Леонид Ленч
Бачо Остап (2) (Четири срещи)

Втората…

През 1948 година „Крокодил“ свика първото общо съвещание на писателите сатирици, хумористи и фейлетонисти от местните вестници.

Съвещанието бе открито в Централния дом на журналиста. Атмосферата беше доста приповдигната, чак тържествена. Нищо чудно — първо общо съвещание на съветските сатирици!

Знаех, че в състава на украинската делегация, доста представителна и многобройна, водена от Ф. Ю. Макивчук, редактор на „Перец“, е включен и Остап Вишня, в началото на войната преждевременно освободен от лагера на Народния комисариат по вътрешните работи, където прекарал дълги години, изпратен като „буржоазен националист“. Много ми се щеше да се запозная с него, но не го виждах нито в президиума, нито в залата. Попитах няколко познати сатирици украинци: „Ами Остап Вишня къде е?“, но всички ми отвръщаха мрачно, уклончиво и неясно. Тогава попитах и Беляев, редактора на „Крокодил“. Той се изчерви, притесни се, после смутено ме хвана за копчето на сакото и каза:

— Вижте какво… Много неприятно се получи… Случайно не е избран в президиума, а той се обидил и изобщо не дойде… Много ви моля, Леонид Сергеевич, вземете една кола и идете с някой от украинците да го вземете от хотела, склонете го да дойде. Недопустимо е съвещанието на сатириците да става без Остап Вишня, след като всички знаят, че Вишня е в Москва!

Стана ми ясно, че това „неприятно“ не е станало случайно, ами явно някой е решил да прояви по-голяма „предпазливост“ поради някогашното репресиране на Остап Вишня, затова при избирането на президиума е останал „забравен“ или „случайно“ е бил пропуснат. Павло Михайлович (това е истинското му име) естествено се е засегнал: той добре е разбирал истинската причина за подобен „пропуск“. И не беше дошъл на откриването на съвещанието не от глупаво писателско славолюбие, ами защото като човек, съвсем наскоро изпитал грубостта и жестокостта на несправедливото наказание, беше станал прекалено лесно раним.

Съгласих се да изпълня тази доста деликатна дипломатическа мисия, възложена ми от Д. Г. Беляев, и с П. А. Лубенски, сътрудник на „Перец“, потеглихме за хотел „Европа“.

Влязохме в голяма стая с шест легла — украинската делегация пребиваваше тук в братско съжителство. Павло Михайлович лежеше на кревата до прозореца облечен, под краката си най-акуратно бе постлал вестник.

Стана при влизането ни и пред мен се изправи не младият интелектуалец с нервно лице от портрета на Сварог, а един „дiдуся“, както се казва в Украйна, румен и с весело присвити умни очи, само че без брада, едроглав, с голямо чело, с разрошена от лежането рядка коса.

Представих се и много развълнувано му казах колко отдавна ми е познато името му и колко отдавна го обичам.

— Че и аз ви обичам! — просто отвърна той и протегна ръце към мен.

Целунахме се и веднага ми стана леко и приятно с него, затова без никаква дипломация му казах, че съм дошъл да го взема, защото цялата сатирична грамада се вълнува и не желае да се съвещава без „бачо Остап“.

Той лукаво се ухили от удоволствие и пак така просто каза:

— Само се умивам и веднага тръгваме!…

Когато Остап Вишня, пременен със син елегантен костюм и с бяла риза, изправен като младеж, се появи в президиума, залата на Дома на журналиста гръмна от аплодисменти, които дълго не затихнаха.

Сатиричната „грамада“ поздрави украинския писател и с ръкоплясканията си изрази и уважението си към него, и любовта си към творчеството му, и съчувствието си към горчивата му съдба.

После, след съвещанието, Павло Михайлович рецитира в Клуба на писателите прочутата си „Зенитка“. По време на другарската писателска вечеря бяхме седнали един до друг, чудесно се разбрахме по много въпроси и се разделихме като приятели…

Един ден от редакцията на „Известия“ ми се обади В. В. Полторацки, редактор от отдела за литература и изкуство, и ме попита дали не бих се нагърбил да напиша за „Известия“ нещо за Вишня.

Отвърнах му, че това за мен не би било нагърбване, а удоволствие.

— Още по-добре! — каза Виктор Василиевич. — Пишете и веднага ще го публикуваме.

Статията ми наистина излезе много скоро. Павло Михайлович останал доволен от писанието ми. Каза ми го, когато се видяхме в Киев. Но то беше вече третата ни среща.