Фридрих Ницше
Залезът на боговете (9) (Или как се философства с чук в ръка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götzendämmerung (oder Wie man mit dem Hammer philosophiert), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (15 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (1 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Христо Ботев“, 1992 г.

История

  1. — Добавяне

НЕЩО, КОЕТО ЗАСЯГА НЕМЦИТЕ

— 1 —

За днешните немци не е достатъчно да притежаваш дух — трябва да си го вземеш, да го извоюваш

Смятам, че познавам немците и вероятно имам право да им кажа някои истини. Нова Германия притежава такъв огромен запас от наследена прилежност, че би могла да си позволи известно време и да разхищава силата си. Висшата култура още не е станала господстваща, да не говорим за добрия вкус и благородната красота на инстинкта — но тук са запазени някои мъжки добродетели, липсващи в другите европейски страни. Налице е много сила, внимание, сигурност в контактите и в противоречивостта на задълженията, много работоспособност и търпение — и заедно с всичко това една наследена умереност, нуждаеща се повече от шило, отколкото от усмирителна риза. Като допълнение и фактът, че немците са послушни, без това да ги угнетява. И никой не презира противника си… Както виждате, имам желанието да бъда справедлив спрямо немците — но за да остана верен и на себе си, няма да премълча упреците си срещу тях. Цената на завзетата власт е висока — защото властта води човека към оглупяване. Немците — преди ги наричаха народ на мислителите — всъщност мислят ли те вече изобщо?

Днес немците просто скучаят, а занимавайки се с духовното, те гледат недоверчиво на духа, защото политиката поглъща всичката им сериозност, която биха могли да отправят към него. „Германия, Германия над всичко!“ — страх ме е, че това е краят на немската философия… „Има ли изобщо немски философи, има ли още немски поети, има ли добри немски книги?“ — така понякога ме питат в чужбина. Изчервявайки се, но с присъщата си смелост, която не ме напуска и в най-отчаяните мигове, отговарям: „Да, Бисмарк!“ Та имам ли право да издам какви книги се четат у нас днес?… Проклет да бъде този среднячески инстинкт!…

— 2 —

А какво би могъл да бъде немецът — кой ли не е мислил по този въпрос? Но този народ оглупява съзнателно, и то вече почти цяло хилядолетие: с най-известните европейски наркотици — алкохолът и християнството — никъде не е злоупотребявано в такава порочна степен, както при немците. В по-ново време се прибави и един трети, който може да убие и най-фината, и най-изтънчената подвижност на духа — говоря за музиката, нашата тежка, задръстена немска музика, причиняваща запек. Колко отвратителна тежест, колко леност, влага, приспивност, колко много бира се съдържа в немската интелигенция! Всъщност как е възможно млади мъже, избрали за себе си всякакви духовни цели, да не чувстват основния инстинкт за душевно самосъхранение, а да пият бира?… Алкохолизмът сред учената младеж все още не поставя под съмнение самата й „ученост“ — можеш и без дух да бъдеш голям учен, — но във всяко друго отношение си остава сериозен проблем. Къде ли не се среща онова израждане, което бирата причинява на духа? До такова израждане се докоснах веднъж при случай, който почти придоби известност — израждането на първия „свободен немски дух“, умния Давид Щраус[1], който създаде „биреното евангелие“ и „новата вяра“… Ненапразно той възпя в стих „прелестното пиво“, на което се бе обрекъл — вярност до смърт…

— 3 —

Говорих за немския дух — за това, че става все по-грубоват и плосък. Това достатъчно ли е? В основата на този процес обаче се крие нещо съвсем друго, което ме плаши — как вечната немска сериозност, задълбоченост и страст към духовното вървят към упадък. Промени се не само интелектуалността, а също и патосът. Тук-там се докосваш до немските университети — колко спарен въздух дишат там учените! Ще бъде дълбоко заблуждение, ако там немската научна мисъл би се опитала да ме използва — а освен това подобно нещо ще бъде и поредното доказателство, че не е прочела и ред от мен. Вече седемнадесет години не се уморих да осветлявам лишеното от дух влияние на немския духовен подтик. Робуването, към което принуждава всекиго от нас чудовищният обхват на науките, е главната причина за това, щото съвършени, духовно богати и задълбочени натури не могат да получат съответстващото им възпитание и полагащите им се възпитатели. Нашата култура страда най-вече от излишък на средняци и от разбитата на парчета хуманност — макар и против волята си, нашите университети са същински развъдници на „закърнелите“ инстинкти в духовната област. И това вече е известно на цяла Европа — голямата политика не може да заблуди никого… Германия все повече и повече се превръща в равнината на Европа. Все още търся поне един немец, към когото аз да мога да се отнеса сериозно — и още повече някой, с когото да се повеселя! Залезът на боговете: не схваща ли някой сериозността, която намира в тия думи един пришълец! Сякаш за нас най-непонятното нещо е веселостта…

— 4 —

Дори и при бегъл поглед е ясно, че немската култура запада — и за това съществуват достатъчно причини. Все пак никой не може да даде повече, отколкото притежава — това важи както за индивида, така и за народа. Когато се раздаваш във властта, в голямата политика, в стопанството, в световните отношения, в парламентаризма, във военното дело и когато отдаваш там по-голямата част от разума, сериозността, волята, себенадмогването — и изобщо когато съществува превес в едната посока, ясно е, че нещо не достига в другата. Не бива да се заблуждаваме — културата и държавата са антагонисти; „културна държава“ — това е просто една модерна идея. Винаги едната живее за сметка на другата. Всички велики културни епохи са време на държавен упадък: великото в културен смисъл е било аполитично, даже антиполитично… Сърцето на Гьоте просто се е разтворило пред феномена Наполеон — и при Освободителните войни отново се затворило… В мига, когато Германия се издига като велика мощ, Франция получава друго значение като културна сила. Още сега се чувства една нова, различна сериозност, нова страст на духа, която се е преселила в Париж — например въпросът за песимизма, проблемът „Вагнер“. Почти всички психологически и художествени въпроси там се разглеждат несравнимо по-изтънчено и по-задълбочено, отколкото в Германия — немците са просто неспособни за този вид сериозност. — В историята на европейската култура възникването на Райха означава единствено едно: преместване на тежестта. Всекиму е известно: в главното — а това винаги остава културата — на немците никой не обръща внимание. Питат ме: Бихте ли ни посочили поне един духовно извисен немец, за когото да кажем, че принадлежи на Европа? Като Гьоте, като Хегел, като Хайне, като Шопенхауер? — Това, че вече изобщо не съществува дори и един немски философ, буди огромно, безкрайно учудване.

— 5–

По отношение на цялата висша същност на немското възпитание бихме казали едно: целта е заменена със средствата, необходими за постигането й. Това, че отглеждането и възпитанието са истинската цел, а не Райхът, че за тази цел се нуждаеш от възпитатели, а не от гимназиални учители и университетски учени — бе забравено… Възпитатели, които сами са добре възпитани като аристократични и благородни духове, просто изискват непрекъснати доказателства — чрез словото и мълчанието — за една именно зряла култура, а не зазубрена в училищата и университетите простащина, възхвалявана пред младежта като „най-висша“. Липсват възпитатели, с изключение на изключенията, а те са първата предпоставка на възпитанието. Оттук и упадъкът на немската култура. Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността. Онова, което фактически „висшите училища“ в Германия постигнаха, е всъщност едно брутално насочване в обратна посока — възможността при минимална загуба на време да се подготвят огромни маси млади хора, полезни за използване в държавните служби. „Висше възпитание“ и огромно количество — та това си противоречи в самата същност. Всяко възпитание е едно изключение — трябва да си привилегирован, за да получиш правото на едно толкова високо отличие. Големите, великите неща не могат да бъдат общински имот — pulchrum est pan corum[2]. Кое всъщност обуславя упадъка на немската култура? Именно това, че „висшето възпитание“ вече не е привилегировано, и още нещо — демократизмът на „всеобщото“ възпитание, станало жестоко. Нека не забравяме, че увеличената възможност за всеобщ достъп във висшите училища вече означава за тях пълен упадък. Никой вече в Германия не може свободно да предложи и осигури на децата си благородно възпитание — нашите „висши училища“ са изцяло ориентирани по посока на двусмисленото среднячество — чрез учители, учебни планове и учебни цели… И навсякъде цари оная несдържана припряност да не би нещо да се пропусне — ако младежът на двадесет и три години не е завършил, ако още не е дал отговор на главния въпрос: коя професия? Един човек от висш тип, ако ми позволите, не обича професиите — точно защото знае за какво е призван… Той има време, той си осигурява време, не мисли за това — да завърши — дори и на тридесет години все още си ученик, дете — в смисъла на висшата култура. Нашите пренаселени гимназии със затъпелите си преподаватели са направо скандални: а за запазването на това състояние — нещо, което отдавна започнаха и продължават да правят господа професорите в Хайделберг — вероятно ще се намерят причини, но не и основания.

— 6 —

За да не се отклоня от моята сдържаност, която по принцип е утвърждаваща и само неволно има общо с противоречията и критиката, ще посоча трите главни задачи, които се нуждаят от възпитател. Трябва да се научим да гледаме, да мислим, освен това да говорим и да пишем — и целта е една благородна, изискана култура. Да се научим да гледаме, да виждаме, да привикнем окото на спокойствие, на търпение, на достъп до себе си; да изключим присъдата, да огледаме единичния случай от всички страни, да го обхванем. Това е и първото приучаване на духовност — да не реагираш веднага на дразненето, а да регулираш задръжките си. Да се научиш да гледаш в смисъла, които аз влагам, е почти онова, което нефилософският начин на изразяване нарича „силна воля“ — същественото тук е да не искаш, да можеш да отложиш решението. Цялата антидушевност и жестокост се основават на невъзможността за съпротива срещу дразнение — просто трябва да реагираш, следваш всеки импулс. В много случаи едно подобно трябва е болнавост, упадък, симптом за изтощение — т.е. почти всичко, което нефилософската суровост назовава с думата „порок“ — и това е просто физиологическата неспособност да не реагираш. — Каква е ползата от това да се научиш да гледаш — веднъж научен, ти ставащ по-бавен, по-недоверчив, по-противопоставящ се. Отначало приемаш всичко ново и чуждо с враждебно спокойствие, просто го пропускаш покрай себе си, отдръпваш се. Трепването при всяко отваряне на вратата, непочтеното „присядване“ на всеки праг, непрекъснатата готовност да се спреш тук и там, да се втурваш под едни или други влияния — накратко, „модерен обективизъм“ — това е проява на лош вкус, това е par exellence неблагородно.

— 7 —

Да се научим да мислим — в нашите училища това отдавна е непознато. В университетите, дори и при истинските учени, логиката започва да отмира като теория, като практика, като занаят. Прочетете някоя немска книга — ни помен от необходимата техника на мисленето, ученост, начетеност, воля за майсторство, ни следа от необходимостта за усвояване на мисленето като танц, като вид танц… Кой от съвременните немци познава от собствен опит „леката стъпка“ в духовното, онази лека стъпка, вливаща енергия в мускулите! Вдървената показност на духовния жест, грубата ръка, която сграбчва — това е толкова немско, че в чужбина мнозина го отъждествяват с немската същност. Немецът изобщо не притежава чувство за нюанс… Това, че немците успяха да понесат своите философи и най-вече онова най-сгърчено и уродливо понятие, съществувало някога — великия Кант, — не ги прави много по-привлекателни. Защото не можем да изключим танца във всичките му форми от благородното възпитание. Да можеш да танцуваш с нозе, с понятия, с думи, бих добавил — и с перото — да се научиш на писане! Но тук вече сигурно се превръщам в пълна загадка за немските читатели…

Бележки

[1] Давид Щраус (1808–1874) — издава труд върху Христос (1835 г.), където разглежда евангелията като несъзнателно създаване на митове в прахристиянските общини. Този труд въодушевява Ницше и го отклонява от религията. През 1872 г. Д. Щраус смекчава тезата си, като издава нова версия, озаглавена „Животът на Исус, обработен за немския народ“, нещо, което предизвиква гнева и критиката на Ницше. — Бел. прев.

[2] Красотата е приятелка с малцина. — Бел. прев.