Франк Хърбърт
Бялата чума (57)

Може би най-голямото ни престъпление бе, че се отдадохме на насилническия фанатизъм. Заслепени от него, ние заглушихме гласа на разума. Унищожихме умерените, това направихме ние. И вижте какво ни донесе това!

Финтън Крейг Дохъни

Още с пристигането в Килалой Джон не хареса Ейдриън Пиърд. Застанал пред ярко осветения вход да посрещне новодошлите, той приличаше на карикатурен образ на едър феодал с мургавото си лице и широкия костюм от зелен туид.

Лабораторията се забелязваше в сгъстяващия се мрак още от хълмовете, по които се спусна бронираната кола. Шофьорът обясни, че тя всъщност не се намира в Килалой, а малко по на север. Нарочно била кръстена със същото име като селището, за да не се знае точното й местоположение и това не трябвало да се разгласява. Лабораторията се помещаваше в масивна каменна сграда, някогашен замък. Сивкавата каменна грамада сякаш бе прорасла в подножието на хълма и приличаше на уродлив израстък, пуснал няколко пипала към близкото езеро.

— Мислите, че въобще не си е на мястото — каза шофьорът.

— Всички мислят така, но вътре е по-добре — оттам не можете да я видите.

— Добре дошли в Килалойската лаборатория — каза Пиърд след като се представи. Ръката му бе суха, ръкостискането — небрежно. — Вашата слава ви изпревари, доктор О’Донъл. Всички сме развълнувани.

Джон се ядоса. Дохъни бе изпълнил заканата си да превърне Джон О’Донъл в мит! Нарочен човек придружи отец Майкъл и момчето до „другото крило“. Преди да тръгне, свещеникът избягна погледа на Джон. След изповедта му отец Майкъл мълчаливо се бе дистанцирал. Воят на скрития О’Нийл бе престанал и Джон се чувстваше някак по-спокоен. Изповедта бе помогнала. Дори душевният смут, обзел го след това, бе потънал някъде в дълбините на съзнанието му. Сега Джон жадуваше за храна, почивка и време за размисъл.

— Планирали сме кратко съвещание на ръководния състав — каза Пиърд. — Надяваме се, че ще се присъедините към нас. Времето лети.

Джон учудено премигна, но гневът му бе погълнат от умората.

Пиърд си помисли, че човекът изглежда уморен и объркан, но Дохъни бе категоричен — не трябва да му оставят време да се осъзнае. Дръжте го в напрежение. И все пак… това ли беше О’Нийл?

От езерото се носеше мирис на влага и плесен, примесен с този на изгорели газове от отдалечаващите се бронирани коли. Джон с облекчение последва Пиърд през масивната двойна врата. Домакинът през цялото време се мъчеше да поддържа оживен разговор. Двамата навлязоха в дълъг, просторен коридор с много врати от двете страни. Някои бяха отворени и през тях се виждаха хора, заети с най-различни дейности край компютърни терминали, центрофуги; чуваше се съскането на парата в някакъв стерилизатор. В една от стаите Джон забеляза синя лазерна светлина. Общото впечатление бе, че тук кипи усилен, добронамерен, но общо взето безсмислен труд. Цареше суетня, сред която усилено се изучаваха микроскопски проби, разглеждаха се резултати от тестове, имаше дори електронен микроскоп. Зад една врата бръмчеше мощен електродвигател.

Коридорът завършваше с вито стълбище. По него те стигнаха на горния етаж. Пиърд отвори една тежка дъбова врата и покани Джон в библиотеката. Едната стена бе запълнена с дълга редица стари портрети. Под тях имаше библиотечни шкафове с купища книги и една стълбичка на колелца. В средата на широкото помещение бе разположена масивна маса със столове около нея. В дъното имаше малка камина от италиански мрамор с издълбани ангелчета. Стаята бе пропита с тежката миризма на тютюн и стари книги. Джон бе представен на поне десет души. Изгуби броя им след третия. Повечето носеха сака от туид или пуловери, един-двама бяха по жилетки. Там беше Джим еди-кой си, доктор Балфор „за когото сигурно сте чували“ и други, които Джон не запомни. Когато Джон се здрависа и с последния, отнякъде изтикаха черна дъска на колелца и я разположиха край камината.

С вежлив жест Пиърд посочи дъската. Хората му се бяха представили добре. Естествено, той им бе дал нужните разяснения. Погледите им издаваха само нетърпение и любопитство.

Всички заеха местата си и Джон обърна поглед към дъската. Беше идеално изтрита, нямаше дори следа от предишните надписи. Тъмна, гола повърхност. Какво трябваше да направи? Изведнъж си спомни какво бе обещал на отец Майкъл. Дали ще се пробуди О’Нийл?

— Дохъни казва, че имате забележителен, принципно нов подход към чумата — подкани го Пиърд.

Джон вдигна тебешира. О’Нийл не се противопостави. Ръката е удивително нещо, помисли си Джон, докато наблюдаваше как ръката му се задвижи сама. Тялото му бе заживяло друг живот. Той се обърна към Пиърд и останалите със спокойна усмивка и енергично заговори:

— Убеден съм всички сте съгласни, че за инжектиране на нуклеиновата киселина в клетките на тази нова бактерия е използван специален вирус. Приемам, че никой тук не се нуждае от подробно разясняване на този подход.

Няколко души сухо се засмяха.

За момент Джон отмести поглед от дъската, сякаш да събере мислите си. Очите му се спряха върху камината и портрета над нея. От картината го гледаше денди от Елизабетинската епоха с жестоки очи и лице на хищна птица, облечен в стегнато тъмно сако, с ръкавели и дантелена яка.

— Синтетичната наследствена информация е била вкарана в ДНК на вируса — каза Джон, прехвърляйки тебешира от едната в другата си ръка.

Колко съсредоточено слушаха, как внимателно ловяха всяка дума!

— Този фаг трябва да има още една обезателна характеристика — продължи Джон. — Тя се състои в това, че вирусът, който паразитира върху новата бактерия трябва да има ДНК, завършваща с единична верига — една непълна спирала, чиято цел е да се „заключи“ в рецепторната ДНК. Това е допълнителна информация, която се вкарва в приемника. Смятам, че синтетичната ДНК въздейства на вирусната ДНК по начин, който предизвиква вируса да я възпроизведе в желаната форма.

Какво удивително нещо е собственият му глас, помисли си Джон. Почти напълно независим от него, равномерен, информиращ. Учените глави около масата одобрително се поклащаха.

— А не е ли възможно този фаг да е създаден с повече от една свободна верига? — попита Джон. — Някои човешки клетки имат рецептори за тестостерона, например. Жените имат естрогенни рецептори. Съществуват и много други подобни рецептори. Освен това би трябвало да има структура, която определя дали плода ще бъде мъжки или женски. Подреждането би било различно за двата пола. Нуклеиновата киселина, която направлява образуването на протеините би трябвало да ги оформя, насочвайки веществата в дадена „заключена“ позиция.

Той се обърна към дъската. Ръката му сама изписа серия от трибуквени комбинации:

Той наблюдаваше ръката си, докато тя изписваше пет редички тройни серии, означавайки всяка от тях със специален индекс.

Вляво от Джон един мъж със син, ръчно изплетен пуловер посочи към дъската с димящата си лула и каза: — Но сериите са недовършени!

— Сега ще напиша и останалото — отвърна Джон. — Искам да ги схващате в групи по пет. Да, съгласен съм с вас, че редът е важен, но групирането по пет е основното тук. Предавателният код е разделен на групи по пет, а разпределението отговаря на възможните химични връзки с рецепторите.

— Тези, за които предположихте, че определят пола? — попита мъжът с лулата.

— Да. Представете си камшичетата, влакната на единичната верига, които се протягат и се свързват с живите рецептори. Една, да я наречем петорна връзка, която е възможна само с тези рецептори. Когато тя се осъществи, повече не може да бъде разрушена.

Втренчени в Джон, хората на Пиърд придърпаха столовете си по-близо.

— Но защо пет? — попита някой.

— Всяка от тези четворни серии — Джон посочи дъската — има отворен край, пети сегмент, който може да бъде разположен където ви е угодно. Просто трябва да го оформите така, че да пасне.

— Милостиви Боже! — възкликна мъжът с лулата и погледна Джон със страхопочитание. — Жизненият процес се прекъсва! Как се натъкнахте на това?

— Това е най-простата възможна форма.

— И като се знаят симптомите на чумата… — предположи Пиърд.

— Как определихте допълнителните групи? — чу се друг глас.

— Единствената химична разлика между ДНК и РНК е в четвъртата база. Тимин за едната и урацил за втората — обясни Джон. — Различната последователност може са определи като се използват стереоизомерите. Различните форми на ДНК-спиралите ще ни разкрият субмолекулярните форми вътре в тях.

— Искате да кажете, че фундаменталния модел на Крик^[1] не е верен? — попита Пиърд.

Джон кимна. Все пак мозъкът на Пиърд работеше бързо. Очевидно той вече обмисляше възможните изводи от чутото.

Отвсякъде заваляха въпроси.

— Ами пептидните връзки?… Но да!… Карбоксилната и аминогрупата… Няма ли да се разпадне такъв фаг?

Пиърд скочи на крака и помоли за тишина.

— Трябва да има обратна връзка от цитоплазмата — каза Джон. — Точно както предполага доктор Пиърд.

Джон остави тебешира и прокара ръка по челото си, затваряйки очи. Главата го болеше, раменете му потръпваха от умората.

Пиърд докосна ръката му.

— Сигурно сте уморен от дългото пътуване? Имате нужда от храна и сън.

Джон кимна.

— Съвпада, дяволите да го вземат! — каза някой. — Наистина има смисъл.

— Ще се съберем отново утре, след като доктор О’Донъл си почине — обяви Пиърд.

Джон се остави в ръцете на Пиърд, който го изведе от библиотеката. Развълнуваните гласове се чуваха чак отвън. Дали Дохъни нямаше да се окаже прав? Само вдъхновение ли бе нужно? Но той им даде точна информация. Това бе неговото изкупление.

Пиърд го въведе в ярко осветена кухня, където старец с бяла престилка му даде сандвичи и мляко. После го заведе в малка стая с баня. Единственият прозорец гледаше към езерото, окъпано в лунна светлина. Джон чу как вратата зад него се затвори и резето щракна. Натисна бравата. Заключено. Изгаси лампата и се върна до прозореца. До езерото имаше пасбище за добитъка, оградено с каменна ограда, а зад него — мочурище с висока тръстика.

Аз съм затворник, помисли си той. Навярно по заповед на Дохъни?

Напълно изтощен, той се взираше в мочурливата местност, огряна от лунна светлина. Какво значение имаше дали е затворник или не? Тази луна, помисли си той, някога дарявала влюбените с ефирните си лъчи, сега изгряваше над бездушна пустош, отдавна забравила какво е любов. В съзнанието му проблясваха различни случки и моменти от дългото пътуване до тук. Един безкраен път във вечния полумрак на безвремието.

Откак бе секнал воят на О’Нийл, той се чувстваше като избавен от тежко бреме. Спомни си за останките от праисторическо укрепление, които бе забелязал една вечер на фона на величествен залез, докато бронираната кола се друсаше по неравния път. Някога там е кипял живот, помисли си той, от който бяха останали само безмълвни руини. Същото можеше да сполети и пътниците в бронираната кола — щяха да се превърнат в купчина кости сред ръждясалия метал. Това последно пътуване бе съвсем различно от дългото бродене пеша в началото.

Инстинктивно бе привикнал към постоянните спорове с Херити. Тогава перяха дрехите си в реките, разкопаваха тайни складове за храна, убиваха крави и диви прасета. Каква прекрасна земя! Джон си спомняше поточетата, които се виеха из тръстиките и ги поклащаха в извечния ритъм — нагоре, надолу, пак нагоре… Движението напомняше техните стъпки. И това усещане за свобода. Да, именно свобода: носеха на гърба си всичко, което притежаваха. Усещането бе странно и непознато — свободен, заедно с Херити, свещеника и момчето, той изживяваше нещо, познато може би само на древните номадски племена, съставени от хора, коне и шатри. Тази свобода е била нарушена чак с появата на воловете и каруците. Джон си помисли, че би искал да сподели тези мисли с Ганън.

Взехме само необходимото за чергарски живот…

От прозореца на тъмната стая Джон усети някакво движение долу, край окъпаното в лунна светлина езеро. Откъм сенките зад развалините на някогашните укрепления на замъка се появи тъмна фигура. Джон позна отец Майкъл по походката. Движейки се безцелно, той премина по края на павирания двор и навлезе в ливадата край езерото. Джон си спомни какво бе обещал на отец Майкъл — да помогне за откриване на лекарство срещу чумата. Той се отдръпна от прозореца, светна лампата и се приготви за лягане. Да им помогне… Да, ще трябва да го стори.

Отец Майкъл забеляза светлината и успя да зърне фигурата на Джон. После светлината угасна.

Изповедта на Джон предизвикаше у него смесени чувства; под тежестта на ужасното бреме отецът се чувстваше объркан и празен. Това му напомняше за раздялата с друг период от живота му — годините прекарани като духовен наставник в Католическото училище в Дъблин. Тази сутрин, от бронираната кола той бе видял сградата на училището — празна, запусната и тъжна. Гранитна руина с вътрешност изпепелена от пламъците.

Най-много му липсваха момчетата и момичетата, които шумно излитаха от вратите на училището, за да се насладят на свободните мигове след часовете, преди да се приберат вкъщи. Щом затвореше очи, отец Майкъл се връщаше към онези дни, чуваше възбудените крясъци на децата, виждаше веселите, зачервени лица.

Отец Майкъл погледна към тъмния прозорец на Джон и си спомни какво въздействие оказа безмълвното момче върху този нещастник. Хлапакът бе добър избор за злонамерения план на Дохъни. Той олицетворяваше съдбата на малкото момчета, останали в нещастната Ирландия. Нямаше и помен от тяхната жизненост. Може би не вдигаха толкова врява, защото вече нямаше момичета? Светът навярно бе лишен завинаги от сладкото щастие, породено от тази радостна детска глъчка. Не само момчетата се бяха превърнали в спомен като каменната фасада на дъблинското училище; всички оцелели бяха надянали безизразна маска, зад която криеха мъката си.

Изповедта на Джон няма да промени нищо, реши отец Майкъл, освен ако не го накара да поправи поне малко ужасното зло, което бе сторил.

Ами ако няма лек за чумата?

Отец Майкъл се почувства предаден от собствените си мисли. Каква безпринципна и недостойна мисъл! Господ не би позволил това! Ето още един пример, че старите норми бяха изчезнали, бяха заличени от деянието на един-единствен човек. Крепката вяра на отец Майкъл бе разколебана.

Принципи!

Дума, подобна на отговорност. Такива думи приличаха на лъскави опаковки, които по-скоро скриваха същността на стоката. Всъщност те се използваха като синоними за съвсем различни неща. Вярата бе заменена от лъжливата маска на Принципите.

Вяра.

Просто дума, извадена от торбичка с късмети; дума като онези по табелките, които се продаваха в евтините магазинчета: Не газете тревата или Вход забранен или Служебен вход.

Отец Майкъл зарови лице в дланите си.

Господи, какво направихме?

Завинаги бяха унищожили чистотата и невинността. Той си даваше сметка, че преди трагедията дори Джон Роу О’Нийл е бил чист и непорочен. Не напълно, разбира се, защото още тогава той е посягал към забранения плод, като чирак на велик магьосник, който се опитва да призове могъщи сили в отсъствието на господаря си. Нима Господ не е съзрял това? Или пък такава е бил Божият промисъл? Но изгубената чистота не може никога да се възвърне. Това бе най-страшното. Непорочността се губи само веднъж.

Отец Майкъл коленичи на влажната трева под прозореца на Джон и започна да се моли на глас:

— Господи, върни ни това, което загубихме!

Пиърд, който се завръщаше в стаята си след разговор с Дохъни, чу гласа откъм езерото и, скрит в сянката на сградите, се вгледа в коленичилата фигура. На ярката лунна светлина той разпозна отец Фланъри. Още не му бяха казали за малката брачна церемония, която го очакваше. Пиърд се зачуди дали да не повдигне въпроса още сега, но свещеникът явно се молеше, а ученият бе от тези, за които молитвата е нещо много лично, което не може да бъде споделено с друг. Когато ходеше на църква, той се молеше шепнешком, притеснен от присъствието на други хора около себе си.

Ще почакам до сутринта, реши Пиърд и забърза към стаята си, замислен за интригуващия разговор с Дохъни. Той бе пристигнал в Килалой по най-краткия път, придружен от група мотоциклетисти. Пиърд го завари до телефона, по средата на някакъв странен еднопосочен разговор с Уикъм-Финч. Очевидно англичанинът предимно слушаше. Щом го видя, Дохъни му надраска бележка: „Нещо става там. Някой ни подслушва и Уай е притеснен.“

— Уай, уверявам те, че този човек се промени пред очите ни.

Докато говореше в слушалката, Дохъни посочи монитора зад Пиърд. На него вървеше записа от изказването на Джон в библиотеката. По устните на Дохъни Пиърд прочете: „Гледах го.“

Пиърд кимна.

Явно Уикъм-Финч изрази несъгласие, защото Дохъни се намръщи.

— Шофьорът ги е наблюдавал в огледалото — настоя Дохъни. — Свещеникът е чул изповедта му. Не знам какво е казал, но отец Майкъл е бил напълно съкрушен.

Дохъни с жест покани Пиърд да седне на стола срещу него. Пиърд се подчини, питайки се защо Дохъни рискува да сподели тази информация с англичанина. Това бе твърде опасно. Всеки можеше да ги подслушва.

— Да, пет — каза Дохъни. — Той твърди, че базовите серии се делят на четири.

Той изслуша репликата на Уикъм-Финч, после отвърна:

— Какво толкова чудно има? Чухме го направо от извора. Но защо да ни мами? При всички случаи това е просто и гениално: пет единични продължения на двойната спирала и всички те идеално пасват на рецепторите. Наистина елегантно. Повярвай ми, Уай, човекът обясни всичко. Личеше си, че знае за какво става дума.

Когато говори с Уикъм-Финч, Дохъни звучи като англичанин, помисли си Пиърд. Толкова настояваше за тясно сътрудничество с тях! Наистина ми мирише на измяна.

Известно време Дохъни слушаше, взирайки се в тавана. После каза:

— Да, последствията са просто невъобразими. Ще ти се обадя по-късно, Уай — каза той и затвори телефона, поглеждайки към Пиърд. — Ейдриън, всъщност даваш ли си сметка какъв тигър сме хванали за опашката?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислил ли си докъде ще ни доведат тези открития?

— Ще възстановим нормалния живот — отвърна Пиърд.

Дохъни присви очи и се втренчи в сенките зад Пиърд.

— Да го възстановим? О, не, Ейдриън. Хъмпти Дъмпти е счупен непоправимо. Каквото и да възстановим, то няма да бъде стария ни свят. Него вече го няма. Забрави го.

— Две, най-много три поколения — каза Пиърд.

— Не говори глупости, Ейдриън! — гневно каза Дохъни. — Знанието винаги е било сила, а днес — повече от всякога. Ако не сме внимателни, можем да създадем такъв свят, в сравнение с който днешните чумави времена ще изглеждат като коледен карнавал.

Пиърд премигна. Какво искаше да каже той? Известно време жените няма да достигат, това е сигурно. Но ако победят чумата, ще могат да се справят и с много други болести. Бъдещето на човечеството ще бъде по-светло от всякога.

— Бих поспал малко — каза Дохъни. — Погрижихте ли се за скъпия ни гост?

— Заключен е в стаята си. Поставил съм и пазач.

— Ако попита защо, кажете му, че аз съм заповядал — каза Дохъни. — Предполагам пазача не се набива много на очи?

— Всичко е в рамките на нормалното. Цивилен е и има оправдание за присъствието си нощем по коридорите.

— Ще наложим някои ограничения на придвижването му през деня — каза Дохъни. — Въобще не трябва да припарва до изолатора с Кейт и Стивън. Ще се наложи да прикрепим някой към него. Не трябва да го изпускаме от очи. Ще му кажем, че не е в безопасност извън района на лабораторията. Той ще разбере.

— Ами свещеника и момчето?

— За тях няма да има ограничения. Искам той често да се натъква на тях. Тук ли е стария Мун?

Пиърд погледна часовника си и отвърна:

— В момента обикаля жилищните помещения.

— Кажи му утре да инсталира камера в стаята на О’Нийл.

— Сигурен ли си, че той е О’Нийл?

— Сто процента.

— Ще стане подозрителен, ако разбере, че го наблюдаваме.

— Мун си знае работата. Кажи му да записва всичко и всеки ден да ми носи касетите.

— Ще останеш ли?

— Да, оставам. И с топ не можеш да ме помръднеш от тук.

Пиърд сви устни. Такова развитие на нещата не му харесваше. Той обичаше да има пълна власт над малката си империя, а сега трябваше да я разделя с Дохъни.

— Не искам повече издънки като глупостите на Кевин О’Донъл — каза Дохъни. — Ако се провалим, поемам цялата отговорност и при това положение заповедите ми ще се изпълняват безпрекословно. Искам да контролирам нещата отблизо.

Пиърд кимна. Очакваше това, а и при провал Дохъни можеше да се сърди само на себе си.

— В същата стая ли съм настанен?

— Да.

— Тогава да лягаме — предложи Дохъни. — Денят ще бъде тежък.

— Трябва да прегледам списъка с доставките — каза Пиърд. Дохъни разтегна устните си в нещо като усмивка.

— Добре тогава — каза той и излезе.

Пиърд изчака няколко минути, после вдигна телефона и поиска разговор с Дъблин. Когато от другата страна вдигнаха, той се представи и каза:

— Мисля, че сгащихме Дохъни.