Марио Леви
Истанбул беше една приказка (45)

Кого сте довели на сватбената трапеза?

Онази вечер или на сутринта, в която ме отведе тя, се спотайваше звук, с който дъждовете щяха да направят още по-многозначителна историята, която беше у мен. Сватбеният ден на Жулиет и Берти, по-точно подробностите, за които си спомням, оставиха у мен следите от друга игра, незавършен разказ, който можеше да се превърне в тази игра. Тези следи все още могат да ме отведат при някои отдалечени лица…

След церемонията отишли в дома на мосю Жак в Шишли, където за близките роднини и най-тесния приятелски кръг бил даден празничен обяд, отговарящ на „богатството на живота“. Присъстващите не забравили толкова лесно доставените от ресторант „Фачьо“ ястия, защото те били приготвени с голямо старание от готвачите Никос и Танаш и сервирани от двама опитни келнери, които си познавали занаята. Панайот, собственикът на ресторанта, направил всичко по силите си, за да превърне празничния обяд в перфектен. Тъй като мосю Жак не само принадлежал към най-високо ценените му гости, но и бил добър приятел, на когото, ако можел така да се изрази, можел да разчита и в лоши дни. Навярно имали някаква малка обща тайна. Малка тайна, която така и не узнахме и никога не ще узнаем… Това спадаше към позицията на мосю Жак, която по неговия житейски път го бе превърнала в мосю Жак. Такива моменти, такива времена имаше и във взаимоотношенията с чичо Киркор, Мухитин бей и Никос. Тайните бяха техни тайни, трябваше да си останат техни тайни. Ние се задоволявахме с това да знаем, че Панайот се чувстваше задължен лично на мосю Жак за нещо. Да, малките тайни трябваше да си останат малки тайни…

Майката на Жулиет, която знаела, че сред гостите на празничната трапеза ще бъдат и нейните враждуващи братя и сестри, била доста изнервена в началото, в дните на подготовката и особено на излизане от синагогата. Мадам Роза обаче се погрижила достатъчно добре за ситуацията и посредством схемата на местата съумяла да събере на една маса всички скарани братя и сестри. За пореден път един проблем бил обявен за разрешен, бил поставен на съответното място в живота. Това била може би друга форма на опит да забравиш, да отложиш и да избягаш от себе си… Това, което се случило там онази сутрин, трябвало да се случи още по-рано както по отношение на нея самата, така и по отношение на другите. „Днес е денят на нашето обединение — казала, когато поканила гостите на трапезата. — Сега ще седнем, като се редуваме: един от нашето семейство и един от вашето семейство.“ Резултатът, постигнат с това „аранжиране“, моментално й придал статуса на „господарка на дома“, която възхитила всички. Ледът се разчупил. Всеки можел да види другия с други очи. Така поне изглеждало. Онази сутрин тази картина била нарисувана с няколко думи. Тази сутрин картината неочаквано скрила донесеното от други сутрини. Другите сутрини означавали други места, а другите места означавали други хора. Но в крайна сметка подобни картини, картини, възникнали от такива думи, били изживявани винаги в такива моменти, в крайна сметка искали да бъдат изживявани така…

Мадам Роза формулирала своя призив на шпаньолски и с това поела малък риск. Можела да изрече мислите си и на френски. Така не би се изложила на риск въз основа на шпаньолския да бъде оценена погрешно като прост човек, донякъде спадащ към долната класа, от толкова много хора, които навярно говорели френски, а по-скоро би спечелила уважение. Тя обаче се доверила на своя инстинкт, който й казал, че за такъв призив шпаньолският звучал по-сърдечно и по-непосредствено. Също така не било ясно кой знаел френски и кой не. Нещо повече: гостите задължително трябвало да усетят тази сърдечност и непосредственост. Всичко това се случило в момент, който не изисквал подготовка, понеже бил унаследен от други преживявания и други събирания. Този момент бил като неопределено, безшумно докосване на неочаквано място…

Заради такова неопределено, безшумно докосване човек може би трябва да е скрил дадени спомени далеч по-рано на неочаквано място в миналото, в скъпоценно кътче… Че мадам Роза е взела под внимание този детайл, не ме изненадва. Според мен тя имаше тънък усет, който само малцина забелязваха. От този тънък усет един ден щяха да възникнат някои дреболии, които никога нямаше да забравя. Междувпрочем затова се опитах да намеря убягналите ми следи от нейната история в тези детайли. Мадам Роза притежаваше някои по-скоро незабележими качества. Човек с много качества, които охотно не се забелязваха, които обаче дават насоката на нашия живот по същество… Мисля, че трябва да погледнем донякъде и от този ъгъл призива към семействата в този дом в този момент. Разговорите се водели от неколцината роднини на учтив френски заради „чуждите“, роднините на булката, които нямали сефарадски корени, а били ешкенази или поляци, за да използваме по-употребяваното название. Старите обиди, неприязън или оскърбеност се опитвали да пропъдят в други времена, в миналото, и всеки полагал усилия да приеме поне малко повече другия… С течение на времето всеки се научил въпреки всички скандали да бъде заедно на същото място със същите хора.

Друга неизвестна особеност на този празничен обяд била, че четиримата вуйчовци и двете лели на Жулиет по майчина линия за пръв път от години седели на една маса. Тази заедност така и не се повторила след този ден. Но както по различни причини отделни лица трябвало да присъстват на този празничен обяд, така и пак по различни причини имало някои, които не можели да бъдат там. Една от тях била Жинет. Тя била сега в Израел, в друг живот. Другата жена обаче, чието отсъствие се усещало много силно, макар и безмълвно от поне един човек, била Олга. Тази сутрин Олга за пореден път трябвало да изживее своята самота, своята изоставеност. Мосю Жак сигурно поне този ден се опитал да потисне чувството, породено от ненаправената от него крачка. Ала въпреки всички усилия все пак усещал празнота. От другата страна на празнотата стояла мадам Роза. Тя била на мястото, което си била избрала или където трябвало да стои, не просто зрителка. Този факт можел да схване всеки, който познавал „разказа“. В разказа обаче всеки можел да стигне само до определена точка, граница… Може би по тази причина мосю Жак толкова често искаше да избяга от различните хора в себе си. В края на краищата различните хора можеха неочаквано да ви подмамят в много тайни животи…

Имало още един човек, чието отсъствие там се усещало много силно тази сутрин. Това не бил никой друг, освен Джери. Семейството му, което бил напуснал, с всеки изминал ден усещало все повече отсъствието му. Малкият брат, избрал друг вид глухота, беше на тайните ми вътрешни фотографии и с течение на времето се превръщаше във все по-познат незабравим герой на роман. Мнозина роднини попитали тази сутрин за Джери. Всеки естествено разбрал информацията посвоему, в зависимост от това колко живо се интересувал и колко близък бил с Джери. Да искаш да разбереш, било по-друго, отколкото да можеш да разбереш… Да искаш, понякога означава несправедливост, друг път съжаление, а трети път трудна за приемане безпомощност. По-лесно било да се придържат към разказваемата част от историята, да се задоволят с приетата от всички страна. От този вид било това, което разказала, респективно подбрала да разкаже мадам Роза и което избрали да чуят присъстващите. Тази сутрин героят на един разказ бил поставен на място, много добре познато на слушателите. Било едно от местата, където „вярно“ и „невярно“ не можели ясно да се разграничат… Джери се подготвял за последните си трудни изпити в Харвардския университет, където следвал икономически науки. Бил блестящ студент с изключително бъдеще. Но както винаги ставало в живота, реалният успех си имал цена. Това било разбираемо. В това отношение те като семейство имали достатъчно опит. Били научени да гледат на идващото с надежда и търпение… За да видиш още по-добре светлината на утрото, на новия ден, трябва да изживяваш, да умееш да изживяваш и мрака на нощта… Джери естествено искал да бъде на сватбата на по-големия си брат. Но да дойде оттам, от толкова далеч, та макар само за няколко дни, тъкмо сега, когато бил на финала на усилията си в следването, щяло да обърка създадения от него ред. Било им тъжно, но го разбирали. Липсата щяла да се компенсира, когато чичото като новоизпечен абсолвент от Харвард дойдел за обрязването на първородния син. Независимо от всичко времената се променяли… Трябвало да разберат младите, нали? Те водели съвсем друг живот… Съвсем друг живот… За добро или за зло… С думите си мадам Роза съумяла да се справи без напрежение със ситуацията… Младият мъж в Харвард внезапно се превърнал по-скоро в героя на масата.

Една от „полските снахи“ изразила чувствата си на френски с гърлено „р“. Един от вуйчовците на Жулиет погледнал говорещата с лека усмивка и леко презрение. В очите му се четяло, че въпреки цялото съгласие „шевът“ не бил издържал и никога нямало да издържи. Не показал чувствата си чрез погледи, но те се разнесли въпреки цялото старание, намерили израз въпреки цялото отвличане на вниманието. В този момент мъжът навярно се върнал в миналото, в по-раншните си дни. Това, че брат му сключил брак с жена, която им останала чужда, довело дотам, че от години живеели с позорно петно. И все пак жената, честно казано, била хубава, привлекателна. Хубава, привлекателна жена… Погледите му били приковани в деколтето, в гърдите на омъжената от години за брат му жена. Така че къде бил същинският проблем, у кого, в кои тайни помисли или неизживени желания?

Един ден Жулиет щеше да ми разкаже историята на вуйчо си… „Прочетохме“ разказа за мъж, който неочаквано бил завлечен на неочаквана сватба. Междувременно били изминали много години, но въпреки това мъжът някак си не можел да свикне с живота си, с това, което трябвало да преживее. Какво и доколко се променило за свидетеля на любов, която изживявал, можел да изживее друг?… Историята сякаш подтикваше да се зададе този въпрос. Онази вечер не приключихме само с тази история. След дълго мълчание Жулиет каза: „Такъв беше животът на вуйчо Виктор… Никога не е обичал страстно жената, за която трябваше да се ожени. А имаше нежна душа, която само малцина забелязваха. Знаеше наизуст много стихотворения на Виктор Юго… Последните години от живота си прекара в голяма самота. Жена му беше починала. По това време живееше в голяма мъка… Тази мъка според мен произтичаше от детайл, затаен в миналото му, за което си спомняше по-добре в напреднала възраст. Спомняше си, но беше много късно… В детството му в лятната им вила на остров Хейбелиада^[1] имало момиче от Австрия, което го научило на игри на неразбираем за него език. В последните години си спомняше подробности от тези игри. Един ден момичето заминало с родителите си за Мадрид. Баща й работел в консулството. След това не се видели повече. Вуйчо Виктор години наред прекарваше летните месеци с жена си на Хейбелиада“.

Дали това бе вуйчото, който онази сутрин гледал с тези очи „чуждата снаха“? Възможността да направим връзка, разбира се, бе предоставена на нас. Не биваше да се забравя, че разказите за различни хора се криеха на различни места и изчакваха времето си. Дали това не бе пораждало у нас и преди, освен болезнена радост и една малка надежда? Надеждите, макар външно да изглеждаха обикновени, банални, със сигурност придобиваха смисъл в други разкази. Тази убеденост е достатъчна, за да си помислим отново, че онзи ден на онази маса били изживени тайно много разкази. Друг вуйчо на Жулиет бил известен като „банкера“ и елегантността му възбудила всеобщото внимание. На мъжа на една от рядко посещаваните братовчедки на мадам Роза от „Кадъкьой“, с когото току-що се бил запознал и който в магазина си за електроматериали по цял ден се занимавал с предизвикващата възхищение у мнозина колекция от марки, поради което бил наричан просто „колекционерът на марки“, казал, сякаш му споделял тайна: „Мосю Жак харчи цяло състояние за образованието на синовете си… Браво, това е похвално“. Според мен зад похвалата се криел критичният коментар, че драгоценните пари всъщност се харчели на вятъра, както и въпросът, колко всъщност стрували тези неща. В тази ситуация въпросът бил отправен към погрешния човек. Въпреки всички грешки и всички хора обаче, към нашите неотменими навици спадаха опитите да проникнем в живота и разказите на другите. Това бе един от пътищата за спасение от собствения ни ад, който не можехме да опишем, но още по-важно: който не бяхме разбрали правилно. Как иначе бихме могли да търпим дългогодишната си уединеност и онова усещане за бездънна самота, произлизащо от уединеността?

Думите на мадам Роза за Джери впечатлили най-много мосю Жак и Берти. По различни причини възникнали копнеж и угризения. В този момент по лицето на Берти се разляла болезнена усмивка. Усмивка, чийто истински смисъл бил в тайна болка, в срам… Жулиет знаеше много добре какво се криеше зад тази усмивка. Години по-късно ми описа деня, сватбената церемония в синагогата и недодялаността на Берти, неговите малки гафове по време на церемонията, детайли от празничния обяд, като имитираше артистично отделните характери. Това бяха моментите, в които усещаше как онова семейство, нейното ново семейство наистина я трогваше. Бяха се намерили в болка, която не можеше лесно да се изрази и покаже на другите. Сега споделяха тайна, бяха посветени в тайна, която трябваше да пазят с години. В тази ситуация никой не можеше да избяга от никого… Никой не можеше да избяга от никого. Дали да станеш част, да станеш част от други, да се умножиш, ставайки част от друг, бе съдба или желанието на песен да бъде писана отново и отново?