Марио Леви
Истанбул беше една приказка (26)

Улици, които се крият в лица

Направих всичко възможно да не забравя онази картина, за да не се отклонявам от онзи разказ. Следвах текст и вярвах, че въпреки цялата си несигурност в подходящото време ще успея да проникна в него, да отворя неговата ключалка. Със сигурност, след като отворя вратата и се осмеля да направя онези крачки, пред очите ми ще се разкрие много по-различна гледка, отколкото съм предполагал, стоейки отвън. Познавах авантюрата, по-точно: този аспект на авантюрата. Независимо от явните успехи, с които изглеждахме други пред другите, имаше подсъзнателни страхове, които не можехме да сподавим. Щяхме да опознаем малко по-добре себе си, ако се осмеляхме да се върнем при сенките, които бяхме изоставили в миналото, в мрака на нашето минало, и наистина да се докоснем до тях, вместо да не ги закачаме. Навярно затова някои взаимоотношения и хора са толкова привлекателни и съдържателни за нас. При нашите срещи с определени хора разкривахме повече същността си, както и при нашите раздели. Следователно тези врати може би поради това бяха и врати, които се отваряха навътре, към нашата душевност, нашите глъбини, нашата невъзможна за разказване история. Всеки свят ви привличаше, докато тайната му оставаше неразкрита. Всеки свят, докато оставаше неизживян, можеше да възникне от различни мечти или от лъжи. Ала идващото след тази крачка отново бяхте вие. Отново вие… С вашите огледала, които се отварят към вашата душевност, която непрестанно искате да скриете в някое от чекмеджетата си, огледала, в които обаче невинаги имате смелост да се срещнете с истинското си лице…

Като се вземе под внимание всичко това, картината беше съвсем обикновена. Картината беше обикновена, дори банална, но достатъчна, за да превърне един човек в мой човек, за когото можех да разкажа на другите. Ето защо си мисля, че би трябвало да започна разказа с такава картина.

Беше дълъг телефонен разговор, откъслеци от който май неволно проникваха „навън“. Доколкото разбирах от чутото, Танте Тилда за пореден път изживяваше края на особена любов. Пак имаше любовник, който се беше отдръпнал, щом бе осъзнал своята отчужденост, и който искаше да се върне на далечното си място. Бихте могли да го наречете повторно изоставяне. Беше една от разделите, за които тя беше вече подготвена и които бяха изживявани много пъти на различни места, по различен начин. Тази история бе записана така, така бе дошла при мен от друго време и щеше да бъде записана така в мен заради друго време. Усещах, че бях уловил един от най-важните епизоди от този разказ или от пиесата, разигравана в разказа. Беше пиеса за човек, платил висока цена за своята неприспособеност. Участвах в сцена, която съдържаше и вдъхваше тъга и страдание, но и комизъм. Сетих се за много асоциации и много неща, които се опитвах да забравя, да не си припомням. Видяното не ми принадлежеше, а аз нямах отношение към видяното. Видяното там бе извън мен, беше нещо, което познавах само отдалеч. Което познавах само отдалеч… За да избягам, да избягам, за да мога да избягам по-добре, по-фалшиво, още по-непълно… Но това всъщност означаваше още един опит да греба срещу ново течение. И преди се бях опитвал да открия, да уловя такова чувство, на други сцени, в други времена, с малките си надежди, които никога не се изчерпваха, със самоизмамата си и непризнатото дори пред себе си отчаяние. В края на краищата за пръв път помислих, че от определен момент нататък, след като бяхме направили, бяхме съумели да направим онези крачки, винаги живеехме живота като игра; че въпреки цялата несигурност и цялото колебание винаги се стремяхме да покажем дадени сцени на дадени хора и че любовта, особено любовта въпреки всичките си тайни, въпреки цялата си интимност непрестанно търсеше зрители, своите зрители. Да, всяка любов придобиваше смисъл със зрителите, които очакваше за тези моменти, всяка любов се нуждаеше от поне един зрител.

Танте Тилда стоеше пред огледалото като жена, обявила дуел на преживяното. Може би съзерцавайки онзи образ, търсеше останала в миналото Тилда. В очите й имаше лека влага. Всички детайли подхождаха на сцената и изживяванията й. Докато прокарваше ръка през дългите си, боядисани в червено коси, каза на телефонния си събеседник: „Я стига, не се натъжавай, не си струва заради връзката ни“. Отговорът на тези думи изслуша с мълчаливо одобрение. С мълчаливо одобрение, с усмивка, леко поклащане на глава… Сякаш искаше да каже: „О, този филм вече съм го гледала!“… Мисля, че в този момент не беше на този свят. Все едно възприемаше казаното от съвсем друго място. По устните й се разля иронична усмивка. Иронична и същевременно малко тъжна усмивка, която породи у мен впечатлението, че тя наблюдаваше нещата отдалеч, от много далеч, че в тази ситуация искаше да преименува посвоему всичко и всекиго…

Беше топъл следобед, хората усещаха идването на пролетта. Този следобед най-сетне бях отишъл при Танте Тилда в жилището й в квартал Куртулуш, тъй като не издържах на настойчивите й покани и след толкова отлагания, и то тайно, без никой да знае, най-вече мадам Роза; беше следобед, който сега заедно с картините на изгубените улички ми навява мисълта за стар, до голяма степен забравен петък, тъжната радост на една петъчна вечер. Наслаждавах се на малкото ни съучастие в прегрешението. За пореден път бях заедно с един от „забранените“ хора, или поне с човек, когото семейството най-малкото искаше да държи „отвън“. Източникът на тази тъжна радост, от една страна, бе, че там бяха запазени всички асоциации с онези петъчни вечери, които афишираха по най-банален начин какво е семейство, а от друга — навярно се криеше в изживяването, в желанието за изживяване на забраненото. По онова време Танте Тилда сигурно бе прехвърлила шейсетте. „Жалко, каза в края на разговора. А пък довечера има концерт на Моцарт. Е, няма да можеш да го чуеш…“ Бавно остави слушалката, сякаш докосваше нещо крехко, което лесно можеше да се счупи, да се повреди. За минута-две застина безмълвно, без да каже нито дума. Какви чувства, стари спомени или страхове се бяха побрали в този момент, в тези минута-две? Никога няма да узная това. Хрумнаха ми много възможности… ала това бяха просто моите възможности, моите задънени улици, нещо повече — моите самоти…

Когато забърза към кухнята, Танте Тилда се помъчи да възвърне вечно приветливото си изражение. Замълчах и се престорих, че нищо не съм видял. Зная, и двамата трябваше, можехме до известна степен да повярваме на тази лъжа. Обаче в края на краищата имаше сценарий, който се развиваше и бе написан без мен. Навярно затова се притесних, че в този момент бях там. Нямах друг начин да прикрия притеснението си, освен да й внуша, че бях гледал в друга посока, бях видял друго. Можеше да бъда допуснат до сценария, а може би не.

След малко извика от кухнята: „Купих ти пресни питки и сирене. Ще донеса и чай. Както виждаш, трябва да обсъдим нещо“. Гласът й, който достигна в този момент до мен, бе глас на човек, който не се отказваше да черпи с пълни шепи от живота. Този глас щеше да остане завинаги жив у мен, никога нямаше да изчезне от душата ми. В действителност тя пак играеше своята игра. Игра, в която не позволяваше на никого да оспорва главната й роля. Толкова беше свикнала да превръща лъжата в истина и да изживява мечтите си като реалност… Днес, след толкова време разбирам малко по-добре каква сила и връзка с живота може да вдъхне такъв подход. Това качество я крепеше в продължение на години. Година след година… Самотата си се опитваше да забрави с друг, всеки път с друг… Година след година… Поне до дните, в които я видях, мисля, че я видях за последно. По този начин бе станала царица на тази игра, човек, който нито за миг не бе изгубил любопитството към живота, към своя живот, и затова в тази ситуация естествено не пренебрегваше отделни важни детайли. Иначе как можех да си обясня, че от разговорите ни на чаша чай никога не липсваше сирене, че тя правеше всичко възможно, за да оживи разговорите ни със сирене и пресни питки? Когато си припомням това, в душата ми се разлива болезнена радост. По време на разговорите ни на чаша чай, които видимо или поне привидно откриваха пътища към най-различни места, приказвах за хора и чувства от моя живот, за които открай време се надявах да обменя мисли с някого. Като си мисля за тези неща, вкусът на сиренето придобиваше особено значение. Още веднъж се замислям за историята си, за моменти, които придобиват смисъл чрез вкуса. Вкусът на пресните питки със сакъз от фурната в Куртулуш, на бисквитите с пипер, които за пръв път опитах в нейното жилище и които затова ще останат завинаги свързани с нея, с нейния малък салон и с износеното и овехтяло наглед обзавеждане, вкусът на ореховия кекс, който, за разлика от другите печеше не само за определени дни от годината, по официални поводи, но и за всички лични празници, които приемаше, опитваше се да приема с много задушевни чувства, несъмнено пораждаха у мен подобно чувство, познато и на други хора от други места. Тези малки вкусови изживявания имаха значение на малки, но истински подаръци. Тъй като Танте Тилда през целия си живот не се беше застоявала в кухнята. За нея храненето „навън“, в света отвъд границите на домашната обстановка, винаги бе по-приятно. Не полагаше усилия да бъде домакиня, с други думи: не желаеше да полага усилия. Дали да бъде жена, бездруго не означаваше по-скоро да си създаде нов, собствен живот с мъж, с истински любим — живот, за който да знае, че е само неин, вместо да търпи тези миризми вкъщи и сама да ги произвежда? Дали хората от екрана не я бяха призовали да води такъв живот още в младостта й? Имаше едно място, където тя смесваше мечта и реалност. Едно място, чиито граници, кой знае, може би никой не можеше, не искаше да очертае…

Като се вземе предвид всичко това, излиза, че тя, така да се каже, бе доброволна пленница на някои малки мечти и — подобно на някоя от героините на много разкази, романи, песни и филми, които с няколко изречения или поне няколко думи, няколко погледа могат да отведат човек на съвсем друго място — бе решила да тръгне към своя бляскав свят на мечтите и да забрави всички пречки. Затова бисквитите и кексът, които правеше, бяха толкова ценни за мен. Какво ли обаче й минаваше през ума по време на този специален „престой в кухнята“? С какви мисли към какви дни и нощи вървеше тихо и кротко? В какви мечти дръзваше да се унася заради още едно възможно Утре, заради друга мечта? Естествено е, че няма как да зная. Всичко, което зная, са „опорните точки“, които ми даваше в онези разговори. Без съмнение отново на мен се пада да си спомня, да си спомня, доколкото е възможно, и да събера фрагментите за този разказ.

Сега обаче си мисля и още нещо: Това, което направи тези разговори незабравими за мен, освен другото май бе и особеният вкус на чая. Струва ми се, че само с нея, в нейното жилище обичах да пия слаб чай с лимон. Нали има вкусове и миризми, които буквално са извикани за живот само в някои моменти, и нещо по-важно: които са създадени изключително за тези моменти, остават и живеят в тези моменти… Дали това бе един от моментите на малко щастие, които можеш да откриеш и можеш да поставиш на място едва години по-късно? Защо не? Докато приготвяше чая в кухнята, тя тихо си тананикаше известна песен от далечното минало, която явно бе от стар филм, един от нейните филми, за чието име тогава не се сетих… Малко след това влезе с поднос в ръце, с кръшна походка, сякаш излизаше на сцена. На лицето й бе изписана болезнена усмивка. Усмивка, която много повече ме сближи с нея, ни сближи един с друг… Някои детайли си личаха малко по-добре на дневна светлина, под досега на слънцето. Облечена бе в дълга рокля от турско синьо и виолетово кадифе. Старателно бе вдигнала боядисаните си в червено коси. Ноктите на ръцете й бяха с тъмночервен лак, беше добре поддържана жена, която искаше да изживее своята сексуалност и не бе изгубила жизнеността си. Настани се срещу мен. Помежду ни имаше висока помощна масичка. Седяхме до прозореца. После от улицата щяха да долетят гласовете на децата, които играеха на топка. По-късно щяхме да чуем и продавача на гевреци, на млекаря и гласа на жена, която викаше съседката си. Щеше да залае куче, друго дете щеше да натисне настойчиво клаксона на велосипеда си.

Нещо течеше покрай нас, безспирно течеше покрай нас, всичко беше наред, с други думи, всичко вървеше както трябва. Седяхме до жив прозорец. Както до всички прозорци, така и ние вярвахме или ни се искаше да вярваме, че с времето или в подходящия момент това, което бе заело място в живота ни, щеше да се открие към други животи, истории, възможности, и с времето или в подходящия момент щеше отново да съживи други моменти, чувства за други хора до друг прозорец… Тя погледна подноса и каза: „Довечера щяхме да ходим на концерт. В програмата е Симфония №21 на Моцарт…“. А после продължи: „Какъв идиот! Уж дъщеря му не го пускала на концерта. Уж било твърде опасно за неговата възраст. Хората говорели. Нямал ли уважение към паметта на жена си? Ако продължавал така, щели да го затворят в старчески дом. Какъв идиот! Идиот!“.

Това бе, така да се каже, малко обобщение на телефонния разговор, чийто свидетел бях станал. Със сигурност запазваше за себе си подробностите относно отминалите дни и приятната връзка с този мъж. Той бе един от безбройните мъже, минали през живота й. Връщайки се на мястото си след връзката, тя вземаше със себе си и малка пресекнала надежда. За нея този мъж бе един от онези, които бе „познала“ навремето, но винаги се бе опитвала да забрави. От друга страна обаче, трябваше да защити, да съумее да защити от другите нещо, което може да се назове по други начини в други времена, с други хора и под други форми. Едва по-късно щях да разбера, че изживяното с този мъж, чието име така и не научих и който на чаша чай с няколко изречения бе „убит“ или представен за умрял, бе началото на края. В нашата дълга съвместна история донякъде ни сближаваха и неизбежните ни чувства на разкаяние, които не усещахме навреме. Може би в такива моменти се доближавахме малко повече до хората, скрити у нас.

Чая донесе в стария китайски сервиз. Както всички предмети, всички неща с история, този чаен сервиз „говореше“ с гласове, които можеха да чуят само някои хора. Тези гласове навярно вече неведнъж я бяха отнасяли в малкия апартамент в Асмалъмесджит. В това жилище бе живяла с човек, когото бе опознала много късно и за когото не можеше да разказва на всеки. Погледнато отстрани, там бе приключила с един провален брак. На онези обаче, които можеха да прекрачат прага, търпеливо понасяните лишения носеха вътрешно обогатяване. И онзи китайски сервиз постепенно намаляваше. Съвсем бавно, като на всяко ново място все се чупеше по нещо… Ала с всеки разрив, с всяка загуба сякаш се отваряше врата за по-силна привързаност към някои хора, към картините, които бе оставила в огледалото. Всеки път, когато отваряше дума за чашите, Танте Тилда ми разказваше друга история. Разказите й спадаха към този род истории, които другите, които я бяха оставили така сама, наричат „смахнати брътвежи“… Разказите, които бяха нейната реалност… Дори когато оставаха доста далеч от „убедителността“… В тези разкази липсваше само изгубената топлина на един брак. Много светове искаха да се натъпчат в жилището в Асмалъмесджит. В един от тях имаше високопоставен таен агент, който уж работел в американското консулство, в друг — търговец от Бейрут, а в трети — син на османски паша. Те й бяха подарили китайския сервиз в тези светове. Всеки от тях бил джентълмен, говорел много езици и разбирал малко от дрехи, алкохол, танци, с две думи: от живота. Това били нейните мъже. Мъжете, които оставила, които била принудена да остави някъде зад гърба си и които не срещнала никога повече… За един мъж непременно трябваше да бъде изискан, учтив, но най-важното бе богатството на битието. По всяка вероятност никой от нейните любовници не бе присъствал в живота й. Навярно никога не бе изживявала това, което разказваше за тях. Те бяха хора от свят, който непрестанно се нуждаеше от живителния дъх на нейните мечти и копнежи и който тя трябваше да брани до последно; разказите бяха може би само лъжи, както и шлагерите, написани за този свят. Лъжа, която правеше живота малко по-поносим, малко по-разказваем, макар и изпълнен с болезнена радост, така че човек да може да го разкаже… Беше свят на мечтите, чрез който Танте Тилда с всеки изминал ден все повече се откъсваше от семейството си, от онези, които би трябвало да са й близки, и от онези, които чувстваше като „други“, свят, който се обогатяваше чрез различни „времена“, картини и разговори и чиито граници бавно се открояваха със своята дълбочина и вътрешна безизходица. Вероятно и очарованието, примамливостта на този свят на мечтите я караше да обича така маниакално киното, филмите и концертите. Там бе мястото, където всъщност живееше, където вярваше, че живее, и където й бе хубаво да живее.

Онзи ден и двамата искахме да останем в границите на този свят. Малко след като седна срещу мен, тя се опита да почерпи още веднъж сила от съблазнителната си усмивка, ала същевременно ме погледна леко ядосано, сякаш за да насочи вниманието ми върху груба грешка от моя страна, и каза: „Няма ли да налееш? Що за кавалер си!“. Известно ми бе значението на това дребно напомняне, респективно този упрек. В тази фаза на ритуала, на нашия ритуал тя се нуждаеше от помощ. Ръцете й трепереха, малко по малко губеха контрол и с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да държи нещата, които облекчаваха живота й. Навремето, доколкото зная, различни лекари бяха поставили различни диагнози на болестта, но нито едно от леченията не се оказа ефикасно. Всеки се опитваше по свой начин, със свои средства. Веднъж станах неволен свидетел. Тогава тя търсеше подходящо лечение за заболяването си и веднъж попита по-голямата си сестра, която въпреки цялото отчуждение все се стараеше да бъде близка с нея: „No sea ke esto pagando por mis pekados, Poza?“ („Да не би да плащам за греховете си, Роза?“). Мадам Роза отначало замълча, минута-две заслушана в тишината. Някакъв прозорец, който задължително трябваше да стои затворен за посоченото време, ненадейно се открехна. Беше петъчна сутрин. Къщата пак се подготвяше за Шабат. За вечеря щеше да има „gaya“, риба, която „другите“ познаваха под името „gelincik“, змиорка, с жълти сливи. Покупката както винаги се извършваше от „господаря“ на дома или „balabay“, както го наричаха на своя език. Мъжът на мадам Роза бе постоянен клиент на прочутия търговец на риба от Измир, който продаваше на пазара в Еминьоню. Рибите, специално заделяни за мосю Жак, винаги бяха от същия ден. Винаги от същия ден, както повеляват предписанията… Така че осем броя излизаха горе-долу килограм… След такова предястие заслужено идваше редът на „hünkȃrbeğendi“, ястие от патладжани и месо. Докато патладжаните се задушаваха на слаб огън, имаше време да се приготвят и „borekitas“. Тези банички с пълнеж и незабравим вкус, наречени на турски „börek“, чието тесто не се приготвяше толкова лесно, много често се сервираха на съботната закуска и се услаждаха на всички, дошли в къщата, също на съседите.

С други думи, мадам Роза искаше тишината да се чуе, та в това време всичките й крачки заради живота да бъдат правилни и заради заедността да се изтълкуват правилно. Мъката на двете всъщност започна в този момент. Едната сестра бе застинала в собствената си лъжа, другата въпреки всички преживявания и разочарования — извън мястото, където искаше да се намира. Кое в тази ситуация бе лъжа, в чий свят? Ако човек си дава ясна сметка за всичко това, излиза, че с мълчанието си мадам Роза целеше да получи и предостави малко време за размисъл. Празнината в разговора, породена от мълчанието й, извади наяве многогласни моменти, спомени. Единият от тези прозорци бе като че ли скътан в спомените, в мрака на спомените. Усетих, че с този въпрос Танте Тилда искаше за пореден път да се изплъзне от разкаянието. Сякаш там се криеше друга смърт. Друга смърт или тайно, безшумно старо убийство, за което не можеше да се разкаже на чужд човек. С мълчанието си мадам Роза навярно искаше за пореден път да остави сестра си сама на лежащия в далечното минало път на болката. В тези мигове бе улисана в приготовленията за вечерята. Никога не би се разделила с дома си. И това бе не единствено нейната съдба. Много жени можеха да преоткрият у нея частица от себе си, макар и погледнато само отстрани.

След като помълча известно време, каза: „De ti pars ti te keates estos penseryos. Zavali de mi madre, ya se merikiyava munço por ti. Se espantava ke a pareser a la Tia Fortüne. Kon esta ansiya se fue.“ („Сама си създаде проблемите. Колко ли щеше да се изтормози заради теб клетата ни майка. Опасяваше се, че ще заприличаш на леля Фортюне. С това си притеснение и умря.“) Този разговор се провеждаше, докато мосю Жак още не се беше прибрал. Мосю Жак някак не можеше да понася Танте Тилда и доколкото зная, всячески я отбягваше, понеже смяташе, че е обсебена от „дявола“. Дали тези чувства бяха валидни още от времето, когато току-що се бяха запознали, когато се бяха опитали да живеят заедно като „ново семейство“? Кой знае… С течение на годините недостатъчно обяснените възгледи или задължения бяха променили толкова чувства, унищожили бавно и безшумно толкова надежди. Помня само, че сега, в тези дни, в дните, които виждах, спазваха дистанция. Бихме могли да кажем, че двама души теглеха въже, като и двамата бяха абсолютно убедени в своята истина, пленени от своите фантазии, така че не смятаха за необходимо да видят и да разберат някои факти. В крайна сметка мосю Жак каза на мадам Роза, че Танте Тилда можела да идва у тях само когато го нямало. Дали тази борба за власт имаше и друго основание, скрито дълбоко в душата, за което никой не биваше да задава въпроси и затова не намираше кураж да го засегне? Може би. И все пак там не беше мястото за ревизиране на такова основание. Може би, кой знае, това чувство изчезваше сред толкова други проблеми помежду им, които се надигаха, разсейваха и отлитаха нанякъде… Ето защо и аз надали имах право да продължавам да разпитвам тези хора за това, което бяха скрили в тези стаи, тези чекмеджета. Тези врати бяха донякъде и мои врати и донякъде заради това може би трябваше да останат затворени завинаги. Да съумея да съживя, да вдъхна живот на видяното от мен чрез въображението си… И бездруго именно „тази леля“ на име Фортюне от разговора ме примами към същинския разказ. Къде, кога и с кого бе живяла тази жена, до която Танте Тилда толкова се доближавала според майка си? Как бяха очертани границите на „забраната“? Кои бяха причините? Коя пропаст създаваше източника на онзи страх? Мадам Роза отклони моя въпрос и не прояви готовност, ако може да се каже така, да зачекне тази семейна тайна. Това, което мосю Жак знаеше за тази сродница, жена, която бе останала, изчезнала или забравена някъде, ми се стори — с ваше позволение — изтъкано от фантазии и интерпретации. Според всичко, стигнало до слуха на семейството за този живот, леля Фортюне, облечена в стари парцаливи дрехи, бродела из улиците на Бююкада, сегиз-тогиз говорела ядосано, гневно със себе си, а друг път имала вид на жена, напираща да разкаже за нещо хубаво, което само тя виждала, и преливаща от радост, си тананикала песни. Косата си носела винаги късо подстригана, съвсем късо, донемайкъде късо. От определен момент нататък това се превърнало в неин „фризьорски ритуал“. Помагал й тринайсет-четиринайсетгодишен фризьорски чирак от Искендерун, който не познавал родителите си и прекарал детството си в дом за сираци и чиято най-голяма радост била да лови риба и да храни с нея котките. Щом го повикала, момчето идвало в къщата й, която била „някъде в задната част на острова“, далеч от любопитни погледи, пълна с чудновати неща, чието значение никой не разбирал, и подстригвал косата й с машинка. След това… По този въпрос имало какви ли не слухове. Говорело се, че леля Фортюне си давала труд за храната само в дните, когато имала гост. Тогава от дома й се разнасяли необичайни миризми, които възбуждали апетита на всички. Според друг слух след подстригването бавно разкопчавала панталона на момчето, галела пениса му, лапала го и после притегляла момчето между бедрата си. Кой бе разказвал такива неща? Кой какво и от кого ги бе научил? Нямаше отговор на този въпрос, никой не отговори на този въпрос. Бяха общоизвестни неща, изживени и запазени живи там. Преди години тази странна леля била останала, по-скоро изоставена там, забравена от семейството, или то се постарало да я забрави. В летните месеци, когато идвали сезонните гости, се затваряла в къщата си, в зимните месеци се разхождала из студените и безлюдни улички. Не се наложи да напрягам ума си, за да разбера причините за това решение. Защо обаче леля Фортюне отишла там, защо „онова място“ или „онзи остров“ бил точно остров Бююкада? Дали изборът да отиде там бил наистина неин? Дали отишла или, с други думи, била изпратена там против волята си? Къде живяла, преди да се лута така по улиците, сякаш живеела в друг свят? Какви били условията й за живот, какви надежди я свързвали с хората, които обичала, обичала истински? Имала ли залези, в които вярвала, можела да вярва с цялото си сърце? Имала ли на тесния перваз саксии цветя, за които се грижела всеотдайно, с които говорела, за да растат по-добре? Научих само, че съпругът й, адвокат, който обаче така и не успял да направи желаната кариера в професията си, в свободното си време, вечер и в края на седмицата, пишел статии за вестник „Ел тиемпо“ и мечтаел за журналистика, за истинска журналистика. Един ден я напуснал ненадейно и без обяснение, за да заживее с друга жена, своя колега; и не стига това, ами малко по-късно била принудена да изпита още веднъж това чувство на раздяла, на изоставеност, когато синът й напуснал къщата с думите: „Отивам във войската“, но по причини, които не знаела и така и не научила, заминал за Хавана. Двамата не се върнали вече, изчезнали безследно. Според мълвата синът й, който след тръгването на баща си обещал на майка си, че цял живот ще я подкрепя, и който изглеждал на околните ту много весел, ту затворен, угрижен човек, наистина отишъл във войската; вследствие на нещата, които изживял там или още преди това, обаче избягал презглава в Хавана. Презглава, без да уведоми когото и да било, даже най-близките си… Също както в приключенските романи, където хората биват примамени от мечти, в далечни страни… След това всеки изживял собствената си приказка. Своята приказка или своето невъзможно за споделяне приключение, своя разказ, за който се знаело, че винаги оставал изгубен, „неразбулен“ за някого…

Няколко години по-късно, когато все още живеела в малката си къща в Кадъкьой и още не била изгорила вещите си в своята градина, Фортюне разказала на съседите, че с новините от радиото, които постоянно слушала, за да научи нещо за мъжа и сина си, получавала шифровани съобщения, че трябвало да отиде на неотложна среща на острова, че всяка минута била скъпа. И че голямото сливово дърво, което виждала от спалнята си, всяка нощ се приближавало все повече към нея и я заплашвало със смърт. В тази приказка се разказвало, че мъжът й отишъл по важно държавно дело в Солун, а пък синът й навлязъл в търговията със смарагди в Хавана и много забогатял. Доколко тази приказка била истина, доколко измислица? Това никога няма да узная. Но както и да е, изглежда, май е вярно, че Фортюне видяла за последно сина си, когато с войнишката си подстрижка напуснал някак боязливо къщата. Дали е възможно по тази причина години наред да е подстригвала косата си късо като войник? Дали било от копнеж, породен от тази загуба? Или пък в решението й имало и следи от протест? Може би. Както сме забелязвали и преди, някои послания се изпращат по много особени пътища. Каза ми го не само тази картина, а и друг детайл от разказите на мосю Жак, който той спомена само мимоходом, без да се спре на него. В зимните дни Фортюне се разхождала със старо кожено палто. Всеки път обаче обличала палтото наопаки, с кожата навътре и подплатата навън. Защо? За да разкаже посвоему какво предпочитала в живота или за да привлече вниманието към положението си на отритната, забравена жена? Зная, че бих могъл да дам различни отговори на този въпрос. Но независимо от вида на отговорите ми се струва, че тук, точно тук навярно се крие много важен разказ. Сякаш презглава бе изоставила, сякаш бе пожелала да изостави нещо някъде заради някого, заради онези, които можели да видят и искали да разберат. Сякаш имаше някакъв повик, повик, който би могъл да ни въведе бавно в истинския разказ… Дали тази жена, която всички хора, живели в онова време, бяха познавали и искали да познават като нещастница, само като нещастница, била може би болна заради семейство, от което не можела да се избави? Дали мъжът й, а после и синът й я напуснали, защото била луда, или полудяла, след като я напуснали? Този въпрос, доколкото разбирах, всеки там беше оставил без отговор. Тъй като никой не бе разбрал, почувствал и прекрачил нейната граница, когато тя направила онези крачки и се борила, за да заеме мястото си в този свят. За пореден път един човек е бил превърнат някъде в жертва. За пореден път, безмилостно… Отгоре на всичко от хора, които са знаели какво значи различност, които е трябвало да живеят постоянно с нея. За да живее, вероятно е трябвало да се идентифицира с някакви сили, със сили, създадени, за да хармонират с ценностите; освен това вероятно е трябвало да стане съучастница… Един ден рибари намерили Фортюне на плажа. Била мъртва от известно време, очите й били изгризани от плъхове. Възможно е да се е самоубила, хвърляйки се от скала, или да е била убита от някого. Мадам Евдоксия, която по всеки повод повтаряла, че цял живот не била мърдала от Бююкада, съобщила на майката на мадам Роза, единствената, която знаела семейната тайна…

Танте Тилда никога не разказваше за леля си. Тези картини обаче, изглежда, се бяха загнездили доста здраво в онзи мрак, от който неизменно искаше да избяга. Днес чувам много по-добре звука от тези крачки. „Болестта“ й прогресираше бавно и коварно. Неконтролируемото въпреки всички усилия треперене на ръцете трябваше да се приеме като предупредителен сигнал. Като вземем предвид житейските й предпочитания, излиза, че често е съумявала да си създава пътища за бягство и макар и за кратко, да разкрасява времето с друго осмисляне. Пътища за бягство или това, което бе останало от стария й свят на мечти, нейната различност, която въпреки всичко случило се не бе изчерпана, не би трябвало да е изчерпана… Дори когато с времето си спомняше по съвсем различен начин за някои тайни влияния, някои подробности… Може би затова когато поех ролята на кавалер по време на чаения ритуал, ме попита дали познавам Рита Хейуърт. Казах: „Дамата от Шанхай на Орсън Уелс“. „И Джилда… — добави тя. — Незабравимата Джилда и песента, когато си сваля ръкавиците… Ето това е живот! Това е живот, знаеш ли?“

Ето това е живот… Тези думи изразяват толкова съжаление, отчаяние, раздяла… Ето това е живот… „Я почакай, в кое кино го даваха? В «Сарай» или «Мелек»? Май в «Мелек», да… Йози ми разказа за мосю Салтиел, за дните, когато идвал в дюкяна на баща му да си шие костюми. Мосю Салтиел бил старият собственик на киното. Беше една от малкото вечери, в които Йози бе приказлив и весел. Онази вечер отидохме на танци. Припомнихме си дните, когато киното все още беше «скейтинг палас». Никога няма да забравя песента от филма. Никога… «Put the blame on Mame»… Йози беше пребледнял като платно. Знаеше, че е болен. И ми го каза няколко дни по-късно. Така и не успяхме да отидем още веднъж на кино…“

Дали думите от нашата беседа, която водехме на френски език, съществуващ навярно само в една много различна област, и която се опитах да пренеса в разказа, който се пишеше бавно от само себе си, са истинските ни думи?… Коя от думите е жизнеспособна, къде, за кого? Коя ще бъде написана наново, иска да бъде написана наново, къде, от кого, за кого? Нашите разговори, които от време на време залитаха към малки монолози на Танте Тилда, тогава бяха там, а сега са тук. Мислено се връщам към онази вечер. От една песен бяхме стигнали до живота, останал някъде зад нас. В този миг пишехме нашия филм, собствения си филм. Бяхме в нашето кино. Онези сенки бяха нашите сенки, онези гласове — нашите гласове. В разговора с Танте Тилда имаше много разкази, които ме примамваха в онази тъга. Там бяха нейните кина и нейните незабравими филми, съпругът й за известно време, мястото, където се бе пързаляла на кънки като малка, разочарованията, съжалението и множество малки мечти, които не бе успяла да сбъдне…

„Да, повече не отидохме на кино… Онази вечер бе финалът. Началото и бездруго не бе много по-различно. И бездруго нито веднъж не отидохме там по начина, по който ми се искаше. Вероятно постоянно очаквах «финала». У всички нас, така да се каже, винаги се таеше един «финал». Различни «финали», различни страхове… А пък бяхме гледали всички тези филми, не бяхме пропуснали нито един. Но както вече казах, нито веднъж не отидохме там по начина, по който ми се искаше. Според мен трябваше да бъдем в киното половин час преди да започне филмът, да се срещнем с познати, да споделим преживяванията си и да покажем един на друг новите си дрехи. Това е кино… Такова би трябвало да бъде киното… Само че Йози вечно избягваше хората, вечно ги избягваше… «Мелек» и Рита Хейуърт… Там ли даваха «Само ангелите имат крила»? Да не би да бъркам? Или не беше в «Мелек», а в «Глория»?… Не, не, това беше по-рано.“ Дошло беше времето на забравата, когато някои картини се губеха в други.

Но да се върнем на онези места, от които тя искаше да избяга, на които никога не искаше да се върне, за които не искаше да си спомни… Думи от филмов епизод, които се бе постарала да съхрани в паметта си, рокля, която не бе захвърлена на боклука, а запазена, за да бъде все пак сложена още веднъж, новонаписани спомени, възкръснали от някакви кошмари — нима всички те не са индикации за съжалението, задето е била пленница на този път? Години наред вървях по тази следа с подобни въпроси. Тази жена изпитваше невероятна страст към филмите, която я поддържаше жива през целия й живот. Надявам се един ден, когато гласът ми се чуе, както желая, да мога да разкажа на някои хора за това. Тя се разкри пред мен донякъде и с тези филмови епизоди, с картините, които бяха дали насоката на живота й, въпреки всички несбъднати мечти живееше — право да си кажа — само благодарение на своите връзки, бе решила да живее с това, което не искаше да напусне.

Съвсем бавно бях посветен в една тайна. Обратно на това, което мислеха мадам Роза, мосю Жак, семействата Вентура и Таранто, тя — с много дълбока обич, с осъзната едва по-късно преданост — оставаше неизменно привързана към съпруга си, шивача Йосиф Ротман, когото винаги наричаше Йози, и който в годините, в които я познавах, неизменно ми се струваше като образ, спомен сякаш от далечно минало… Самота, мълчание, липсващи отговори, възникнали от невъзможността заедно със страстите да се разделиш с нещо любимо, независимо дали човек или вещ… Недоразумения, постоянни недоразумения… За Танте Тилда неизживените сцени, отломките от живота й бяха скрити в онзи безкраен екран на мечтите. Сега ми става ясно, че мога да съхраня, да поместя малко по-добре на страниците на съвсем друга книга това, което ми бе разказано в името на онова място, сиреч на киното. В онези вечери тя ми разказваше не само за Рита Хейуърт и за дълбокото чувство на опиянение, която предизвиквала у нея сцената с ръкавиците, не само за блясъка на „Мелек“, което днес продължава да съществува като кино „Емек“, за хубавицата Джоан Кроуфорд в скъпите кожи, онази „жена, заради която си заслужава да се живее“ и която един ден получила името „мадам Пепси-кола“, но и за незабравимата роля на Ингрид Бергман в „Анастасия“, покъртителната съдба на „grande duchesse“ и ефектната сцена с възбуждащата кашлица, Анастасия, която чака да се възкачи отново на трона, след като отдавна е изгубила страната, културата и хората си. Разказваше и за очите на Бети Дейвис, великолепната игра на Пол Муни, за гангстерските филми на Едуард Дж. Робинсън, за благородната любов на Хъмфри Богарт в „Казабланка“, филм, в който и най-малките роли били изпълнявани от големи актьори; за това, че много плакала на сцената, в която пеели Марсилезата. Разказваше за ястията, които хапвала в „Атлантик“, за сладкишите в „Лебон“^[1], за шапки, орхидеи и универсалния магазин „О Лион дʼор“…

Полагахме всички сили да изживеем онази граница, разделяща миналото и сегашното време, чрез нейните спомени, думи и чрез нашата отдалеченост от нея. Като гледахме в лицето — доколкото бе възможно и с всички евентуалности — спомените, думите и нашата отдалеченост дори когато не можехме да дефинираме и опишем нашите радости и скритите в радостите болка и несигурност… Друг път имаше фрагменти у други хора в други времена… Може би затова екранът на мечтите трябваше да се изживее докрай. Може би затова фрагментите се вливаха в друг мрак, в друг филм, заживяваха в друг филм. В нейните други, съвсем други филми… За да може да издигне съвсем бавно тухлената ограда около своето „кино“. Заради място, на което се преоткрихме, нещо повече: съумяхме да се намерим, заедно с определени хора, които бяхме изгубили и не бяхме виждали достатъчно някъде във времето, в което трябваше да живеем… Това би могъл да бъде един от разказите, които хората, които се задоволяват с лесни решения или се тревожат за малкия си свят и го бранят, подминават след първите редове с пренебрежителен жест и с думите: „О, още един носталгичен разказ, въздишащ по миналото“. Такава постъпка обаче само за пореден път би внушила на онези, които против волята си живеят от другата страна на глобуса, чувството, че са изолирани, нещо повече — предадени. Време беше да заживеем с нашите лица, които можеха да се променят и които трябваше да променяме. С нашите непостоянни лица, които можеха да се променят и които трябваше да променяме… За да станем още повече… Къде започна самотата, кога за пръв път осъзнахте своята самота, с кой поглед, с кое докосване? Пътят, това откритие и тук води към човека, когото се опитвате да спотаите даже от себе си, а именно — към вас самите… Безспорно някои срещи, ако се вземе под внимание пътят на мрака, са кошмар… Ала вероятно само по този път бе възможно да стигна до Танте Тилда, истинската Танте Тилда. Нейната история никога не е била носталгичен разказ. Нейната истина може би трябваше да се търси по-скоро в безизходицата, в която била изпаднала дори според най-близките й хора, „луда, която виждали и срещали рядко, все по-рядко“, която не възприемала нито времето, нито местата, на които живеела, както околните. Жена, която изживявала своите улици, врати, стаи с винаги неподозирани, неочаквани преминавания, чувства, която преминавала от едно време в друго, опитвала да живее в няколко времена едновременно, ала до последно проявявала справедливост към всички времена, жена, която категорично се вслушвала в гласа на чувствата си и която въпреки претърпените щети не оставала просто зрителка, а била участница в играта, въпреки всички сривове и загуби; която се осмелявала да върви напред със собствения си глас и която надплатила за своите решения.

Всичко това научих отчасти от мосю Жак и мадам Роза, отчасти от повсеместните слухове. Такава била още в младостта си, когато чрез онези ухания усещала по-силно опиянението от живота, а и в кратките дни на брака с шивача Йосиф Ротман. Описваха ми я като жена, която навремето познавала и сменяла много обожатели. В онези дни, в дните, които сега са много далеч от всички ни, явно играела главната роля в големи приеми и двудневни излети… Естествено, тези й „предпочитания“ били трън в очите на онези, които се хвалели с всестранната си порядъчност. Не беше трудно да се разбере тази неприязън. Построилите живота си върху приспособенчество, разбира се, имали затруднения да приемат някого, който демонстративно им показвал, че не били сбъднали и никога нямало да сбъднат мечтите си. В строго секретните си разговори членовете на семейството били единодушни, че това момиче, което все повече се отклонявало от пътя и разклащало реда, било попаднало в лапите на „опасна болест“ и току изразявали мнението, че един брак в естествения си ход можел да излекува много рани. Та нали посредствеността е обсебена от стремежа да се налага на всяка цена. Изпълнението на такова решение означавало малка победа на онези, които трябвало да постигнат разбирателство относно правилността на избраното от тях положение. Та нали имало толкова пътища да прикрият безшумно и изкусно истинските поражения, все едно не били изпитали самота и измяна, точно както постъпвали в много други региони, времена и песни по света… Никога повече не бивало да усетят това сътресение, погребано толкова дълбоко в тях, а което било още по-важно: никога не бивало това да им проличи.

Доколкото се вижда, в онези дни станало така, че шивачът Йосиф Ротман излязъл на сцената, която била животът на Танте Тилда…

Според разказите на първата им среща насаме Йосиф Ротман завел Танте Тилда само в кафене „Лебон“, а отгоре на това поръчал само сладкиши. Там тя изпитала първото си разочарование. Първото разочарование или чувството, че била много далеч, на много далечно разстояние… Тъй като тази млада жена, вечна аутсайдерка в живота, желаела този, за когото щяла да се омъжи и с когото щяла да сподели живота си, да я заведе в един от шикозните локали с музика и алкохол, подобно на героите от нейните мечти или от мечтите на много други жени. Да, в един от шикозните локали с музика и алкохол, където двама души можели да танцуват до края на нощта. Снимката оттам щяла да намери място в албум, или още по-важно: в един от онези романи… Заради онези филми… С любим „като Роберт Тейлър“… Дали Танте Тилда мечтаела да се пече на слънце на корабната палуба по време на медения си месец в Тихия океан?