Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (9)

Глава 9

— Можеше да покажеш поне малко съчувствие към човека. — Пийбоди уви шала около врата си, когато излязоха отново на улицата.

— Ще дадем копието от записите от телефонния му секретар на няколко яки момчета в униформа, те ще почукат на някои врати и ще отправят няколко строги предупреждения. Засега, това е всичко, което можем да направим по въпроса. Връщаме се в Централата. Искам веднага да се консултирам с Майра, а ти ще докладваш новите данни на командира.

— Аз? — Гласът на Пийбоди се извиси до писък. — Сама? Само аз?

— Очаквам и командир Уитни да присъства, щом ще му докладваш.

— Но ти съобщаваш най-новата информация.

— Днес ти ще го направиш. Той ще иска да организира пресконференция с медиите — добави Ив, когато се качи в колата. — Опитай се да го разубедиш.

— О, Боже мой!

— Двайсет и четири часа. Убеди го да изчака — допълни Ив, вливайки се в движението, а Пийбоди седеше бледа и безмълвна до нея.

Майра беше главен специалист по съставяне на психологически портрети, прикрепен към Централното управление на Нюйоркската полиция. Нейните консултации се радваха на голямо търсене, ето защо искането на Ив, да се посъветва с докторката, без предварителна уговорка, беше все едно да се опитва да промуши конец през иглено ухо, в което вече имаше друг вдянат.

Когато завърши битката си със секретарката на Майра, Ив имаше главоболие, но бе получила своите десет минути.

— Трябва да й дадеш камшик и вериги — изкоментира Ив, когато влезе в кабинета на Майра. — Не, че са й необходими.

— Ти винаги успяваш да се промъкнеш покрай нея. Седни.

— Не, благодаря, аз набързо.

Майра се настани зад бюрото си. Тя беше елегантна, красива жена, която обожаваше хубавите костюми. Днес беше с наситеночервен, в допълнение към него, носеше перли.

— Свързано е с „Номер дванайсет“ — започна Майра. — Две убийства, с разлика почти от сто години между тях. Ти рядко идваш да се консултираш по рутинни въпроси. Боби Брей.

— И ти ли? Хората произнасят името й, сякаш е божество.

— Така ли? — Майра се облегна назад в стола си, сините й очи искряха весело. — Всъщност баба ми е слушала нейни изпълнения на „Номер дванайсет“ в началото на седемдесетте години на миналия век. Твърдеше, че за да влезе, е трябвало да спи с бияча на клуба. Баба ми беше невероятна жена.

— Хм.

— И родителите ми са нейни големи фенове, така че съм израснала слушайки този глас, тази музика. Потвърдено ли е вече? Това нейните останки ли са?

— Тази сутрин съдебномедицинският скулптор на лабораторията заложи всичките си пари, че това е така. Имам изображение на лицето, което реконструира по черепа. Изглежда като Брей.

— Може ли да видя?

— В моите файлове е. — Ив даде на Майра кодовете за компютъра си, след това се премести, така че да може да вижда изображението, появило се на екрана.

Прекрасното, трагично лице, с дълбоко разположени очи и пълни, нацупени устни, излъчваше едновременно младост и тревожност.

— Да — промърмори Майра. — Със сигурност изглежда като нея. Толкова тъжна и похабена, въпреки възрастта си.

— Да живееш на наркотици, алкохол и секс, винаги те кара да изглеждаш тъжен и похабен.

— Предполагам, че е така. Ти съвсем не й съчувстваш?

Ив разбра, че е трябвало да очаква този въпрос от Майра. Чувствата винаги бяха на първо място в този кабинет.

— Съчувствам на всеки, който получава куршум в главата, и след това тялото му е зазидано в стена. Затова тя заслужава справедливост, която не са й дали ченгетата, затворили си очите за това престъпление. Но тя сама е избрала начина си на живот, довел я до този момент. Но затова, че изглежда тъжна и похабена на двайсет и няколко години? Не, не мога да кажа, че й съчувствам за това.

— Различна епоха — каза Майра, изучавайки Ив, която съсредоточено се взираше в изображението на екрана. — Баба ми винаги казваше, че трябва да си бил там. Съмнявам се, че Боби би разбрала теб и избора, който си направила по-добре, отколкото ти разбираш нея. — Майра посегна и изключи екрана. — Има ли и друго, което да докаже идентичността й?

— На останките, които открихме, има следи от счупване на лявата пищялна кост, което съответства с документирана контузия в детството на Брей. Взехме ДНК проба от неин роднина и я изпратихме в лабораторията за сравнение с ДНК-то, извлечено от останките й. Те трябва да съвпаднат.

— Ужасна загуба. Погубен е бил такъв талант.

— Тя не е живяла благоразумен живот, както ти би го нарекла.

— Най-интересните хора рядко го правят. — Майра наклони глава на една страна. — Ти, определено, не го правиш.

— Такава ми е работата. Но тя просто се е напивала и е спала, с който й попадне, ето това мога да кажа.

Майра повдигна вежди.

— Не само, че не й съчувстваш, но мисля, че и нямаше да я харесаш, ако се познавахте.

— Не мога да си представя, че бихме имали нещо общо, но не това е проблемът. Тя има дете.

— Какво? Никога не съм чувала за това.

— Пазела го е в тайна. Най-вероятно е от Хоп Хопкинс, макар да е възможно, да е залитала и встрани. Във всеки случай, когато е изчезнала, е родила дете и го е оставила на майка си. Изпратила е пари, така че семейството да може да се премести да живее на друго място, а майка й е признала детето, като свое собствено.

— А ти смяташ, че това е неправилно във всяко едно отношение.

По лицето на Ив мина сянка на раздразнение.

— Работата не е в това. Момичето случайно е научило за своя произход от писмата на Брей, които тя е писала, както се твърди, до вкъщи. Предполага се, че те са писани малко преди смъртта й. В тях се казвало, че възнамерява да се изчисти от наркотиците — отново! — и да се върне за детето си. Това са слухове. Дъщерята го е разказала на двете си деца. Предполага се, че тези писма и други предмети са били продадени преди няколко години от самия Радклиф С. Хопкинс.

— Връзки във връзките. И ти считаш, че това е мотивът?

— Знаеш ли как е бил убит Хопкинс?

— И стените говорят вече за това. Жестоко, необичайно, лично — и в същото време чисто.

— Да. — Ив винаги изпитваше удовлетворение, когато предположенията й се потвърждаваха. — Последният изстрел. Ето какво е направил за нея. Това показва контрол, изпълнен план, дори ярост.

— Нека да видим, дали съм те разбрала правилно. Подозираш, че потомък на Боби Брей е убил потомък на Хопкинс, за да отмъсти за убийството й?

— Точно така, именно това мисля. Според внучката на Брей, убийството, изоставянето, манията са подкопали здравето на майка й. Серия от нервни сривове.

— Подозираш внучката?

— Не, тя има алиби. Тя има две деца, но няма доказателства, че те са били в Ню Йорк по време на убийството.

— Кой друг остава?

— Имала е и внук. Но според записите в архивите, той е бил убит по време на Градските войни.

— Имал ли е деца?

— Няма данни за такива. Бил е доста млад, само на седемнайсет. Излъгал е за възрастта си, когато се е записвал доброволец — много хора са го правили тогава. Странното е, че според записите, той е бил убит тук, в Ню Йорк.

Присвивайки устни, Майра се замисли.

— Тъй като ти си една от най-прагматичните жени, които познавам, ми е трудно да повярвам, че имаш теория за това как един призрак е убил твоята жертва, за да отмъсти за друг призрак.

— Човек от плът и кръв е натиснал спусъка. Дадох на Янси снимката от военното досие на внука. Градските войни са били смутно време, и особено последните месеци от тях, тук, в Ню Йорк. Не би било трудно, нали, за един млад човек, който веднъж е излъгал за възрастта си, за да се запише за доброволец, да подхвърли военната си карта върху обезобразено тяло и да изчезне? Войната никога не е това, което си мислиш, че ще бъде. В нея няма нищо героично и приключенско. Той може да е дезертирал.

— Психично заболяване в семейството — и от двете страни — ужасите на войната, вината за неизпълнен дълг. Това би го направило изключително опасен. Твоят убиец е целенасочен, движи се твърдо към целта си, има познания за огнестрелните оръжия. Говори се, че жертвата е простреляна девет пъти — самото оръжие е символ — и не е имало заблудени куршуми, намерени на местопрестъплението.

— Уцелил е девет от девет, така че трябва да е имал известни познания за пистолетите, или наистина добър късмет. Освен това, той е трябвало да презареди за деветия изстрел.

— Хм. Другите изстрели са били от гняв, който не е могъл да контролира. Последният е бил подпис. Той осъществява това, което е искал да направи. Може да има и повече, разбира се, но той има своето „око за око“, а и обектът на неговата мания отново е пред очите на всички.

— Да — кимна Ив. — Мисля, че има значение.

— Сега, когато останките на Боби са намерени и идентифицирани, и убиецът й е идентифициран — поне в медиите — той е изпълнил задължението си. Ако убиецът е внукът — или свързан с внука, макар и да е умрял в Градските войни, то със сигурност е възможно да създаде дете на 17 години — той или тя знае как да остане незабележим.

— И най-вече, как да продължава да стои в сянка — добави Ив.

— Много е вероятно. Не вярвам, че убиецът ще търси светлините на прожекторите. Той не се нуждае от признание. Той ще се върне към рутината на ежедневието си и по същество ще изчезне отново.

— Мисля, че знам къде да го намеря.

 

 

— Янси е свършил добра работа. — Ив държеше две снимки на Джон Мейси — от младежките му години и в зряла възраст — една до друга.

— Да, така е — съгласи се Рурк. — Както и ти, лейтенант. Съмнявам се, че бих могъл да погледна момчето и да видя мъжа.

— Тук става въпрос за наследство. В семейството на Брей всички са червенокоси. Баща й, дъщеря й. Внукът й.

— И работата на Янси показва, че той е жив и се намира в Ню Йорк.

— Да. Но дори и с това, нямам нищо друго, освен предположения и теории. Никакво доказателство, което да свързва заподозрения с престъплението.

— Ти приключи случай на убийство, станало десетилетия преди да се родиш — напомни й Рурк. — Сега си алчна.

— Текущият ми заподозрян свърши голяма част от работата там. Откри тялото, изкопа го, заведе ме до него. Всичко останало беше работа на лабораторията и подготвителна работа. Тъй като извършителят на това престъпление отдавна е мъртъв, не остава нищо друго, освен делото да се прати в архив и да се направи официално изявление.

— Но теб това не те удовлетворява.

— Не и когато някой убива невинен човек, опитвайки се да отмъсти на убиеца, и си мисли, че с това изравнява нещата. И си играе игрички с мен. Затова, сега е наш ред да си поиграем. — Ив се размърда в седалката на лимузината. Чувстваше се нелепо, пътувайки в тази голяма черна машина.

Но никой не би очаквал Рурк да се вози в метрото или да използва обществения високоскоростен транспорт. Демонстрацията на лукс бе част от играта.

— Не мога да ти сложа подслушвателно устройство — добави Ив. — Никога няма да получа заповед за подслушване, с това, което имам. Знаеш какво да кажеш, нали? Как да го изиграеш?

— Лейтенант, имай ми малко вяра.

— Имам ти. Добре — допълни тя, навеждайки се леко, за да погледне през прозореца, когато лимузината се плъзна до бордюра. — Време е за шоу. Ще обикалям наоколо в това нещо, и ще внимавам останалата част от тази малка игра да върви по план.

— Един въпрос. Сигурна ли си, че заподозреният ще изиграе своята роля в тази твоя малка игра?

— Няма нищо сигурно, но имам много добри шансове за това. Манията е много силна мотивация. Убиецът е обсебен от Брей и „Номер дванайсет“ — и има чувство за театралност при това. Друга наследствена черта, бих казала. Ние ще пуснем стръвта, а той ще я захапе.

— Ще направя всичко възможно, за да я пусна по най-примамливия начин.

— Късмет.

— Дай ми целувка.

— Така каза и снощи, и виж какво стана. — Но го целуна бързо. Когато той се измъкна от лимузината, тя извади линка си, за да провери останалите участници в играта.

 

 

Рурк влезе в „Минало“ с вид на човек с много пари и склонност да ги харчи, както му харесва. Той поздрави Мейв с непринудена усмивка и топло ръкостискане.

— Госпожица Бюканън? Благодаря ви, че отворихте само заради мен този следобед. Е, то е почти вечер, нали?

— Радваме се да ви услужим. Баща ми ще дойде след малко. Бихте ли желали чаша вино? Имам бутилка много хубаво „Каберне“.

— С удоволствие. Срещал съм се с баща ви, макар че това беше преди три-четири години, мисля, когато направихме някоя и друга бизнес сделка.

— По това време бях в колеж. Той спомена, че сте купили чудесен грузински бюфет и сервиз от китайски порцелан, наред с други неща.

— Баща ви има отлична памет.

— Той никога не забравя нищо. — Тя му поднесе чашата с вино, което му бе наляла, а след това посочи към сребърен поднос с плодове и сирена. — Искате ли да седнете? Ако предпочитате да разгледате, мога да ви покажа къде се намират най-интересните ни неща, или да ви покажа това, което искате да видите. Баща ми намери предмета, за който питахте. Той иска да се увери, че е в добро състояние, преди да ви го покаже.

— Тогава просто ще изчакам, ако вие ми правите компания. — Рурк седна в едно кресло и погледна към портрета на Боби, на отсрещната стена. — Всъщност Боби Брей е тази, която ме накара да дойда тук.

— О? Винаги има интерес към нея и нейните вещи, но в последните дни това се превърна в истерия.

— Мога да си представя. — Докато говореше, той стана и приближи към черно-белите фотографии, за които му бе говорила Ив. И двете, както му бе споменала, бяха на пустинни пейзажи. — Точно както мога да си представя, че този интерес няма да стихне скоро — продължи той. — Особено, като се има предвид шумотевицата, която ще се вдигне, когато случаят бъде окончателно решен.

За миг ръцете на Мейв застинаха.

— Това сигурно ли е?

— Имам вътрешен източник, както може би знаете. Да, сигурно е. Тя е била намерена, след всичките тези години. И доказателствата сочат, че Хопкинс е бил този, който е скрил тялото.

— Това е ужасно. Аз… Татко. — Тя се изправи, когато Бюканън влезе в магазина. Той носеше кадифена кутия. — Помниш ли Рурк?

— Разбира се. Радвам се да ви видя отново. — Те си стиснаха ръцете и седнаха. — Ситуацията беше доста неприятна, когато бяхте тук наскоро със съпругата си.

— Да. Ужасна. Точно казвах на дъщеря ви, че е потвърдена самоличността на останките, намерени на „Номер дванайсет“, както и, че са открити отпечатъци на Хопкинс — първия — върху няколко от тухлите, от вътрешната страна на стената.

— Значи няма никакво съмнение повече.

— Съвсем не е чудно, че той е полудял и се е заключил в тази сграда, знаейки какво е направил и, че тя е там, зад тази стена, където я е сложил. Нещо като „Издайническото сърце“ на Едгар Алън По. — Продължавайки разговора, Рурк се облегна назад, с питието си. — И все пак, това е много интересно, нали? Времето и разстоянието са склонни да дават такова очарование на бруталността. Всички говорят само за това. И аз съм тук по същата причина. Е, къде е огърлицата?

— О, да. Да. — Бюканън отвори кутията и отметна парчетата кадифе, които покриваха бижуто. — Очарователна е, нали? Всички тези малки перли са нанизани на ръка. Не мога да докажа, че Боби я е направила сама, макар така да разказва историята. Но тя е носела тази огърлица по време на церемонията Грами, а след това я е дала на една от нейното обкръжение. Успях да я придобия едва през миналата година.

— Много е хубава. — Рурк вдигна огърлицата от няколко реда. Перлите бяха в различни размери, форми, цветове, и нанизани по начин, който показваше, че майсторът е имал талант. — Мисля, че на Ив ще й хареса. За спомен от Боби, тъй като тя е човекът, който в крайна сметка успя да раздаде справедливост.

— Наистина ли? — Без да вдига поглед, едва-едва промърмори Мейв. — След толкова време?

— За моето ченге справедливостта върви ръка за ръка с истината. Тя няма да позволи истината да бъде зазидана, както е била Боби. — Той отново вдигна огърлицата. — Надявам се да мога да я заведа на кратка тропическа почивка, а подобно нещо ще върви на тропиците, нали?

— След това време в Ню Йорк? — възкликна със смях Мейв, и вдигна поглед. — В тропиците подхожда всичко.

— С нашите графици е трудно да се измъкнем. Но се надявам, че можем да намерим един малък прозорец. Макар че с това, което са открили днес, може да отнеме малко повече време.

— Открили са нещо друго? — попита Бюканън.

— Мхм. Нещо за банков сейф, писма и такива работи. И изглежда, че Хопкинс старши е водил някакви записки по време на своето отшелничество. Моята съпруга каза, че той споменава за тайник на „Номер дванайсет“, който също бил зазидал. Хопкинс трябва да е бил много зает в онези дни. Сега го търсят, но сградата е достатъчно голяма. Може да отнеме дни.

— Тайник? — пророни Мейв, едва поемайки си въздух. — Интересно какво има в него.

— Още истини. — Сега гласът на Бюканън беше напрегнат.

— Или брътвежите на един луд, който вече е убил?

— Може би и двете — предложи Рурк. — Знам, че съпругата ми се надява да намери нещо, което да я доведе до убиеца на Рад Хопкинс. Тя търси истината и справедливостта и за него. — Сложи огърлицата върху кадифето. — Проявявам голям интерес към това произведение. — Рурк отпи от виното си. — Да се договорим за цената.