Агата Кристи
Смъртта на мисис МакГинти (2)

Глава II

Настъпи кратко мълчание.

— Дошли сте при мен…

Поаро не довърши изречението си.

Полицейският началник Спенс вдигна поглед. Лицето му се зачерви още повече. Той имаше типично провинциално лице — неизразително, сдържано, с лукави, но честни очи. Това беше лице на човек с определени разбирания, който никога не би се терзал от съмнения в себе си или в това кое е лошо и кое — добро.

— В полицията съм отдавна — каза той. — Видял съм какво ли не. Мога да преценявам хората не по-зле от всеки друг. Докато служих, имах случаи и на убийства — някои от тях доста лесни за разкриване, други — не толкова. Един от тези случаи, за които знаете, мистър Поаро…

Поаро кимна.

— … си беше направо клопка. Ако не бяхте вие, нямаше да се справим. Иначе и ние сме постигали успехи — има случаи, за които вие не знаете. Например с Уислър — той си получи присъдата и наистина я заслужаваше. Или с онези младоци, които застреляха стария Гутерман. Верол с неговия арсеник. Трантър се отърва. Мисис Кортлънд излезе късметлийка — съпругът й бе противен и извратен тип и съдебните заседатели я признаха за невинна. Чиста сантименталност, а не от справедливост. Трябва да знаете, че и това се случва от време-навреме. Понякога няма достатъчно доказателства, понякога се бие на чувства, понякога убиецът успява да излъже съдебните заседатели — това, последното, не се случва много често, но все пак е възможно. Друг път от значение е хитрата игра на адвоката, или пък прокурорът насочва делото в неправилна посока. О, да, виждал съм много подобни неща. И все пак…

Спенс размаха тежкия си показалец.

— Не се е случвало, поне в моята практика, невинен човек да бъде обесен за нещо, което не е извършил. Ето това не искам да видя, мосю Поаро. Не и в Англия — добави Спенс.

Поаро се загледа в него.

— И вие смятате, че сега е допусната подобна несправедливост? Но защо…

Спенс го прекъсна.

— Знам някои от нещата, които се каните да кажете. Ще ви отговоря, без да ме питате. Това дело беше поверено на мен. Възложиха ми да събера доказателства за случилото се. Заработих много внимателно и събрах фактите, всичките, които можах, а те водят в една посока, сочат към един-единствен човек. Когато приключих, аз ги представих на моя началник и така нещата преминаха в други ръце. Делото отиде при прокурора и вече зависеше от него. Той реши да го внесе в съда. Не му оставаше нищо друго при тези улики. И така, Джеймс Бентли бе арестуван и даден под съд, бе съден, както се полага и бе признат за виновен. С тези улики не можеше да бъде другояче. А уликите са това, което съдебните заседатели трябва да вземат под внимание. Бих казал, че нямаше никакви съмнения в правотата на това решение. Всички бяха напълно удовлетворени, че той беше признат за виновен.

— Но вие… Вие не сте удовлетворен, така ли?

— Не!

— Защо?

Спенс въздъхна. Той замислено потри брадичка с голямата си ръка.

— Не знам. Бих казал, че не мога да посоча някоя конкретна причина. На съдебните заседатели може да е изглеждал като убиец, но на мен — не. Аз знам много повече за убийците от тях.

— Да, да, вие сте професионалист.

— И още нещо. Вижте, той не беше самоуверен. Даже никак не беше самоуверен, а от опит знам, че убийците обикновено са такива. Винаги са тъй дяволски доволни от себе си. Мислят си, че могат да те водят за носа. Сигурни са, че са надхитрили всички. И дори когато са на подсъдимата скамейка и знаят, че няма спасение, те като че ли изпитват някакво странно удоволствие от това. Те са в светлината на рампата! Те са централните фигури! Правят се на звезди, може би за пръв път през живота си! Те са, е, нали ви казах — самоуверени!

Спенс изговори думата със съвсем категоричен тон.

— Ще разберете какво имам предвид, мосю Поаро.

— Разбирам много добре. А този Джеймс Бентли, той не беше ли като тях?

— Не. Той беше… ами, просто изплашен до смърт. Изплашен до смърт от самото начало. Според някои хора това било доказателство за неговата вина. Но не и според мен.

— Да, съгласен съм с вас. Що за човек е този Джеймс Бентли?

— На тридесет и три години, среден на ръст, с болнав цвят на кожата, с очила…

Поаро спря потока от думи.

— Не, нямам предвид физическото му описание. Що за личност е той?

— О, това ли ви интересува? — Спенс се замисли. — Няма вид на много симпатичен човек. Доста е нервен. Не те гледа право в очите. Има навика скришом да те наблюдава — а това никак не се харесва на съдебните заседатели. Понякога е тих, понякога — буен. Вдига пара за дреболии.

Спенс направи пауза и добави простодушно:

— Наистина, срамежлив тип. Имах такъв братовчед. Ако се случи нещо по-така, те ти казват някоя глупава лъжа, на която никой не би хванал вяра.

— Не изглежда много привлекателен този ваш Джеймс Бентли.

— Не, не е. Едва ли някой би могъл да го хареса. Но това не е причина да го бесят.

— А мислите ли, че ще бъде обесен?

— Натам вървят нещата. Адвокатът му може да подаде молба за помилване, но даже и да го направи, няма да има с какво да я подкрепи. Би могъл да се хване за нещо формално, но надали би имал успех.

— Добър ли е адвокатът му?

— Тъй като Бентли не може да си плати, съдът назначи младия Грейбрук за негов служебен защитник. Той се отнесе съвсем съзнателно към задълженията си и направи много добро впечатление в съдебната зала.

— С други думи човекът е имал справедлив съдебен процес и е бил осъден от съдебните заседатели.

— Точно така. За самите съдебни заседатели не може да се каже нищо лошо — седем мъже и пет жени, всичките благочестиви и разумни души. Съдия беше старият Станисдейл. Изключително честен, без всякакви пристрастия.

— Така че според законите на страната Джеймс Бентли няма от какво да се оплаче, така ли?

— Ако го обесят заради нещо, което не е направил, ще има за какво да се оплаче!

— Съвсем справедливо наблюдение.

— Неговият случай бе мой случай. Аз събрах фактите, аз ги подредих и го осъдиха именно по силата на тези факти. Развоят на събитията не ми харесва, мосю Поаро, никак не ми харесва.

Еркюл Поаро продължително загледа червендалестото развълнувано лице на полицейския началник Спенс.

— Eh bien — рече той. — Какво предлагате?

Спенс погледна силно смутен.

— Надявам се, че придобихте доста добра представа какво го чака Бентли. Случаят Бентли е приключен. Аз разследвам вече друг случай — злоупотреба с пари. Довечера трябва да тръгна за Шотландия. Не разполагам със себе си.

— Значи аз разполагам със себе си, така ли?

Спенс позасрамено кимна.

— Вие ме разбрахте. Ужасен нахалник, ще си помислите. Но не успях да се сетя за друг, освен за вас. Направих всичко, което можах навремето, изучих всяка възможност, която имах за разгадаване на случая. И до никъде не стигнах. Не вярвам, че някога бих се добрал до истината. Но кой знае, може с вас да е различно. Вие гледате, извинете, че го казвам така, по много интересен начин на нещата. Може би така трябва да ги погледнете и в този случай. Защото, ако Джеймс Бентли не я е убил, тогава някой друг го е извършил. Тя самата не се е ударила по главата. Може би ще успеете да намерите нещо, което аз съм пропуснал. Лично аз не виждам причина се захванете с тази работа. И е проява на крайно нахалство от моя страна дори да ви намеквам за подобно нещо. Но това е положението. Дойдох при вас, защото това бе единственото нещо, което ми дойде наум. Но ако не желаете да се натоварвате, а и защо ли ви трябва…

Поаро го прекъсна:

— А защо не? Причини има, уверявам ви. Разполагам със свободно време, дори твърде много свободно време. А вие ме заинтригувахте, да, много ме заинтригувахте. Това е предизвикателство за малките сиви клетки на мозъка ми. И най-сетне, аз ви уважавам! Виждам ви във вашата градина след шест месеца да садите вероятно розови храсти, но ги садите не с оная радост, която би трябвало да изпитвате, тъй като някакво неудовлетворение не ви дава покой. Някакъв спомен, който се опитвате да отпратите. Не искам да изживеете това, приятелю мой. И най-накрая… — Поаро се изправи от стола и енергично поклати глава — съществува един принцип: ако човек не е извършил престъпление, той не трябва да бъде обесен. — Поаро направи пауза, след която добави: — И все пак ако предположим, че той я е убил?

— В такъв случай бих бил много благодарен, ако ме убедите в това.

— Две глави мислят по-добре от една, нали? Voila, всичко е уредено, аз се заемам спешно със случая. Едно е ясно — време за губене няма. Следата вече е позаличена. Кога беше убита мисис МакГинти?

— На двадесет и втори ноември.

— Тогава нека веднага огледаме ситуацията.

— Имам бележки по случая, които ще ви предам.

— Добре. Засега ще нахвърлим само това, което знаем. Ако Джеймс Бентли не е убил мисис МакГинти, тогава кой може да го е сторил?

Спенс вдигна рамене и каза:

— Никой друг, поне аз така мисля.

— Но такъв отговор е неприемлив. След като за всяко убийство трябва да има мотив, то какъв би могъл да бъде той в случая с мисис МакГинти? Завист, отмъщение, ревност, страх, пари? Да вземем последното и най-простото. Кой е имал изгода от нейната смърт?

— Не виждам кой. Тя имаше двеста лири в банката. Племенницата й ги наследява.

— Двеста лири не са много, но в някои случаи може да се окажат и достатъчно. Да обсъдим тогава племенницата. Извинявам се, приятелю, че вървя по вашите стъпки. Знам, че вие също сте обмислили всичко това. Но аз трябва да премина с вас още веднъж по този път.

Спенс кимна с голямата си глава.

— Ето ви за племенницата — тя е на тридесет и осем години, омъжена. Мъжът й работи в строителството. Бояджия е. Има добър характер, постоянна работа, буден човек е, не е глупак. Тя е приятна млада жена, малко приказлива, изглежда привързана към леля си, макар и не много. Нито един от тях двамата няма спешна нужда от тези двеста лири, въпреки че надали ще имат нещо против да ги имат.

— А къщата? Нея наследяват ли я?

— Тя беше под наем. Естествено, според закона за наемите хазяинът нямаше право да изхвърли старата жена. Но сега тя е мъртва. Не вярвам племенницата да получи къщата. Във всеки случай тя и мъжът й не я искат. Те притежават малък общински дом, с който много се гордеят — Спенс въздъхна. — Доста отблизо проучих племенницата и нейния съпруг — сам разбирате, че върху тях пада силно подозрение. Само че не можах да се добера до нищо съществено.

— Bien. А сега да поговорим за самата мисис МакГинти. Опишете ми я. Не само външно, ако обичате.

Спенс се ухили.

— Не искате полицейско описание? Е, добре. Тя беше на шестдесет и четири години. Вдовица. Съпругът й работел като чирак в отдела за платове в Килчестър. Починал преди около седем години от пневмония. Оттогава мисис МакГинти ежедневно посещаваше домовете наоколо — помагаше в домакинството. Бродхини е малко селце, но напоследък тук се заселиха доста хора от града. Имаме вече един или двама пенсионери, един съдружник от промишлена фирма, един лекар — все от този род хора. Има доста удобен автобус и влак до Килчестър, а Калънки, за който навярно знаете, че е голям летен курорт, се намира само на десетина километра оттук. Но само по себе си Бродхини е приятно, все още нецивилизовано място на около половин километър от главния път за Драймът и Килчестър.

Поаро кимна.

— Къщата на мисис МакГинти беше една от четирите, които съставляват селцето. До нея са пощата и селският магазин, а в другите къщи живеят земеделски работници.

— И тя си е взела наемател?

— Да. Преди съпругът й да почине тя е имала наематели само за лятото, но след смъртта му си е взела квартирант за постоянно. Джеймс Бентли е живеел там от няколко месеца.

— Ето че стигаме и до Джеймс Бентли.

— Последната работа на Бентли била при един посредник на недвижими имоти в Килчестър. Преди това живеел с майка си в Калънки. Тя била инвалид и той се грижел за нея. Не излизал много-много. После тя починала и пенсията й си отишла заедно с нея. Той продал малката къща и си намерил работа. Бил човек с образование, но без специална квалификация или способности. И, както вече казах, той не е много симпатичен. Нищо не му се отдава лесно. Както и да е, взели го в „Бредър и Скатъл“, фирма от средна ръка. Не мисля, че е изпъкнал много с работата си. Когато дошло време за съкращения, той бил първият, който трябвало да напусне. Не могъл да си намери друга работа и парите му привършили. Обикновено плащал на мисис МакГинти всеки месец за стаята си. Тя му давала закуска и вечеря и взимала по три лири седмично — доста разумна цена, като се има предвид какво е получавал за тях. Закъснял два месеца с плащането, бил е почти без пари. Така и не си намерил друга работа, а мисис МакГинти го притискала за наема.

— Той знаел ли е, че тя е държала тридесет лири в къщата? Между другото, защо е имала тридесет лири у дома, след като е имала спестовен влог?

— Защото не вярваше на правителството. Казваше, че са й прибрали двестате лири, но нямала намерение да им дава нито пени повече. Предпочитала да държи останалите си пари там, където да й бъдат под ръка по всяко време. Така казала на няколко души. Парите били скрити под една разхлабена дъска на пода в спалнята й — доста очевидно място. Джеймс Бентли призна, че е знаел за скривалището.

— Много любезно от негова страна. А дали племенницата и съпругът й също са знаели за това?

— О, да.

— Тогава, отново се връщаме на първия ми въпрос към вас — как умря мисис МакГинти?

— Умряла е през нощта на двадесет и втори ноември. Полицейският лекар установил времето на смъртта между седем и десет часа вечерта. Била вечеряла с пушена херинга, хляб и маргарин, а според всички показания тя обикновено се хранела около шест и половина. Ако се е придържала към този си навик през въпросната вечер, тогава според изследванията на храната тя е била убита около осем и половина или девет часа. Джеймс Бентли, според собствената му версия, се разхождал през тази вечер навън от седем и петнадесет докъм девет. Имал обичай да излиза и да се разхожда повечето вечери по мръкнало. Както той сам каза, влязъл в къщата около девет часа (имал собствен ключ) и се качил право в стаята си. Мисис МакГинти била поставила умивалници в стаите заради летните наематели. Бентли почел около половин час и после си легнал. Нищо нередно не чул и не забелязал. На следната сутрин слязъл и надникнал в кухнята, но нямало никой, както и никакви следи от приготвена закуска. Каза, че малко се поколебал, след което почукал на вратата на мисис МакГинти, но не получил отговор. Помислил, че трябва да се е успала, но не искал да вдига повече шум. Тогава дошъл хлебарят и Джеймс Бентли пак се качил и почукал, а след това, както ви казах, хлебарят повикал съседката мисис Елиът, която в крайна сметка намерила тялото й и надала вой. Мисис МакГинти лежала на пода в салона. Била ударена по тила с нещо доста подобно на брадвичка за месо с много остър ръб. Починала мигновено. Чекмеджетата били отворени и вещите разхвърляни наоколо, а разхлабената дъска на пода в спалнята й изкъртена и скривалището било празно. Всички прозорци били затворени и със спуснати щори отвътре. Никакви следи от каквото и да било насилие, нито пък от опити за взлом отвън.

— Следователно — каза Поаро — или Джеймс Бентли трябва да я е убил, или тя самата е приела убиеца си, докато Бентли е бил навън.

— Точно така. Не е бил крадец. И кого би могла да пусне тя в къщата си? Някой от съседите, племенницата си или съпруга й — това е. Съседите ги отхвърлихме. Племенницата и съпругът й са били на кино онази вечер. Разбира се, възможно е единият от тях да е напуснал незабелязано киното, да е изминал пет километра с велосипед, да е убил старата жена, да е скрил парите извън къщата и отново да се е върнал скришом в киното. Разгледахме и тази възможност, но не намерихме никакво потвърждение за нея. И защо ще крият парите някъде навън? После ще им е трудно да ги приберат. Защо да не ги скрият някъде по обратния път? Според мен единствената причина да се скрият парите там, където бяха…

Поаро довърши изречението вместо него:

— … е понеже живеете в тази къща и не искате да ги скриете в своята стая или на друго място в къщата. С две думи — Джеймс Бентли.

— Точно така. Винаги стигахме до Бентли. И като капак на всичко имаше и кръв върху ръкава му.

— Какво обяснение даде той за това?

— Каза, че отрил ръкава си в магазина за месо предния ден. Глупости! Не беше животинска кръв.

— И той се придържа към тази версия?

— Не съвсем. На процеса разказа съвършено различна история. Защото на маншета му имаше и косъм със засъхнала кръв, а той е идентичен с косата на мисис МакГинти. Това се нуждаеше от обяснение. Тогава Бентли призна, че онази вечер се върнал от разходката си по-рано и е влизал в стаята. Каза, че влязъл, след като почукал и я намерил там на пода, мъртва. Навел се над нея и я докоснал, за да се увери в това. И тогава загубил ума и дума. Каза, че кръвта винаги го разстройвала. Отишъл в стаята си силно развълнуван и почти припаднал, а на сутринта не намерил сили да признае, че знае какво се е случило.

— Много подозрителна история — отбеляза Поаро.

— Да, наистина. И все пак, знаете ли — рече Спенс замислено, — тя може да бъде и напълно достоверна. Въпреки че не е от тези случаи, на които обикновеният човек или съдебните заседатели биха повярвали. Но съм срещал и хора като Бентли. Нямам предвид историята с припадането му. Искам да кажа хора, от които се изисква да направят решителна стъпка и които просто не могат да се изправят лице в лице с поемането на такава отговорност. Страхливи хора. Да приемем, че Бентли влиза и намира мисис МакГинти. Знае, че трябва да направи нещо — да извика полиция, да потърси съсед, с други думи, да постъпи както се очаква от него. И го хваща страх. Мисли си: „Не искам да знам нищо за това. Защо ми трябваше да влизам? Ще си легна, сякаш изобщо не съм влизал…“ Зад всичко това, разбира се, стои страхът — страх от обвинение, че може да има пръст в тази работа. Иска да се предпази колкото се може по-задълго, само че глупакът отива и се натопява чак до шията. — Спенс спря. — Може би нещата са се развили именно така.

— Може би — отвърна Поаро замислено.

— А може би това е най-добрата версия, която неговият адвокат е успял да измисли. Не знам. Сервитьорката в кафенето в Килчестър, където Бентли обикновено обядвал, каза, че той винаги избирал такова място, откъдето да гледа в стената или в ъгъла, за да не вижда хората. Бил особняк, малко странен, но не достатъчно, за да бъде убиец. Не е имал комплекс за преследване или нещо подобно.

Спенс обнадеждено погледна Поаро, но Поаро не отвърна на погледа му. Беше смръщил чело.

Известно време никой от двамата не наруши настъпилата тишина.