Леонид Ленч
Бачо Остап (3) (Четири срещи)

Третата…

Пролетта на 1954 година, когато се празнува тристагодишнината от съединяването на Украйна с Русия, се случи студена и ветровита. Кестените по киевските булеварди отдавна трябваше да са запалили пролетните си огньове, но те само тревожно шумоляха от северния вятър и не възнамеряваха да цъфтят.

Ние, руските писатели, пристигнали в Киев за юбилея, изпаднахме в униние: така се бяхме надявали след нашата московска пролет, „ледена, червенокоса“, според думите на Илф, да се насладим на добрата южна топлинка, и на̀ ти сега! — вместо топлина пронизващ вятър и облаци, препуснали по небето.

И внезапно само за една нощ всичко приказно се промени: вятърът утихна, небето се изчисти, лазурът му се окъпа в Днепър и реката блесна синя чак до дъното. Пекна слънце и кестените моментално отвърнаха на щедрата слънчева ласка с щедро цъфтене.

В ранното утро на един от тези чудесни слънчеви дни Павло Михайлович мина да ме вземе от хотела с „таратайката“ си, както я наричаше, и ни поведе с жена ми из Киев.

Дълго обикаляхме града, порадвахме се на новия Крешчатик, на улиците му, украсени с национални орнаменти, и най-накрая се озовахме на Владимирския хълм.

Често съм ходил там през пролетта и всеки път красотата на тези старинни места ме поразява така, сякаш за първи път виждам долу Днепър, син като очите на прекрасната „дивчина“, и плъзналите към него цъфнали градини, бели и розови, и далечната велика равнина на Заднепровието оттатък реката, потънала в нежна теменужена мъгла. Мълчаливо седяхме на една пейка и гледахме надолу. А после някак най-неочаквано започна онзи разговор, по-точно Павло Михайлович ни разказа как отначало бил спасен от гибел по време на етап, а после бил освободен от затвора. За отбелязване е, че Павло Михайлович, влюбен в живота и оптимист по натура, не обичаше да си спомня и да разправя за несгодите си и ми се струва, че точно красотата и ведрината на онази пролетна киевска утрин по някакви незнайни закони на психологическия контраст го настроиха за тези спомени.

Ето как се е запечатало в паметта ми това повествование:

— Кой е добре в лагерите, естествено, спрямо останалите? По-точно, кой „има шанс“, както се казва, да оцелее? Бръснарите и медицинският персонал! А аз съм точно фелдшер по образование. Но отначало и аз много си изпатих, после се понагодих в един северен лагер, карам тихо-кротко, лекувам хората, доколкото мога, и бутам, само броя годините. И си мисля единствено да не ме вдигнат по етапен ред, че никакъв етап не мога да изкарам с моето здраве. И внезапно идва нареждане: затворникът Остап Вишня да се прехвърли по етапен ред от Север в Колима, Далечния Изток, в тамошните лагери. Край, викам си!… И знаете ли кое ме спаси? Началникът на лагера излезе мой стар читател. И на него му беше ясно, че този етап ще ме довърши! И реши поне временно да ме спаси. Престори се на голям формалист. Понеже истинското ми име е Губенко Павел Михайлович, а Вишня ми е псевдоним. Та той остави на мира Павло Михайлович Губенко и намери сред другите затворници някакъв Остап Вишня, як селянин, осъден по време на разкулачването, и го прати по етапен ред вместо мен. Горко му на този друг Остап и друга Вишня, как ли е тръгнал да се гмурка от един етапен затвор в друг! Докато стигне до Колима, докато се усетят онези, сума вода ще изтече! За толкова време колко неща могат да се случат! Всичко стана точно така, както го беше предвидил началникът. Няколко години никой не ме закачи. Може да се каже, че бюрократичният формализъм ме спаси. А толкова фейлетони съм писал срещу него в свободния живот!

Познатата лукава „вишнева“ усмивка цъфна на устните на Павло Михайлович. Запали цигара, умълча се, вгледан в извивките на Днепър долу, после продължи:

— Започна войната, а аз още кисна в този северен лагер! И внезапно идва ново нареждане от НКВД — от Москва. Този път няма как, всичко посочено точно: „Затворникът П. М. Губенко (Остап Вишня) да се препрати в Москва“. И аз, рабът божи, бях докаран с една „катафалка“ и ме тикнаха в Бутирка. На другия ден пак ме качват на „катафалката“ и пак ме карат нанякъде. В ЧК на Лубянка. Тикнаха ме в една обща килия и там ме оставиха! Минава време — месец, два, три, четири… Храната прилична, дори по-хубава и повече, отколкото на другите затворници, другари по килия. На тях им беше съобщено, че „Губенко получава колети от роднини“. А аз знам, че не съществуват никакви колети и че всичко, което става с мен, е доста чудно, но си мълча… защото един от законите на затворническия и лагерния живот гласи: нищо да не те учудва! И аз вися там и не се учудвам! Но по същото време ме сви язвата, ама чак ми идеше да вия като вълк (в подсилената ми дажба се бяха случили някакви консерви, противопоказани за язваджия като мен) и от Лубянка се намерих… в Института по лечебно хранене на професор Певзнер, където бях настанен под чуждо име. Лежа си! Не се учудвам!… Макар че вече девети месец, откак са ме докарали в Москва. Пооправиха ме в института и дойде време за изписване. Един прекрасен ден идва сестрата и казва: „Болният, вървете да се изкъпете, изписваме ви!“. Отивам, изкъпвам се, качвам се на милата „катафалка“ (тя ме чака!) и заминавам за Бутирка. Пристигам, надзирателят вика: „Ей, затворника, на къпане!“. — „Току-що в болницата ме къпаха!“ — „Млък! Марш на къпане, има си ред!“ Отивам, окъпвам се и се прибирам в килията. Изведнъж — друг надзирател: „Затворник Губенко, препращат ви в друг затвор. Вървете да се изкъпете!“. — „Ама днес два пъти вече се къпах — първо в болницата, после тук, няма и два часа…“ — „Прекратете приказките! При препращане в друг затвор се полага къпане. Марш!“ Отивам, изкъпвам се, качвам се на „катафалката“ и заминавам за Лубянка. Там ме приемат, оправят ми книжата и пак: „Сега, Губенко, вървете да се изкъпете!“. — „Ама…“ — „Млък!“ Отивам, изкъпвам се за четвърти път през този ден на хигиената и здравето и когато влизам в единичната си килия, чак скърцам от чистота… Сутринта идва един бръснар, подстригва ме, бръсне ме, дори ме пръска с одеколон. После ме извеждат навън, качват ме на „катафалката“ и ме подкарват нанякъде с конвой. Къде?! Питането забранено, пък и да питаш, няма да ти кажат. По едно време спираме. „Излизай!“ Излизам. Някакъв двор, широка сграда, ниска, непозната. „Върви!“ Вървя с ръце зад гърба, както е редът. Вкарват ме, грешника, в къщата, качваме се на втория ли, на третия ли етаж, минахме с конвоя по дълъг коридор и се намерихме в нещо като чакалня. А там една врата, уплътнена с мушама. Конвоят я отваря: „Върви!“. Влизам и виждам, че е някакъв голям кабинет. На бюрото един с военна униформа. Генералски лампази, къс нос с рогови очила, лицето бледо, уморено.

„Добър ден, Павел Михайлович!“ — казва генералът и ми подава ръка — на мен, затворника!

Стисвам му ръка и от вълнение насмалко да падна.

„Моля, седнете.“

Сядам и го зяпвам, ни жив, ни умрял! — чакам да чуя какво ще ми каже.

Генералът казва: „Павел Михайлович, както знаете, жесток и коварен враг нападна съветската земя. Украйна е цяла в кръв и огън. Всеки щик и военно перо са безценни сега. И в такива времена вие, Остап Вишня! — бездействате! Не му е сега времето да изясняваме чия е вината. Искам направо да ви попитам, а и вие също направо и честно да ми отговорите: ще можете ли да забравите всички обиди и да се влеете в строя на борците против германския фашизъм, за да се борите с нас до края за победата?“.

Казвам му, че моята родина е Съветска Украйна и мой дълг е да се боря за нея срещу врага с всякакво оръжие.

„Не съм и очаквал друг отговор! — казва генералът и отваря едно чекмедже на бюрото. — Ето ви тази справка… Срещу нея в милицията ще получите нов паспорт.“ — Дава ми справката и аз я поемам като насън. „Свободен сте. Починете си, позаякнете и започвайте да действате с вашето оръжие — острото перо на сатирика! Желая ви успех!“

„Катафалката“ ме върна на Лубянка, оттам същия ден ме препратиха в Бутирка, а на сутринта с едно последно къпане ме освободиха. И пеша потеглих по милата слънчева зимна Москва, накъдето ми видят очите. Отивам в хотел „Москва“. „Тук ли живее Рилски, Максим Тадеевич?“ — „Да.“ Качвам се на етажа, дежурната ми казва, че Максим Рилски отишъл някъде. Помолих я да ме пусне в стаята му, казах й, че съм негов стар познат. Цял разтреперан й подавам справката и внезапно виждам как по стълбите се изкачва не друг, а Максим Тадеевич…

Гласът на Павло Михайлович трепна и той се умълча…

В Москва прекарал близо месец, уредил си работите, в милицията получил „чист“ паспорт, изтеглил сумата, която му се била натрупала в Авторско право, и заминал за Раненбург, малко градче в Рязанска област, където по това време била жена му — известната и талантлива артистка от украинския театър Варвара Алексеевна Маслюченко. След арестуването на мъжа й тя била „изселена“ от Украйна, по време на войната едва се уредила да я вземат в трупата на някакъв малък пътуващ театър и започнала чергарски живот. Там, в Раненбург двамата съпрузи посрещнали Новата 1944 година: сварили картофи и пили по чашка „тархун“ — прочута военна водка, подозрително зелена от миризливата тревица „тархун“, прибавяна по това време в заводите „за аромат“.

В Раненбург Павло Михайлович се разболял след всичко преживяно. Точно там полуболният Вишня написал прочутата си „Зенитка“ — военен антифашистки разказ за любимия му герой дядо Свирид и суровата му разправа с окупаторите. Старият, но несломен воин на сатирата съвсем леко и просто влязъл в строя на действащите литературни сили. По страниците на вестници и списания засвяткали лютите му „гуморески“ и фейлетони.

… Докато ни разказва всичко това на пейката на Владимирския хълм, той запали трета цигара. Пръстите му със запалената клечка леко трепереха.

— Върнах се в Киев малко преди първи май хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Хем се радвам, хем сърцето ме боли… Развалини, развалини! Спомням си как ни дадоха с Варвара Алексеевна двустайна квартира. Отиваме там, аз с армейското кожухче, тя с едно дрипаво палтенце. Ни лъжица, ни паница!… Нито какво да е одърче… Стоим и се гледаме, не знаем какво да правим. Чуваме, звъни се. Идва Петрицки, художник, стар приятел. „Какво сте се оклюмали?“ — „Ами на̀, не знаем как да започнем новия живот.“ — „За начало ще трябва да се измие подът!“ И се съблича, навива крачолите, навива ръкавите до лактите. „Поне парцал има ли?“ — „Парцал, да!“ Грабна парцала и като започна!

Павло Михайлович пак се умълча, после посочи с очи цъфналите градини:

— Гледайте каква е красота!… Няма страшно, животът потръгна! А оттук нататък какво ще става! Само да е живот и здраве!…

И като го каза пребледня, сгърчи се от болка, устните му посиняха, ръцете му затършуваха из джобовете за валидол. Тревожно се спогледахме с жена ми.

— Криза — с мъка изрече Павло Михайлович, — няма нищо, сега… не се безпокойте!

Малко поседя така, пое си няколко пъти въздух и отново заразправя за красотата на киевските градини. През първата си пролет тук след затвора и първото лято той купувал от пазара грамадни букети цветя и ги носел у дома. Варвара Алексеевна ги слагала в овъглени тенджери и в снарядни гилзи, които още миришели на барут — нямали вази, а тенджерите и гилзите намирала в развалините срещу тях.

Вечерта му бяхме на гости в новия голям апартамент в дома на писателите. Дойдоха Юрий Лаптев, Степан Олейник, Фьодор Макивчук. Павел Михайлович беше весел, шегуваше се, разказваше разни ловджийски и рибарски истории. Варвара Алексеевна, прочута с гостоприемството си, беше приготвила страхотни хрускави каракуди, препържени и после печени със сметана. Някой, май Лаптев, попита стопанина:

— Вие ли набавихте каракудите, Павло Михайлович?

— Аз я!

— Добре ли кълвеше?

— Чудесно!

Фьодор Макивчук, също запален рибар, го попита с неприкрита завист:

— Че къде кълве толкова добре, Павло Михайлович?

— На пазара! — отвърна Остап Вишня.