Джилиан Филип
Каменно сърце (38)

38

— Добре ли си? — Фин дъвчеше устната си.

— Добре съм, Фин. — Поне вече не се боях да мърдам или да дишам. Гледах как Рори си играе на килима с вълците. Лия седеше пред Брандир и го похапваше игриво за козината на врата; вече не беше алфа кучето. — Вече трябва да сляза долу при клана си.

Тя пламна от гняв.

— Не, няма. Не и ако не искаш. Ще почакат.

— Тя им го каза — обади се Джед. — И просто шамароса Гриан.

— Какво си направила, дечко? — Положих огромни усилия да не се разсмея и почти успях.

— Той има белези от нокти по бузите си, ще ги видиш. Пусна му кръв. А когато й каза, че си извадил късмет, като не си умрял, тя му каза, че късметлията е той, че си още жив.

О, богове, това не трябва да ме развеселява толкова. Трябваше да спре.

— Фин, въобще не ми помагаш. Какво ти казах, непослушна…

— Торба с вълча храна? — Зъбите й проблеснаха в студена усмивка. — За това никога няма да ти се подчиня. Вие си имате вашите традиции; добре, аз пък си имам моите. Цивилизовани традиции. И до хиляда години да доживея, няма да им простя.

В настъпилата неловка тишина Джед се прокашля.

— Има добри новини — каза ми весело той. — Много от жените ужасно съжаляват за теб.

Ухилих се порочно, но лицето на Фин потъмня.

— Това не е смешно.

— Донякъде е. Както и да е, Фин. Не можех да остана повече в изгнание, щях да умра от нещастие. Или това, или ме убий. Те са моят клан и аз ги обичам.

— Добре. Аз пък не и ти не можеш да ме накараш.

— Мислех си, че баба ти е провела този разговор с теб. Остани си човек, недей да мразиш. Те трябваше да го направят. Ейли настоя, а аз си го заслужих.

— Не си го заслужил. Конал щеше да ги избие.

— И това им го каза — додаде Джед, повдигайки вежди.

— Леле. Наистина ли? — Искаше ми се да бях видял лицата им.

Добре де. Скоро щях да ги видя. Поех си дълбоко дъх, наведох се и вдигнах Рори, стиснал зъби. Все още болеше. Но не чак толкова.

— Притесняваш ли се? — попита тихо Фин. — За това, че трябва да слезеш долу при онези лицемерни копелета?

Онова, което ме притесняваше най-силно, беше Фин, която бе готова да мрази заради мен, но засега реших да си държа устата затворена.

— Притеснен ли? Не, ужасен съм. — Усмихнах й се. — Да вървим.

Тишината, която настъпи в голямата зала, бе също толкова потискаща, колкото мълчанието, с което ме посрещнаха, когато минах през портата на крепостта. Като че ли никой от негодниците не дишаше.

Гледах очите им, които бяха впити в мен, а Брандир ръмжеше тихо, застанал до краката ми. Вървях високомерно и наперено, в случай че ми се наложеше да се сблъскам с присмех и презрение, но единственото, което виждах, бе уважение; и в онзи миг разбрах, че всичко си бе заслужавало. Искаше ми се да завия от облекчение. Едно-единствено лице пламтеше от неумираща омраза.

Ейли ме гледаше с присвити очи, скръстила ръце на гърдите си. Седящият до нея Шона се изправи, без да сваля поглед от мен, и се облегна на масата.

— Мурлин — каза той.

Кимнах му. Ейли остана седнала, но всички останали в залата започнаха да се изправят, тромаво, сякаш притеснени от забавянето си.

— Сет.

— Мурлин.

— Капитане.

Фин ме погледна полуподигравателно, полувъзхитено.

— Падна ли ми.

— Много смешно. Направо си умирам от притеснение.

Когато стигнах до централната маса всички членове на клана, с изключение на един, се бяха изправили на крака, а Гриан и съветниците му отстъпиха назад. Не погледнах към свода зад масата — не можех да го понеса, не се налагаше. Отидох право при стола в средата, онзи върху чиито облегалки като бариера лежеше колан с ножница и меч.

Оставих Рори на масата, избърсах му носа, после поставих ножницата с меча до него. Достатъчно бе да щракна с пръсти и Фин и Джед послушно заеха местата от двете ми страни.

Едва се сдържах да не се ухиля. Можех само да се надявам, че послушанието им ще се задържи.

Вдигнах отново Рори на ръце, седнах небрежно на забранения стол, а синът ми се сви в скута ми. Въздишките от стотици гърла из цялата зала прозвучаха като една.

Огледах ги. Моят клан.

— Утре през нощта — казах аз. — Бдението за Ку Хорах и Торк. Мина достатъчно време.

Вдигнах левия си глезен върху дясното бедро, изправих Рори на крака и му се усмихнах. Не се бях облегнал назад, но съм доста сигурен, че никой освен него не го забеляза.

— Капитаните да дойдат на обяд в стаята ми, за да получат заповедите си. — Огледах редиците зашеметени лица и свих рамене. — Това е всичко.

— Мурлин. — Предпазливо прошепнатата дума отекна в залата.

Хората започнаха отново да разговарят, неуверено, с приглушени гласове, както в онази нощ, която не исках да си спомням. Отново изпитах оправдано порочно удоволствие, повече, отколкото при вида на няколкото насълзени очи. Брандир лежеше в краката ми, вперил гладните си жълти очи в клана.

Един по един те ставаха и се приближаваха до мен, плясваха ме по ръката и я притискаха към челата си. Всичките, един по един, се връщаха мълчаливо по местата си. И през цялото време аз не свалих Рори от скута си — дори заради Гриан, дори заради Орах. След като се изредиха — всъщност всичките без един — аз се изправих на крака, подадох Рори на Джед и прегърнах него и Фин през раменете.

— Вие — промърморих тихо, — ми върнахте клана, крепостта и живота. А сега да се махаме оттук. Богове, умирам за едно питие.