Агата Кристи
Великата Четворка (6)

Глава VI
Жената на стълбището

Това бе всичко, което можеше да се изтръгне от мисис Халидей. Побързахме да се върнем в Лондон и следващият ден ни свари на път за континента, С доста печална усмивка, Поаро отбеляза:

— Тази Велика Четворка, mon ami, ме кара да размърдам старите си кокали. Тичам насам-натам и душа навсякъде като нашия стар приятел „човека-хрътка“.

— Може би ще се срещнете с него в Париж — казах аз, като знаех, че той имаше предвид някой си Жиро, един от най-надеждните детективи на френската полиция, с когото се бе срещнал във връзка с един предишен случай.

Поаро направи гримаса.

— Искрено се надявам, че няма. Още оттогава той не храни приятелски чувства към мен.

— Няма ли това да бъде много трудна задача? — попитах аз. — Да открием какво е правил някой си англичанин една вечер преди два месеца?

— Много трудно, mon ami. Но както добре знаете, трудностите радват сърцето на Еркюл Поаро.

— Смятате, че „Великата Четворка“ го е отвлякла?

Поаро кимна.

Нашето разследване по необходимост трябваше да мине по вече утъпканите пътеки и ние не успяхме да научим много повече от това, което мисис Халидей вече ни бе казала. Поаро проведе дълъг разговор с професор Бургоно, по време на който търсеше да научи дали Халидей е споменал за някакви свои планове за вечерта, но ударихме на камък.

Следващият ни източник на информация бе прочутата мадам Оливие. Аз се вълнувах много, докато изкачвахме стъпалата на нейната вила в Паси. Винаги ми е изглеждало необичайна жена да навлезе толкова дълбоко в света на науката. Според мен само мъжкият ум приляга на такъв вид дейност.

Вратата отвори младеж на около седемнадесет, който ми напомни смътно на църковен прислужник — толкова ритуални бяха обноските му. Поаро си бе направил труда да уведоми предварително за нашето посещение, тъй като знаеше, че мадам Оливие никога не приема хора без запазен час за посещение поради заетостта си с научноизследователска работа през по-голямата част от деня.

Бяхме въведени в малък салон и не след дълго господарката на къщата влезе при нас. Мадам Оливие бе много висока жена, дългата бяла престилка, която тя носеше, както и шапката й с монашески вид, с която бе увила главата си, я правеха да изглежда още по-висока. Лицето й бе бледо и продълговато, с красиви черни очи, които горяха с почти фанатична светлина. Тя изглеждаше по-скоро като древна жрица, отколкото като съвременна французойка. Едната й буза бе загрозена от белег и аз си спомних, че нейният съпруг и сътрудникът й били убити при една експлозия в лабораторията преди три години и че тя самата била ужасно обгорена. Оттогава насетне тя се бе затворила далеч от света и се бе хвърлила с необуздан плам в морето на научните изследвания. Тя ни прие със студена учтивост.

— Аз бях разпитвана от полицията много пъти, господа. Смятам, че вероятността да ви помогна, е много малка, тъй като и на тях не успях да помогна.

— Мадам, възможно е аз да не ви задам точно същите въпроси. Като начало искам да ви попитам за какво говорихте двамата заедно, вие и мистър Халидей?

Тя изглеждаше малко изненадана.

— За неговата работа! Неговата — а също и за моята!

— Спомена ли ви за теориите, които той наскоро бе изложил в доклада си, изнесен пред Британската асоциация?

— Разбира се, че да. Ние обсъждахме главно тях.

— Идеите му бяха малко фантастични, нали? — попита небрежно Поаро.

— Така мислят някои хора. Аз не съм съгласна.

— Смятате ги за осъществими?

— Напълно осъществими. Моята собствена научноизследователска дейност е с подобна насока, макар че крайните ни цели са различни. От дълго време аз изследвам гама-лъчите, изпускани от веществото, познато обикновено като радий. С продукт на еманацията на радия и по време на тези изследвания се натъкнах на някои много интересни магнитни явления. Всъщност аз имам вече теория що се отнася до истинската природа на силата, която наричаме магнетизъм, но все още не е настъпил моментът, в който да предоставя моите открития на света. Експериментите и възгледите на мистър Халидей бяха изключително интересни за мен.

Поаро кимна. След това зададе въпрос, който ме изненада.

— Мадам, къде разговаряхте на тези теми? В тази стая ли?

— Не, мосю. В лабораторията.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се.

Тя ни поведе към вратата, от която бе влязла. Вратата водеше към малък коридор. Преминахме през две други врати и се озовахме в голяма лаборатория с рафтове подредени мензури и тигели, както и стотици апарати, на които дори имената не знаех.

Вътре имаше двама лаборанта, заети с някакъв експеримент. Мадам Оливие ги представи.

— Мадмоазел Клод, един от моите асистенти. — Едно високо младо момиче със сериозно лице направи поклон. — Мосю Анри, стар и верен приятел.

Един нисък и мургав младеж се поклони отривисто.

Поаро се огледа. Освен вратата, през която бяхме влезли, имаше още две други. Едната, обясни мадам, водела към градината, другата — към едно малко помещение, използвано също за експерименти. Поаро запомни всичко това, след което заяви, че може да се върне в салона.

— Мадам, бяхте ли сама с мистър Халидей по време на вашия разговор?

— Да, мосю. Двамата ми асистенти бяха в по-малката стая до нас.

— Можеше ли вашият разговор да бъде подслушван — от тях или от някой друг?

Мадам помисли, след което поклати глава.

— Не мисля. Почти съм сигурна, че не можеше. Всички врати бяха затворени.

— Възможно ли е някой да се е скрил в стаята?

— Има един голям шкаф в ъгъла — но идеята е абсурдна.

— Pas tout a fait^[1], мадам. Още нещо, мистър Халидей спомена ли ви за плановете си за вечерта?

— Абсолютно нищо не каза, мосю.

— Благодаря ви, мадам, и се извинявам за безпокойството. Моля, не си правите труда — ние сами можем да намерим пътя си на излизане.

Излязохме в преддверието. Точно в този момент от външната врата влизаше една жена. Тя изтича бързо нагоре по стълбите и аз останах с впечатление за траурно облекло, каквото носят френските вдовици.

— Каква необикновена, много необикновена жена — отбеляза Поаро, като се отдалечаваше.

— Мадам Оливие?

— Mois non, не мадам Оливие. Cela va sans dire!^[2] В света няма много гении от нейната величина. Не, аз имах предвид другата жена — жената на стълбището.

— Не видях лицето й — зяпнах Поаро аз. — Освен това ми се струва малко вероятно и вие да сте го видели. Тя въобще не ни погледна.

— Точно затова казах, че е много необикновена жена — каза кротко Поаро. — Една жена, която влиза в дома си — а аз предполагам, че това е нейният дом, тъй като тя влиза с ключ — и веднага изтичва нагоре по стълбите, без дори да погледне двама непознати посетители в преддверието, за да види кои са те, е много необикновен тип жена — доста необичайна натура всъщност. По дяволите! Какво е това?

Той ме дръпна назад — точно навреме. Едно дърво се бе сгромолясало върху тротоара току пред нас. Поаро втренчи поглед в него, блед и разстроен.

— На косъм бяхме! Малко се засуетих все пак — тъй като не подозирах — ни най-малко не подозирах. Да, но ако не бяха всевиждащите ми очи, очите на котка, Еркюл Поаро можеше сега да бъде премазан и вече да не съществува — ужасно бедствие за човечеството. И вие също, mon ami, макар че това не би било такава национална трагедия.

— Благодаря — казах студено аз. — А сега какво ще правим?

— Какво ще правим? — извика Поаро. — Ще разсъждаваме. Да, тук и сега, ние ще впрегнем в работа нашите малки сиви клетки. Да вземем този мистър Халидей — бил ли е в действителност в Париж? Да, тъй като професор Бургоно, който го познава, го е видял и говорил с него.

— Накъде, по дяволите, биете? — извиках аз.

— Това е станало в петък сутринта. За последен път е бил видян в единадесет часа, петък вечерта — но дали тогава е бил действително видян?

— Портиерът…

— Нощен портиер — който не е виждал Халидей преди. Влиза някакъв мъж, който изглежда горе-долу като Халидей — можем да се доверим на Номер Четири в това отношение — пита за писма, качва се по стълбите, стяга едно малко куфарче и се измъква на следващата сутрин. Никой не е видял Халидей през цялата вечер, тъй като той вече е бил в ръцете на врага. Дали този, когото мадам Оливие е приела, е бил Халидей? Да, макар че тя не го е познавала лично, един самозванец едва ли би могъл да я заблуди в нейната научна област. Той е дошъл тук, провел е разговора си и заминал. Какво се е случило след това?

Като ме сграбчи за ръката, Поаро ме затегли обратно към вилата.

— Сега, mon ami, представете си, че днес е денят след изчезването и че ние търсим следи. Вие обичате следите, нали? Вижте — ето ги и тях, отпечатъци от мъжки обувки, на мистър Халидей… Той завива надясно, както направихме и ние, крачи бодро — хоп! зад него се чуват други стъпки — бързи и ситни стъпки на жена. Ето, тя го застига — стройна млада жена с вдовишки воал. „Извинете, мосю, мадам Оливие ме помоли да ви повикам обратно.“ Той се спира, обръща се. Къде може да го заведе младата жена? Само съвпадение ли е това, че тя го застига точно там, където започва една малка алея, разделяща две градини? Тя го повежда по нея. „Оттук е по-кратко, мосю.“ Градината и вилата на мадам Оливие се намират вдясно, а вляво е градината на друга вила — и от тази градина, обърнете внимание, падна дървото — и без малко да ни удари. И двете градини имат врати към алеята. Засадата е там. Изскачат мъже, сломяват съпротивата му и го отвеждат в непознатата вила.

— Боже мой, Поаро — извиках аз, — да не би да искате да кажете, че виждате всичко това?

— Виждам го с очите на своя разум, mon ami. Така и само така трябва да се е случило. Елате, нека да се върнем в къщата.

— Искате да видите мадам Оливие отново?

Поаро ме удостои със странна усмивка.

— Не, Хейстингс, искам да видя лицето на жената от стълбището.

— Коя смятате, че е тя — роднина на мадам Оливие?

— По-скоро секретарка — и то секретарка, назначена не много отдавна.

Същият смирен църковен помощник ни отвори вратата.

— Можете ли да ми кажете — каза Поаро — името на дамата, вдовицата, която току-що влезе?

— Мадам Вероне? Секретарката на мадам?

— Точно така. Бихте ли били така любезен да я помолите да поговори с нас за момент?

Младежът изчезна. Не след дълго се появи отново.

— Съжалявам. Мадам Вероне трябва отново да е излязла.

— Мисля, че не е — тихо каза Поаро. — Бихте ли й предали името ми, мосю Еркюл Поаро, и й съобщили, че е много важно да я видя веднага, тъй като отивам след това в Префектурата.

Нашият пратеник отново замина. Този път дамата се появи. Тя влезе в салона. Последвахме я. Тя се обърна и вдигна воала си. За моя безкрайна изненада аз познах нашия стар противник графиня Росакоф, руска графиня, която бе организирала един особено хитър обир на бижута в Лондон.

— Веднага щом ви зърнах в преддверието, аз се подготвих за най-лошото — отбеляза печално тя.

— Драга моя графиньо Росакоф…

Тя поклати глава.

— Сега съм Инес Вероне — прошепна тя, — испанка, омъжена за французин. Какво искате от мен, мосю Поаро? Вие сте ужасен човек. Изгонихте ме от Лондон. Сега, предполагам, ще разкажете за мен на нашата чудесна мадам Оливие и ще ме изгоните от Париж. Ние, бедните руснаци, също трябва да живеем, знаете.

— Много по-сериозно от това е, мадам — каза Поаро, като я наблюдаваше. — Предлагам да вляза в съседната вила и да освободя мистър Халидей, ако той е все още жив. Както виждате, аз знам всичко.

Видях как лицето й внезапно побледня. Тя захапа устната си. След това заговори с нейната обичайна решителност.

— Той е все още жив, но не е във вилата. Добре, мосю, нека да сключим една сделка. Свобода за мен — и мистър Халидей, здрав и читав, за вас.

— Приемам — каза Поаро. — Тъкмо се канех да предложа същото. Между другото, „Великата Четворка“ ли са вашите работодатели, мадам?

Отново видях как същата смъртна бледност запълзя по лицето й, но тя остави въпроса му без отговор.

Вместо това тя попита:

— Ще ми разрешите ли да телефонирам? — И като отиде до апарата, набра един номер. — Номерът на вилата — обясни тя, — където нашият приятел е затворен. Може да го дадете на полицията — гнездото ще бъде празно, когато те пристигнат. А, свързаха ме. Ти ли си, Андре? Аз съм, Инес. Малкият белгиец знае всичко. Изпрати Халидей до хотела и изчезвай.

Тя постави обратно слушалката и се доближи до нас, като се усмихваше.

— Вие ще ни придружите до хотела, мадам.

— Естествено. Очаквах това.

Намерих такси и потеглихме заедно. Виждах по лицето на Поаро, че той бе объркан. Всичко бе станало прекалено лесно. Пристигнахме в хотела. Портиерът се приближи към нас.

— Пристигна един господин. Той е във вашите стаи. Изглежда много болен. С него дойде една медицинска сестра, но си тръгна.

— Всичко е наред — каза Поаро. — Той е мой приятел.

Качихме се заедно до стаята. На един стол до прозореца седеше измъчен млад човек, който изглеждаше изтощен до крайна степен, Поаро отиде до него.

— Вие ли сте Джон Халидей? — Мъжът кимна. — Покажете ми лявата си ръка. Джон Халидей има бенка малко под левия лакът.

Мъжът си протегна ръката. Бенката беше там. Поаро се поклони на графинята. Тя се обърна и напусна стаята. Една чаша бренди посъживи малко Халидей.

— Боже господи! — промърмори той. — Аз бях в ада… ада… Онези злодеи са същински дяволи. Съпругата ми, къде е тя? Какво ли си мисли? Те ми казаха, че тя ще повярва… ще повярва…

— Тя не вярва — каза твърдо Поаро. — Нейната вяра във вас никога не се е разколебавала. Тя ви чака — тя и детето.

— Благодаря на бога за това. Още не мога да повярвам, че съм отново свободен.

— Сега, след като се посъвзехте малко, мосю, бих искал да чуя цялата история от началото.

Халидей го погледна с изражение, което не подлежеше на никакво описание.

— Аз не си спомням… нищо — каза той.

— Какво?

— Чували ли сте някога за „Великата Четворка“?

— Чувал съм някои неща — каза сухо Поаро.

— Вие не знаете това, което аз знам. Те притежават неограничена мощ. Ако си затварям устата, ще бъда в безопасност, но ако изтърва само една дума — не само аз, но и моите най-близки и скъпи същества ще бъдат сполетени от нечувани страдания. Няма смисъл да спорите с мен. Аз не знам… не си спомням нищо…

И като стана, той излезе от стаята.

Лицето на Поаро имаше объркано изражение.

— Значи така, а? — промърмори той. — „Великата Четворка“ отново са победители. Какво е това, което държите в ръката си, Хейстингс?

Подадох му го.

— Графинята го написа набързо, преди да си замине — обясних аз.

Той го прочете.

— „Au revoir — IV“.

— Подписано с нейните инициали — IV. Може би е просто съвпадение това, че те също означават и Четворка. Чудя се, Хейстингс, чудя се.