Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ (9)

1

След като Джанет Хенри си отиде, Нед Бомонт се приближи до телефона си, набра номера на Джек Ръмсън и щом той се обади, каза:

— Можеш ли да се отбиеш за малко при мен, Джек?… Отлично. Довиждане.

Беше вече облечен, когато Джек дойде. Седнали в креслата един срещу друг, всеки с чаша уиски и минерална вода, Нед Бомонт пушеше пура, Джек — цигара.

Нед Бомонт, запита:

— Чу ли за скъсването ми с Пол?

Джек отговори небрежно:

— Да.

— Какво мислиш?

— Нищо. Доколкото си спомням, предишния път, когато щеше да стане, излезе само номер срещу Шед О’Рори.

Нед Бомонт се усмихна, като че бе очаквал точно такъв отговор.

— Сигурно всички смятат, че и този път е така? Елегантният млад мъж отговори:

— Да, мнозина.

Нед Бомонт смукна бавно дим от пурата си и запита:

— Ако ти кажа, че този път е вече наистина? Джек мълчеше. Лицето му не издаваше мислите му.

— Така е — каза Нед Бомонт и отпи от чашата си. — Колко ти дължа?

— Тридесет долара за оная работа с момичето на Медвиг. Останалото е уредено.

Нед Бомонт извади от джоба на панталона си пачка книжни пари, отдели от тях три десетдоларови банкноти и ги подаде на Джек.

Джек каза:

— Благодаря.

— Сега сметките ни са чисти — рече Нед Бомонт, смукна дим, изпусна го и продължи: — Искам да ми свършиш една друга работа. Гоня Пол за убийството на Тейлър Хенри. Той ми призна, че го е убил, но ми трябват още доказателства. Искаш ли да поработиш върху това заради мен?

— Не.

— Защо?

Мургавият младеж се привдигна и сложи празната си чаша на масата.

— С Фред основаваме тук малка частна детективска агенция — отговори той. — За две години ще се замогнем. Ти си ми симпатичен, Бомонт, но не дотам, че да създавам неприятности на човека, който управлява града.

Нед Бомонт каза спокойно:

— Той губи властта си. Цялата му тайфа се готви да го зареже. Фар и Рейни са…

— Да правят каквото щат. Аз не искам да се бъркам в тая работа и изобщо мисля, че могат сами да си я свършат. Възможно е да го чукнат веднъж-дваж, но друго е да го ликвидират завинаги. Ти го познаваш по-добре от мен. Знаеш, че има повече смелост от всички други, взети заедно.

— Да, има, и тъкмо това ще го затрие. Е, щом не желаеш, няма да те карам насила.

— Не желая — потвърди Джек и взе шапката си. — Всичко друго с радост бих извършил, но… — И направи с ръка кратко движение, сякаш слагаше край на разговора.

Нед Бомонт стана. Когато заговори, нямаше раздразнение нито в държанието, нито в гласа му:

— Предполагах, че ще се отнесеш така към тази работа. — Той приглади с палец едната страна на мустачките си и се вторачи замислено някъде зад Джек. — Ще те помоля само да ми кажеш къде бих могъл да намеря Шед.

Джек поклати глава.

— След третия обиск в къщата му — когато бяха убити двамата полицаи — се спотайва, макар че, изглежда, нямат особени улики срещу него. — Той извади цигарата от устата си. — Познаваш ли Уиски Васос?

— Да.

— Можеш да научиш от него, ако го познаваш достатъчно отблизо. Той се навърта из града. Обикновено ще го намериш вечер в заведението на Тим Уокър на Смит Стрийт.

— Благодаря, Джек, ще се опитам.

— Няма защо — каза Джек. Поколеба се. — Много съжалявам, че сте скъсали с Медвиг. Според мен вие… — Той се спря и се обърна към вратата. — Е, това си е ваша работа.

2

Нед Бомонт се отби в окръжната прокуратура. Този път го пуснаха веднага при Фар.

Фар не стана от бюрото си, но му подаде ръка. Каза само: „Здравей, Бомонт. Седни“. Гласът му звучеше вежливо, но студено. Киселата му физиономия не беше румена както обикновено. Очите му бяха хладни, и сурови.

Нед Бомонт седна, кръстоса удобно крака и подзе:

— Исках да ти разправя какво се случи, когато се срещнах с Пол, след като излязох оттук вчера.

— Какво? — произнесе Фар с хладна учтивост.

— Казах му как те заварих — паникьосан. — Нед Бомонт говореше с най-очарователната усмивка, сякаш разказваше що-годе забавен, но незначителен виц. — Рекох му, че според мен ти се мъчиш да събереш кураж, за да му лепнеш убийството на Тейлър Хенри. Отначало той ми повярва, ала когато му казах, че може да се спаси само като посочи истинския убиец, отговори, че това няма да стане. Заяви, че той бил истинският убиец, макар че според него се дължало на чиста случайност, самозащита или нещо от тоя род.

Фар побледня още повече и стисна устни, но не проговори.

Нед Бомонт повдигна вежди.

— Нали не ти досаждам? — попита той.

— Карай продължавай, — каза окръжният прокурор студено.

Нед Бомонт наклони облегалката на стола си назад. Усмивката му беше подигравателна.

— Мислиш, че те поднасям, а? Смяташ, че ти готвим някакъв номер? — Той поклати глава и промърмори: — Ти си плашлива душица, Фар.

— С радост бих изслушал всякакви сведения от теб — каза Фар, — но сега съм зает, затова ще те помоля…

Нед Бомонт се засмя и отвърна:

— Добре. Мислех, че ще искаш да ти дам тези сведения като писмени показания или под някаква друга форма.

— Чудесно. — Фар натисна едно от седефените копчета на бюрото си.

Влезе някаква жена с прошарена коса и зелена рокля.

— Мистър Бомонт иска да продиктува някои показания — каза й Фар.

— Добре, сър — рече тя, седна от другата страна на писалището на Фар, сложи бележника си отгоре, държейки над него сребърен молив, и загледа Нед Бомонт с безизразни кестеняви очи. Той заговори:

— Вчера следобед в кабинета си в Нобеловата сграда Пол Медвиг ми заяви, че бил на вечеря в къщата на сенатора Хенри вечерта, когато Тейлър Хенри бе убит; че той и Тейлър Хенри се скарали там за нещо; че след като излязъл от къщата, Тейлър Хенри се завтекъл подире му, настигнал го и посегнал да го удари с чепат, кафяв тежък бастун; че когато Пол Медвиг се опитал да измъкне бастуна от ръцете на Тейлър Хенри, случайно го ударил с него по челото и го повалил; и че отнесъл бастуна със себе си и го изгорил. Каза, че единствената причина да скрие своята съпричастност в смъртта на Тейлър Хенри било желанието му да не узнае Джанет Хенри. Това е всичко.

Фар се обърна към стенографката:

— Препишете го веднага.

Тя излезе от кабинета.

— Мислех, че ти нося новина, която много ще те развълнува — въздъхна Нед Бомонт. — Че едва ли не ще започнеш да си скубеш косата.

Окръжният прокурор го гледаше спокойно. Нед Бомонт продължи невъзмутимо:

— Смятах, че поне ще докараш тук Пол и ще му покажеш това… — той махна с ръка — „съкрушително разкритие“, би било най-сполучливият израз.

Окръжният прокурор отговори със сдържан тон:

— Моля те, позволи ми да си върша работата, както аз искам.

Нед Бомонт се засмя пак и потъна отново в мълчание, докато белокосата стенографка се върна с показанията му, преписани на машина. Тогава запита:

— Да ги потвърдя ли под клетва?

— Не — отговори Фар — само ги подпиши. Това ще бъде достатъчно.

Нед Бомонт подписа документа.

— Не излезе толкова забавно, колкото предполагах — оплака се той весело.

Фар стисна издадената си напред челюст.

— Вярно — потвърди той с мрачно задоволство, — като че ли не излезе.

— Ти си плашлива душица, Фар — повтори Нед Бомонт. — Пази се от такситата, когато пресичаш улицата. — После се поклони. — До скоро виждане.

Навън направи ядна гримаса.

3

Същата вечер Нед Бомонт позвъни на вратата на една триетажна къща на Смит Стрийт. Нисък човек с малка глава и широки плещи открехна вратата само една педя, каза: „Заповядайте“ и я отвори докрай.

Нед Бомонт рече: „Здравейте“, влезе, извървя двайсет крачки по тъмен коридор, мина покрай две затворени врати отдясно, отвори трета врата отляво и по дървена стълба слезе в сутерена, където имаше бар и тихо свиреше радио.

Зад тезгяха се виждаше врата от матирано стъкло с надпис „Тоалетна“. Тази врата се отвори и излезе някакъв човек, мургав и с нещо маймунско, което идеше от полегатите му едри плещи, дългите му дебели ръце, сплесканото му лице и кривите му крака. Това беше Джеф Гарднър.

Като видя Нед Бомонт, дребните му червени очички светнаха.

— Я гледай, ето го Бомонт Побойника! — изрева той, показвайки с широка усмивка хубавите си зъби.

Нед Бомонт каза: „Здравей, Джеф“. Всички в стаята ги гледаха.

Джеф се приближи с надута походка до Нед Бомонт, прегърна го грубо с лявата си ръка през раменете, улови дясната ръка на Нед Бомонт с десницата си и се обърна весело към останалите:

— Това е най-славното момче, в което съм си ожулвал юмрука, като имате предвид, че доста често съм го ожулвал. — Той помъкна Нед Бомонт към тезгяха. — Първо ще сръбнем по малко, а после ще ти покажа как се пие. Да пукна, ако се посрамя! — Той се ухили свирепо в лицето на Нед Бомонт. — Какво ще речеш, момчето ми?

Нед Бомонт гледаше безстрастно грозното мургаво лице, приближено до неговото, но стоящо по-ниско.

— Скоч — каза той.

Джеф се засмя радостно и се обърна отново към останалите:

— Виждате ли, харесва му. Той е… — поколеба си, навъсен, облиза устни — … страшен избивач, не ще и дума. — Ухили се отново на Нед Бомонт. — Нали знаеш какво е избивач?

— Да.

Джеф изглеждаше разочарован.

— На мен ръжено уиски — поръча той на бармана. Когато сложиха напитките пред тях, той пусна ръката на Нед Бомонт, но с другата продължаваше да го обгръща през раменете. Пиха. Джеф остави чашата си и улови Нед Бомонт за китката. — Горе има едно местенце тъкмо за нас двамата — каза той, — толкова малка стаичка, че няма къде да паднеш. Като те блъскам в стените, не ще губиш време да се вдигаш от пода.

Нед Бомонт каза:

— Искам да черпя.

— Идеята не е лоша — съгласи се Джеф. Пак пиха.

Когато Нед Бомонт плати сметката, Джеф го забута към стълбата.

— Ще ни извините, господа — подвикна той на останалите в бара, — но трябва да отидем горе да репетираме ролите си. — Потупа Нед Бомонт по рамото. — Аз и любимецът ми.

Изкачиха два реда стъпала и влязоха в малка стаичка, в която бяха наблъскани канапе, две маси и пет-шест стола. На едната маса имаше няколко празни чаши и чинии с останки от сандвичи.

Джеф погледна с късогледи очи стаята и изруга:

— Къде се е дянала, дявол да я вземе? — Той пусна китката на Нед Бомонт, свали ръка от раменете му и попита: — Не виждаш ли тук някаква женска?

— Не.

Джеф поклати многозначително глава.

— Изфирясала е — каза той. Клатушкайки се, отстъпи крачка назад и с мръсния си пръст натисна копчето на звънеца до вратата. После махна тържествено с ръка, направи смешен поклон и произнесе: — Сядай.

Нед Бомонт седна до масата, на която не цареше чак такова безредие.

— Разположи се на който стол искаш — каза Джеф и пак направи широк жест. — Ако не ти харесва този, настани се на друг. Искам да се смяташ за мой гост и върви по дяволите, ако не ти харесва тук.

— Този стол е чудесен — каза Нед Бомонт.

— Ами, чудесен зер! — възрази Джеф. — В тая кочина няма дори един свестен стол. Гледай. — Той вдигна един стол и отчупи единия от предните му крака. — И това наричаш чудесен стол? Слушай, Бомонт, ти си нямаш понятие от столове. — И като сложи стола обратно, захвърли крака му на канапето. — Не можеш ме баламоса. Зная аз защо си се домъкнал тук. Мислиш, че съм пиян, а?

Нед Бомонт се усмихна.

— Не, не си пиян.

— Как да не съм пиян! По-пиян съм от тебе. По-пиян от всички други в тази кочина. Пиян съм като свиня, не ми разправяй ти, че не съм, но… — Той вдигна дебелия си нечист показалец.

На вратата се появи келнер и запита:

— Какво ще заповядате, господа? Джеф се обърна към него:

— Къде беше? Спиш ли? Още преди един час ти позвъних.

Келнерът понечи да каже нещо. Джеф го пресече:

— Довеждам тук най-добрия си приятел на тоя свят да го почерпя, а какво излиза, дявол да го вземе? Киснем цял час да чакаме някакъв въшлив келнер. Нищо чудно, че вече ме гледа накриво.

— Какво желаете? — запита келнерът безразлично.

— Искам да разбера къде се е дянала женската, която беше тук.

— А, тя ли? Отиде си.

— Къде точно?

— Не зная.

— Е, разбери, и то по-бързо, мътните да те вземат. Как така не знаеш къде е отишла? В това мръсно заведение никой… — В червените му очички проблесна лукаво пламъче. — Виж какво ще ти кажа. Върви в женската тоалетна и провери дали не е вътре.

— Не е там — каза келнерът. — Излезе.

— Мръсно копеле! — изруга Джеф и се обърна към Нед Бомонт. — Какво би направил с такова мръсно копеле? Доведох те тук да се запознаеш с нея, понеже съм уверен, че тя ще те хареса и ти ще я харесаш, а тая сополивка, вместо да се запознае с приятелите ми, офейкала.

Нед Бомонт палеше мълчаливо пура.

Джеф се почеса по главата и изръмжа към келнера:

— Е, донеси ни тогава нещо за пиене — седна от другата страна на масата, срещу Нед Бомонт, и се тросна:

— На мен ръжено уиски.

— А на мен шотландско — каза Нед Бомонт.

Келнерът излезе.

Джеф гледаше Нед Бомонт озлобено.

— Да не мислиш, че не зная какво имаш наум — изръмжа ядно той.

— Нищо нямам наум — отговори Нед Бомонт безгрижно. — Искам да се видя с Шед и смятах, че ще намеря Уиски Васос тук и че той може да ме свърже с Шед.

— Мислиш, че аз не зная къде е Шед, а?

— Би трябвало да знаеш.

— Тогава защо не ме попита?

— Добре. Кажи къде е?

Джеф тупна силно масата с длан и изрева:

— Ти си лъжец. Хич не те интересува къде е Шед. Ти за мен си дошъл.

Нед Бомонт се усмихна и поклати отрицателно глава.

— За мен — настояваше маймуноподобният. — Много добре знаеш, че…

На вратата се показа човек на средна възраст с дебели червени устни и кръгли очи.

— Стига, Джеф — каза той. — Ти вдигаш най-голяма патардия тук.

Джеф се изви на стола си.

— Заради тоя мошеник — обясни той на човека на вратата, сочейки с палец Нед Бомонт. — Мисли си, че не зная какво крои. Зная аз какво крои. Той е мерзавец и това е. Накрая ще му дръпна един хубав бой, хич не си поплювам.

Човекът на вратата каза вразумяващо: „Добре де, но не е нужно да вдигаш толкова шум за това“, смигна на Нед Бомонт и отмина.

— И Тим взе да става мерзавец — промърмори Джеф мрачно и се изплю на пода.

Келнерът влезе с напитките.

Нед Бомонт вдигна чашата си, рече: „За твое здраве“ и пи.

Джеф каза:

— Аз пък не искам да пия за твое здраве. Ти си мерзавец. — Той гледаше навъсено Нед Бомонт.

— Ти си луд.

— Ти пък — лъжец, а аз — пиян. Но не толкова пиян, та да не разбирам какво кроиш. — Той пресуши чашата си, обърса уста с опакото на ръката си. — И твърдя, че си мерзавец.

Нед Бомонт отвърна с добродушна усмивка:

— Добре. Нека бъде по твоему.

Джеф приближи маймунската си муцуна.

— Смяташ се за голям хитрец, а?

Нед Бомонт не отвърна нищо.

— Мислиш, че е много хитро да дойдеш тук и да се мъчиш да ме напиеш, за да ме натопиш.

— Точно така — каза Нед Бомонт небрежно, — има обвинение, че си убил Франсис Уест. Вярно ли е?

— По дяволите Франсис Уест! — изруга Джеф.

Нед Бомонт повдигна рамене:

— Не го познавам.

— Ти си мерзавец — каза Джеф.

— Аз ще черпя — рече Нед Бомонт.

Маймуноподобният кимна мрачно и наклони стола си назад, за да стигне копчето на звънеца. С пръст на копчето каза: „И все пак си мерзавец“. Столът му се залюля под него, но не успя да го прекатури и застана отново на четири крака.

— Мръсник! — Джеф се облакъти на масата и подиря брадата си с пестник. — Какво ме е грижа кой ще ме натопи? Няма да ме опекат, я!

— Защо не?

— Защо не ли? Боже господи! Никой не може да ме закача, докато не свършат изборите, а пък след това всичко ще зависи от Шед.

— Може би.

— Няма „може би“!

Влезе келнерът и отново поръчаха напитки.

— Ами ако Шед те остави да паднеш? — каза Нед Бомонт лениво, когато останаха пак сами. — Случвали са се такива неща.

— Нека се опита — намръщи се Джеф, — аз зная толкова много за него…

Нед Бомонт изпусна дим от пурата си.

— Какво точно знаеш за него?

Маймунонодобният се разсмя презрително и тупна по масата с длан.

— Я гледай — изрева той, — тоя ме мисли за толкова пиян, че се надява да му кажа.

От вратата прозвуча спокоен, мелодичен баритон с лек ирландски акцент:

— Хайде, Джеф, кажи му.

На прага стоеше Шед О’Рори. Сивосините му очи гледаха Джеф малко тъжно.

Джеф примижа весело към човека на вратата и се провикна:

— Как си, Шед? Влез да сръбнем. Запознай се с мистър Бомонт. Той е мерзавец.

О’Рори произнесе тихо:

— Нали ти казах да се криеш.

— Но, Боже мой, Шед, страх ме беше да не умра от скука! Пък и нали това заведение е прикрито? То е спийкийзи.

О’Рори погледна още секунда Джеф, после — Нед Бомонт.

— Добър вечер, Бомонт.

— Здравей, Шед.

О’Рори се усмихна благо и като посочи Джеф с кратко кимване, запита:

— Много ли успя да измъкнеш от него?

— Нищо особено, което да не ми е известно — отговори Нед Бомонт. — Той вдига много шум, но напразно.

— Според мен и двамата сте мерзавци — каза Джеф. Келнерът пристигна с напитките. О’Рори го спря.

— Няма нужда. Достатъчно са пили. — Келнерът отнесе напитките.

Шед О’Рори влезе в стаята и затвори вратата. Застана гърбом към нея и рече: — Ти много дрънкаш, Джеф. И по-рано съм ти го казвал.

Нед Бомонт смигна заговорнически на Джеф. Джеф му се сопна:

— Какво има, дявол да го вземе?

Нед Бомонт се засмя.

— На теб говоря, Джеф — напомни О’Рори.

— Боже мой, знам.

— Стигнали сме до положение, когато ще престана да ти говоря — рече О’Рори.

Джеф се изправи.

— Не ставай мерзавец, Шед — каза той. — Какво си се заял с мене, дявол да го вземе? — Той заобиколи масата. — Ние с тебе сме стари приятели. Ти винаги си бил мой приятел, а аз — твой. — Протегна ръце да прегърне О’Рори, залитайки към него. — Вярно, че съм се натряскал, ама…

О’Рори сложи бялата си ръка върху гърдите на маймуноподобния и го отблъсна.

— Седни — заповяда той, без да повишава глас. Левият юмрук на Джеф замахна към лицето на О’Рори.

О’Рори отдръпна глава надясно толкова, колкото юмрукът да профучи край бузата му. Продълговатото, изящно изваяно лице на О’Рори беше сериозно и спокойно. Дясната му ръка посегна към хълбока.

Нед Бомонт скочи от стола си към десницата на О’Рори, улови я с две ръце и падна на колене.

Джеф политна към стената от тласъка на левия му пестник, но веднага се обърна и сграбчи Шед О’Рори с две ръце за гърлото. Маймунското му лице беше жълто, изкривено, грозно. Той бе напълно изтрезнял.

— Взе ли пистолета? — изпъшка Джеф.

— Да. — Нед Бомонт се изправи и отстъпи назад, държейки черен пистолет, насочен към О’Рори.

Очите на О’Рори бяха изцъклени, облещени, лицето му — кръвясало, подпухнало. Той не се съпротивляваше на човека, който го държеше за гърлото.

Джеф изви глава през рамо и се ухили на Нед Бомонт. Усмивката му беше широка, искрена, идиотски животинска. Червените му очички светкаха весело. Той произнесе с прегракнал добродушен глас:

— А сега помисли какво да правим. Трябва да го пообработим.

— Аз не искам да се бъркам в тази работа — каза Нед Бомонт. Гласът му беше спокоен. Ноздрите му потръпваха.

— Не искаш, а? — озъби му се Джеф. — Изглежда си въобразяваш, че Шед ще забрави какво сме му погодили. — Той прокара език по устните си. — Аз ще го подредя така, че наистина да забрави.

Запъхтян, Джеф се хилеше до уши на Нед Бомонт, без да гледа човека, когото стискаше за гърлото. Сакото му се изду на раменете, на гърба и по ръкавите. На грозното му мургаво лице изби пот.

Нед Бомонт беше блед. Той също дишаше тежко и слепоочията му се покриха с влага. Гледаше през изгърбените рамене на Джеф лицето на О’Рори.

Лицето на О’Рори беше станало мораво. Силно изпъкналите му очи не виждаха нищо. Езикът му стърчеше син между посинелите устни. Крехкото му тяло се гърчеше. Едната му ръка заудря стената отзад машинално, безсилно.

Продължавайки да се хили на Нед Бомонт, без да гледа човека, чието гърло стискаше, Джеф се разкрачи малко повече и изви гръб. О’Рори престана да бие в стената. Нещо изпращя глухо, почти веднага — по-остро. Сега О’Рори вече не се гърчеше. Той се отпусна, в ръцете на Джеф.

Джеф се засмя гърлено.

— Свършено е — каза той. Ритна един стол от пътя си и захвърли тялото на О’Рори върху канапето. Тялото на О’Рори падна там ничком, едната му ръка и краката увиснаха към пода. Джеф потърка ръце в бедрата си и се обърна с лице към Нед Бомонт. — Страшно съм мекушав — каза той. — Всеки може да ме разиграва както си иска, и нищо няма да му направя.

— Ти се страхуваше от него — каза Нед Бомонт.

Джеф се изсмя.

— Да ти призная, страхувах се. Всички, които имаха разум в главата си, се страхуваха от него. А теб не те ли беше страх? — Той се изсмя пак, огледа стаята и предложи: — Хайде да се омитаме, докато не е довтасал някой. — Протегна ръка. — Дай ми пистолета. Трябва да го махнем оттук.

— Не — отсече Нед Бомонт и отмести ръката си настрани така, че насочи пистолета към корема на Джеф. — Ще кажем, че е било самозащита. Аз съм с теб. Ще се отървем при следствието.

— Ей богу, та това е блестяща идея! — възкликна Джеф. — И без това ме обвиняват в убийството на тоя Уест! — Червените му очички шареха ту към лицето на Нед Бомонт, ту към пистолета в ръката му.

Тънките, бледи устни на Нед Бомонт се разтегнаха в усмивка.

— Това си мислех и аз — каза той тихо.

— Не ставай глупак! — кресна Джеф, като направи крачка напред. — Ти…

Нед Бомонт се отдръпна зад една от масите.

— Ще те надупча, Джеф, та хич няма да ми мигне окото — предупреди той. — Не забравяй, че съм ти длъжен.

Джеф стоеше като закован и се почесваше по тила.

— Що за мерзавец си ти? — запита той озадачено.

— Просто приятел. — Нед Бомонт внезапно помръдна пистолета напред. — Седни.

След мигновено колебание, гледайки навъсено, Джеф седна.

Нед Бомонт протегна лявата си ръка и натисна копчето на звънеца. Джеф стана.

— Седни — заповяда му Нед Бомонт.

Джеф седна.

— Сложи ръцете си на масата — изкомандва Нед Бомонт.

Джеф поклати тъжно глава.

— Глупаво копеле излезе ти — каза той. — Мислиш, че ще те оставят да ме измъкнеш оттук, а?

Нед Бомонт отново заобиколи масата и седна на един стол срещу Джеф и вратата. Джеф каза:

— Я по-добре ми дай тоя пистолет и се надявай да забравя, че ти започна тая работа. Слушай, Нед, това е едно от свърталищата ми. Тук твоите номера няма да минат!

— Не пипай шишето с доматения сок — предупреди Нед Бомонт.

Келнерът отвори вратата, облещи се срещу тях.

— Повикай Тим тук — каза Нед Бомонт, а когато маймунонодобният понечи да заговори, го сряза: — Затваряй си устата.

Келнерът тръшна вратата и се отдалечи бързо.

— Не бъди глупав, Нед — каза Джеф. — Сам си търсиш белята. А и каква полза ще имаш, ако ме предадеш? Никаква. — Той облиза устни. — Зная, че се сърдиш, задето те пораздърпахме, но… слушай… не беше по моя вина. Аз само изпълнявах заповедите на Шед. Не изкупих ли всичко сега, като му светих маслото заради теб?

— Ако не си дръпнеш ръката от шишето, ще я надупча — закани се Нед Бомонт.

— Ама че мерзавец! — възмути се Джеф. Човекът на средна възраст с дебели устни и кръгли очи отвори вратата, влезе бързо и я затвори подире си. Нед Бомонт каза:

— Джеф удуши О’Рори. Телефонирай на полицията. Ще имате време да опразните заведението, преди да са дошли. Не е зле също да повикаш лекар, може да не е умрял още.

Джеф се засмя презрително.

— Ако не е умрял, аз съм папата. — Той престана да се смее и се обърна с небрежна фамилиарност към човека с дебелите устни: — Представи си: този тип си въобразява, че ще го оставиш да се измъкне. Кажи му, Тим, че няма такъв шанс.

Тим погледна мъртвеца на канапето, после — Джеф и Нед Бомонт. Кръглите му очи бяха сериозни. Той заговори бавно на Нед Бомонт.

— Това ще злепостави заведението. Не може ли да го изнесем на улицата, там да го намерят?

Нед Бомонт поклати глава.

— Опразни заведението си, преди да са дошли полицаите, и всичко ще бъде наред. Аз ще ти помогна с каквото мога.

Виждайки, че Тим се колебае, Джеф се обади:

— Слушай, Тим, ти ме познаваш. Добре разбираш, че…

Тим каза не особено любезно:

— За бога, млъкни.

Нед Бомонт се усмихна:

— Никой не те познава, Джеф, от момента, когато Шед умря.

— А, така ли? — Маймуноподобният се намести по-удобно на стола си и лицето му се оживи. — Е, добре. Предайте ме. След като вече зная с какви негодници си имам работа, предпочитам да падна, отколкото да ви искам каквото и да било.

Без да обръща внимание на Джеф, Тим попита:

— Този ли е единственият изход от положението?

Нед Бомонт кимна утвърдително.

— Няма що, ще се измъкнем някакси — каза Тим и хвана дръжката на вратата.

— Ще провериш ли дали Джеф носи пистолет у себе си? — помоли Нед Бомонт.

Тим поклати глава.

— Това стана тук, но аз нямам нищо общо с тая работа, а и не искам да имам — каза той и излезе.

Излегнат удобно на стола, сложил спокойно ръце на ръба на масата пред себе си, Джеф говори на Нед Бомонт непрекъснато до идването на полицията. Бъбреше весело, обсипвайки Нед Бомонт с какви ли не цинични, нецензурни или просто обидни епитети, обвинявайки го в дълъг разнороден списък от пороци.

Нед Бомонт слушаше с вежлив интерес.

Първият полицай, който влезе, беше кокалест беловлас човек с лейтенантска униформа. След него вървяха шестима полицейски детективи.

Нед Бомонт каза:

— Здравей, Брет. Мисля, че той има пистолет у себе си.

— Но какво става тук? — запита Брет, гледайки трупа на канапето. В това време двама от детективите се промъкнаха зад гърба на Джеф Гарднър и го уловиха.

Нед Бомонт разправи на Брет какво се бе случило.

Разказът му беше точен, но оставяше впечатлението, че О’Рори е бил убит при спречкването, а не след обезоръжаването му.

Докато Нед Бомонт говореше, влезе лекар, обърна трупа на Шед О’Рори на канапето, огледа го бегло и се изправи. Лейтенантът погледна доктора. Докторът каза: „Свършил е“ и излезе от малката претъпкана стаичка.

Джеф ругаеше добродушно двамата детективи, които го държаха. В отговор на всяка негова ругатня един от детективите го удряше с юмрук в лицето. Изкуствените му челюсти бяха избити. От устата му течеше кръв.

Нед Бомонт предаде на Брет пистолета на умрелия и стана.

— Веднага ли искаш да дойда в полицейското управление? Или предпочиташ утре?

— По-добре ела веднага — отговори Брет.

4

Отдавна беше минало полунощ, когато Нед Бомонт излезе от полицейското управление. Той пожела „лека нощ“ на двамата репортери, които си бяха тръгнали е него, качи се на такси и каза адреса на Пол Медвиг.

В приземния етаж на Медвиговата къща още светеше и когато Нед Бомонт изкачи парадната стълба, отвори му мисис Медвиг. Тя беше с черна рокля и шал на раменете.

— Здравей, майко — каза той. — Какво правиш толкова късно?

— Помислих, че е Пол — рече тя, но не изглеждаше разочарована.

— А нима Пол не си е вкъщи? Исках да се видя е него. — Той я гледаше пронизително. — Какво има?

Старата жена се отдръпна, отваряйки широко вратата.

— Влез, Нед.

Той влезе.

Тя затвори вратата и каза:

— Опал направи опит за самоубийство.

Той сведе очи и измънка:

— Какво? Това пък какво значи?

— Прерязала си китката, преди медицинската сестра да успее да я спре. Но не е загубила много кръв и ще се оправи, ако не направи нов опит. — Гласът и държането й бяха твърди.

Ала гласът на Нед Бомонт трепереше, когато запита:

— Къде е Пол?

— Не зная. Не можахме до го намерим. Трябваше отдавна да си е вкъщи. Не ми е известно къде е. — Тя сложи костелива ръка върху рамото на Нед Бомонт и сега гласът й леко потреперваше. — Вярно ли е, че ти… ти и Пол… — Спря се, стискайки ръката му.

— Свършено е завинаги — поклати глава Нед Бомонт.

— Ох, Нед, момчето ми, не можете ли да се сдобрите? Нали двамата бяхте… — Гласът й пак секна.

Нед Бомонт вдигна глава и я погледна. Очите й бяха влажни.

— Не, майко — рече той кротко, — свършено е завинаги. Не ти ли е разказал още?

— Не, но когато споменах, че съм ти съобщила по телефона за идването на следователя от окръжната прокуратура, Пол ме помоли друг път да не правя това и каза, че вие… вие вече не сте приятели.

Нед Бомонт се прокашля.

— Слушай, майко, кажи му, че съм дошъл да говоря с него. Предай му, че се прибирам в квартирата си и ще го чакам там, ще чакам цяла нощ. — Той пак се прокашля и като се запъваше, добави: — Предай му това.

Мисис Медвиг сложи костеливите си ръце на раменете му.

— Ти си добро момче, Нед, не искам да се карате с Пол. Ти си най-добрият му приятел, каквото и да се е случило помежду ви. Но какво точно е станало? Да не би заради тая Джанет…

— Запитай Пол — отговори той с тих, горчив глас. Поклати нетърпеливо глава. — Сега трябва да бързам, майко. Вие с Опал имате ли нужда от моята помощ?

— Не, отбий се само да я видиш, докато още не е заспала. Може би ще бъде полезно да й поговориш. Тя винаги те е слушала.

Той поклати глава.

— Не, Опал също… — преглътна, — няма да иска да ме види.