Леонид Ленч
Бачо Остап (1) (Четири срещи)

Първата…

Животът ми така се подреди, че още като ученик, възпитаник на една от най-претенциозните столични гимназии, III петроградска, през лятото на 1917 година се озовах с нашите в Кубан.

Широките кубански простори, знойните багри на Юга, общителността, хуморът, тази сърдечност и природна ведрина на южняците ми се видяха чудесни.

Представата за родния ми град с величествените му гранити, белите нощи и призрачните мъгли доста бързо взе да се изличава от детското ми сърце.

Когато пораснах, аз вече се смятах за южняк — ако не по рождение, то поне по дух.

Хареса ми и езикът на Кубан с неговата украинска лирична напевност: „Коханочка моя!“, „Серденко мое…“, „Кубанската мова“, езикът на кубанските казаци-черноморци, преки потомци на запорожците, преселени тук по нареждане на императрица Екатерина II, явно е по-близък до украинския, отколкото до руския. И дори в говора на казаците кубанци от предпланината, при граничната линия досами терците, също се срещат украинизми…

Малко по малко взех да разбирам „кубинската мова“, а по-късно дори започнах да „балакам“ на нея — не много уверено и доста неправилно, но така или иначе „балаках“ си. Много ми помогна и това, че през двадесетте години бях начинаещ фейлетонист в краснодарския вестник „Красное знамя“ и често пътувах из страната, слушах изказвания на оратори земеделци, жлъчните им препирни по селските събрания, а когато разговарях с местните хора по вестникарските си въпроси, все гледах да си нагодя изговора към техния маниер, за да ме разберат по-добре.

Веднъж бях останал да нощувам в едно от казашките селища, забравил съм кое, някъде към Новоросийск, в къщата на един възрастен учител от тамошното училище. Направи ми впечатление, че стопанинът освен „Правда“ и „Красное знамя“ получава и един харковски вестник на украински.

Той забеляза любопитния ми поглед и ми каза:

— Тук публикува Остап Вишня!

— Кой е този Остап Вишня? — попитах аз.

Учителят ме погледна с укор и измърмори, че било срамота млад сатирик да не е чувал за Остап Вишня, чиито фейлетони били „пронизани от златната жила на народния гумор“.

После ми донесе един куп вестници и една свещ — тази нощ по неизвестни причини селището бе замръкнало без ток — и излезе, все още недоволен и сърдит с думите:

— А четете сега, дори да не разберете всичко, поне ще усетите духа.

Една след друга изчетох „гумореските“ и фейлетоните на Вишня, докато не догоря свещта, потънал в наслада от златния блясък на чисто народния му „гумор“ и смайващата музикалност. Дори за мен, който съвсем слабо, съвсем повърхностно знаех украински език, тези миниатюри звучаха като малки стихотворения в проза и ме слисваха с вътрешната си ритмичност, с езиковата си пластика.

Повечето от фейлетоните бяха написани точно по канона, явно авторът добре познаваше перото на Чехов и на сатириконците, на Марк Твен и на Джером, обаче интонационното построение, характерът на хумора му — лукав и убийствено мек — си бяха негови, национални, дълбоко народни и самобитни.

И докато четях, се сещах за старите казаци, разказите им, приказката им, хитрите усмивки.

По-късно ми попадна едно малко синьо книжле с разкази и фейлетони от Остап Вишня, преведени на руски. Беше издадено в Ленинград като приложение на списание „Бегемот“. На корицата имаше портрет на писателя от художника Сварог и на мен ми допадна нервното, младо, интелигентно лице на украинския сатирик.

По него време харесвах изящните по форма фейлетони на Махиал Колцов, взривоопасни от гърмящата смес на тънката му ирония, тачех и белетристичната сериозност на Александър Зорич. Но веднага редом с Колцов и Зорич твърдо поставих и Остап Вишня.

За мен общото у тримата беше фактът, че бяха големи писатели, посветили таланта си на вестника, и то на фейлетона, като най-боеви, но наред с това и най-литературен — за времето — жанр сред всички видове вестникарско творчество.