Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (3)

Глава III

Най-сетне Поаро се изправи с въздишка.

— Eh bien — рече той. — Отхвърлихме възможността мотив за убийството да са парите. Да разгледаме другите предложения. Имала ли е мисис МакГинти някакъв враг? Страхувала ли се е от някого?

— Няма доказателства за това.

— Какво казват съседите й?

— Нищо особено. Вероятно те не биха го издали на полицията, но не мисля, че прикриват нещо. Казват, че мисис МакГинти била затворен човек. Но това е нещо съвсем нормално. В нашия край хората не се държат особено приятелски един към друг, вие знаете това, мосю Поаро. Разбрали са го още евакуираните по време на войната. Мисис МакГинти прекарвала по цял ден със съседите си, но те не й станали близки.

— Откога живее по тези места?

— Мисля, че от около осемнайсет-двайсет години.

— А къде е живяла преди това, през останалите четиридесет години?

— Няма нищо загадъчно около нея. Тя е дъщеря на фермер от Северен Девън. Заедно със съпруга си живели известно време близо до Илфракоум и после се преместили в Килчестър. Имали къща в края на града, но там било твърде влажно за тях, затова се преместили в Бродхини. Изглежда мъжът й бил тих, благопристоен и порядъчен човечец — не ходел често в кръчмата. Хората много ги уважавали. Ето, това е, няма нищо за криене.

— И все пак е била убита, нали?

— И все пак е била убита.

— А племенницата не знае ли за някого, който да й има зъб за нещо?

— Тя твърди, че не познава такъв.

Поаро гневно потърка носа си.

— Разбирате, скъпи приятелю, че щеше да бъде много по-лесно, ако мисис МакГинти не беше мисис МакГинти, така да се каже. Ако тя можеше да бъде това, което наричат Мистериозната жена — жена с минало.

— Е, не е била такава — отвърна Спенс. — Била е просто мисис МакГинти. Повече или по-малко необразована жена, която е давала стаи под наем и е вършела домакинската работа. Такива жени колкото щеш из цяла Англия!

— Но не всички ги убиват, нали?

— Не, наистина.

— Тогава защо са искали да убият мисис МакГинти? Очевидният отговор е неприемлив. Какво остава? Една безлична племенница. Един още по-безличен и необясним непознат. А фактите? Да се придържаме към тях. Какви са фактите? Стара домакиня бива убита. Срамежлив и недодялан млад мъж е арестуван и обвинен в убийство. Защо бе арестуван Джеймс Бентли?

Спенс вдигна поглед към Поаро.

— Доказателствата са срещу него. Нали ви казах…

— Да, доказателствата. Но кажете ми, Спенс, това истински доказателства ли са или съчинени?

— Съчинени ли?

— Ами да. Ако предположим, че Джеймс Бентли е невинен, остават две възможности. Уликите са били нагласени умишлено, за да насочат подозрението към него.

Или по друг начин казано, той просто е станал нещастна жертва на обстоятелствата.

Спенс се замисли.

— Да, разбирам накъде биете.

— Нищо не показва, че е било така. Но пък и нищо не говори за обратното. Парите са били взети и скрити извън къщата на място, лесно за откриване. Ако в действителност те бяха скрити в стаята му, полицията надали щеше да подмине този факт. Убийството е било извършено, докато Бентли се е разхождал сам, както често е правел. Наистина ли е имало кърваво петно на ръкава му, както той е заявил по време на съдебния процес, или това е било съчинено? Дали някой не го е изцапал с издайническото петно на ръкава му?

— Мисля, че отивате твърде далеч, мосю Поаро.

— Може би, може би. Но не трябва да се спираме на едно място. Според мен в този случай трябва да отидем толкова далеч, че въображението ни да не може да вижда ясно пътеката, която изминаваме. Защото, знаете ли, скъпи мой Спенс, ако мисис МакГинти е просто една обикновена домакиня, то тогава убиецът е този, който трябва да се откроява. Да, така е логично. В този случай интересен е не убитият, а убиецът. С повечето престъпления не е така. Обикновено именно в личността на убития се крие същността на деянието. Мълчаливите мъртъвци са тези, които ме интересуват. Тяхната омраза, тяхната любов, техните действия. И чак когато истински изучиш убитата жертва, тогава жертвата започва да говори и тогава застиналите устни промълвяват едно име — името, което искаш да узнаеш.

Спенс изглеждаше доста притеснен.

„Ама и тези чужденци…“ — като че казваше на себе си той.

— Но в този случай — продължи Поаро, — е тъкмо обратното. Тук имаме работа с една забулена личност, фигура, която все още не е изплувала от мрака. Как е умряла мисис МакГинти? Защо е умряла? Няма да намерим отговора, ако изучаваме само живота й. Отговорът е в личността на убиеца. Съгласен ли сте с мен?

— Предполагам — отвърна старши полицейският офицер Спенс предпазливо.

— Някой, който е искал… Какво? Да унищожи мисис МакГинти? Или да унищожи Джеймс Бентли?

Спенс изпусна едно съмнително „х-м“.

— Д-д-а-а-а… В това се заключава един от първите въпроси: кой е истинската жертва? Кой е трябвало да бъде истинската жертва?

Спенс каза недоверчиво:

— Действително ли смятате, че някой би налетял върху съвършено безобидна възрастна жена, за да бъде набеден някой друг в убийството й и да бъде обесен?

— Казват, че човек не може да направи омлет, без да счупи яйцата. Вероятно мисис МакГинти е била яйцето, а Джеймс Бентли — омлетът. Така че сега ми разкажете това, което знаете за Джеймс Бентли.

— Не знам много. Баща му бил лекар. Починал, когато Джеймс бил на девет години. Учил в едно от малките държавни училища. Не го приели на военна служба заради слабите му дробове. Бил мобилизиран като цивилен по време на войната и тогава живеел с властолюбивата си майка.

— Ами — започна Поаро, — тук може да се намери нещо… Нещо повече, отколкото в житейската история на мисис МакГинти.

— Наистина ли вярвате на тези свои предположения?

— Не, все още не вярвам на нито едно от тях. Но според мен има две отделни посоки на разследване и трябва много скоро да решим коя е правилната и коя ще следваме.

— Как смятате да процедирате, мосю Поаро? Аз самият мога ли да направя нещо?

— Първо трябва да разговарям с Джеймс Бентли.

— Това може да бъде уредено. Аз ще се заема с адвокатите.

— След това, и разбира се, в зависимост от резултата на този разговор, ако въобще има такъв — не съм много обнадежден — ще замина за Бродхини. Там, с помощта на вашите бележки, колкото се може по-бързо ще обиколя същите места, които сте обходили и вие преди мен.

— Да не би да съм пропуснал нещо — каза Спенс с горчива усмивка.

— Бих казал да не би някое обстоятелство да хвърли друга светлина върху събитието, когато го разгледам от моя гледна точка. Човешките реакции са различни и човешкият опит е различен. Веднъж приликата между богат финансист и производител на сапун, когото познавах от Лиеж, ме наведе на напълно задоволителен резултат. Но да спрем дотук! Това, което трябва да направя, е един по един да елиминирам възможните варианти. А да отхвърлим следата мисис МакГинти, следа номер едно, очевидно би било по-бързо и по-лесно за нас, отколкото веднага да атакуваме следа номер две. Къде мога да отседна в Бродхини? Има ли сравнително добра странноприемница?

— Има една, която се нарича „Трите патици“, но там не дават стаи. На пет километра от нея се намира „Агнето в Кълавон“. Има и нещо като странноприемница в самото Бродхини. В действителност не е точно странноприемница, а доста разнебитена селска постройка, където собствениците — една млада двойка, подслоняват срещу заплащане. Само че — рече Спенс със съмнение, — едва ли ще ви се стори много удобна.

Еркюл Поаро с болезнена гримаса затвори очи.

— Ако трябва да страдам, ще страдам — отвърна той. — Значи така ми е било писано.

— Не знам като какъв искате да отидете там — продължи скептично Спенс, докато наблюдаваше Поаро. — Представете се за някакъв оперен певец с пресипнал глас, който се нуждае от почивка. Това би свършило работа.

— Ще отида — каза Еркюл Поаро с тона на кралска особа — и ще представлявам самия себе си.

Спенс посрещна това изявление с присвити устни.

— Мислите ли, че е разумно?

— Мисля, че е важно и необходимо. Напълно необходимо. Да не забравяме, cher ami, че трябва да се борим с времето. Какво знаем? Нищо. Следователно надеждата, голямата надежда е в това да отида там, преструвайки се, че знам много. Аз съм Еркюл Поаро. Аз съм великият, единственият Еркюл Поаро. И аз, Еркюл Поаро, не съм удовлетворен от присъдата по случая мисис МакГинти. Аз, Еркюл Поаро, имам силни подозрения за това, което в действителност се е случило. Това е обстоятелство, което единствено аз оценявам с реалната му стойност. Разбирате ли?

— И по-нататък?

— По-нататък, след като направя необходимото впечатление, ще наблюдавам реакциите. Реакции ще има. Съвсем определено реакции ще има!

Спенс неспокойно погледна дребния човечец.

— Вижте, мосю Поаро — рече той, — не се излагайте на опасност! Не искам да ви се случи нищо лошо.

— Но ако ми се случи, вие без сянка от съмнение ще докажете правотата си, нали?

— Не желая да доказвам нищо на такава цена — отвърна полицейският началник Спенс.