Дашиъл Хамет
Стъкленият ключ (5)

1

Една медицинска сестра правеше нещо върху лицето на Нед Бомонт.

— Къде съм? — запита той.

— В болницата „Свети Лука“. — Сестрата беше дребничка, с големи светлокестеняви очи, говореше тихо, с придихание и лъхаше на мимоза.

— Кой ден сме днес?

— Понеделник.

— Кой месец, коя година? — продължаваше да разпитва той. Когато сестрата се намръщи, добави: — Е, това няма значение. От колко време съм тук?

— Днес е третият ден.

— Къде е телефонът? — Той се опита да се привдигне на леглото.

— Престанете — каза тя. — Вие не бива да си служите с телефона и да се вълнувате.

— Тогава услужете ми вие. Обадете се на Хартфорд 6116 и кажете на мистър Медвиг, че трябва да го видя веднага.

— Мистър Медвиг идва тук всеки следобед — каза тя, — но мисля, че доктор Тейт няма да ви позволи да разговаряте с никого. Впрочем вие говорихте вече повече, отколкото се полага.

— Кое време сме сега? Сутрин или следобед?

— Сутрин.

— Трябва много да чакам — каза той. — Обадете се веднага.

— Доктор Тейт ще дойде след малко.

— Не ми е нужен никакъв доктор Тейт — тросна се той. — Трябва ми Пол Медвиг.

— Ще правите каквото ви казват — отвърна сестрата. — Лежете и мирувайте, докато дойде доктор Тейт.

Той я изгледа намръщено.

— Що за медицинска сестра сте вие! Никога ли не са ви казвали, че не е хубаво да се карате с болните?

Тя се направи, че не е чула въпроса.

— На всичко отгоре причинявате болка на челюстта ми — добави той.

— Ако мирувате, няма да ви боли — отговори сестрата.

Той помълча малко. После запита:

— А какво се е случило с мен? Или още не сте напреднали в уроците си дотам, че да знаете това?

— Вероятно пиянско сбиване — отговори му сестрата, но след това не можа да сдържи лицето си спокойно. Засмя се и каза: — Не, честна дума, не трябва да говорите толкова много и не бива да се срещате с никого, докато лекарят не разреши.

2

Пол Медвиг дойде рано следобед.

— Страшно се радвам, че те виждам пак жив! — възкликна той и улови с две ръце превързаната лява ръка на болния.

— Нищо ми няма — каза Нед Бомонт. — Но чуй какво трябва да направим: грабни Уолт Айвънс и нареди да го заведат в Брейууд и да го покажат на тамошните търговци на оръжие. Той…

— Ти вече ми говори за това — прекъсна го Медвиг. — Направено е нужното.

Нед Бомонт се намръщи.

— Нима съм ти говорил?

— Разбира се — сутринта, когато те намерили. Откарали те в болницата за първа помощ, но ти не си им позволявал да ти правят нищо, докато не разговаряш с мен, аз дойдох тук, ти ми разправи за Айвьнс и Брейууд и загуби съзнание.

— Нищо не помня — рече Нед Бомонт. — Притиснахме ли ги?

— Пипнахме Айвънсовците, и Уолт Айвънс изплю камъчето, след като в Брейууд го разпознаха. Съдебните заседатели подведоха под отговорност Джеф Гарднър и двама фиктивни ищци, но не ще можем да хванем Шед въз основа на това. Айвънс е подкокоросал някой си Гарднър, а всички знаят, че не би направил нищо, без Шед да му нареди, но друго е да се докаже.

— Джеф? Оня, дето прилича на маймуна ли? Арестуваха ли го вече?

— Не. Предполагам, че Шед го е укрил, след като ти си се измъкнал. Май са те държали доста?

— Ъхъ. В „Кучешката колибка“, на горния етаж. Отидох там да поставя клопка на тоя хубостник, но сам влязох в клопката. — Нед Бомонт се намръщи. — Спомням си, че пристигнах там с Уиски Васос, кучето ме ухапа, а Джек и един риж хлапак ме биха. След това имаше нещо като пожар и… това е кажи-речи всичко. Кой ме е намерил и къде?

— Един полицай те видял да пълзиш на четири крака насред Колман Стрийт в три часа сутринта, оставял си кървава диря.

— Това няма да им се размине — каза Нед Бомонт.

3

Дребничката медицинска сестра с големите очи отвори предпазливо вратата и подаде глава.

Нед Бомонт се обърна към нея с уморен глас:

— Влезте, да не играем на криеница! Не мислите ли, че такава игра не подхожда на годините ви?

Медицинската сестра разтвори вратата по-широко и застана на прага, продължавайки да държи с една ръка ръба на вратата.

— Нищо чудно, че ви бият… — каза тя. — Исках да видя дали сте буден. Мистър Медвиг е тук… — придиханието в гласа й стана по-забележимо, очите й — още по-светли — …с една дама…

Нед Бомонт я погледна с любопитство и лека насмешка.

— Каква дама?

— Мис Джанет Хенри — отговори тя така, като че разкриваше нещо неочаквано приятно.

Нед Бомонт се обърна на хълбок, извръщайки лице от сестрата. Затвори очи. Едното ъгълче на устата му затрептя, ала гласът му беше безстрастен:

— Кажете им, че спя.

— Не може така — възрази тя. — Те знаят, че не спите… дори и да не са ви чули да говорите… иначе отдавна щях да се върна.

Той изпъшка театрално и се привдигна на лакът.

— Няма отърване, друг път тя пак ще дойде — промърмори той. — По-добре да свършим сега.

Медицинската сестра го изгледа с презрение и подхвърли иронично:

— Наложи се да поставим полицаи пред болницата, за да пропъждат жените, които искат да се доберат до вас.

— Лесно ви е да говорите така — отвърна той. — Сигурно ви правят впечатление дъщерите на сенаторите, които непрекъснато са в центъра на вниманието, но те никога не са ви преследвали така, както преследват мен. Мога да ви кажа, че са отровили живота ми, те и техните светски фотографи. Дъщери на сенатори, никога дъщери на членове на долната камара или дъщери на министри, или в краен случай дъщеря на общински съветник — нищо друго освен… Не мислите ли, че сенаторите са по-плодовити от…

— Откровено казано, не сте никак смешен — рече сестрата. — Смешна е само прическата ви. Ще ги доведа. — И излезе от стаята.

Нед Бомонт въздъхна дълбоко. Очите му блестяха. Той облиза устни и после ги стисна в студена, потайна усмивка, ала когато Джанет Хенри влезе в стаята, лицето му изобразяваше небрежна вежливост.

Тя се приближи направо до леглото му и каза:

— О, мистър Бомонт, толкова се зарадвах, като научих, че бързо оздравявате, че просто не можех да не дойда. — Тя сложи ръка върху неговата и му се усмихна. Макар че очите й бяха тъмнокестеняви, светлорусата й коса ги правеше да изглеждат тъмни. — Ако моето идване ви е неприятно, Пол не е виновен за това. Аз го накарах да ме доведе.

Нед Бомонт също й се усмихна и рече:

— Страшно се радвам, че дойдохте. Много мило от ваша страна.

Пол Медвиг, който беше влязъл след Джанет Хенри, заобиколи леглото и застана от другата страна. Той се усмихна нежно първо на нея, после на Нед Бомонт и каза:

— Знаех, че ще се зарадваш, Нед. Казах й, че ще е така. Как си днес?

— Отлично. Придръпнете си столовете.

— Не можем да останем — отговори русокосият. — Трябва да се срещна с Маклафлин в „Грандкорт“.

— Но аз нямам среща с него — каза Джанет Хенри и пак се усмихна на Нед Бомонт. — Може ли да остана… за малко?

— Ще ми бъде много приятно — увери я Нед Бомонт, а Медвиг заобиколи леглото, сложи й стол и като се усмихна сияйно поред на всеки от двамата, рече: „Чудесно“.

Когато момичето седна до леглото и метна черното си палто върху облегалката на стола, Медвиг погледна часовника си и промърмори:

— Трябва да бягам. — Стисна ръката на Нед Бомонт. — Имаш ли нужда от нещо?

— Не, благодаря ти, Пол.

— Е, бъди послушен. — Русокосият се обърна към Джанет Хенри, но се спря и заговори пак на Нед Бомонт: — Докъде според теб трябва да стигна в този първи разговор с Маклафлин?

Нед Бомонт повдигна леко рамене.

— Докъдето желаеш, само не му поставяй въпроса ребром. Той се бои от това. Можеш да го наемеш дори да извършва убийства, щом му го кажеш със заобикалки, да речем: „Представи си, че някой е болен или му има нещо друго и не се оправя, а на теб ти се случи да се отбиеш някой ден при мен и просто случайно съм получил плик, адресиран до теб, как ще позная, че в него има петстотин долара?“

Медвиг кимна.

— Аз нямам нужда от убийства — каза той, — но виж, гласовете на железничарите са ни нужни. — Той се намръщи. — Кога ще станеш, Нед?

— След ден-два. Чете ли „Обзървър“ тази сутрин?

— Не.

Нед Бомонт се озърна.

— Някой е изплюл камъчето. Цялата мерзост е изложена в една уводна статия в каре в средата на първа страница. „Какво ще направят нашите градски управници?“ Отпечатан е списък на престъпленията за месец и половина, за да се докаже, че имаме вълна от престъпления. Има и по-малък списък на заловените, за да се докаже, че полицията не може да направи кой знае какво. Но най-голяма врява се вдига около убийството на Тейлър Хенри.

Когато се спомена името на брат й, Джанет Хенри трепна, разтвори леко устни и изпъшка безмълвно. Медвиг я погледна, после хвърли бърз поглед към Нед Бомонт и направи с глава кратко предупредително движение.

Без да обръща внимание на въздействието на думите му върху другите, Нед Бомонт продължи:

— Не си поплюват. Обвиняват полицията, че умишлено не се е занимавала с убийството цяла седмица, за да може един комарджия е влияние в политическите кръгове да го използва за уреждане на сметките си с друг комарджия — става дума за това, че гонех Диспейн да си прибера парите. Питат какво мисли сенаторът Хенри за новите си съюзници, които си служат с убийството на сина му за такава цел.

Медвиг се изчерви, полипа часовника си и отвърна рязко:

— Ще си купя вестника и ще го прочета. А сега трябва да…

— Освен това — продължи Нед Бомонт спокойно — обвиняват полицията, че преследвала заведения, които години е покровителствала, понеже собствениците им не давали щедри дарения за избирателната кампания. Така представят борбата ти с Шед О’Рори. И обещават да отпечатат списък на заведенията, които продължават да работят, тъй като собствениците им са платили.

— Добре, добре — измънка смутено Медвиг, каза на Джанет Хенри: — Довиждане и приятно прекарване, — а на Нед Бомонт: — До скоро виждане — и излезе.

Джанет Хенри се наведе от стола си към Нед Бомонт.

— Защо не съм ви приятна? — запита тя.

— Напротив, мисля, че сте ми приятна — отговори той.

Тя поклати глава:

— Не съм. Зная това.

— Не съдете по държането ми — каза й той. — То е винаги много лошо.

— Вие ме мразите — настояваше тя, без да отвръща на усмивката му — а как бих искала да съм ви приятна.

— Защо? — попита той скромно.

— Защото сте най-добрият приятел на Пол — отговори тя.

— Пол — каза той, като я гледаше изкосо — има много приятели: нали е политик.

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Но вие сте най-добрият му приятел. — Помълча, после добави: — Поне така мисли той.

— А вие какво мислите? — запита Нед Бомонт малко насмешливо.

— Мисля, че е истина — произнесе тя сериозно, — иначе сега нямаше да бъдете тук. Нямаше да изтърпите това заради него.

Устата му трепна в лека усмивка. Но замълча. Когато разбра, че той няма да отговори, тя каза разпалено:

— Искам, ако може, да съм ви приятна.

Той повтори:

— Мисля, че сте ми приятна.

Тя поклати глава:

— Не е вярно.

Той й се усмихна. Този път усмивката му беше по детски обаятелна, очите му — свенливи, гласът му — младежки нерешителен и искрен.

— Ще ви кажа защо мислите така, мис Хенри. Защото… разбирате ли, само преди около една година Пол ме измъкна от калта, както се казва, аз съм някак вързан и непохватен, когато общувам с хора като вас, хора от съвсем друг свят… общество и тъй нататък… а вие погрешно смятате тази — ъ-ъ — недодяланост за враждебност, което съвсем не е вярно.

Тя стана и каза, без да е обидена:

— Вие ми се подигравате.

Когато Джанет Хари си отиде, Нед Бомонт се излегна на възглавниците си и впери в тавана проблясващи очи.

Медицинската сестра влезе и попита:

— Но какво сте направили?

Нед Бомонт вдигна глава и я погледна мрачно, но не отговори.

— Тя излезе оттук почти разплакана — каза сестрата.

Нед Бомонт отпусна пак глава на възглавницата.

— Май съм загубил способностите си да въздействам напоследък — рече той. — Обикновено разплаквам дъщерите на сенаторите.

4

Влезе мъж среден на ръст, млад и елегантен, с гладко, мургаво, доста привлекателно лице.

Нед Бомонт се привдигна в леглото и рече:

— Здравей, Джек.

— Не изглеждаш толкова зле, колкото мислех — каза Джек и се приближи до леглото.

— Все още съм цял. Вземи си стол.

Джек седна и извади пакет цигари.

— Имам нова работа за теб — рече Нед Бомонт, пъхна ръка под възглавниците си и извади един илик.

Джек запали цигарата си и взе плика от ръката на Нед Бомонт. Беше обикновен бял плик, адресиран до Нед Бомонт в болницата „Свети Лука“, с печата на местния пощенски клон отпреди два дни. Вътре имаше един единствен напечатан на пишеща машина лист, който Джек извади и прочете.

Какво знаете за Пол Медвиг, което Шед О’Рори толкова много иска да научи?

Свързано ли е то с убийството на Тейлър Хенри?

Ако не, защо се стараете толкова да го запазите в тайна?

Джек сгъна отново листа, прибра го в плика и като вдигна глава, попита:

— Виждаш ли някакъв смисъл в това?

— Не, доколкото разбирам. Искам да узнаеш кой го е писал.

Джек кимна.

— Да го задържа ли?

— Да.

Джек пъхна плика в джоба си.

— Имаш ли представа кой може да е авторът му?

— Никаква.

Джек разглеждаше запаления край на цигарата си.

— Знаеш, че тази работа е трудна — каза той след малко.

— Зная — съгласи се Нед Бомонт. — Мога да ти кажа само, че през последната седмица се получиха още много подобни писма… по-право няколко. Само на мен това ми е третото. Зная, че Фар е получил най-малко едно. Не зная кой друг е получавал.

— Може ли да видя някое от другите?

— Само това съм запазил — отговори Нед Бомонт. — Обаче всички си приличат много — една и съща хартия, една и съща пишеща машина, всяко с по три въпроса и все на една и съща тема.

Джек гледаше Нед Бомонт изпитателно.

— Но не са съвсем еднакви въпросите, нали? — запита той.

— Не съвсем, но всички бият в една и съща точка.

Джек кимна и смукна от цигарата си.

Нед Бомонт каза:

— Нали разбираш, това трябва да стане тихомълком.

— Не ще и дума. — Джек извади цигарата си от устата. — Тази „една и съща точка“, която спомена, е връзката на Медвиг с убийството, нали?

— Да — отвърна Нед Бомонт, гледайки вторачено елегантния мургав младеж, — само че такава връзка няма.

Мургавото лице на Джек беше непроницаемо.

— Не мога и да си представя, че е възможно да има — рече той, ставайки.

5

Влезе медицинската сестра с голяма кошница плодове.

— Мило, нали? — каза тя, като я слагаше.

Нед Бомонт кимна сдържано.

Сестрата извади от кошницата малък корав илик.

— Обзалагам се, че е от нея — рече тя и подаде плика на Нед Бомонт.

— На какво ще се обзаложите?

— На каквото пожелаете.

Нед Бомонт кимна, сякаш се бе потвърдило някакво смътно подозрение.

— Сигурно сте погледнали — каза той.

— Ах, вие… — думите секнаха, когато той се засмя, но възмутеното й изражение остана.

Нед Бомонт извади от плика визитната картичка на Джанет Хенри. На нея беше написана една-единствена дума „Моля!“. Загледан навъсено в картичката, той каза на сестрата:

— Печелите — и потупа картичката с нокътя на палеца си. — Заповядайте, вземете си колкото искате, но да изглежда като че аз съм ял.

По-късно същия следобед написа:

Уважаема мис Хенри,

Вие просто ме зашеметявате е вашето внимание — първо идвате да ме видите, а после пращате плодове. Не зная как да ви благодаря, но се надявам, че някой ден ще мога да ви докажа по-конкретно признателността си.

Искрено ваш

НЕД БОМОНТ

Когато завърши, прочете написаното, скъса го и го написа на друг лист, като си послужи със същите думи, но ги подреди така, че краят на второто изречение гласеше: „ще мога някой ден да ви докажа признателността си по-конкретно“.

6

Тази сутрин Нед Бомонт, по халат и чехли, четеше „Обзървър“ и закусваше на една маса до прозореца на болничната си стая, когато влезе Опал Медвиг. Той сгъна вестника, сложи го обратно на таблата и като стана, каза сърдечно: „Здравей, Ножичке“. Беше блед.

— Защо не ми се обади, когато се върна от Ню Йорк? — попита Опал с укорителен тон. Тя също беше бледа. Бледостта подчертаваше детската нежност на кожата й, но състаряваше лицето й. Сините й очи бяха широко разтворени и потъмнели от вълнение, ала трудно проницаеми. Движеше се изправена, но не сковано, сякаш беше по-уверена в душевното си равновесие, отколкото в устойчивостта на краката си. Без да обръща внимание на стола, който Нед Бомонт придърпа от стената към нея, тя повтори със същата настойчивост: — Защо не ми се обади?

Той се засмя тихо, снизходително и каза:

— Харесваш ми с този мрачен вид.

— Ох, Нед, моля те…

— Така е по-добре — рече той. — Аз възнамерявах да намина у вас… но… виждаш ли… в мое отсъствие са се случили много неща, пък и имаше доста неразрешени въпроси, когато се върнах, та докато ги оправя, се скарах с Шед О’Рори и ето ме тук. — Махна с ръка, за да посочи болницата.

Въпреки безгрижния му тон Опал оставаше сериозна.

— Ще обесят ли тоя Диспейн? — запита тя рязко.

Той пак се засмя:

— Няма да стигнем много далече, ако разговаряме така.

Тя се намръщи и повтори, но вече не с толкова надменен тон:

— Ще го обесят ли, Нед?

— Мисля, че не — отговори й той, като поклати леко глава. — Възможно е в края на краищата той да не е убил Тейлър.

Тя като че ли не се учуди.

— А ти знаеше ли това, когато ме помоли да… да ти помогна да намериш… или да скалъпиш… улики против него?

Той се усмихна укорително.

— Разбира се, че не, Ножичке. За какъв ме мислиш?

— Знаел си! — Гласът й беше студен и презрителен като сините й очи. — Искал си просто да си вземеш парите, които ти е дължал, затова ме накара да ти помогна да използваш убийството на Тейлър за тази цел.

— Нека бъде по твоему — отговори той безразлично.

Тя направи крачка към него. За миг брадичката й трепна леко, после младото й лице стана пак сурово и дръзко.

— Знаеш ли който е убил? — запита тя, мъчейки се да проникне в очите му.

Той бавно поклати глава.

— Татко ли?

Нед Бомонт премигна.

— Искаш да кажеш: знаел ли е Пол кой го е убил?

Тя тупна с крак и кресна:

— Искам да кажа: татко ли го уби?

Той сложи ръка на устата й. Очите й се бяха извили към затворената врата.

— Мълчи! — промърмори Нед Бомонт.

Опал Медвиг отблъсна ръката му от лицето си и се отдръпна назад.

— Той ли го е убил? — настояваше тя.

С гневен глас Нед Бомонт отвърна тихо:

— Ако се държиш като глупачка, поне не крещи толкова. Никой не се интересува какви идиотщини си си втълпила. Не е нужно да ги разгласяваш наляво-надясно.

Потъмнелите й очи се разтвориха широко.

— Значи той го е убил — произнесе тя с тих, отпаднал глас, но с пълна увереност.

Нед Бомонт надвеси лицето си над нейното.

— Не, мила моя — каза той разярено, но се мъчеше да смекчи тона си, — не го е убил. — Доближи лицето си до нейното. Злобна усмивка разкриви чертите му.

Със сурово изражение и твърд глас, без да се отдръпва от него, тя каза:

— Щом не го е убил, не мога да разбера какво значение има какво говоря и дали го казвам на всеослушание.

В ъгълчето на устата му затрептя подигравателна усмивка.

— Ще се учудиш, ако научиш колко много неща не разбираш — тросна се той. — И никога няма да ги разбереш, ако продължаваш да се дърпаш така. — Отдръпна се от нея с широка крачка и пъхна пестници в джобовете на халата си. Сега ъгълчетата на устата му бяха надолу и на челото му имаше бръчки. Присвитите му очи бяха впити в пода пред нозете й. — Отде ти дойде тази налудничава мисъл? — изръмжа той.

— Това не е налудничава мисъл. Знаеш, че не е.

Нед Бомонт повдигна нетърпеливо рамене и запита повторно:

— Отде ти дойде?

Опал Медвиг също повдигна рамене.

— Отникъде не ми е дошла. Аз… изведнъж се сетих.

— Глупости — каза той рязко, наблюдавайки я изпод вежди. — Чете ли „Обзървър“ тази сутрин?

— Не.

Гледаше я сурово, подозрително. Лицето й пламна леко от раздразнение.

— Не съм го чела — повтори тя. — Защо питаш?

— Не си ли? — запита той с тон, който показваше, че не й вярва, но подозрителното пламъче беше изчезнало от очите му. Те бяха мрачни и замислени. Внезапно просветляха. Извади дясната си ръка от джоба на халата. Протегна я към нея с обърната нагоре длан и каза:

— Дай да видя писмото.

Тя го изгледа с разширени очи.

— Какво?

— Писмото — повтори той, — писмото, напечатано на пишеща машина, с три въпроса и без подпис.

Тя сведе очи, за да избегне погледа му, лицето й се изкриви леко от смущение. След моментно колебание попита: „Как разбра?“ — и отвори кафявата си ръчна чанта.

— Всички в града са получили най-малко по едно — отвърна той небрежно. — А ти за пръв път ли получаваш?

— Да. — И тя му подаде един измачкан лист. Той го приглади и прочете.

Наистина ли сте толкова глупава да не знаете, че баща ви е убил вашия любовник?

Ако пък знаете, защо помогнахте на него и на Нед Бомонт, когато се опитаха да лепнат това престъпление на невинен човек?

Съзнавате ли, че като помагате на баща си да се спаси от правосъдието, вие самата ставате съучастничка в неговото престъпление?

Нед Бомонт кимна и се усмихна нехайно.

— Всички горе-долу си приличат — каза той. Смачка листа на топка и го хвърли в кошчето за смет до масата. — Сега, когато си в списъка на адресантите, вероятно ще получиш и други такива.

Опал Медвиг прехапа долната си устна. Сините й очи светеха, но без топлота. Те изучаваха спокойното лице на Нед Бомонт.

Той заговори:

— О’Рори се опитва да ги използва като средство за кампанията си. Знаеш за неприятностите ми с него. Това стана, понеже мислеше, че съм скъсал с баща ти и може да ме подкупи и да му помогна да го натопи за убийството — разбира се, целта му е да го бие в избирателните урни, — но аз не се съгласих.

Очите й промениха изражението си.

— За какво се спречкахте с татко? — запита тя.

— Това си е наша работа, Ножичке — отговори той кротко, — ако действително сме се спречкали.

— Спречкали сте се — настоя тя, — в Карсъновото спийкийзи. — Стисна с изщракване зъби и добави смело: — Скарали сте се, когато си разбрал, че именно той… е убил Тейлър.

Той се засмя и попита иронично:

— А по-рано не съм ли знаел?

Но изражението й не се промени от насмешливия му тон.

— Защо се интересуваше дали съм чела „Обзървър“? — попита тя. — Какво има в него?

— Пак същите глупости — отговори й той монотонно. — Там, на масата е, ако искаш да го видиш. И още много ще има, докато не свърши избирателната кампания; все от тоя род. Хубава услуга ще направиш на баща си, ако се хванеш на тая въдица… — Но махна нетърпеливо с ръка и млъкна, понеже тя вече не го слушаше.

Опал Медвиг отиде до масата и взе вестника, сложен там от Нед Бомонт при влизането й.

Той се усмихна учтиво в гърба й и подсказа:

— На първа страница е, „Открито писмо до кмета“.

Докато четеше, тя все повече се разтреперваше — колене, ръце, устни. Нед Бомонт се намръщи и я загледа тревожно, когато тя свърши, пусна вестника на масата и се обърна към него, стройното й тяло и красивото й лице бяха неподвижни като на статуя. Заговори му с тих глас, като устните й едва помръдваха, за да пропущат думите.

— Нямаше да смеят да пишат такива неща, ако не са верни.

— Това е дребна работа. Какво ли ще има да пишат! — проточи той лениво. Изглежда му беше забавно, макар че в очите му имаше сдържано пламъче на гняв.

Тя го изгледа продължително, после, без да каже нищо, тръгна към вратата.

— Чакай — рече той.

Тя се спря и пак се обърна към него. Сега усмивката му беше дружелюбна, подкупваща. А нейното лице — като на оцветена статуя.

— Политиката е жестока игра, Ножичке — заговори той, — особено както се играе тук сега. „Обзървър“ е от другата страна на барикадата и не го е грижа вярно ли е това, стига да навреди на Пол. Те…

— Не ти вярвам — заяви тя. — Аз познавам мистър Метюз… жена му беше само с няколко години пред мен в училище и бяхме приятелки… и не мога да повярвам, че той ще пише такива неща за татко, ако не са верни или ако няма достатъчно основания да мисли, че са верни.

Нед Бомонт се подсмихна.

— Много знаеш ти! Метюз е затънал до гуша в дългове. Централната щатска тръстова компания държи ипотеки и върху завода му, и върху къщата му. Тази компания е собственост на Бил Роун. А Бил Роун кандидатства за сената против Хенри. Метюз прави каквото му заповядат и печата каквото му наредят да печата.

Опал Медвиг мълчеше. Доводите на Нед Бомонт явно не бяха я убедили.

Но той продължаваше с ласкав, убедителен тон:

— Това — чукна с пръст по вестника на масата — е нищо в сравнение с другото, което ще дойде по-късно. Ще ровят костите на Тейлър Хенри, докато измислят нещо още по-лошо, и сме длъжни да четем тия буламачи, докато свършат изборите. Ще трябва да се примирим с това. Но главното е да не се тревожиш. Самият Пол не се вълнува особено. Той е политик и…

— Убиец — добави тя с тих, но ясен глас.

— А дъщеря му е тъпачка! — възкликна той раздразнено. — Ще прекратиш ли най-после тези глупости?

— Баща ми е убиец — повтори тя.

— Ти си луда. Послушай ме, Ножичке. Баща ти няма абсолютно нищо с убийството на Тейлър. Той…

— Не ти вярвам — произнесе тя мрачно. — Никога вече няма да ти вярвам.

Той я гледаше навъсено.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Чакай — каза Нед Бомонт. — Позволи ми…

Но Опал Медвиг излезе и затвори вратата зад себе си.

7

Като направи ядна гримаса към затворената врата, лицето на Нед Бомонт стана дълбоко замислено. На челото му се появиха бръчки. Тъмните му очи се стесниха и самовглъбиха. Устните му се нацупиха под мустачките. След малко сложи пръст на устата си и загриза нокътя си. Дишаше равномерно, ала по-дълбоко от обикновено.

Зад вратата му се чуха стъпки. Замисленото му изражение изчезна и той закрачи лениво към прозореца, като си тананикаше „Загубено девойче“. Стъпките отминаха неговата врата. Спря да тананика и се наведе да вземе листчето с трите въпроса, адресирано до Опал Медвиг. Не приглади листа, а го пъхна, както беше смачкан на топка, в един от джобовете на халата си.

После намери и запали пура и докато тя гореше между зъбите му, застана до масата и примижавайки, се взря през дима в първата страница на сложения там „Обзървър“.

ОТКРИТО ПИСМО ДО КМЕТА

Сър,

„Обзървър“ се е сдобил със сведения, които според нас са от първостепенна важност за разбулването на мистерията около неотдавнашното убийство на Тейлър Хенри.

Тези сведения се съдържат в няколко дадени под клетва писмени показания, намиращи се понастоящем в сейфа на „Обзървър“. Тези показания се свеждат по същество до следното:

1. Че преди няколко месеца Пол Медвиг се е скарал с Тейлър Хенри за това, че младият човек ухажвал дъщеря му, и забранил на дъщеря си да се среща повече с Хенри.

2. Че въпреки всичко дъщерята на Пол Медвиг продължавала да се среща с Тейлър Хенри в една мебелирана стая, която той наел за тази цел.

3. Че те били заедно в тази мебелирана стая следобеда в самия ден на убийството.

4. Че Пол Медвиг отишъл същата вечер в дома на Тейлър Хенри уж да протестира отново пред младия човек или пред баща му.

5. Че Пол Медвиг изглеждал разярен, когато излизал от жилището на семейство Хенри няколко минути преди убийството на Тейлър Хенри.

6. Че Пол Медвиг и Тейлър Хенри били забелязани на половин каре един от друг, на по-малко от едно каре от мястото, където бил намерен трупът на младежа, и то не повече от петнайсет минути преди откриването на трупа му.

7. Че полицейското управление в момента не е възложило на нито един детектив да се занимава с откриването на убиеца на Тейлър Хенри.

„Обзървър“ смята, че тези факти трябва да станат известни на вас, а също и на избирателите и данъкоплатците. „Обзървър“ не се ръководи от никакви лични интереси или подбуди, освен от желанието да види възтържествуването на правдата. „Обзървър“ е готов да предаде въпросните показания, както и всички други сведения, с които разполага, на вас или на всеки друг компетентен градски или щатски служител и ако се окаже, че това ще подпомогне правосъдието, да се въздържа от обнародването на каквито и да било подробности от тези показания.

Но „Обзървър“ няма да допусне да бъдат пренебрегвани съдържащите се в упоменатите показания сведения. Ако служителите, избрани и назначени да прилагат законност и ред в този град и този щат, сметнат, че тези показания не са достатъчно важни, за да се действа въз основа на тях, „Обзървър“ ще отнесе въпроса до по-висш съд — населението на нашия град, като ги обнародва изцяло.

Х.К. Метюз, издател

Нед Бомонт изсумтя иронично и духна дим от пурата си върху тази декларация, но очите му оставаха мрачни.

8

Малко след обяд майката на Пол Медвиг дойде да види Нед Бомонт.

Той я прегърна и я целуна по двете бузи, но тя го отблъсна с престорена строгост.

— Стига, де. Ти си по-лош от териера, който Пол имаше.

— Аз съм отчасти териер — отвърна той, — по бащина линия — и мина зад гърба й, за да й помогне да свали мантото си от тюленова кожа.

Приглаждайки черната си рокля, тя се приближи до леглото и седна на него.

Той метна мантото върху облегалката на един стол и застана пред нея разкрачен, с ръце в джобовете на халата.

Тя го оглеждаше критично.

— Не изглеждаш толкова зле — каза след малко, — макар и не още толкова добре. Как се чувстваш?

— Отлично, кисна тук само заради медицинските сестри.

— И това не ме учудва — каза му тя. — Но не ме зяпай като гладен котарак. Плашиш ме. Седни — и потупа леглото до себе си.

Той седна до нея.

— Пол, изглежда, смята, че си извършил нещо много възвишено и благородно — каза тя, — не зная точно какво, но съм убедена, че ако просто се държеше прилично, нямаше да се насадиш така.

— E-е, майко… — подзе той.

Но мисис Медвиг го прекъсна. Сините й очи, млади като на сина й, пронизваха кестенявите очи на Нед Бомонт.

— Слушай, Нед, нали Пол не е убил оня фукльо? Очите и устата на Нед Бомонт се разтвориха от учудване.

— Не е.

— Така си и мислех — каза старата жена. — Той винаги е бил добро момче, ала чух, че се подхвърляли някакви злобни намеци, а само господ знае какво става в тая политика. Нищо не разбирам.

В очите на Нед Бомонт, впити в костеливото й лице, изумлението беше примесено с ирония.

— Зяпай ме колкото си щеш — каза тя, — но никога не съм могла да проумея какво кроите вие, мъжете, и какво вършите, без да мислите. Много-много преди да се родиш ти, престанах да се опитвам да го проумея.

Той я потупа по рамото и произнесе с възхищение:

— Ти си жена на място, майко.

Мисис Медвиг се дръпна и отново вторачи в него строгите си проницателни очи.

— А щеше ли да ми кажеш, ако Пол действително го беше убил? — запита тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава отде да зная, че не го е убил? Нед Бомонт се засмя.

— Защото — обясни той, — дори и да го беше убил, пак щях да кажа „не“. Но на въпроса ти бих ли ти казал истината, ако беше го убил, щях да отговоря с „да“. — Веселостта изчезна от очите и гласа му. — Той не го е убил, майко. — Усмихна й се. Усмихваше се само с устни, разтегнати между зъбите. — Хубаво би било, ако и някой друг в града освен мен мисли, че не го е убил, а още по-хубаво щеше да бъде, ако този друг беше неговата майка.

9

Един час след като мисис Медвиг си отиде, Нед Бомонт получи пакет с четири книги и визитната картичка на Джанет Хенри. Той тъкмо й пишеше благодарствено писъмце, когато пристигна Джек.

Изпущайки цигарен дим едновременно с думите си, Джек каза:

— Мисля, че имам нещо, но не зная дали ще ти хареса.

Нед Бомонт погледна замислено елегантния младеж и приглади с показалец лявата страна на мустачките си.

— Ако е това, което ти поръчах, много ще ми хареса. — Гласът му бе сух като Джековия. — Седни и разказвай.

Джек седна предпазливо, преметна крак въз крак, сложи шапката си на пода и като погледна най-напред цигарата си, а после Нед Бомонт, каза:

— По всичко личи, че тия неща са писани от дъщерята на Медвиг.

Очите на Нед Бомонт се разшириха за миг. Лицето му загуби отчасти руменината си и дишането му стана неравномерно. Но в гласа му нямаше никаква промяна. — Защо ти се струва така?

От един вътрешен джоб Джек извади два листа, сходни по размер и качество, сгънати по един и същ начин, и ги подаде на Нед Бомонт. Той ги разгъна и видя, че на всеки от тях бяха напечатани с пишеща машина по три въпроса — три едни и същи въпроса на всеки лист.

— Единият е същият, който ти ми даде вчера — каза Джек. — Можеш ли да познаеш кой?

Нед Бомонт бавно поклати глава.

— Няма никаква разлика — обяви Джек. — Аз написах други на Чартър Стрийт, където Тейлър Хенри, държал стая, в която идвала дъщерята на Медвиг — с пишеща машина „Корона“, която намерих там, и на хартия, която също взех оттам. Доколкото е известно, стаята е имала само два ключа. Единият е бил у него, другият — у нея. Тя е ходила там най-малко два пъти след убийството му.

Надвесен навъсено над листовете в ръцете си, Нед Бомонт кимна, без да вдига глава.

Джек запали нова цигара от вече изпушената, стана, отиде до масата, смачка угарката на първата цигара в пепелника там и се върна на мястото си. В лицето и държанието му нямаше нищо, което да показва, че го интересува как ще реагира Нед Бомонт на тази находка.

След още една минута мълчание Нед Бомонт повдигна леко глава и запита:

— Как разбра това?

Джек отмести цигарата в ъгълчето на устата си, където тя се заклати, докато говореше.

— Водих се по сведението на тазсутрешния „Обзървър“ за мястото. От него се е водила и полицията, само че ме беше изпреварила. Но имах късмет: оставеният на пост полицай се оказа мой приятел — Фред Хърли — и срещу десет долара ми позволи да тършувам колкото си искам.

Нед Бомонт тръсна листовете в ръката си така, че зашумоляха.

— Това известно ли е на полицията? — попита той.

Джек повдигна рамене.

— Не съм им казвал. Подпитах Хърли, но той не знаеше нищо сложили го там просто да пази, докато решат какво да правят. Тъй че може да знаят, а може и да не знаят. — И изтърси пепелта от цигарата си на пода. — Мога да проверя.

— Няма нужда. Какво друго научи?

— Нищо друго не съм търсил.

След като погледна бегло непроницаемото лице на мургавия младеж, Нед Бомонт се взря отново в листовете.

— А какво представлява тази квартира?

— На номер 1324 е. Държали стая и баня под името Френч. Хазайката твърди, че до идването на полицията днес тя не знаела кои са в действителност. Може и да е така. В такава къща много-много не се разпитва. Казва, че често идвали там, главно следобед, и че момичето се отбило два пъти през последната седмица, но не била сигурна, понеже човек можел лесно да влезе, без да го забележат.

— А уверена ли е, че е била именно тя? Джек направи уклончив жест.

— Описанието съвпада. — Той помълча, после добави небрежно, изпущайки дим: — От убийството насам тя е единствената, която хазайката е видяла.

Нед Бомонт повдигна глава. Очите му бяха сурови.

— А идвали ли са и други там, при Тейлър? — попита той.

Джек направи отново уклончив жест.

— Хазайката не искаше да говори. Каза само, че не знаела, но от начина, по който го каза, познах, че лъже.

— Не личи ли по вещите в стаята? Джек поклати глава.

— Не. Там няма кой знае колко женски вещи — само едно кимоно, тоалетни принадлежности, пижама и други от тоя род.

— Има ли много негови неща?

— Ами един костюм, чифт обувки, малко бельо, пижама, чорапи и тъй нататък.

— А шапки? Джек се усмихна.

— Нямаше шапки — отговори той.

Нед Бомонт стана и отиде до прозореца. Навън беше почти тъмно. За стъклото се залепиха десетина дъждовни капки и още толкова чукаха тихо по него, докато Нед Бомонт Стоеше там. Той се обърна отново към Джек и произнесе бавно:

— Много ти благодаря, Джек. — Очите му гледаха мрачно, разсеяно лицето на Джек. — Мисля, че скоро ще имам нова работа за теб… може би още тази вечер. Ще ти се обадя по телефона.

Джек каза: „Добре“, стана и излезе.

Нед Бомонт отиде до стенния шкаф, извади костюма си, влезе в банята и се облече. Когато излезе оттам, завари в стаята си една медицинска сестра — висока, възпълна жена с лъскаво бледо лице.

— А, вие сте се облекли! — възкликна тя.

— Да, трябва да изляза.

В смаяното й изражение се прокрадна тревога.

— Не бива, мистър Бомонт — възрази тя. — Нощ е, започва да вали, пък и доктор Тейт ще…

— Знам, знам — каза той нетърпеливо и като я заобиколи, закрачи към вратата.