Анджей Сапковски
Пътят, от който няма връщане (2)

I

Птицата с пъстри пера, кацнала на рамото на Висена, зацвърча, размаха криле, шумно излетя и се снижи в храсталака. Висена задържа коня, за момент се заслуша, после предпазливо продължи по горската пътека.

Мъжът изглеждаше заспал. Седеше, облегнал гръб на стълба насред кръстопътя. Когато се приближи, Висена видя, че очите му са отворени. Освен това беше ранен. Временната превръзка на лявото рамо и бицепса му беше пропита с още неуспяла да почернее кръв.

— Здравей, млади момко — обади се раненият, като изплю дълъг стрък трева. — Накъде си тръгнал, ако мога да попитам?

На Висена не й хареса това „млади момко“. Тя свали качулката от главата си.

— Можеш да попиташ — отвърна тя, — но трябва да обосновеш любопитството си.

— Простете ми, госпожо — отвърна мъжът, присвивайки очи. — Носите мъжки дрехи. Що се отнася до любопитството ми, то е основателно, и още как. Това не е обикновен кръстопът. Тук ми се случи едно интересно приключение…

— Виждам — прекъсна го Висена, гледайки неподвижното, неестествено извито тяло, полускрито в папратовия храсталак на не повече от десетина крачки от стълба.

Мъжът проследи погледа й. После очите им се срещнаха. Висена уж неволно отметна косите си от челото и докосна диадемата, скрита под превръзката от змийска кожа.

— А, да — изрече спокойно раненият. — Там лежи мъртвец. Имате остър поглед. Сигурно ме смятате за разбойник? Прав ли съм?

— Не — отговори Висена, без да маха ръка от диадемата.

— А… — запъна се мъжът. — Да. Ами…

— Раната ти кърви.

— Повечето рани имат тази странна особеност — усмихна се раненият. Имаше хубави зъби.

— При превръзка, направена с едната ръка, ще има да кърви дълго.

— Нима искате да ми окажете честта да ми помогнете?

Висена скочи от коня и прекара ток по меката почва.

— Казвам се Висена — рече тя. — Не съм свикнала да оказвам чест на никого. Освен това не мога да понасям някой да ми говори на „вие“. Заемам се с раната ти. Можеш ли да се изправиш?

— Мога. А трябва ли?

— Не.

— Висена — каза мъжът, като леко се надигна, за да я улесни при свалянето на превръзката. — Хубаво име. Казвал ли ти е някой, че имаш прекрасни коси, Висена? Този цвят се казва меден, нали?

— Не. Червеникав.

— Аха. Когато приключиш, ще ти поднеса букет от лупини, от онези, които растат в рова. А докато ме превързваш, за да убием времето, ще ти разкажа какво ми се случи. Дойдох, представи си, по същия път, по който дойде и ти. Гледам, на кръстопътя стои стълб. Да, точно този. А на стълба — дъска. Оу, боли.

— Повечето рани имат тази странна особеност. — Висена разви последния слой от превръзката, без да се опитва да е деликатна.

— Наистина, забравих. Та докъде бях… А, да. Приближавам се, и гледам — на дъската някакъв надпис. Страшно разкривен — познавах един стрелец, който с пикаене върху снега можеше да изписва по-хубави букви. Прочитам го аз… А какво е това, госпожо? Какъв е този камък? О, по дяволите. Никога не съм виждал такъв.

Висена бавно прокара хематита по дължината на раната. Кръвотечението моментално спря. Тя затвори очи, хвана рамото на мъжа с двете си ръце и силно притисна краищата на раната. Дръпна ръцете си — тъканта се срасна, остана само подутина и яркочервен белег.

Мъжът мълчеше, изучавайки я внимателно. После предпазливо повдигна ръката си, раздвижи я, потърка белега, развъртя глава. Намъкна окървавената разкъсана риза и салтамарката си, изправи се и вдигна от земята меча, закрепен за колана с катарама във формата на драконова глава.

— Да, това се вика да извадиш късмет — каза той, без да откъсва поглед от Висена. — Попаднах на лечителка насред пущинака, при вливането на Ина в Яруга, където е по-обичайно да срещнеш върколак или, което е още по-лошо — пиян дървосекач. А какво ще правим със заплащането за изцеляването? В момента страдам от недостиг на пари в брой. Един букет от лупини ще бъде ли достатъчен?

Висена не обърна внимание на забележката. Приближи се към стълба и вдигна глава — дъската беше закована на височината на очите на мъж.

— „Ти, който идваш от запад“ — прочете тя на глас, — „Ако тръгнеш наляво — ще се върнеш. Ако тръгнеш надясно — ще се върнеш. Ако тръгнеш направо — няма да се върнеш.“ Дрън-дрън.

— Точно същото си помислих и аз — съгласи се мъжът, докато изтупваше игличките от коленете си. — Познавам този район. Направо, тоест на изток, е проходът Кламат, търговски път. Защо да няма връщане оттам? Толкова красиви девойки, желаещи да се омъжат, ли има? Или домашната водка е много хубава? Или има вакантно кметско място?

— Не сменяй темата, Корин.

Мъжът зяпна, безкрайно смаян.

— Откъде знаеш, че се казвам Корин?

— Самият ти ми го каза преди малко. Разказвай нататък.

— Така ли? — Мъжът я изгледа недоверчиво. — Наистина? Е, възможно е… Докъде бях стигнал? А, да. Чета значи, и се чудя що за идиот е измислил такъв надпис. Изведнъж чувам, че някой мърмори и сумти зад гърба ми. Обръщам се назад — бабка, белокоса, прегърбена, с бастунче. Питам учтиво какво става. Тя мърмори: „Гладувам, благородни рицарю, от изгрев слънце не съм сдъвкала и троха.“ Виж ти, викам си, бабката още има зъби. Не знам защо, но се разчувствах. Та значи вадя от торбата си къшей хляб и половинка пушена платика, дадена ми от рибарите при Яруга, и ги предлагам на бабката. Тя сяда, започва да дъвче рибата и да мляска, да плюе костите. А аз продължавам да разглеждам странния пътепоказател. Изведнъж бабката се обажда: „Добър си ти, рицарче, помогна ми, полага ти се награда.“ Исках да й кажа къде да си навре своята награда, а бабата продължава: „Приближи се да ти прошепна нещо на ухото; ще ти разкрия важна тайна — как да избавиш от беда много добри хора и да добиеш слава и богатство.“

Висена въздъхна, приседна до ранения. Той й харесваше — висок, светлокос, с продълговато лице и издадена напред брадичка. Не смърдеше като останалите мъже, които тя срещаше. Жената отхвърли натрапчивата мисъл, че вече твърде дълго се скита самотна из пътищата и горите. Корин продължи разказа си:

— Ха, помислих си, класически случай! Ако бабката няма склероза и е с всичкия си, то може да има някаква полза за клетия войник. Навеждам се и подавам ухо като някой глупак. И ако не беше рефлексът ми, щеше да ме нацели направо в адамовата ябълка. Отскочих, кръвта шурти като фонтан от рамото ми, а бабката се носи към мен с нож в ръка, вие, пъшка и плюе. Все още не бях осъзнал, че работата е сериозна. Приближих се плътно към нея, за да я лиша от преимуществото й, и изведнъж осъзнавам, че това не е никаква старица. Гърдите й — твърди като гранит…

Корин погледна към Висена, за да провери дали не се е изчервила. Висена слушаше с изражение на учтива заинтересованост.

— Докъде бях… А, да. Мислех си, ще я поваля и ще й отнема ножа, но къде ти. Силна като рис. Усещам, че всеки момент ръката й с ножа ще се изплъзне. Какво можех да направя? Отблъснах я, извадих меча… Тя сама се надяна.

Висена седеше безмълвно, сложила ръка на челото си, и замислено потъркваше превръзката от змийска кожа.

— Висена? Разказвам ти го както си беше. Знам, че това е жена и се чувствам неловко, но да пукна, ако тя беше нормална жена. Веднага щом падна, се промени. Подмлади се.

— Илюзия — обади се замислено Висена.

— Какво?

— Нищо. — Висена се изправи и се приближи до трупа, лежащ в папратите.

— Виж само. — Корин застана до нея. — Жена като статуите в дворцовите фонтани. А беше прегърбена и сбръчкана като задника на стогодишна крава. Проклет да съм…

— Корин — прекъсна го Висена, — здрави ли са ти нервите?

— А? Какво общо имат тук нервите? Съвсем наред са си, щом се интересуваш, не се оплаквам.

Висена свали превръзката от челото си. Скъпоценният камък в диадемата й пламна с млечнобял блясък. Жената застана над трупа, протегна ръце, затвори очи. Корин я гледаше с отворени уста. Висена наведе глава и прошепна нещо, което той не разбра.

— Grealghane! — изкрещя тя изведнъж.

Папратите зашумоляха. Корин отскочи, вадейки меча си, и застина в отбранителна поза. Трупът се размърда.

— Grealghane! Говори!

— Ааааааааа! — разнесе се от папратите хриплив крясък с нарастваща сила.

Трупът се изви в дъга, почти се издигна, докосвайки земята само с гърба и темето си. Крясъкът утихна, започна да се накъсва, премина в гърлено мучене, пресекливи викове и стонове, постепенно набиращи мощ, но абсолютно неразбираеми. Корин почувства как по гърба му потича струя студена пот, дразнеща като пълзяща гъсеница. Той стисна юмруци, за да овладее треперенето на ръцете си, като с цялата си воля се бореше с непреодолимото желание да избяга в дълбините на гората.

— Оггг… нннн… ннгаммм — изстена трупът, дерейки земята с нокти и изпускайки кървави мехури, които се пукаха върху устните му. — Нам… еееггг.

— Говори!

От протегнатите напред длани на Висена се процеди мътен поток светлина, в която се вихреха облачета прах. От папратите се изстреляха нагоре сухи листа и клонки. Трупът се задави, измляска и изведнъж заговори. Напълно разбираемо.

— … Кръстопът на шест мили южно от село Ключ. Пр… Пратен. От Кръга. Младеж. По… ггг… вика. Нареди.

— Кой?! — изкрещя Висена. — Кой нареди? Говори!

— Ффффф… ггг… генал. Всички записки, писма, амулети. Пръ… стени.

— Говори!

— … роход. Кашчей. Ге… нал. Да се вземат писмата. Пер… гаментите. Ще дойде от маааааа! Еееееееее! Нааааааааааа!

Гласът завибрира, неразбираемото бърборене премина в ужасяващи крясъци. Корин не издържа, хвърли меча, зажумя и притисна длани към ушите си. Стоя така, докато не усети докосване по рамото си. Потрепна с цялото си тяло, сякаш някой го бе сграбчил за гениталиите.

— Това беше всичко — каза Висена, бършейки потта от челото си. — Попитах те как си с нервите.

— Какъв ден! — изстена Корин. Вдигна меча си и го мушна в ножницата, стараейки се да не гледа вече неподвижното тяло. — Висена?

— Да?

— Да се махаме оттук. По-надалеч от това място.