Франк Хърбърт
Бялата чума (65)

С риск да загине, нашият свят подкопава чувството на индивида за собствената му стойност — силата, която лежи в основата на човешката издръжливост. Всъщност ние подкопаваме нашата устойчивост, способността си да се справяме с предизвикателствата. То е част от вродените ни заложби, без които човечеството е немислимо.

Финтън Крейг Дохъни.

Докато кърмеше бебето, Кейт обичаше да седи до прозореца на стаята си, която се намираше на последния етаж в административната сграда на Хъдърсфийлд. Тя знаеше, че всъщност огледалото в другия край бе прозорец, през който опашката от мъже отвън в коридора можеше да я наблюдава. Трябваше само да погледне в огледалото, за да види това, което виждаха минаващите един по един зрители. Струваше й се странно, че не изпитва неудобство от мъжете, които я гледаха докато кърми Джила.

А какво хубаво бебе растеше Джила! Как само риташе с крачета. Кожата й започна да се изглажда, а погледът й — да става по-ясен. Косата й щеше да бъде червена, нежна и копринена като тази на майката на Кейт. Колко скъпо й бе това дете!

Беше преживяла няколко кошмарни дни, когато донесоха серума и съобщиха решението си. Казаха й го така хладнокръвно, че тя бе започнала да крещи срещу тромавия доктор Бекет, онзи отвратителен мъж с конски зъби и огромна уста, от която бълваха ужасни думи.

— Вие и вашият съпруг можете да имате много дъщери, госпожо Браудър. Вече го доказахте. А ние с нашите техники за генетичен контрол можем да ви осигурим да имате само дъщери.

През цялото време я бяха държали мъже в бели престилки, без да я допускат при Джила, и дори на Стивън не позволиха да остане при нея.

Бекет й беше изкрещял с гневен пламък в очите:

— Имаме серум само за вас, госпожо Браудър.

— Дайте го на Джила!

— Не! Ако кръвта ви се възстанови достатъчно бързо, ще можем да дадем на бебето от вашия кръвен серум. Може би ще успеем да я спасим.

— Може би! — бе изкрещяла тя.

Но нямаше как да се съпротивлява на силните мъже. Така и стана. Стегнаха ръката й и вкараха иглата. Последваха няколко страшни дни, през които тя люлееше Джила и плачеше, изплашена до смърт, че всеки момент може да забележи у бебето ужасните симптоми на чумата.

След инжекцията позволиха на Стивън да я вижда. Говореше й почти като свещеник и я умоляваше „да запази спокойствие и да приеме Божията воля.“ Стивън и хапчетата трябваше да й подействат успокоително, но тя все още си спомняше онези дни и усещаше страха, от който стомаха й се свиваше на топка.

С Джила до гърдите си, тя отново беше спокойна. Кръвният серум стана навреме и сега всички даваха кръвен серум. Целият свят бе залят като от вълна.

Вратата зад Кейт се отвори и вътре на пръсти влезе Стивън. Видя го в огледалото. Той гледаше на него с неодобрение, но го приемаше като необходимост. Виждал бе дългите върволици отвън и жадните очи, вперени в майката и детето. Стивън отказваше да се удължат часовете за гледане, но Кейт не беше сигурна, че това е правилно.

Казваха, че съотношението мъже-жени в целия свят бе десет хиляди на една, ако не и по-лошо. Тук, в Англия, разбира се беше по-зле, въпреки че все още откриваха и ваксинираха жени, спасени от изобретателните си мъже. В Алдершот построиха голям лагер, в който събираха и пазеха жените. Кейт се чудеше, какво ли си мислеха онези жени за привилегированото й положение — първата спасена от чумата. Жената в камерата. Знаеше, че има натиск да бъде върната в Ирландия, но и двамата със Стивън бяха съгласни, че там все още не е безопасно. Бреговаците се разхождаха на свобода и то въоръжени. В Ирландия бяха открити няколко оцелели жени, макар че историите за горестите им изпълваха Кейт с ужас.

Неприятности! Само неприятности се струпваха върху Ирландия.

Аз имах късмет.

Усещаше, че позицията й бе силна. Тя беше символ в един свят, разтърсен от изявленията, направени от Кангша и Хъдърсфийлд. Въпреки опита си на медицинска сестра, тя не можеше да приеме някои от казаните неща. Нима бе възможно тя и Джила да живеят пет хиляди години или дори повече? Твърдяха, че могат да дадат гаранции още от самото зачеване за това, дали бебето ще бъде момче или момиче, и че раждаемостта на момичета ще се поддържа на „много високо ниво“ докато се възстанови балансът.

За Кейт беше трудно да си представи, че ще живее пет хиляди години. Пет хилядолетия. Какво щеше да прави с цялото това време? Трябваше да има и други неща освен раждането на бебета, макар и да знаеше, че това щеше да е основното й задължение години наред. Задължение! Колко авторитетно звучеше тази дума от устата на един свещеник — мъжка дума… справедлива присъда. Нямаше мърдане. Двамата със Стивън трябваше да правят дъщери.

Но имаше и компенсация. Като жена Кейт харесваше популярността си и предусещаше, че трябва да се възползва от нея докато има възможност. Това положение нямаше да продължи дълго при този напредък в генетиката. Но за сега бе вълнуващо. Мъжете я ухажваха. Да, това бе най-точната дума: ухажване. Нямаше флиртове и глупави опити за съблазняване. Мъжете имаха напълно сериозни намерения и това вбесяваше Стивън.

Кейт видя в огледалото, че Стивън е седнал на един стол зад нея, до прозореца, който гледаше към двора на Хъдърсфийлд. Как само се преструваше, че просто си седи там и чете книга! С държанието си той казваше на зрителите: „Тази жена е моя.“

Това й харесваше. Усещаше любовта на Стивън като топла вълна, преминаваща през цялото й тяло. В уединението на барокамерата между тях се бе изградила изключително здрава връзка. Сега тя знаеше много повече за него, за силните страни и слабостите му.

Той спаси живота ми.

Всеки допир на бебешките устни до гръдта й, от която то сучеше млякото на живота, умножаваше топлите вълни на любов към Стивън. Усещаше ги дълбоко в утробата си.

Ухажорите бяха интересни, особено руснака, Лепиков. Какъв приятен мъж! У него имаше нещо от очарованието на стария свят. Колко забавен бе като повдигаше вежди и въртеше очи. Горкият човек. Цялото му семейство загинало някъде в Съветския Съюз. Ставаше й тъжно като си помислеше за това. Как й се щеше да притисне главата му към гърдите си и да го утеши. Но Стивън никога нямаше да го позволи.

Напълнило коремче, бебето извърна глава и се унесе в дрямка с малко мехурче мляко на уста. Кейт се усмихна на дъщеря си и покри гръдта си без да бърза. Какво прекрасно малко човече бе Джила: мъничкото личице потънало в невинен сън, малката трапчинка на лявата бузка. Истинска божия благодат! Чудо на чудесата!

Кейт погледна ръчния си часовник. Беше десет и десет сутринта. Тя го вдигна до ухото си. Въпреки годините вървеше безотказно. Стана й тъжно като си спомни за майка си. Беше й го подарила в деня, когато Кейт постъпи в училището за медицински сестри.

Ех, майче, как ми се ще да можеше да видиш внучката си, твоя плът и кръв, жива и щастлива.

А може би такава бе божията благословия — да може майка й да гледа тази умилителна сцена от небесата. Искаха от жените да платят висока цена. Да имат по двама… и дори повече съпрузи. Кейт почувства вълнуваща тръпка при мисълта за това, което можеха да я помолят да приеме. Странно, че двамата свещеници се разминаваха в мненията си по въпроса. Тя дори не смееше да повдигне проблема пред Стивън. Знаеше как ще реагира той. Тесният метален контейнер с вечно боботещия си компресор ги бе сближил неимоверно и тя подозираше, че Стивън знае какво си мисли.

— Свещеникът е тук — каза Стивън.

Още преди да го погледне Кейт разбра от тона му, че става дума за отец Кавана, а не за отец Майкъл. Стивън харесваше отец Майкъл и едвам понасяше отец Кавана. На Кейт и бе трудно да разбере това. Отец Майкъл ги бе венчал още в Ирландия, но той беше толкова суров човек, а на конското му лице никога не се появяваше усмивка. За разлика от него отец Кавана беше весел и спокоен. Той говореше за един щастлив Бог-пастир, който желае само хубави неща за своето стадо. Отец Майкъл беше строг и плашеше. Със Стивън говореха за философия, а това понякога бе много отегчително.

Отец Кавана взе един стол и седна срещу Кейт. Коленете им почти се допираха.

— Как сме днес? — попита отец Кавана с гръмкия си глас. — Джила изглежда като слънчев ден с цъфнали пролетни цветя.

Кейт видя в огледалото как Стивън се подсмихна при тези думи. Знаеше какво си мисли. Кавана изглеждаше малко абсурден с ирландския си маниер на изразяване и странния си английски акцент.

Свещеникът се надвеси и хвана Джила за палеца на крачето. Бебето се намръщи, но щом той отмести ръката си, отново се унесе.

— Е, Кейт — започна той, — днес лицето ти сияе от здраве. Имаш ли нужда от нещо по-специално? Спокойно ли е сърцето ти?

— Никога не съм се чувствала по-добре, отче.

— От лекарството е — каза отецът. — Укрепва тялото. Виж само как инжекциите помогнаха на твоята малка Джила да преодолее последствията от преждевременното раждане.

— Истинско чудо е — съгласи се тя.

— Бог е щедър.

Той я потупа по коляното и стана. Ръката му се отпусна преди да се е изправил.

— Нима си тръгвате така скоро, отче? — попита тя.

— Помолиха ме да бъда кратък днес. Важен гост чака да ви види. Не е ли чудесно? Вие сте много ценна, Кейт. Всяка сутрин споменавам вас и Джила на литургията.

Той се усмихна сухо на Стивън и ги остави.

— Гост ли? — попита Кейт.

Джила проплака. Кейт нежно я залюля без да снема очи от Стивън.

— Нямах и представа — каза Стивън и погледна Кейт. — Не са ми казвали нищо.

Кейт потрепери. Нещо се бе променило и тя усещаше опасност. Да… вече не се чуваше приглушената глъчка на наблюдателите покрай огледалото-прозорец. Внезапно въздухът в стаята й се стори задушен и тежък от леката миризма на тютюн, която винаги оставаше след свещеника.

Вратата през която си бе отишъл отецът рязко се отвори и вътре влезе Рупърт Стонър заедно с някакъв непознат в морска униформа. Непознатият имаше широки рамене и дълги ръце. Лицето му бе изключително тясно, а огромният му римски нос бе надвиснал над малка уста и остра брадичка. Очите му бяха прекалено близко едно до друго, помисли си Кейт, но пък миглите му бяха дълги и извити. Тя позна Стонър и го погледна въпросително.

— Позволете ми да ви представя адмирал Франсис Делакур — каза Стонър. — Адмиралът, както знаете, е главнокомандващ на Изолационния корпус, а, след безредиците в Ню Йорк, успешно изпълнява длъжността генерален секретар на ООН. Именно адмирал Делакур ви спаси, когато започна гражданската война в Ирландия, като ви изпрати влекача с баржата.

— Много сме ви благодарни — каза Стивън и се ръкува с адмирала. Ръкостискането бе кратко, стегнато и сухо.

Делакур се обърна към Кейт, наведе се и целуна ръката й.

— Очарован съм — каза той.

Кейт се изчерви и сведе поглед към бебето. В този момент Джила реши да се изпишка.

— Хубава работа! — възкликна Кейт и подаде бебето на Стивън. — Ще я преобуеш ли, скъпи?

Стивън пое бебето и усети нещо топло и мокро.

— Пелените са в другата стая — каза му Кейт и се усмихна на адмирала. — Никога не съм срещала истински адмирал.

— Ще дойда с теб, Стивън — рече Стонър и хвана Браудър под ръка. — Адмиралът има една молба към Кейт.

— Каква молба? — попита Стивън, усетил студенината в тона на Стонър.

— Молбата е към Кейт О’Гара, а не към теб — каза Стонър и се опита да избута Стивън.

— Това е Кейт Браудър и аз съм неин съпруг.

Стивън заби пети и не позволи да го помръднат.

— О, предполагам, че не сте чули — каза Стонър. — Жените вече няма да приемат името на съпруга си. Узакони се приемането на майчиното име, а бащиното ще бъде на второ място.

— Какъв закон? — попита Стивън.

— Законът на този свят. Решението е взето от Обединените нации — каза Стонър, докато се опитваше да изкара Стивън от стаята.

— Не мърдам от тук! — каза Стивън. — Пуснете ръката ми!

— Внимавай! — извика Кейт. — Ще удариш бебето!

— Така да бъде — каза адмирал Делакур. — Той трябва да присъства, нищо че молбата е към дамата.

Стонър пусна ръката на Стивън, но остана до него.

— Каква е молбата? — попита Стивън.

— Цялото ми семейство умря от чумата — каза Делакур. — Моля дамата да ме дари с дете.

Стивън тръгна към адмирала без да помисли за детето в ръцете си, но Стонър го спря с ръка през гърдите.

— Внимавай с бебето, идиот такъв!

Стонър сграбчи ръката на Стивън и я стисна.

— Защо се изненадвате толкова от молбата ми? — попита адмирала, поглеждайки към Стивън. — Мисля, че трябва да ви е ясно, че сега това е нормално… при толкова малко жени. Просто не искам родът ми да загине.

Кейт стана и тръсна полата си. В огледалото видя, че точно в средата на скута й има голямо мокро петно. Беше бледа.

— Няма ли други жени за… — Тя не можа да довърши.

Стонър заговори, все още хванал за ръката Стивън, който не се противеше от страх да не нарани Джила.

Кажи му, Кейт!, мислеше си Стивън. Кажи му да се пръждосва от тук с непристойните си молби!

Стивън бавно започна да осъзнава какво казваше Стонър. В опустошените райони изпращали съвсем малко жени.

— Китай, Аржентина, Бразилия и Съединените Щати са единствените държави, които са се споразумели да правят обмен на жени в детеродна възраст със съгласието на местното население — каза Стонър. — Англичаните ще получат не повече от хиляда.

Като говеда, помисли си Кейт. Тя погледна към адмирала. Той беше влиятелен мъж, главнокомандващ Изолационния корпус. Това значеше почести и подкрепата на Обединените нации. Приемането на предложението му можеше да предотврати по-лоши неща. Тя погледна умолително Стивън. Нима той не разбираше? Непоколебимото решение само няколко минути преди това, сега й се струваше глупаво държание на ученичка, което тя внезапно бе надраснала.

— Бихте ли се върнали след около половин час, адмирале? — помоли тя. — Със Стивън имаме нужда от малко време да поговорим.

Тя се усмихна на Стонър.

— Господин Стонър, бихте ли преобули Джила вместо нас? Пеленките са в малкото шкафче под кошарката й.

Стонър взе бебето от непротивящите се ръце на Стивън. Адмиралът се усмихна на Кейт и отново се наведе към ръката й. Вече бе отгатнал отговора по гласа й. Тя беше разумна жена, почти французойка по държание. Може би двамата щяха да имат повече от едно дете.

В другата стая Стонър смъкна решетката на кошарката и сложи бебето да легне. Джила риташе с крачка и му гукаше от удоволствие, докато той махаше мокрите пелени. Адмиралът му помогна. Стана им смешно при мисълта за картинката, която представляваха: те двамата — бавачки.

— Ще приеме — каза Стонър.

— Значи и вие го доловихте в гласа й.

Адмиралът вдигна бебето и му се усмихна.

— И аз не бих се отказал от нея — каза Стонър. — Но никога няма да мога да забравя, че е ирландка.

— Мили Боже, човече, нима все още…

— Единственият ми син бе убит по време на Кървавата амнистия в Белфаст… след чумата. Беше офицер-парашутист. Изтезавали го до смърт.

— О, много съжалявам!

Адмиралът вдигна бебето на рамо и го потупа бащински. Бяха го осведомили добре за неприятностите в Ълстър. Един ирландски канадец бе посветил няколко часа на това.

— Всъщност проблема на север е, че хората в Ълстър се страхуват, че католиците ще започнат репресии, за да си отмъстят за насилията в миналото.

Мъжът бе вече второ поколение канадец, а все още говореше като разгневен ирландец. Докато подаваше на адмирала копие от позива, подписан от някой си Уилям Бойс, командир на Белфастката бригада, той каза:

— Ето, това са нещата, от които с право се страхувахме, ако католиците вземат надмощие — забрана на разводите, незаконни контрацептиви, липса на програма за здравеопазването, всички неща, които можете да откриете в конституцията на Ейре. Знаем какви са католическите семейства — с най-малко по дванадесет деца във всяко, живеят в бараки и бордеи и просят по улиците. Отвратителна работа.

— Мислите ли, че наистина ще успеем да забраним противозачатъчните? — попита адмирала.

— Разбира се. С подкрепата на църквата, успехът ни е сигурен.