Анджей Сапковски
Пътят, от който няма връщане (3)

II

Двамата яздеха коня на Висена по неравен горски път, обрасъл с храсти. Тя седеше отпред, на седлото, а Корин отзад, извън него, прегърнал я през талията. Висена отдавна беше свикнала да се радва без смущение на дребните радости, с които я даряваше съдбата от време на време, така че със задоволство облягаше рамене в гърдите на мъжа. И двамата мълчаха.

— Висена? — Корин се реши да заговори пръв, почти след час.

— Да?

— Ти не си само лечителка. От Кръга си, нали?

— Да.

— Съдейки по тази… демонстрация, си магистър?

— Да.

Корин пусна талията й и се хвана за задната дъга на седлото. Висена гневно присви очи. Разбира се, той не видя това.

— Висена?

— Да?

— Ти разбра ли нещо от това, което тя… то… говореше?

— Малко.

Помълчаха отново. Пъстрокрилата птица, която се носеше в листака над тях, изврещя.

— Висена?

— Корин, направи ми една услуга.

— Да?

— Престани да дрънкаш. Искам да помисля.

Пътят водеше право надолу, към руслото на плитък ручей, лениво течащ между камъните и черните стъбла, сред пронизващия аромат на джоджен и коприва. Конят се подхлъзваше върху камъните, покрити със слой глина и тиня. Корин отново се хвана за талията на Висена, за да не падне. Прогони натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотен из пътищата и горите.