Ерих Мария Ремарк
Обетована земя (13)

Глава тринайсета

— Къде се бавите толкова? — попита ме Реджиналд Блек.

Показах му часовника си. Беше девет и десет.

— Адвокатите отварят канторите си също едва в девет — обясних аз. — Трябваше да плащам дългове.

— Те се плащат с чек. Така е по-удобно.

— Още нямам банкова сметка — отвърнах аз. — Само дългове.

Блек ме изненада. Това не беше вече изисканият светски мъж с небрежните маниери. Днес той беше напрегнат, нервен, без, разбира се, да иска да го показва. Лицето му също се бе променило. Мекотата, която се излъчваше от леко пълното му лице, бе изчезнала, дори брадата му изглеждаше някак по-издължена, вече не асирийска, а левантинска. Салонен тигър, тръгнал на лов.

— Разполагаме с малко време — каза той. — Трябва да сменим местата на няколко картини. Елате!

Отидохме в стаята с двата статива. Блек донесе две картини от съседното помещение, което бе затворено със стоманена врата и ги постави върху стативите.

— Кажете ми, без да се замисляте, коя от двете бихте купили. Бързо!

Бяха картини на Дега — портрети на танцьорки.

— Коя? — Попита Блек. — Едната от двете, но коя?

Посочих към тази вляво.

— Тази ми харесва повече.

— Това не ме интересува. Коя бихте купили, ако бяхте милионер?

— Пак тази вляво.

— Коя смятате, че е по-ценна?

— Вероятно другата. Тя е по-завършена. Но вие самият знаете това много по-добре от мен, господин Блек.

— Не и в този случай. Интересува ме наивната спонтанна преценка на един мъж, който не разбира много от това — каза той и когато долови погледа ми, добави: — Не се засягайте веднага! Каква е стойността на картините, това аз и сам зная, но клиентът винаги е една неизвестна величина. Разбирате ли ме сега?

— Това влиза ли към задълженията ми тук?

Блек се засмя и внезапно отново се превърна в малко опасния, невдъхващ голямо доверие чаровник отпреди.

— Защо не покажете на клиента и двете картини? — попитах го аз.

Погледна ме развеселен и обясни:

— Това би било катастрофа. Той не би могъл да избере една от двете и накрая няма да купи никоя. Можете да му покажете най-много три-четири картини, но в никакъв случай от един и същи майстор. Различни. Ако не може да се реши, го оставяте да си върви, а не му показвате в притеснението си всичко, което имате. Чакате да дойде пак. Когато се върне, му обяснявате, че две от показаните му в началото картини вече са били продадени, дори и да не са. Или пък, че са били изпратени на някаква изложба. После му показвате още веднъж две-три от първите, към тях и две-три, максимум четири нови. Можете също да добавите, че някоя картина е била изпратена за избор на някой клиент, това събужда и засилва интереса. Няма по-примамливо от това да купиш нещо изпод носа на някого. На това му викат да подмамиш клиента, като му покажеш кокала. — Реджиналд Блек изпусна през устата си облак дим. — Нямах никакво намерение да ви обидя, по-скоро искам да направя от вас един добър търговец на предмети на изкуството. А сега да сложим рамки на картините. Правило номер две: на клиент никога не се показва картина без рамка!

Влязохме в помещението, където висяха картини с всякаква големина.

— Дори и на музеен директор — продължи Блек. — Най-много на някой друг търговец на предмети на изкуството. Картините се нуждаят от рамки, както жените от дрехи. Дори Ван Гог си е мечтаел за скъпи рамки. Ала никога не е можел да си ги позволи. Коя рамка бихте избрали за картината на Дега?

— Тази, може би.

Блек ме погледна с одобрение.

— Не е зле. Но ще изберем друга. — Той постави портрета на танцьорката в широка, богато украсена барокова рамка. — Сега как е? — попита.

— Доста пищно за една недовършена картина — казах аз.

И двете картини носеха червения печат с името на Дега. Но бяха от ателието му, рисувани не от него самия, а от наследниците му.

— Тъкмо за това! — обясни Блек. — Рамката трябва да бъде прекалено пищна, тъкмо защото картината е само бегло нахвърлена.

— Разбирам. Рамката прикрива.

— Повишава стойността. Толкова прецизно и докрай е завършена, че прави и картината да изглежда така.

Той имаше право. Скъпата рамка промени картината. Изведнъж тя заблестя. Малко неестествено пищно, но пък това беше и целта. Грееше. Перспективите вече не се губеха някъде в безкрайността, те бяха удържани от рамката на картината, а и това им придаваше определен смисъл. Онова, което сякаш висеше хаотично в пространството, изведнъж беше събрано в едно цяло. Случайното стана необходимо. Дори и местата, които не бяха още нарисувани, имаха вече свой смисъл в картината.

— Има търговци, на които рамките им се свидят. Еснафи. Мислят си, че клиентът не забелязва, когато искат да му пробутат някоя позлатена изфабрикувана грозотия от гипс. Той може би въобще няма да забележи, но картината има по-жалък вид. Картините са аристократи — заключи Блек. Той потърси рамка за втората картина на Дега.

— Да не би, противно на принципите си, да искате да покажете две картини от един и същи майстор?

Блек се усмихна.

— Не, но искам да си запазя втората като резерва. Човек никога не знае какво ще се случи. Принципите трябва да са гъвкави. Какво мислите за тази рамка? Тя е подходяща. Луи Петнайсети. Красавица е, нали? Веднага ще покачи цената на картината с пет хиляди долара.

— Колко струва една рамка от времето на Луи Петнайсети?

— Днес ли? От петстотин до седемстотин долара. Проклетата война е виновна. Цената на нищо вече не може да се вдигне.

Погледнах го. „Това също е повод да се ругае войната“, помислих си аз. И то доста разумен.

Картините бяха поставени в рамки.

— Занесете първата в съседния кабинет — каза Блек. — А втората в спалнята на жена ми.

Учудено вдигнах поглед към него.

— Правилно ме разбрахте — потвърди той. — В спалнята на жена ми. Елате, аз ще дойда заедно с вас.

Госпожа Блек имаше хубава, много женствена спалня. Няколко рисунки и пастели висяха окачени по стените между мебелите. Блек ги огледа с поглед на пълководец.

— Свалете сега картината на Реноар отсреща и закачете на нейно място тази на Дега. Реноар сложете там, над тоалетната масичка, а портрета на Берта Морисо въобще ще го махнем. Дърпаме наполовина завесата вдясно. Още мъничко — така, сега светлината е добра.

Беше прав. Като се дръпнеше завесата, светлината отвън ставаше по-приглушена, добиваше някакъв златист оттенък и придаваше на картината сладост и топлота.

— Стратегията — каза Блек, — е половината продажба. Половината от сделката е в нея. Неслучайно клиентът иска да ни изненада на ясна утринна светлина, когато картините изглеждат по-евтини. Ние сме въоръжени срещу него.

Той продължи да ми дава инструкции относно стратегията на търговеца на картини. Аз трябвало да нося картините, които той искал да покаже, една по една в стаята със стативите. След четвъртата или петата картина той щял да ми възложи да донеса от кабинета втората картина на Дега. Тогава аз трябвало да му напомня, че картината е окачена на стената в спалнята на госпожа Блек.

— Говорете колкото си искате на френски — каза той. — Само когато ви попитам за картината, ще трябва естествено да отговорите на английски, за да може клиентът да ви разбере.

Звънна се.

— Ето го и него — каза Блек окрилен. — Почакайте тук горе, докато ви позвъня.

Влязох в кабинета, където картините стояха върху дървени поставки, и седнах на един стол. Блек с пружинираща походка забърза надолу, за да поздрави госта. Кабинетът имаше малък прозорец с матирано стъкло, на което бе поставена здрава решетка. Чувствах се сякаш съм в някоя затворническа килия, в която за разнообразие бяха струпани картини на склад срещу няколко хиляди долара. Млечната светлина ми напомняше за един затвор, в който заради нелегален престой без документи — вечното провинение на емигрантите — бях прекарал четиринайсет дена в Швейцария. Килията беше също така чиста и подредена, и аз с удоволствие бих останал и по-дълго от четиринайсет дни там — храната беше добра, а помещението се отопляваше — но след две седмици, в една бурна нощ, ме откараха в Анемас, на френската граница. Дадоха ми цигара, добродушно ме удариха леко с юмрук по гърба и ме отпратиха с думите: „Марш във Франция! И повече да не си се мярнал в Швейцария!“

Вероятно бях задремал. Изведнъж чух иззвъняването на звънеца. Отидох в стаята при Блек. Там седеше и голям пълен мъж с големи червени уши и малки очички.

— Господин Зомер — изчурулика Блек. — Моля, донесете светлия пейзаж от Сисле.

Донесох пейзажа и го поставих върху статива. Блек дълго време не каза нито дума, а само наблюдаваше през прозореца облаците.

— Харесва ли ви? — попита след това отегчено. — Сисле. От най-добрия му период. „Наводнение“, една картина, която всеки би искал да притежава.

— Боклук — процеди през зъби клиентът, още по-отегчен и от Блек.

Блек се усмихна и подхвърли малко саркастично:

— А, вие имате критични забележки по картината! Господин Зомер — обърна се той след това към мен на френски. — Отнесете тази картина оттук.

Изчаках за момент да ми каже какво да донеса този път. Но тъй като той нищо такова не спомена, излязох с пейзажа на Сисле, обаче успях да го чуя, че казва:

— Днес не сте в настроение, господин Купър. Да отложим всичко за някой друг път.

„Доста хитро, помислих си аз, сега е ред на Купър“.

Когато след известно време бях повикан отново при тях, заварих двамата да пушат от пурите на Блек, предназначени за клиенти. „Партагас“, установих, докато донасях другите картини една по една. Дойде ред и за репликата ми.

— Тази на Дега не е тук, господин Блек — изрецитирах.

— Разбира се, че е тук. Никой не я е откраднал — възрази той.

Приближих се, приведох се наполовина към него и прошепнах достатъчно високо, така че другият да чуе:

— Картината е горе, при госпожа Блек, в стаята й.

— Къде?

Повторих на английски, че картината е окачена на стената в спалнята на госпожа Блек.

Блек се удари по челото.

— А да, вярно. Ама аз напълно бях забравил за това. Нашият сватбен ден… Е, тогава няма как да стане.

Най-безсрамно му се възхищавах как отново прехвърли инициативата на Купър. Не каза да донеса картината, а само, че тя принадлежала на жена му. Просто подхвърли темата и зачака. Върнах се обратно в стаята си и също зачаках. Струваше ми се, че беше уловил на въдицата си акула, но не можех да кажа дали тя нямаше да го изяде. Без съмнение позицията му беше по-изгодна. Акулата всъщност можеше само да прегризе въдицата и да отплува, изключено беше Блек да продаде нещо на прекалено ниска цена. Акулата наистина правеше интересни опити. Тъй като вратата беше леко открехната, можах да чуя, че разговорът сега се насочи към икономическите условия и войната. Акулата предвещаваше най-лошото. Крах на борсата, дългове, нови емисии, нови боеве, кризи, дори застрашителен комунизъм. Всичко щяло да се срине. Единствено наличните пари щели да запазят стойността си. Той напомни за тежката криза в началото на трийсетте. Който тогава имал пари в брой, бил направо цар и можел да купи всичко на половин цена; какво говорел, за една трета, една четвърта, една десета от цената. И картини също. Тъкмо картини. След това замислено прибави:

— Луксозни стоки като мебели, килими и картини, даже за една петдесета от предишната им цена.

Блек равнодушно и съвсем невъзмутимо предложи първокласен коняк.

— По-късно стойността на вещите отново се покачи — каза той. — А тази на парите падна. Вие сам знаете, че стойността им днес е само половината от това, което беше преди. И не се покачва повече — после добави: — Картините обаче поскъпнаха многократно. — Той се засмя с мек фалшив смях. — Е, да, инфлацията! Тя започна преди две хиляди години и все продължава ли, продължава. Стойността на материалните ценности се покачва, тази на парите пада. Така стоят нещата.

— Точно затова не би трябвало никога да продавате нищо — парира акулата, надавайки радостни викове.

— Де да можех само! — отговори спокойно Блек. — Аз и без това продавам колкото се може по-малко. Обаче има данъци. От друга страна е нужен и оборотен капитал. Попитайте само клиентите ми. За тях аз съм благодетел. Наскоро бях принуден да откупя обратно един портрет с танцьорка на Дега, който бях продал преди пет години, и то на половин цена.

— От кого? — попита акулата.

— Това, разбира се, няма да ви кажа. Ще ви хареса ли, ако после разтръбявам наляво и надясно на какви цени купувате при мен? Или пък продавате по-късно?

— Защо не? — Акулата не се оставяше да го сплашат.

— На други обаче това съвсем не им се нрави. С тях трябва да се съобразявам. — Блек направи движение, като че се готви да стане. — Жалко, че не си харесахте нищо тук, господин Купър. Е, може би някой друг път. Естествено, аз си запазвам правото на промяна в цената, нали разбирате?

Акулата също стана.

— Вие нямате ли една картина на Дега, която искахте да ми покажете? — попита той небрежно.

— А, тая, дето е в стаята на жена ми ли? — Блек се поколеба. След това чух звънеца. — Жена ми в стаята си ли е?

— Излезе преди половин час.

— Тогава донесете картината на Дега, оная, която стои до огледалото.

— Ще трябва да почакате мъничко, господин Блек — казах аз. — На времето се наложи да сложа един дървен дюбел, защото картината не се задържеше на стената. Така че тя сега е здраво завинтена. Но това ще отнеме само няколко минутки.

— Оставете — каза Блек и след това, обръщайки се към Купър, предложи: — Ние просто ще се качим горе. Какво ще кажете, господин Купър?

— Нямам нищо против.

Отново заех мястото си сред картините, също като Фафнер сред рейнското съкровище.

Скоро двамата се върнаха обратно, а аз бях изпратен горе, за да отвинтя картината и да я донеса долу. Тъй като нямаше нищо за отвинтване, просто изчаках няколко минути. През задния прозорец, който гледаше към двора, видях госпожа Блек на кухненския прозорец отсреща. Тя направи въпросителен жест. Аз поклатих отрицателно глава. Все още теренът не беше чист. Госпожа Блек трябваше да почака още малко в кухнята.

Занесох картината в тапицираната със сиво кадифе стая, в която бяха стативите, и излязох. От разговора не можех да чуя нищо повече. Блек беше затворил междинната врата. Много ми се искаше да разбера как леко ще намекне за това, че картината била подарък за жена му по случай десетгодишнината от сватбата им и че тя много би искала да я задържи. Бях сигурен, обаче, че той не направи това, за да не се усъмни акулата в нещо.

Мина около половин час. След това Блек сам дойде при мен и ме освободи от луксозния ми плен.

— Няма нужда да окачваме обратно картината на Дега — каза той. — Занесете я утре на господин Купър.

— Поздравления.

Той направи гримаса.

— Какво ли не прави човек! А при това след две години той ще се смее в шепа, толкова много ще са скочили цените на картините дотогава.

Повторих въпроса на Купър:

— Наистина, защо тогава продавате?

— Защото не мога да се откажа. Търговията ме привлича. Аз съм играч по природа. Но в днешно време вече няма противници. Играя срещу самия себе си. Между другото, онова със завинтената картина не беше никак зле. Отбелязвате напредък.

 

 

Вечерта отидох у Джеси Щайн. Заварих я разплакана, в много потиснато настроение. При нея бяха няколко от познатите й, които я утешаваха.

— Мога да дойда утре, ако преча — казах аз и добавих: — Исках само да благодаря.

— За какво? — Джеси ме погледна объркана.

— Затова, че се застъпихте за мен пред адвоката — отговорих аз. — И че изпратихте Бранд. Удължиха ми визата с два месеца.

Тя избухна в сълзи.

— Какво се е случило? — попитах артиста Рабиновиц, който я прегърна и започна да я успокоява.

— Не знаете ли? — прошепна една чуто Липшюц. — Телер е мъртъв. Завчера.

Рабиновиц ми направи знак да не задавам повече въпроси. Заведе Джеси до една кушетка и после се върна обратно. В малки филми той обикновено изпълняваше ролите на брутални нацисти, в действителност, обаче, беше много кротък човек.

— Телер се обесил — започна да обяснява той. — Липшюц го намерил… Бил е мъртъв вече от един или два дена. В стаята си. Висял на полилея, всички лампи светели, също и тези на полилея. Може би не е искал да умре сам в тъмното. Трябва да се е обесил през нощта.

Исках да си вървя.

— Останете — настоя Рабиновиц. — Колкото повече хора има около Джеси, толкова по-добре за нея. Тя не бива да остава сама.

Въздухът в стаята беше застоял и душен. Джеси не даваше да се отварят прозорците, със загадъчно архаично суеверие тя вярваше, че на мъртвите щяло да се случи нещо лошо, ако скръбта излети през прозореца навън.

Преди много години бях чувал, че прозорците се отварят, когато има умрял в къщата, за да бъде пусната на свобода блуждаещата му душа, никой обаче не беше споменавал, че се затваряли, за да се приюти вътре скръбта, докато мъртвият лежи вече в някое погребално бюро.

— Аз съм тъпа крава! — изхлипа Джеси и енергично се изсекна. — Трябва да се овладея… — Тя стана. — Ще ви направя кафе. Или искате нещо друго?

— Не искам абсолютно нищо, Джеси. Наистина, нищо.

— Напротив, ще направя кафе.

С измачканата си шумоляща рокля се отправи към кухнята.

— Знае ли се каква е била причината за самоубийството?

— Необходимо ли е да има някаква причина?

Сетих се за теорията на Роберт Хирш относно двойните и тройни преломни моменти в живота и за това, че щом се съберат заедно, безотечествениците са още повече застрашени от подобно нещо.

— Не — признах аз.

— Той не беше съвсем беден, не може да е било това. Не беше също и болен, преди около две седмици Липшюц го видял.

— Можеше ли да работи?

— Пишеше непрестанно. Но не успяваше да публикува. Вече цели десет години нищо не бе успял да публикува. — Обясни Липшюц. — Такава е съдбата на мнозина. Не може да е било и само това.

— Оставил ли е нещо? Някакво писмо?

— Нищо, висял с посиняло лице и удебелен език на полилея, а мухите лазели по отворените му очи. Изглеждал ужасно. В тия дни това става бързо. Очите… — Липшюц потрепери: — Най-лошото е, че Джеси иска да го види още веднъж.

— Къде е той сега?

— В погребална зала, която тук наричат Погребален дом. Как само звучи това! Там приготвят труповете. Били ли сте някога на такова място? Никога не ходете. Американците са млад народ, не признават смъртта. Гримират умрелите така, все едно че спят. Мнозина биват и балсамирани.

— Ако го гримират, тогава Джеси може… — започнах аз, но Липшюц ме прекъсна:

— И ние си го мислехме, но в случая с Телер почти няма нещо, което да може да бъде прикрито. Едва ли има толкова много грим. А и е много скъпо. Умирането в Америка е ужасно скъпо.

— Не само в Америка — възрази Рабиновиц.

— В Германия не е така — уточних аз.

— В Америка е много скъпо. Избрахме най-обикновен погребален институт. Въпреки това минималната сума на разходите възлиза на няколкостотин долара.

— Ако Телер ги беше имал, може би щеше да е още жив — каза Липшюц.

— Може би.

Видях, че наредбата на снимките в стаята на Джеси беше променена. Снимката на Телер вече не стоеше при тези на живите. Още не беше поставена в черна рамка, както тези на мъртъвците от другата страна, още стоеше в старата си златна рамка, но Джеси бе завързала около нея лентичка черен тюл. Телер гледаше от нея усмихнат и петнайсет години по-млад. Беше някаква негова младежка снимка. Нямаше какво да се каже. Нито за нея, нито за лентичката. Това тук и истинската болка явно не се изключваха.

Джеси пристигна с табла, върху която беше поставила няколко кафени чаши, и започна да налива на всеки кафе от кана на цветя.

— Имам и захар, и сметана — обяви тя.

Всички пихме.

— Погребението е утре — каза, обръщайки се към мен. — Ще дойдете ли?

— Ако мога.

— Всички негови познати трябва да дойдат — заобяснява Джеси възбудено и почти във фалцет. — Утре в дванайсет и половина. Специално избрахме този час, за да могат да дойдат всички.

— Ще дойда, Джеси. Разбира се, че ще дойда. Къде ще се състои погребението?

Липшюц ми каза името:

— В погребален дом „Ешърс“, на Четиринайсета улица.

— Къде ще бъде погребан? — заинтересува се Рабиновиц.

— Няма да бъде погребан, а кремиран. Крематориумът е по-евтин — обясни Липшюц.

— Какво каза? — попитах аз в недоумение. — Кремиран ли? — повторих, обзет едновременно от най-различни мисли.

— Да, Погребалният дом ще уреди това.

Джеси се приближи към нас.

— Сега той лежи там сам-самичък, сред напълно непознати хора — разрида се тя. — Поне тялото да беше останало тук при нас до погребението. — Обърна се към мен: — Какво още искате да знаете? Кой ни даде пари за погребението ли? Таненбаум.

— Таненбаум-Смит?

— Да, кой друг? Той е нашият капиталист. Той плаща погребението на Телер. Значи със сигурност ще дойдете утре?

— Със сигурност — уверих я аз. Нямаше какво друго да кажа.

Рабиновиц ме изпрати до вратата.

— Трябва по някакъв начин да задържим Джеси — прошепна той. — Не бива да вижда Телер. Не и това, което е останало от него. Правили са му аутопсия, заради самоубийството. Джеси даже и не подозира. А вие знаете колко бурно е свикнала да налага волята си. Добре, че донесе кафето. Липшюц й пусна приспивателно в чашата. Тя нищо не забеляза, затова и всички пихме от кафето и го хвалихме. На похвали Джеси не може да устои, иначе нямаше да пие. Опитахме с успокоителни. Категорично отказва да ги вземе, смята, че било измама спрямо Телер. Същото като затворения прозорец. Може би все пак ще успеем днес да й пуснем тайно в храната още една таблетка. Утре сутрин ще бъде най-трудно да я задържим. Вие наистина ли ще дойдете?

— Да. В Погребалния дом. С какво ще закарат Телер до крематориума? Или може би кремирането ще е в Погребалния дом?

— Не ми се вярва. Но Погребалния дом… Защо питаш?

— Какво си приказвате там толкова дълго? — извика Джеси откъм стаята.

— Тя е подозрителна — прошепна Рабиновиц — Лека нощ.

— Лека нощ.

Той тръгна по полуосветения коридор, където бяха окачени снимки от „Романтичното кафене“ в Берлин, и влезе обратно в задушната стая.

Излязох на улицата, а тя утешително ме посрещна с безучастното си шумно оживление. „Крематориуми“, помислих си. В Америка също! Човек не може да им се изплъзне!

 

 

Внезапно скочих рязко от леглото. В първия миг не можах да осъзная, че бях сънувал, запалих лампата, за да прогоня съня. Това не беше някой от обичайните емигрантски сънища, каквито често сънувах; че есесовците ме преследват, защото съвсем безразсъдно съм пресякъл границата и сега убийците са по петите ми. Наистина, от тях човек често се събужда с вик, но това бяха нормалните сънища на отчаянието, че от глупост отново си попаднал в мрежата. След това човек се протягаше, поглеждаше през прозореца към величественото мощно зарево на нощта над големия град и осъзнаваше, че се е спасил.

Сегашният сън беше някак по-различен, по-неопределен. Имаше някаква тъмна смолиста маса, без начало и без край, съставена от късове най-различни спомени, впечатления, мисли и чувства. В него се бе появила Сибиле, викаше безгласно за помощ, аз се опитвах да се приближа към нея, ала коленете ми все се подкосяваха и все по-дълбоко затъвах в лепкавата гъста шлака от катран, мочурище и стара кръв: виждах очите й — гледаха ме уплашено, викаха без думи: „Бягай! Бягай!“, а след това: „Помощ! Помощ!“, видях черната дупка на зейналата й уста, срещу която напираше лепливата маса, и изведнъж всичко се преобрази, това не беше вече Сибиле, а жената на Зигфрид Розентал, някакъв режещ глас крещеше някакви заповеди с непоносим саксонски акцент, някакъв силует се появи на фона на величественото вечерно зарево, блудкав мирис на кръв, пламъци, изригващи от някакъв комин и сладникавата воня на изгорено месо; ръка на пода, която много бавно се помръдваше, някой, който тъпчеше върху нея, а след това — вик, който прокънтя от всички страни и който все още продължаваше да отеква.

В Европа рядко сънувах. Твърде много бях зает с мисълта да оцелея. А и опасността там ме дебнеше отвсякъде. На човек в опасност не му остава време за мислене, а сънищата омаломощаваха, отнемаха съпротивителните сили, затова и примитивният нагон за оцеляване не ги допускаше, а ги потискаше. После океанът бе застанал между мен и спомените ми, и аз се бях надявал, че по време на продължителното пътуване, сред шума на вълните, ще успея да им се изплъзна, подобно на замаскирания, боядисан в черно кораб, който се беше промъкнал незабелязано край подводниците. Сънувах обичайните сънища на бежанците, които всеки сънува — вече знаех, че не съм успял да се изплъзна, да избягам от нищо, колкото и усилия да бях положил, само и само да не си отида, преди да съм успял да си отмъстя. Осъзнах, че въпреки всичкото си желание, не можех да упражнявам контрол върху тях: спомените се бяха прокраднали в съня и сънищата ми, в онзи недействителен свят, който всяка нощ си издигаше нови призрачни закони и основи, а през деня те отново се разпръсваха. Тези обаче не искаха да се разпръснат.

Загледах се втренчено през прозореца. Луната се беше издигнала над ръбовете на покривите. Някъде в далечината пронизително мяучеше котка. В боклукчийските кофи на двора нещо шумолеше. Един прозорец отсреща светна и веднага отново угасна. Страхувах се да заспя отново. Не исках да се обаждам на Роберт Хирш, беше твърде късно, а и той също не можеше да ми помогне. Аз сам трябваше да се справя с това.

Станах и се облякох. Реших да обикалям из града, докато се уморя до смърт. И това щеше да бъде само несъстоятелен предлог, само някакво временно бягство. Нерядко ми се беше случвало да правя така. В несъзнателния си стремеж така да намеря опора и забрава, си бях създал някаква прекалено романтична представа за града, като че ли проблясващите небостъргачи не бяха построени върху тъмните основи на алчността, престъплението, експлоатацията и егоизма, и като че ли кварталите на мизерията не бяха също част от този град. Бях си създал тези романтични градски блянове в противовес на кървавите години на европейското ми минало, което исках да прогоня далеч от мен. Те бяха погрешни!

Слязох надолу по стълбите. Мойков трябваше да е там. Исках да го помоля за няколко приспивателни. Колкото и да ми се щеше сам да се справя с проблемите си, ми беше ясно, че в спешен случай на криза би било смешно да се пренебрегват химичните помощни средства на времето.

Тапицираната в плюш стая беше слабо осветена.

— Водка или секонал? — попита той, седнал зад палмите заедно с графинята. — Или пък компания? Или да поразклатим малко основите на битието? Страха на това творение човека?

Графинята, увита в шаловете си, беше изникнала изпод палмата.

— Де да можеше да знае човек — каза тя. — Мисля, че първо му се иска компания, после водка, после секонал, после всичко; и най-накрая той се щура насам-натам като кокошка без глава и вече нищо не знае.

Мойков отвори папагалските си очи и добави:

— Тогава всичко започва отначало. Всичко се върти в кръг, графиньо.

— Вярвате ли в това? И парите също ли?

В приемната се позвъни.

— Навярно е Раул — въздъхна Мойков. — Тая нощ ще бъде доста неспокойна.

Той стана и тръгна към приемната. Графинята ме погледна с птичето си лице. Очите й се синееха като сапфири върху измачкана стара коприна.

— Парите не се връщат обратно — каза. — Те все бягат ли бягат далеч от нас. Надявам се, че ще умра, преди да са си отишли напълно. Не искам да пукна в някой приют за бедни старци. — Тя леко се усмихна. — Полагам всички усилия, за да стане това бързо. — От един от шаловете й се подаде бутилка водка и веднага отново изчезна така незабележимо, че дори не успях да видя ръцете, които я прибраха. — Вие не можете ли да плачете? — попита тя след малко. — Сълзите успокояват, стига да го можеш. Изтощават. После настъпва безутешен покой. Човек обаче невинаги може да плаче. Времето на плача скоро свършва. Едва по-късно става ясно колко хубаво е било то. После идват страхът, вцепенението и отчаянието. Спомените са единственото, което все още кара човека да живее.

Погледнах восъчнобледото лице от набраздена коприна. Какво приказваше? „Тъкмо обратното беше вярно, за мен поне“, помислих си аз.

— Какво имате предвид?

Лицето на графинята малко се оживи.

— Спомените — повтори тя. — Те живеят. Те са топли и искрящи, пълни с младост и живот.

— И тези за мъртвите ли?

— Да — отвърна след малко грациозната особа. — Нали ако бяха живи нямаше да бъдат спомени.

Замълчах.

— Спомените карат човека да живее — продължи тихо тя. — Те живеят, докато той самият живее. И ето, че щом настъпи вечерта, изскачат от сенките и започват да го умоляват. Молим те! Не ни убивай! Ние само теб си имаме. Човек е отчаян и вече толкова уморен, и му се иска само всичко да свърши; те са още по-отчаяни и уморени, но умоляват ли умоляват. Не ни убивай! Повикай ни и ние пак ще дойдем при теб, в такт с потракването на стенния часовник, стъкления смях, поклоните, танцът, любимите лица — ето, те отново оживяват възкресени, мъничко по-бледи, а все пак това са те и умоляват: не ни убивай, ние живеем само благодарение на теб. Кой ли би могъл да откаже на такава молба. Но може ли човек да издържи това? Ах — разрида се тя изведнъж, — о, аз не искам да попадна в приюта за бедни, заедно с толкова много други, смет, която все още мърда.

Мойков се появи отново.

— Героите всички — зарецитира той. — Къде ли останаха те? Вятърът не ги познава, а тревата расте ли расте. — После вдигна чашата с водка и ме попита: — Ти не искаш ли?

— Не.

— На него мъката му е заседнала като буца в гърлото — обясни Мойков, обръщайки се към графинята. — При нас тя се е превърнала в пръст, която се събира в краката, качва се към сърцето ни и ни погребва. Човек може да живее и без сърце. Нали така, графиньо?

— Това са само думи, Владимир Иванович. А вие обичате думите. Вие сте поет. Може би човек наистина може да живее без сърце. Но за какво му е? — Тя стана.

— Две за тази нощ, нали така, Владимир? Лека нощ, монсеньор Зомер. Какво хубаво име. Като деца учехме и малко немски. Приятни сънища.

Мойков придружи грациозната дама до стълбите. Хвърлих поглед към шишенцето, от което беше извадил и дал на графинята две хапчета. Бяха приспивателни.

— Дай ми и на мен две — казах му аз, когато се върна. — Защо тя винаги иска от теб само по две? Не може ли да си сложи едно пълно шишенце в нощното шкафче?

— Няма вяра на себе си. Страхува се, че някоя нощ ще ги изгълта всичките.

— Въпреки спомените си?

— Не заради спомените си. Тя просто се страхува от бедността. Иска да живее толкова дълго, колкото е възможно. Но се страхува от внезапни пристъпи на отчаяние. Оттук и тази нейна предпазливост. Аз обаче трябваше да й обещая, че ще й набавя едно голямо шишенце с приспивателни, ако ме помоли за това. Но тя все още има малко време.

— Ще го направи ли?

Той втренчи в мен очите си без клепачи:

— А ти нямаше ли? — После бавно разтвори огромната си длан. Върху нея имаше някакъв малък старинен пръстен с рубин. — Тя ще трябва да го продаде. Камъкът не е голям, но я го погледни само.

— Не разбирам нищо от тия работи.

— Това е звезден рубин. Голяма рядкост.

Погледнах пръстена още веднъж. Камъкът беше чисто червен на цвят и когато човек го завъртеше към светлината, в него заблестяваше една звездичка с шест малки лъча.

— Иска ми се да можех да го купя — казах изведнъж.

Мойков се засмя.

— За какво ти е?

— Просто така — отвърнах му и поясних: — Защото това не е нещо, направено от човешка ръка. То е чисто и некорумпирано. — И допълних: — Не за Мария Фиола, както си мислиш. Тя носи смарагди, големи колкото цял нокът, инкрустирани върху диадемите на кралици. Владетелките всички, къде ли останаха те? — цитирах го аз и попитах: — Това от теб ли е? Графинята те нарече поет. Бил ли си такъв някога?

Мойков поклати отрицателно глава.

— Професиите всички, къде ли останаха те? През първите двайсет години руснаците непрестанно говореха само за това какво са били преди и ужасно лъжеха. Всяка година все повече. След това все по-малко. Накрая забравиха за това. Ти още си много млад емигрант с всичките циреи на тази професия. Още надаваш викове за отмъщение и смяташ това за справедливост, а не за егоизъм и безмерно самонадценяване. Виковете ни за отмъщение. А, да, спомням си за тях. Но къде ли останаха те? Вятърът вее и не ги познава. А тревата расте ли расте.

— На вас просто не ви се представи удобен случай — опитах се да му възразя.

— Напротив, представи ни се, треперещ ученик, начинаещ космополит такъв! Какво щеше да искаш от мене? Нали няма да ми кажеш, че си слязъл тук долу просто така, за нищо?

— Същото като графинята. Две приспивателни.

— И не цялото шишенце?

— Не — отвърнах аз. — Още не. В Америка не.