Анджей Сапковски
Пътят, от който няма връщане (10)

IX

Пъстрокрилата птица, кацнала на рамото на Висена, наведе плоската си глава и погледна магьосницата с кръглото си, неподвижно око. Конят се тътреше по неравния път, небето беше кобалтовосиньо и чисто.

— Тууит, туиит, трк — обади се пъстрокрилата птица.

— Възможно е — съгласи се Висена. — Но не става въпрос за това. Ти не ме разбра. Нямам претенции. Наистина, жалко, че узнах за цялата работа от Фрегенал, а не от теб. Но нали те познавам от години, знам, че не си от приказливите. Мисля, че ако бях попитала направо, щеше да отговориш.

— Трк, туууит?

— Разбира се. Отдавна вече. Но сам знаеш как е при нас. Голяма тайнственост, всичко е тайно, секретно. А всъщност е само въпрос на мащаби. Аз също не отказвам, когато ми заплащат за лечение, ако някой ми предлага пари и знам, че това му е по джоба. Наясно съм, че за определени услуги Кръгът иска високо заплащане. И с право — всичко поскъпва, а трябва да се живее. Но не става въпрос за това.

— Тууииит. — Птицата пристъпи от крак на крак. — Коррииин.

— Досетлив си — усмихна се кисело Висена, като наведе глава към птицата и й позволи леко да докосне с клюн бузата й. — Точно затова съм огорчена. Видях как ме гледаше. Сигурно си е мислел: не стига че е вещица, но е и лицемерна манипулаторка, алчна и пресметлива.

— Туиит трк трк трк тууииит?

Висена извърна глава.

— Е, не е чак толкова лошо — промърмори тя, присвивайки очи. — Знаеш, не съм дете, не е толкова лесно да ми се завърти главата. Макар че трябва да си призная… Твърде дълго се скитам самотна по… Но това не е твоя работа. Не си пъхай клюна в нея.

Птицата мълчеше, навирила пера. Гората беше все по-близо, виждаше се пътят, навлизащ в гъсталака, под покрив от клони.

— Слушай — обади се Висена след малко, — как според теб ще изглежда всичко в бъдещето? Наистина ли е възможно хората да спрат да се нуждаят от нас? Или поне за най-простите неща, за изцеляването? Забелязва се известен прогрес, например в билколечението, но можеш ли да си представиш, че някой ще е способен да се справя, да речем, с крупа? С родилната треска? С тетануса?

— Туиик туииит.

— Що за отговор? Теоретично е възможно и конят ни след малко да се включи в разговора. И да каже нещо умно. А какво ще кажеш за рака? Мислиш ли, че ще победят и рака? Без магия?

— Тррк!

— И аз така мисля.

Навлязоха в гората, ухаеща на прохлада и влага. Пресякоха плитък ручей. Висена изкачи един хълм, после се спусна сред калунов храсталак, достигащ до стремената й. Намери отново пътя — песъчлив и обрасъл с растителност. Познаваше го — беше минала по него само преди три дни. Само че в обратната посока.

— Струва ми се — обади се тя отново, — че все пак ще е от полза нещо да се промени. Закостеняваме, твърде силно и прекалено безкритично сме се вкопчили в традициите. Веднага, щом се върна…

— Туиит — прекъсна я Пъстрокрилата птица.

— Какво?

— Туиит.

— Какво искаш да кажеш с това? Защо не?

— Тррррк.

— Какъв надпис пак? На какъв стълб?

Птицата размаха криле, откъсна се от рамото й и отлетя, скри се сред листака.

Корин седеше на кръстопътя, опрял рамо на стълба, и я гледаше с нахална усмивка. Висена скочи от коня и се приближи. Усещаше, че тя също се усмихва, против волята си, освен това подозираше, че усмивката й не изглежда особено умно.

— Висена! — извика Корин. — Ако си ме омаяла с някакви магии — признай си! Защото страшно се радвам на срещата ни, направо неестествено се радвам! Пфу, пфу, против уроки! Това може да е само магия!

— Чакал си ме…

— Ти си страшно проницателна. Разбираш ли, събудих се рано сутринта и установих, че си тръгнала. Помислих си: „Колко мило от нейна страна, че не ме е събудила за такава дреболия като кратко прощаване, без което спокойно може да се мине“. В края на краищата, кой в наши дни се поздравява и прощава, това не са нищо друго освен чудачества и предразсъдъци. Нали? Е, обърнах се на другата страна и заспах отново. Едва след закуска си спомних, че трябваше да ти кажа нещо страшно важно. Затова се качих на трофейния кон и минах напряко.

— И какво е това нещо, което трябваше да ми кажеш? — попита Висена, като се приближи и вдигна глава, за да го погледне в сините очи, които предишната нощ беше видяла насън.

Корин се озъби в широка усмивка.

— Това нещо е от деликатно естество — каза той. — Не може да се изложи в няколко думи. Изисква подробни разяснения. Не знам ще успея ли до мръкване.

— Поне започни.

— Точно това е най-трудното. Не знам как.

— На господин Корин не му стигат думите — поклати глава Висена, все още усмихвайки се. — Нещо нечувано! Е, тогава започни от началото.

— Добра идея. — Корин си придаде сериозен вид. — Виждаш ли, Висена, вече от твърде дълго се скитам самотен…

— Из горите и пътищата — завърши магьосницата, прегръщайки го през шията.

Пъстрокрилата птица, кацнала високо на клона на едно дърво, разпери криле, размаха ги, вдигна глава и произнесе:

— Трррк туиит туииит.

Висена откъсни устни от устните на Корин, погледна птицата и й намигна.

— Имаш право — каза тя. — Това наистина е път, от който няма връщане. Лети, кажи им…

Тя замълча и махна с ръка.

— Нищо не им казвай.