Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (19)

Глава XIX

— А сега само ме слушай — каза мисис Суийтимън.

Една подсмръкна. От известно време тя слушаше мисис Суийтимън. Това беше безнадежден разговор, който все се въртеше в кръг. Мисис Суийтимън повтаряше едно и също по няколко пъти, като леко променяше фразеологията, но без да се престарава. Една подсмърчаше, от време на време шумно изплакваше и току повтаряше двете единствени неща, с които допринасяше за дискусията — че първо тя никога не би го извършила! И, второ — че баща й би я одрал жива и то съвсем не на шега.

— Може и така да е — каза мисис Суийтимън, — но убийството си е убийство и каквото си видяла си видяла, не можеш да го отречеш.

Една смръкна отново.

— Това, което е трябвало да направиш…

Мисис Суийтимън спря да говори и се обърна към влизащата мисис Уедърби, която бе дошла за куки и малко прежда.

— Не съм ви виждала от доста време, госпожо — бодро я посрещна мисис Суийтимън.

— Напоследък не съм много добре със здравето — отвърна мисис Уедърби. — Сърцето ми, нали знаете. — Тя шумно си пое въздух. — Не трябва да напускам за дълго леглото.

— Чух, че най-после имате нова прислужница — каза мисис Суийтимън. — За тази прежда ще ви трябват потъмни куки.

— Да. Що се отнася до прислужницата, много е способна и въобще не готви лошо. Но маниерите й! И външният вид! С боядисана коса и много неподходяща тясна блуза.

— Да — отвърна мисис Суийтимън. — Момичетата днес не са научени да прислужват както едно време. Майка ми е започнала да работи още тринадесетгодишна. И ставаше в пет без четвърт всяка сутрин. Накрая я направиха главен иконом — командваше три прислужници. И добре ги обучаваше. Но днес това го няма, няма кой да учи момичетата на обноски и служба. Остават си само с едно училище като Една.

Двете жени обърнаха поглед към Една, която се бе облегнала на тезгяха, подсмърчаше, смучеше ментови бонбони и гледаше пред себе си с празен поглед. Като продукт на училището тя трудно можеше да мине за добър пример на днешната образователна система.

— Ужасно стана с мисис Апуърд, нали? — каза мисис Суийтимън в старанието си да продължи разговора, докато мисис Уедърби ровеше из разноцветните куки.

— Ужасно — отвърна мисис Уедърби. — Едва се осмелиха да ми кажат. И когато го сториха, получих страшно сърцебиене, толкова съм чувствителна!

— Беше истински шок за всички — каза мисис Суийтимън. — А пък младият мистър Апуърд, той преживя голяма трагедия. Държал ръцете на майка си, докато не дошъл докторът и не му дал таблетка успокоително. Сега се преместил в Лонг Медоус като наемател, понеже чувства, че не може да остане повече в къщата и не го виня за това. Джанет Грум заминала при племенницата си и ключовете са у полицията. Дамата, дето пише криминални истории, се върнала в Лондон, но пак щяла да дойде за оповестяването на причините за смъртта.

Мисис Суийтимън поднесе цялата тази информация с чувство на облекчение и задоволство. Тя се гордееше със своята информираност. Мисис Уедърби, чието желание да си купи куки за плетене беше вероятно подтикнато от желанието да разбере какво се е случило, плати покупката си.

— Много е потискащо — рече тя. — Сега цялото село живее под заплаха. Сигурно наоколо се навърта някой луд. Като си помисля, че собствената ми дъщеря е била навън тази нощ, и че са можели да я нападнат, дори да убият. — Мисис Уедърби затвори очи и се олюля.

Мисис Суийтимън с интерес я наблюдаваше, но не се разтревожи. Мисис Уедърби отново отвори очи и с достойнство добави:

— Това място трябва да бъде охранявано. Никакви млади хора не трябва да се навъртат тук след мръкване. Всички входни врати трябва да се залостват. Нали знаете, че в Лонг Медоус мисис Самърхейс никога не заключва вратите. Нито дори през нощта. Тя оставя задната врата и всекидневната отворени, така че котките и кучетата могат да влизат и да излизат. Аз лично смятам, че това е пълна лудост, но тя заявява, че досега винаги са оставяли вратите отворени и че ако крадци решат да влязат, могат спокойно да го направят.

— То май няма какво толкова да се открадне от Лонг Медоус — заяви мисис Суийтимън.

Мисис Уедърби тъжно поклати глава и излезе с покупката си.

Мисис Суийтимън и Една подновиха спора си.

— Не си мисли, че ти си най-умната — говореше мисис Суийтимън. — Правото си е право и убийството си е убийство. Кажи истината и посрами дявола. Това бих те посъветвала аз.

— Татко ще ме одере жива, наистина ще го направи — настояваше на своето Една.

— Ще говоря с баща ти — каза мисис Суийтимън.

— Аз не мога! — проплака Една.

— Мисис Апуърд е мъртва — отново заговори мисис Суийтимън. — Виждаш, че полицията не знае някои неща. Работиш в пощата, нали така? Значи си служител на правителството. Длъжна си да изпълняваш задълженията си. Ще трябва да отидеш при Бърт Хейлинг…

Хлипанията на Една избухнаха с нова сила.

— Само не при Бърт, не мога! Как ще отида при него? Нали ще се разчуе навсякъде?

Мисис Суийтимън колебливо отвърна:

— Ами този джентълмен, чужденецът…

— При чужденец пък никога! Никога!

— Да, може би си права.

С шумно изскърцване на спирачките пред пощата спря кола.

Лицето на мисис Суийтимън се оживи.

— Това е майор Самърхейс. Кажи всичко на него и той ще те посъветва как да постъпиш.

— Не мога — каза Една, но вече не толкова убедено.

Джони Самърхейс влезе в пощата, като се олюляваше под тежестта на три големи кашона.

— Добро утро, мисис Суийтимън — поздрави той весело. — Надявам се, че кашоните ми няма да се окажат прекадено тежки!

Мисис Суийтимън огледа кашоните с професионална компетентност. Докато Самърхейс лепеше марките, тя му каза:

— Извинете ме, сър, бих искала да се посъветвам с вас по един въпрос.

— Да, мисис Суийтимън?

— Вие сте тукашен, сър, и най-добре знаете какво би следвало да се направи.

Самърхейс кимна. Винаги го трогваше съхранилият се феодален дух на английските села. Селяните почти нищо не знаеха за него като личност, но тъй като баща му и дядото му и многото му прапрадядовци са живели в Лонг Медоус, те смятаха за нещо естествено да се обръщат към него за съвет и да го получават, когато имат нужда от помощ.

— Става въпрос за Една — каза мисис Суийтимън.

Една подсмръкна.

Джони Самърхейс погледна Една с недоверие. Никога, мислеше си той, не бе срещал толкова неприветливо момиче. Точно като одран заек. Изглеждаше му и не дотам интелигентна. Положително тя не би могла да се забърка в „неприятност“, както се казваше. Но, не, мисис Суийтимън не беше се обърнала към него за съвет от подобно естество.

— Е, добре — внимателно започна той. — Какъв е проблемът?

— Става въпрос за убийството, сър. През нощта, когато е станало, Една видяла нещо.

Джони Самърхейс бързо премести тъмните си очи от Една към мисис Суийтимън и обратно към Една.

— Какво си видяла, Една? — попита той.

Една се разхлипа. Мисис Суийтимън взе нещата в свои ръце.

— Разбира се, и ние подочухме това-онова. Някои неща са само слухове, но други са истина. Едно обаче е ясно — при мисис Апуърд е имало жена, с която са пили кафе през нощта на убийството. Така ли е, сър?

— Да, струва ми се.

— Знам, че е истина, защото го научихме от Бърт Хейлинг.

Алберт Хейлинг беше местният полицай, когото Самърхейс добре познаваше. Той говореше бавно и притежаваше завидно самочувствие.

— Разбирам — каза Самърхейс.

— Само че не се знае коя е била дамата, с която мисис Апуърд е пила кафето си, нали? Е, затова пък Една я е видяла.

Джони Самърхейс погледна Една, като присви устни, сякаш се готвеше да изсвири.

— Значи си я видяла, Една? Като влизаше или като излизаше?

— Като влизаше — каза Една. Едва доловимо чувство за важността на това, което имаше да каже, й развърза езика. — Аз бях отсреща, под дърветата. Точно след завоя на алеята, където е тъмно. Видях я. Влезе през портата и се отправи към къщата, постоя малко и после… после влезе вътре.

Веждите на Джони Самърхейс се повдигнаха, изразът на лицето му се проясни.

— Всичко е наред — каза той. — Била е мис Хендерсън. Полицията знае всичко. Дирдри Хендерсън сама им казала.

Една поклати глава.

— Не беше мис Хендерсън.

— Тогава кой беше?

— Не зная. Не видях лицето й. През цялото време, докато вървеше по пътечката и стоеше пред вратата, беше с гръб към мен, но не беше мис Хендерсън.

— Откъде знаеш, че не е била тя, след като не си могла да видиш лицето й?

— Защото беше русокоса, а мис Хендерсън има тъмна коса.

Джони Самърхейс все още не й вярваше.

— Било е тъмно. Едва ли си могла да различиш цвета на косата й.

— Но аз добре различих цвета на косата. Външното осветление на верандата беше оставено включено, защото Робин и писателката на криминални романи били на театър. А тя пък беше застанала точно под лампите. Носеше тъмно палто, беше без шапка и русата й коса блестеше на светлината. Видях го с очите си.

Джони леко подсвирна. Изразът на очите му бе станал сериозен.

— По кое време стана това? — попита той.

Една смръкна.

— Не знам точно.

— И все пак приблизително — попита я мисис Суийтимън.

— Беше преди девет вечерта, защото още не бях чула камбаните на църквата. Но беше след осем и половина.

— Значи между осем и половина и девет вечерта. Колко време остана жената в къщата?

— Не зная, сър. Не останах повече. И не чух нищо. Нито викове, нито пъшкане — нищо от този род.

В гласа на Една прозвуча лека обида.

Но Джони Самърхейс знаеше, че не е могло да има викове или пъшкания и сериозно каза:

— Е, добре, остава да се направи само едно нещо. Полицията трябва да разбере за тази история.

Една избухна в дълги и шумни ридания.

— Татко жива ще ме одере — хлипаше тя. — Направо ще ми смъкне кожата.

Тя хвърли умоляващ поглед към мисис Суийтимън и изчезна в задната стая. Мисис Суийтимън отново демонстрира компетентност.

— Положението е такова — започна тя в отговор на питащия поглед на Самърхейс. — Една е постъпила страшно глупаво. Вярно, че баща й е много строг, дори малко прекалено, но е трудно да се каже дали това днес не е за предпочитане. Има един симпатичен младеж, в Кълавон, с когото Една чудесно се спогажда вече от доста време и баща й беше доволен от връзката. Но Рег се оказа муден, а вие знаете какви са момичетата. Напоследък Една ходи с Чарли Мастърс.

— Мастърс ли? Той не е ли от хората на фермера Коул?

— Точно така, сър. Мастърс е работник във фермата. Женен е и има две деца, обаче продължава да търчи подир фустите и не е добра партия в нито едно отношение. Когато Една се беше побъркала по него, баща й забрани връзката. Та значи Една се била запътила към Кълавон онази нощ, за да отиде на кино с Рег, поне това казала на баща си. Но в действителност излязла да се срещне с Мастърс. Чакала го на завоя на пътя, където, изглежда, обикновено се срещали. Е, той така и не дошъл. Може би жена му го е задържала вкъщи или просто е хукнал подир друго момиче, но това било положението. Една чакала, но накрая не издържала и си тръгнала. Във всеки случай не й е удобно да обяснява защо е била на това място, какво е правила и защо е трябвало да вземе автобуса за Кълавон.

Джони Самърхейс кимна. Като потисна неуместното си учудване как невзрачната Една може да има такъв сексуален успех и да привлече вниманието на двама мъже, той започна да размишлява върху ситуацията.

— Значи тя не желае да говори за това с Бърт Хейлинг — с разбиране каза той.

— Точно така, сър.

Самърхейс бързо съобразяваше.

— Страхувам се, обаче, че полицията трябва да бъде уведомена — учтиво каза той.

— И аз й казах същото — заяви мисис Суийтимън.

— Те сигурно ще проявят тактичност предвид… ъ-ъ-ъ… обстоятелствата. Може и да не й се наложи да дава показания. Каквото им каже, те ще го пазят за себе си. Мога да се обадя на Спенс и да го помоля да дойде тук. Не, още по-добре е да закарам младата Една в Килчестър с колата. Ако тя отиде в полицията там, тук никой няма нищо да узнае. Само най-напред ще им телефонирам, за да ги предупредя, че отиваме.

И така, след кратък телефонен разговор, подсмърчащата Една с догоре закопчано палто и насърчена от приятелското потупване по гърба на мисис Суийтимън се качи в колата, която бързо потегли по посока на Килчестър.