Трябва да ме приберете у дома.

Тя застана на подиума, преди да успея да й отговоря. Естествено, че не можех да ида. Нямах достатъчно пари за това. Но имаше време. За сега се оставих да ме носи тази атмосфера, където шпионинът е човек, който иска да открадне кройката на някакво копринено боне, а не онзи, който ще бъде измъчван, а утре рано заран — разстрелян. Дори и времето тук бе изместено. Докато навън бе страшна жега, тук бяхме сред люта зима. Под прожекторите бляскаха кожени палта и якета за ски. Ники повтори няколко снимки. Мургавата манекенка се появи с червена перука, Мария Фиола — с руса, а после и с бяла. За няколко минути тя се бе състарила с десетилетия. Това даваше на човек странното усещане, че познава другия от години. Манекенките вече не си правеха труда да се преобличат зад паравана. Бяха уморени и възбудени от силната директна светлина. Никой от мъжете не го беше грижа. Някои от тях и без това бяха хомосексуалисти. А останалите явно бяха свикнали да гледат полуголи жени.

Когато събраха отново всичко в кутиите, обясних на Мария Фиола, че няма да мога да отида с нея. Бях дочул, че „Ел Мороко“ е един от най-добрите нощни клубове в Ню Йорк.

— Защо не? — запита тя.

— Нямам достатъчно пари в себе си.

— Какъв глупчо сте само! Та всички ние сме поканени. Списанието плаща. А вие сте моят придружител. Да не си помислихте, че ще ви накарам да плащате?

Не знаех дали да го приема като комплимент, взирах се в чуждата гримирана жена с руса перука и диадема от смарагди и диаманти, като че ли не бях я виждал никога преди, и изведнъж усетих топлота, като че ли бяхме съучастници.

— Не трябва ли преди това да се върне бижуто? — попитах аз.

— Човекът на Ван Клиф ще дойде с нас. Той смята, че е вид реклама, ако бижуто се покаже там.

Не протестирах повече. Дори и не се учудих, когато вече седяхме, изпълнени със светлина, танци и музика; пейките бяха раирани като зебра, а на тавана — едно изкуствено нощно небе, на което изгряваха и залязваха звезди, осветяваше този нереален свят. В съседна зала един виенчанин пееше виенски песни на немски език, въпреки че Америка бе във война и с двете държави. Това в Европа не би било възможно. Певецът би попаднал в затвора, направо в концлагер, или просто веднага щяха да го линчуват. Тук пееха войници и офицери, които бяха ходили там, запяха въодушевено, доколкото знаеха текстовете на песните. За човек, който бе усетил как думата толерантност в Европа от знаме през деветнайсети век се бе превърнала във вулгарна ругатня през двайсети, това изглеждаше като странен оазис сред пустинята на най-невероятното място. Не знаех дали това е безгрижието на самоувереността или великодушното превъзходство на другия континент, а и не исках да знам. Седях сред танцьори и певци, между непознати неочаквани приятели, под светлината на свещта до една непозната жена с фалшива руса перука, в която блестеше взета назаем диадема, покрита със скъпоценни камъни; като малък паразит пред подареното шампанско, наслаждавах се на подареното благополучие, като че ли бях взел тази вечер назаем и утре трябваше да я върна на Ван Клиф и Арпелс.

В джоба ми шумолеше едно от писмата на емигранта Зал, което не бях изпратил.

„Скъпа Рут, разкъсан съм от покаяние, че прекалено късно се опитах да ви помогна; но кой можеше да предположи, че ще насилят и жените, и децата? Нямах и пари, и не можех да направя нищо. Толкова се надявам да сте живи, макар и да не можете да пишете. Моля се…“

После писмото ставаше нечетливо от сълзи. Не го изпратих, защото исках да премисля дали това не би навредило на жената, ако все пак бе останала жива. Сега вече знаех, че няма да го направя.