Нора Робъртс
Преследвана в смъртта (2)

Глава 2

— Това е тя. Трябва да е тя.

— Мъртвата съпруга на дядото на нашата жертва? — Ив шофираше през лапавицата, от местопрестъплението към дома на жертвата.

— Или любовница. Не съм съвсем сигурна, че са били женени. Трябва да проверим — добави Пийбоди и си записа нещо в своя бележник. — Но ето какво най-вероятно се е случило: Хопкинс-старши убива Боби, след което зазижда трупа й в стената на апартамента, в който е живял над клуба.

— И ченгетата по онова време не са забелязали новата тухлена стена в жилището?

— Може би не са търсили особено старателно. Хопкинс е имал много пари и изобилие от незаконни вещества. А и много връзки, може би някои от приятелите му по високите етажи не са искали информацията да се оповестява публично.

— Подкупил е разследващите. — Независимо кога се бе случило това — преди 85 години или вчера — на Ив й призляваше от продажни ченгета. Но… — Не е невъзможно — трябваше да признае. — Ако това е липсващата съпруга, или любовница, то най-вероятно не е била обявена за изчезнала, докато той не е почистил всичко. Тогава имаме подкуп, или класическия шантаж по отношение на разследващите, и Хопкинс излиза чист от случая.

— Изглежда се е побъркал. Господи, Далас, всъщност той се е заключил там, в онова място, в продължение на повече от десет години, с трупа зад стената.

— Може би. Но нека скелета бъде изследван и идентифициран, преди да се заемем с този въпрос. Момчетата от криминалната направо ще се разплачат от радост над тези кости. И докато те се забавляват, ние имаме неразрешен случай от този век.

— Но ти е любопитно, нали? Трябва да се чудиш, дали наистина сме открили Боби Брей. И клипсовете за коса. Много е странно, не е ли така?

— Няма нищо странно, че убиецът ги е подхвърлил. Искал е да намерим скелета, това е очевидно. Така че, като съберем отделните части, скелета и нашата жертва са свързани, поне в съзнанието на убиеца. Какво имаме за Хопкинс досега?

— В момента на смъртта жертвата е била на 62. Три брака, три развода. Едно дете — син от втория брак. — Пийбоди погледна в бележника си. — Непрекъснато е сновял между Ню Йорк и Ню Лос Анджелис, с няколко кратки пребивавания в Европа. Работил е в развлекателната индустрия, но нищо съществено. Изглежда не е имал усета на дядо си. Родителите му загиват при катастрофа с частния им самолет, преди 25 години. Няма други роднини. — Пийбоди бързо прегледа данните. — Родът Хопкинс не се отличава с дълголетие и плодовитост. Това е в резултат на проклятието.

— Това е в резултат на практикуването на безопасен секс и на отвратителен късмет — поправи я Ив. — Какво друго имаме?

— Може би все нещо ще те заинтересува — продължи Пийбоди. — Хопкинс номер две е бил женен четири пъти. Четири! Един жив син — или все още жив, засега. Имал е дъщеря, от друг брак, която се е удавила, когато е била тийнейджър, и още един син — от друг брак, който се е обесил на 23. Всичко това е един вид лош късмет, който, според мен, се дължи на проклятието.

— Не мисля, че тези данни са съществени. Дай ми нещо за нашата жертва.

— Добре. Добре. Рад Хопкинс е пропилял голяма част от богатството, което баща му успява да възстанови, както и наследството на майка си, която е била дама от хайлайфа, със синя кръв. Има няколко тъмни петна в биографията си: незаконни наркотици, изнудване, сенчест бизнес. Няма арести. О, не притежава лиценз за огнестрелно оръжие.

— Къде са бившите съпруги?

— Номер едно се намира в Ню Лос Анджелис, актриса в нискобюджетни филми. Е, всъщност филмите са по-лоши от второразредните. Номер три е в Европа, омъжена за някакъв дребен английски аристократ. Но номер две е тук, в Ню Йорк. Фани Джил — танцов инструктор. Има син — Клиф Джил Хопкинс, макар че на 21 той законно се е отказал от тази фамилия. Двамата заедно притежават танцово студио.

— Ню Йорк е място, където лесно можеш да попаднеш, и от където лесно можеш да избягаш. Ще ги проверим. Бизнес партньори?

— В момента нито един. Преди е имало много — идвали са и са си отивали. Но той е единствен собственик на „Номер дванайсет Продакшън“, която има същия адрес като резиденцията му. Купил е сградата, в която умира по време на търг преди около шест месеца.

— Не е много свършената там работа за шест месеца.

— Свързах се със строителната фирма, чието име е упоменато в разрешителното за строеж. Собственикът ми каза, че прекратили работата три седмици, след началото. Говори се, че Хопкинс свършил парите и започнал да търси спонсори. Каза ми още, че преди няколко дни имал разговор с жертвата, която поискала работата да започне отново.

— Може би е намерил малко пари или е завъртял някаква сделка. — Ив имаше късмет да намери свободно място за паркиране на улицата, на половин пресечка от дома на Хопкинс.

— Прилично жилище — отбеляза Ив. — Елегантен старинен часовник, дизайнерски портфейл, скъпи обувки. Не изглежда да е имал финансови проблеми.

Тя показа значката си на портиера.

— Хопкинс — каза, — Радклиф С.

— Ще се обадя и ще му предам, че искате да говорите с него.

— Не си правете труда. Той е в моргата. Кога го видяхте за последен път?

— Мъртъв? — Портиерът, не висок, набит мъж от смесена раса, около четиридесетте, се втренчи в Ив с отворена уста. — Господин Хопкинс е мъртъв? Нещастен случай?

— Да, мъртъв е. Не, не е нещастен случай. Кога за последен път го видяхте?

— Вчера. Излезе около 12:30 след обяд и се върна към 2. Смяната ми е до 4 часа. Моят колега си отива в полунощ. От полунощ до осем сутринта няма портиер.

— Някой да е идвал да го види?

— Никой, докато бях на смяна. Сградата се охранява. За асансьорите е необходим код за достъп. Апартаментът на господин Хопкинс е на шестия етаж. — Портиерът поклати глава и разтри врата си с ръка, облечена в ръкавица. — Мъртъв. Просто не мога да повярвам.

— Той сам ли живее?

— Да, сам.

— Често ли се забавлява?

— От време на време.

— Нощни развлечения? Хайде, Клийв — подкани го Ив, поглеждайки месинговата табелка с името му. — Човекът е мъртъв.

— От време на време — повтори той и изду бузи. — Той, ъъъ, обичаше разнообразието, така че не мога да кажа, че имаше специална дама. Освен това, харесваше младичките.

— Колко млади?

— В средата на двадесетте най-вече, по мое мнение. Не съм забелязал някой да го посещава през последните няколко седмици. Излизаше почти всеки ден. Срещи, предполагам, по повод клуба, който се готви да отвори. Готвеше да отвори.

— Добре, достатъчно. Качваме се горе.

— Ще набера кода за асансьора. — Клийв задържа вратата, докато влязат, след това отиде до първия от двата асансьора. Мушна собствената си ключ карта в процепа и набра кода. — Съжалявам да чуя за господин Хопкинс — каза той, докато вратите се отваряха. — Никога не ми е създавал проблеми.

— Не лоша епитафия — реши Ив, когато асансьорът потегли към шестия етаж.

Апартаментът беше на едно ниво, но просторен. Може би, защото нямаше почти никакви мебели. В хола беше разположен стол за спане, обърнат към екран на стената. Имаше огромно количество електроника, от най-висок клас, и множество кутии с развлекателни дискове. Като цяло, помещението представляваше отворено пространство, отделено от спалнята със стена от цветни стъкла.

— Имало е картини по стените — отбеляза Ив. — Можеш да видиш квадратите и правоъгълниците от по-тъмна боя, където са били закачени. Вероятно ги е продал, за да получи малко капитал за своя проект.

Втората спалня беше устроена като офис и оглеждайки неговото състояние, Ив не можеше да каже, че Хопкинс е бил подреден и организиран бизнесмен. Бюрото беше отрупано с небрежно надраскани записки, скици, кубчета с паметни бележки, чаши за кафе и чинии. Паметта на настолния линк бе пълна с лъстиви разговори на жертвата, която хвалеше своя проект пред потенциални спонсори или организиране на срещи, на които, както предположи Ив, беше правил същото.

— Нека електронния отдел провери всички данни и съобщения. — Детективите от електронния отдел бяха в състояние да се справят по-бързо и по-ефективно със съобщенията и данните от нея. — Не изглежда да се забавлявал много напоследък, което съвпада с твърдението на портиера. Никакви лични съобщения на домашния му линк. Всичко свързано само с пари.

Ив обиколи апартамента. Човекът не беше живял тук, по-скоро бе съществувал. Беше разпродавал имуществото си, за да събере капитал.

— Мотивът за убийството не е свързан само с пари, все пак. Той почти не ги е имал. Мотивът е на емоционална основа. Нещо лично. Убива го там, където са скрити пожълтелите кости на предишната жертва. Умишлено. Сградата е била продадена на търг преди шест месеца? Частен или публичен?

— Мога да проверя — започна Пийбоди.

— Аз имам по-бърз източник.

Струваше й се, че човекът, за когото бе омъжена, винаги беше на път или се връщаше от някаква среща. Но пък това, като че ли му харесваше. Имаше ги всякакви.

Когато лицето му изпълни екрана на видео линка й, Ив леко забави крачка и си помисли: мой.

— Бърз въпрос — започна тя. — „Номер дванайсет“. Всички подробности за търга му?

Тъмните вежди се повдигнаха над наситено сините му очи.

— Купен за една песен, която най-вероятно скоро ще се окаже погребална. Или вече се е случило? — попита Рурк.

— Много си бърз. Да, сегашният собственик е в моргата. Купил го е на безценица?

— Предишните собственици го пуснаха на пазара преди няколко години, а след последния пожар, преди няколко месеца, го обявиха на публичен търг.

— Пожар?

— Имало е няколко. Възникнали без видима причина — добави той, а ирландския ритъм прозвуча в гласа му. — Хопкинс, нали? Потомък на скандална слава? Как е бил убит?

— Девет милиметров „Смит и Уестън“.

На необикновеното му лице се изписа изненада.

— Гледай ти! Не е ли интересно? Предполагам, че оръжието е у теб.

— Да, у мен е. Повече подробности по-късно. Ти знаеш за този търг, нали?

— Да. Беше широко разгласен в продължение на няколко седмици. Сграда с подобна история е източник на незабавен медиен интерес.

— Да, и аз така си помислих. Ако това е такава изгодна сделка, то защо не си го купил, за да го прибавиш към твоята Мега-Монополи дъска?

— Духове. Проклятия.

— Да бе, точно така! — изсмя се Ив, но Рурк продължи да я гледа сериозно от екрана. — Добре, благодаря. Ще се видим по-късно.

— Непременно.

— Не може ли просто да го слушаш? — Пийбоди въздъхна. — Искам да кажа, не може ли просто да затвориш очи и да слушаш?

— Вземи се в ръце, Пийбоди. Убиецът на Хопкинс трябва да е знаел, че сградата е обявена за продажба. Може би е наддавал за нея, а може би не. Той не действа при предишните собственици, а изчаква Хопкинс. И все пак, това е лично. Примамва го, убива го, оставя оръжието и клипсовете за коса, заедно със скелета зад тухлената стена. Прави изявление.

Пийбоди въздъхна тежко.

— Това място не е най-добрият начин да се направи изявление, лично или някакво друго.

— Така или иначе ще го проверим. После отиваме на танци.

 

 

Школата за танци на Джил се намираше на третия етаж на невисока сграда, построена след Градските войни, в Уест Сайт. Собствениците можеха да се похвалят с голяма зала с огледална стена, станок, купчина столове и декоративна преграда, която отделяше малко писалище от общото помещение.

Пространството бе наситено с миризма на пот, до голяма степен прикрита от аромата на цветя от освежителя за въздух.

Фани Джил беше слаба като змиорка, с грубо, мнително лице и много светла руса коса, вързана с червено шалче. Изпитото й лице стана още по-сурово, когато настани кльощавия си задник зад бюрото.

— Значи така, някой е убил мръсното копеле. Кога е погребението? Имам червена рокля, която пазя за специални случаи.

— Никакво уважение ли нямате, госпожо Джил?

— О, съвсем никакво, скъпа. Виждате ли моето момче там? — Тя посочи с брадичка към паравана. От другата страна, един мъж в еластичен екип, без ръкави, отмерваше времето и стъпките на група непохватни, неугледни на вид балерини. — То е единственото свястно нещо, което съм получила от Рад „Нищожеството“. Бях на двайсет и две години, свежа и неопетнена като върха на айсберг. — Тя дори не въздъхна, а изсумтя, сякаш да покаже, че тези младежки, безгрижни години отдавна са отминали. — Бях влюбена в него. Имаше чар, това копеле, имаше маниери. Омъжих се, забременях. Имах малко пари, около двайсет хиляди. Той ги взе, инвестира ги. — Устните й се свиха в тънка, червена черта. — Пропиля ги до последния долар. Непрекъснато въртеше някакви тъмни сделки, целеше се все на високо. Да, ама, не! Освен това, ми изневеряваше. Но аз останах почти десет години, защото исках моето момче да има баща. Но накрая реших, че по-добре без баща, отколкото едно отвратително нищожество. Разведох се с него — наех адвокат, шибана акула — простете за езика.

— Няма проблем. Ченгетата слушат подобни думи, също като адвокатите, през цялото време.

Фани се изсмя, после сякаш се отпусна.

— Не беше много онова, което имахме да делим, но аз си получих моя дял. Достатъчно, за да стартирам това място. И знаете ли, този кучи син се опита да вземе заем от мен!? Разбира се, той го нарече бизнес инвестиция. Само преди няколко месеца. Така и не се промени.

— Бяха ли, тези бизнес инвестиции свързани с „Номер дванайсет“?

— Да, точно така. Като че ли имам нещо общо с това място — или с Рад.

— Може ли да ни кажете, къде бяхте снощи, госпожо Джил? Да речем, от полунощ до три часа?

— В леглото, спях. Първият ми урок започва в седем сутринта. — Тя изсумтя, изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото обидена, че я подозираха в убийство. — Хей, ако бях искала да убия Рад, щях да го направя преди двайсет години. Ще разпитате и моето момче, нали?

— Такава е практиката.

Фани кимна.

— Аз спя сама, но той — не.

 

 

— Мъртъв? Убит? — Клиф свали кърпата, която бе използвал да подсуши влажното си лице. — Как? Кога?

— Рано тази сутрин. Как, все още е поверително за момента. Може ли да ни кажете къде бяхте между полунощ и три.

— Прибрахме се у дома около един. Бяхме навън с приятели. Ъмм, дайте ми секунда… — Той взе бутилка с вода, вторачи се в нея, после пи. Беше добре сложен тридесетгодишен мъж, с къдрава руса коса, вързана на опашка, която стигаше до средата на гърба му. — Ларс Гавин, ние живеем заедно. Срещнахме се с някои приятели в Ахил. Това е клуб в горната част на града — далеч от центъра. Легнахме да спим, веднага след като се прибрахме у дома, а сутринта станах около седем, седем и половина. Извинявайте, но искам да седна.

— Нужни са ни имена и информация за връзка с хората, с които сте били, както и номера, на който можем да се свържем с вашия партньор.

— Да, разбира се. Добре. Как? Как се е случило? — Той погледна объркано към Ив. — Бил ли е ограбен?

— Не. Но в дадения момент, не мога да ви дам повече подробности. Кога за последен път сте имали контакт с вашия баща?

— Преди няколко месеца. Дойде да поиска от майка ми малко пари назаем. Все едно щеше да му даде. — Клиф опита да се усмихне, но устните му трепереха. — Тогава се обърна към мен. Дадох му петстотин. — Той погледна към мястото, където Фани работеше с друга група, изпълняваща упражнения на станока. — Мама ще ми съдере кожата, ако узнае, че съм му дал петачка.

— Това не е първият път, когато сте му дали пари — заключи Ив.

— Не. Давах му, от време на време, по няколкостотин. Това го държеше далеч от майка ми, и всичко беше наред. Школата, имам предвид. Бяхме добре. И Ларс, той разбира.

— Но този път е отишъл най-напред при майка ви.

— Добрал се е до нея, преди да успея да го отклоня. Разстройваше я, знаете ли? Смяташе, че със сладки приказки може да я убеди колко добра е тази инвестиция. Винаги пари, винаги сделки. — Клиф прокара ръка по лицето си.

— Те караха ли се за това? — попита Ив.

— Не. Майка ми беше на нож с него. Така е много отдавна. А баща ми, той не се кара. Той… той сервилничи. Всъщност, тя му каза да дойде отново, когато адът замръзне. Затова той се обърна към мен, тайно, за тези петстотин. Каза, че ще се обади, когато нещата се задвижат, но това беше просто поредната уловка. Няма значение. Бяха само петстотин. Не мога да кажа как се чувствам. Не знам как трябва да се чувствам.

— Това не мога да ви кажа, господин Джил. Защо махнахте Хопкинс от името си?

— Това тук е школата по танци на Джил. Майка ми. — Той вдигна рамене, изглеждаше малко засрамен. — А, и репутацията. Хопкинс — просто носи лош късмет.