Агата Кристи
Великата Четворка (4)

Глава IV
Важността на бут овнешко

Инспекторът извади ключ от джоба си и отключи вратата на Гранайт Бангълоу, Времето бе хубаво и сухо, тъй че нямаше вероятност обувките ни да оставят отпечатъци. Въпреки това ние ги избърсахме старателно на изтривалката, преди да влезем.

Една жена изникна от мрака и каза нещо на инспектора, който се обърна настрани, след което започна да говори през рамо.

— Огледайте се добре наоколо, мистър Поаро, и вижте всичко, което си заслужава да се види. Аз ще се върна след около десет минути. Между другото — ето ботуша на Грант. Донесох го с мен, за да можете да сравните отпечатъците.

Влязохме във всекидневната и шумът от отдалечаващите се стъпки на инспектора постепенно замря, Ингълс бе начаса привлечен от някакви китайски антики на една маса в ъгъла и отиде при тях, за да ги разгледа, Той като че ли не проявяваше интерес към действията на Поаро. Аз, от друга страна, го наблюдавах с такъв интерес, че дъхът ми почти спря. Подът бе застлан с тъмнозелен линолеум, върху който идеално личаха отпечатъците от ботуши. Една врата в дъното водеше към малка кухня. Оттам друга врата водеше в кухненския килер (където се намираше задната врата), а втора към спалнята, която бе заемана от Робърт Грант. След като изследва пода, с тих неспиращ монолог Поаро започна да коментира видяното.

— Ето тук е лежал трупът — това голямо тъмно петно и пръските около него маркират мястото. Могат да се видят следи от домашни чехли и ботуши „номер девет“, но са смесени и много объркани. След това две следи водят към и от кухнята — който и да е бил убиецът, той е влязъл оттук. У вас ли е ботушът, Хейстингс? Дайте ми го. — Той го сравни внимателно с отпечатъците. — Да, и двата са направени от един и същи човек, Робърт Грант. Той е влязъл оттук, убил е стареца и се е върнал в кухнята. Стъпил е в кръвта, виждате ли петната, които е оставал на излизане? В кухнята не може да се види нищо — цялото село се е извървяло през нея. Той се е върнал в стаята си — не, първо се е върнал отново на местопрестъплението — дали за да вземе малките нефритени фигурки? Или е забравил нещо, което може да го изобличи?

— Може би е убил стареца, когато е влязъл за втори път? — предположих аз.

— Mais non, не сте наблюдателен. Върху една от окървавените следи, излизащи навън, личи ясно един отпечатък, който води навътре. Чудя се защо ли е влязъл — може би се е сетил за малките нефритени фигурки? Всичко е така нелепо и глупаво.

— С това той се е издал без всякаква надежда за спасение.

— Нима? Казвам ви, Хейстингс, това противоречи на разума. Това е обида за малките ми сиви клетки. Нека да влезем в спалнята му — а, да, има петно от кръв на рамката на вратата и едва доловим отпечатък от ботуш, също изцапан с кръв. Около трупа има следи от ботушите на Робърт Грант и ничии други — Робърт Грант, единственият човек, който се е доближавал до къщата. Да, трябва да е така.

— Ами възрастната жена? — попитах внезапно аз. — Тя е останала сама в къщата, след като Грант е отишъл за млякото. Тя е можела да го убие и след това да излезе. Краката й няма да оставят отпечатъци, ако не е излизала навън.

— Много добре, Хейстингс. Чудех се дали тази хипотеза ще ви мине през ума. Аз вече я разгледах и отхвърлих, Бетси Андрюс е тукашна, познават я добре наоколо. Тя не може да има връзка с „Великата Четворка“. Освен това по всичко изглежда, че старият Уоли е бил силен мъжага. Това е дело на мъж — не на жена.

— Предполагам, че „Великата Четворка“ не е имала някакво дяволско устройство, скрито в тавана — нещо, което да е слязло автоматично, за да пререже гърлото на стареца и след това да бъде отново издърпано нагоре?

— Като стълбата на Яков? Знам, Хейстингс, че вашето въображение е от най-богатите — но ви умолявам да го обуздавате от време на време.

Аз млъкнах засрамен. Поаро продължи да се вре наоколо, като надничаше в стаи и шкафове с ясно изразено недоволство върху лицето. Внезапно той нададе развълнуван вик, напомнящ на померанско куче. Изтичах към него. Той стоеше в кухненския килер в драматична поза. В ръката си размахваше един овнешки бут!

— Скъпи ми Поаро! — извиках аз. — Какво има? Да не би внезапно да сте полудели?

— Разгледайте, умолявам ви, това овнешко. Но го разгледайте отблизо!

Аз го разгледах колкото се може по-отблизо, но не можах да видя нищо необичайно в него. Изглеждаше ми като един напълно обикновен овнешки бут. Това и казах. Поаро ми хвърли смразяващ поглед.

— Но не виждате ли това? И това, и това…

Той придружаваше всяко „това“ с мушкане на безобидното парче месо, като откъртваше по този начин малки парченца лед.

Поаро току-що ме бе обвинил, че имам прекалено силно въображение, но сега почувствах, че той имаше много по-дръзка фантазия, която караше моите най-добри постижения просто да бледнеят пред нея. Той сериозно ли смяташе, че тези късчета лед представляват кристалчета от смъртоносна отрова? Това бе единствената ми догадка, която можех да направя, виждайки неговата необичайна възбуда.

— Това е замразено месо — обясних кротко аз. — Внос от Нова Зеландия, навярно знаете това.

Той ме зяпна за миг-два и след това избухна в странен смях.

— Приятелят ми Хейстингс е наистина изумителен! Той знае всичко — абсолютно всичко! Как се казва — справки даваме всякакви — това е моят приятел Хейстингс.

Той хвърли овнешкия бут отново в чинията му и излезе от килера. След това погледна през прозореца.

— Ето го и нашият приятел инспекторът. Всичко е наред. Видях всичко, което исках да видя тук. — Той забарабани разсеяно по масата, сякаш бе погълнат от някакви изчисления и след това внезапно попита: — Какъв ден сме днес, mon ami?

— Понеделник — отвърнах аз, доста учуден. — Какво…?

— А-а, понеделник, така ли? Лош ден от седмицата. Да се извърши убийство в понеделник е грешка.

Като отиваше обратно към всекидневната, той потупа барометъра на стената и погледна термометъра.

— Показва хубаво време и двадесет и два градуса по Целзий. Един типичен английски летен ден.

Ингълс все още разглеждаше различните предмети от китайска керамика.

— Вие не се интересувате много от това разследване, мосю? — каза Поаро.

Другият се усмихна вяло.

— Не е моя работа, виждате ли. Аз съм ценител на някои неща, но не и на това. Затова отстъпвам и давам път. Изтокът ме научи да бъда търпелив.

Инспекторът влезе забързано, като се извиняваше за дългото си отсъствие. Той настояваше да ни разведе отново из по-голямата част от местата, но в края на краищата ние успяхме да се откопчим.

— Оценявам вашата безкрайна отзивчивост, инспекторе — каза Поаро, когато отново стъпихме на селската уличка. — Има само още една молба, която искам да отправя към вас.

— Може би искате да видите трупа, сър?

— О, драги мой, не! Трупът ни най-малко не ме интересува. Искам да видя Робърт Грант.

— Ще трябва да дойдете с мен в Мортън, за да го видите, сър.

— Много добре, така и ще направя. Но трябва да го видя и да говоря с него насаме.

Инспекторът почеса горната си устна.

— Ами-и, не знам дали ще можете сър.

— Уверявам ви, че ако можете да се свържете със Скотланд Ярд ще получите пълни правомощия. Аз съм чувал за вас, разбира се, сър, и зная, че от време на време сте ни правили услуги. Но не е позволено.

— Но въпреки това се налага — каза спокойно Поаро. — Налага се поради следната причина — Грант не е убиецът.

— Какво? Тогава кой е?

— Убиецът е бил, струва ми се, млад мъж. Той е отишъл до Гранайт Бангълоу с двуколка, която е оставил отвън. Влязъл е вътре, извършил е убийството, излязъл и си заминал. Бил е гологлав и облеклото му е било леко изцапано с кръв.

— Но… но тогава цялото село щеше да го види!

— Не при някои обстоятелства.

— Ако е било тъмно, може би. Но убийството е било извършено посред бял ден.

Поаро само се усмихна.

— Ами коня и двуколката, сър — как ще обясните това? По пътя са минали безброй превозни средства на колела. Не е оставена никаква по-очебийна следа, която може да се забележи.

— С обикновени очи може би не, но с очите на разума — да.

Инспекторът почука челото си многозначително, като ми се ухили. Аз бях безкрайно объркан, но вярвах в Поаро. Пристигането ни в Мортън отбеляза края на нашата дискусия. Поаро и аз бяхме заведени при Грант, но един полицай щеше да присъства на срещата. Поаро веднага започна по същество.

— Грант, аз знам, че не сте виновен за това престъпление. Разкажете ми със собствени думи какво точно се случи.

Затворникът бе среден на ръст и имаше малко неприятни черти на лицето си. Ако някой изглеждаше като типичен пандизчия, то това бе именно той.

— Кълна се в Бога, нищо не съм извършил — захленчи той. — Някой друг е сложил онези малки стъклени фигурки между моите партушини. Всичко е било нагласено, ето какво е било. След като влязох, аз отидох направо в стаята, си, както казах. Нямах си никаква представа за нищо, докато Бетси не се разкрещя. Бог ми е свидетел, че нищо не знаех.

Поаро се надигна.

— Щом не можете да ми кажете истината, то тогава всичко е свършено.

— Но, началство…

— Вие със сигурност сте влезли в стаята, както и със сигурност сте установили, че господарят ви е мъртъв и тъкмо когато сте се готвели да офейкате, добрата стара Бетси е направила ужасното си откритие.

Човекът зяпна Поаро с увиснало чене.

— Хайде, не е ли така? Казвам ви съвсем сериозно — честна дума — че единственият ви шанс сега е да бъдете напълно искрен.

— Ще рискувам — каза мъжът внезапно. — Бе точно както вие казвате. Влязох и отидох право при господаря — и го сварих да лежи мъртъв на пода. Всичко наоколо бе в кръв. Тогава загубих ума и дума от страх. Те щяха да издирят моето досие и със сигурност щяха да кажат, че аз съм го очистил. Единствената ми мисъл бе да се махна веднага — преди да го открият…

— А нефритените фигурки?

Мъжът се поколеба.

— Виждате ли…

— Вие сте ги взели просто по навик, нали? Чували сте вашия господар да казва, че са ценни и сте решили, че ако ще е гарга, нека да е рошава. Това разбирам. Сега отговорете ми за следното. Кога взехте фигурките? Втория път, когато влязохте в стаята ли?

— Не съм влизал втори път. Един път ми бе достатъчен.

— Сигурен сте в това?

— Абсолютно сигурен.

— Добре. Сега, кога излязохте от затвора?

— Преди два месеца.

— Как получихте тази работа?

— Чрез онова Сдружение за подпомагане на затворници. Един тип ме чакаше, когато излязох.

— Как изглеждаше той?

— Не точно като пастор, но много приличаше на такъв. Мека черна шапка и ситна походка. Имаше счупен преден зъб. Очилат тип. Сондърс бе името му. Каза, че се надявал да съм се разкаял и че щял да ми намери добра служба. Отидох при стария Уоли по негова препоръка.

Поаро се надигна за втори път.

— Благодаря. Сега зная всичко. Имайте търпение. — Той се спря в очертанията на вратата и добави: — Сондърс ви даде чифт ботуши, нали?

Грант изглеждаше много изненадан.

— О, да, точно така. Но как узнахте?

— Работата ми е да зная — отвърна сериозно Поаро.

След няколко думи към инспектора тримата отидохме до Уайт Харт, където концентрирахме вниманието си върху яйца с шунка и девънширско ябълково вино.

— Има ли вече някаква яснота? — попита Ингълс с усмивка.

— Да, случаят сега е пределно ясен, но, разбирате ли, ще ми бъде доста трудно да го докажа. Уоли е бил убит по заповед на „Великата Четворка“ — но не от Грант. Някой много умен човек е осигурил тази служба на Грант и умишлено го е набелязал за изкупителна жертва — нещо лесно, като се има предвид затворническото досие на Грант. Той му е дал чифт ботуши — единия от два еднакви чифта. Другия, той запазил за себе си. Всичко е било толкова просто. Докато Грант е извън къщата, а Бетси е някъде на приказки в селцето (което вероятно тя е правила всеки ден), той пристига с двуколката, обут във втория чифт ботуши, влиза в кухнята, прекосява я и се озовава ъвв всекидневната, поваля стареца с един удар и след това му прерязва гърлото. После се връща в кухнята, сваля ботушите, обува друг чифт и, носейки първия чифт, отива навън до двуколката и потегля отново.

Ингълс втренчи поглед в Поаро.

— Все още има една уловка. Защо никой не го е видял?

— А! Ето къде се проявява хитростта, убеден съм, на Номер Четири. Всички са го видели — и въпреки това никой не го е видял. Разбирате ли, той е дошъл с кола за разнасяне на месо!

Аз нададох вик на удивление.

— Овнешкия бут?

— Точно така, Хейстингс, овнешкия бут. Всички се кълняха, че никой не е влизал в Гранит Бангълоу онази сутрин, но въпреки това аз намерих в килера един овнешки бут, все още замразен. Беше понеделник, следователно месото трябва да е било доставено същата сутрин, защото ако е било донесено в събота, в това топло време то щеше да се размрази в неделя. Значи някой е влизал в Бангълоу и това е бил човек, по който следи от кръв тук и там не биха привлекли внимание.

— Адски хитро скроено! — извика Ингълс с одобрение.

— Да, умен е този Номер Четири.

— Умен колкото Еркюл Поаро? — измърморих аз.

Приятелят ми хвърли един укорителен поглед, изпълнен с достойнство.

— Има шеги, които не трябва да си позволявате, Хейстингс — каза той нравоучително. — Не спасих ли аз един невинен човек от бесилото? За един ден това стига.