Агата Кристи
Великата Четворка (13)

Глава XIII
Мишката влиза в капана

Не са много чести моментите в живота на човек, когато той стои на ръба на вечността, но когато казах тези думи в оная изба в Ийст Енд, аз бях абсолютно сигурен, че те са последните ми думи на този свят. Аз се стегнах, за да посрещна смело шока от онези черни, стремително течащи води под мен и предварително почувствах ужаса от главоломното падане.

Но за моя изненада до ушите ми долетя тих смях. Отворих очи. Подчинявайки се на един знак от мъжа на дивана, двамата тъмничари ме заведоха обратно на старото ми място срещу него.

Вие сте смел мъж, капитан Хейстингс — каза той. — Ние от Изтока ценим храбростта. Мога да кажа, че очаквах да постъпите така. Това ни пренася във второто действие на вашата малка драма. Смърт за себе си вече посрещнахте — но ще посрещнете ли смъртта на някой друг?

— Какво искате да кажете? — попитах дрезгаво аз, като ме полази ужасен страх.

— Вие със сигурност не сте забравили дамата, която е в наша власт — Розата на Градината.

Аз впих поглед в него в безмълвна агония.

— Мисля, капитан Хейстингс, че вие ще напишете онова писмо. Вижте, имам при себе си бланка за телеграма. Съобщението, което ще напиша върху нея, зависи от вас и ще означава живот или смърт за съпругата ви.

Пот изби по челото ми. Мъчителят ми продължи, като се усмихваше приятелски и говореше с абсолютно хладнокръвие:

— Ето, капитане, писалката чака ръката ви. Вие трябва само да го напишете. Ако не…

— Ако не? — като ехо повторих аз.

— Ако не, жената, която обичате, ще умре — и то бавно. В свободното си време моят господар, Ли Чанг Йен, се забавлява като изобретява нови и изтънчени методи за мъчение…

— О, Господи! Вие сте сатана! Не, не бихте направили това…

— Да ви разкажа ли за някои от неговите уреди за мъчение?

Без да обръща внимание на моя протестен вих, неговата реч продължи — гладко, спокойно — докато с вик на ужас аз не запуших с ръце ушите си.

— Достатъчно е, виждам. Вземете писалката и пишете.

— Не бихте посмели…

— Безсмислено е да говорите и вие го съзнавате. Вземете писалката и пишете.

— Ако го напиша?

— Жена ви ще бъде освободена. Телеграмата ще бъде изпратена незабавно.

— Откъде да знам, че вие няма да ме излъжете?

— Заклевам се в свещения гроб на моите прадеди. Освен това, преценете сам — защо ще искам да й причинявам зло? Нейното задържане ще е изпълнило целта си.

— А… Поаро?

— Ще го държим на сигурно място, докато приключим нашите операции. След това ще го пуснем да си ходи.

— Ще се закълнете ли и за това в гроба на вашите прадеди?

— Вече се заклех един път. Това трябва да е достатъчно.

Сърцето ми се сви. Аз предавах своя приятел — за какво? За момент се поколебах — след което ужасната алтернатива изплува като кошмар пред очите ма Синдарела — в ръцете на тези китайски дяволи, умираща от бавни мъки…

Един стон пропълзя нагоре по гърлото ми. Сграбчих писалката. Може би ако внимателно обмислях думите на писмото, щях да успея да изпратя чрез тях предупреждение и Поаро ще може да избегне капана. Това бе единствената ми надежда.

Но дори и на нея не бе съдено да живее. Гласът на китаеца се повиши, благ и учтив.

— Позволете ми да ви диктувам.

Той направи пауза, прегледа няколко листа с бележки, които лежаха от едната му страна и след това продиктува следното:

Драги Поаро, мисля, че съм по следите на Номер Четири. Един китаец дойде този следобед и ме подмами тук с фалшиво съобщение. За щастие аз навреме прозрях хитрия му замисъл и му се изплъзнах. След това си разменихме ролите и аз успях да организирам едно малко преследване от моя страна — доста умело при това, мога да се похваля. Сега ще накарам едно чевръсто и будно хлапе да ви донесе това. Ще му дадете половин крона, нали? Обещах му я, при условие че предаде съобщението благополучно. Аз наблюдавам къщата и не смея да мръдна. Ще ви чакал до шест часа и ако не сте дошли дотогава, ще направя опит да се вмъкна в къщата сам. Това е твърде добър шанс, за да бъде пропуснат, а и, разбира се, момчето може да не ви намери. Но ако ви намери, накарайте го начаса да ви доведе тук. И си прикрийте скъпоценните мустаци, в случай че някой наблюдава от къщата и би могъл да ви познае.

Поздравявам ви набързо: АХ

С всяка дума, която пишех, изпадах във все по-дълбоко и по-дълбоко отчаяние. Цялата работа бе много хитро скроена. Осъзнах до какво съвършенство всяка една подробност от нашия живот е била изучена. Писмото звучеше така, сякаш бе написано от моята ръка. Признанието, че китаецът, който бе дошъл този следобед, е направил опит да ме подмами, обезсмисляше всички усилия, които положих, за да оставя моя „знак“ от четири книги. Поаро щеше да си помисли, че това наистина е било уловка, чийто замисъл съм успял да разгадая. Времето също така бе хитро разчетено. Щом получеше бележката, Поаро нямаше да има никакво време за губене и щеше начаса да се втурне насам със своя невинен на външен вид водач. Аз бях сигурен, че той щеше да постъпи именно по този начин, защото моята решимост да се промъкна вътре в къщата щеше да го докара тук под пара. Той винаги се отнасяше с някакво недоверие към моите способности, което аз не можех да си обясня. Той щеше да бъде убеден, че се излагам на опасност и че няма да мога да се справя с положението и щеше веднага да довтаса тук, за да поеме лично командването.

Но нищо не можеше да се направи. Написах това, което ми казаха. Моят похитител взе бележката от мен, прочете я, след това кимна одобрително с глава и я връчи на един от мълчаливите си слуги, който изчезна с нея зад копринената завеса, прикриваща една врата.

С усмивка на лицето човекът срещу мен взе една бланка за телеграми и я попълни. След това ми я подаде.

Тя гласеше: „Освободете бялата птичка с най-голяма бързина“.

Въздъхнах с облекчение.

— Ще я изпратите веднага? — настойчиво попитах аз.

Той се усмихна и поклати глава.

— Тя ще бъде изпратена, когато мосю Еркюл Поаро е в ръцете ми. Не преди това.

— Но вие обещахте…

— Ако този план не успее, може отново да прибягна до нашата бяла птичка — за да ви склоня да се потрудите още малко.

Побелях от гняв.

— О, боже! Ако вие…

Той махна с тънката си и дълга жълта ръка.

— Бъдете спокоен, не смятам, че планът ще се провали. В мига, в който мосю Поаро е в ръцете ни, аз ще изпълня клетвата си.

— Ако ми изиграете някой номер…

— Аз се заклех в моите достойни прадеди. Не се страхувайте. Отдъхнете тук междувременно. Моите прислужници ще се погрижат да не ви липсва нищо, докато аз отсъствам.

Останах сам в това непознато подземно гнездо на разкоша. Вторият китайски слуга се бе появил отново. Единият от тях донесе храна и вода и ми ги предложи, но аз ги отклоних с ръка. Изпитвах болка… болка в сърцето…

Внезапно господарят се появи отново, висок и величествен в копринената си мантия. Той започна да дава нареждания. По негова заповед аз бях избутан обратно през избата и тунела до къщата, в която бях влязъл първоначално. Там ме заведоха в една стая на приземния етаж. Кепенците на прозорците бяха спуснати, но през цепнатините в тях човек можеше да наблюдава улицата. Един дрипав старец се тътреше по отсрещната страна на улицата и когато го видях да прави знак към прозореца, аз разбрах, че той е един от бандата и че стои на пост.

— Всичко е наред — каза китайският ми приятел. — Еркюл Поаро падна в капана. Той се приближава… сам, с изключение на момчето, което го води. Сега, капитан Хейстингс, ще трябва да свършите още нещо. Ако вие не се покажете, той няма да влезе в къщата. Когато той застане на отсрещната страна, вие трябва да излезете на прага и да му направите знак да влезе.

— Какво? — извиках аз с отвращение.

— Тази роля трябва да я изиграете сам. Спомнете си цената на провала. Ако Еркюл Поаро заподозре, че нещо не е наред и не влезе в къщата, вашата жена ще умре от Седемдесетте бавни вида смърт. А, ето го и него.

С биещо сърце и с чувство на смъртна болка погледнах през цепнатината в кепенците. Във фигурата, която крачеше по отсрещната страна на улицата, веднага познах моя приятел, въпреки че яката на палтото му бе вдигната и един огромен жълт шал закриваше долната част на лицето му. Тази походка не можеше да бъде сбъркана, както и начинът, по който държеше яйцевидната си глава.

Това бе Поаро, който ми идваше на помощ с чисто сърце, без да подозира нищо. До него отстрани подтичваше едно типично лондонско хлапе, с изцапано лице и дрипави дрешки.

Поаро се спря и погледна към къщата, докато момчето му говореше нещо оживено и сочеше насам. Бе време да действам. Излязох в преддверието. По знак от високия китаец един от слугите отключи вратата.

— Спомнете си цената на провала — каза врагът ми с нисък глас.

Бях навън на прага. Направих знак на Поаро. Той забърза към мен.

— Аха! Значи всичко е наред с вас, приятелю мой. Бях започнал да се тревожа. Успели сте да влезете вътре? Празна ли е къщата, тогава?

— Да — казах аз с нисък глас, като се мъчех да звучи естествена. — Трябва да има някъде таен изход от нея. Елате, влезте да го потърсим.

Прекрачих през прага назад. Нищо неподозиращият Поаро се приготви да ме последва.

И изведнъж нещо сякаш прещрака в главата ми. Видях с пределна яснота ролята, която играех — ролята на Юда.

— Назад. Поаро! — извиках аз. — Назад, ако ви е мил животът. Това е капан. Не се тревожете за мен. Изчезвайте веднага.

Още щом изрекох — или по-скоро изкрещях предупреждението си — нечии ръце ме сграбчиха като в менгеме. Един от китайските слуги се втурна покрай мен, за да хване Поаро.

Видях как последният отскача назад с вдигната високо ръка, след това изведнъж около мен започна да се вдига гъст дим, който ме задушаваше… убиваше…

Почувствах, че падам… че се задушавам… това бе смъртта.

Дойдох на себе си бавно и болезнено — всичките ми сетива бяха притъпени. Първото нещо, което съзрях, бе лицето на Поаро. Той седеше срещу мен и ме наблюдаваше със силно загрижено лице. Когато видя, че го гледам, той нададе вик на радост.

— А, вие се съвзехте! Идвате на себе си. Всичко е наред! Приятелю мой — мой бедни приятелю!

— Къде съм? — попитах с болезнено усилие аз.

— Къде? Но огледайте се!

Огледах се наоколо. Напълно вярно, аз бях в старата позната обстановка. И върху решетката на камината стояха четирите еднакви бучки въглища, които внимателно бях изсипал там.

Поаро проследи погледа ми.

— О, да, това е било страхотна идея от ваша страна — тази, както и книгите. Виждате ли, ако някога ми кажат: „Този твой приятел Хейстингс, той май не е много умен, не е ли така?“, аз ще им отговоря: „Вие грешите.“ Идеята, която ви е хрумнала тогава, е била великолепна и изключителна.

— Значи сте разбрали значението им?

— Да не съм идиот? Естествено, че го разбрах. Тъкмо то ми даде предупреждението, от което се нуждаех и времето, за да обмисля плановете си. По един или друг начин „Великата Четворка“ ви е отвлякла. С каква цел? Съвсем ясно е, че не е за едните ви хубави очи — също и не поради това, че се страхуват от вас и искат да ви отстранят от пътя си. Не, тяхната цел бе прозрачна. Вие щяхте да бъдете използван като примамка, за да накарате великия Еркюл Поаро да падне в техните лапи. Аз отдавна съм се подготвил за нещо от този род. Правя своите малки приготовления и след малко, както и очаквах, пристига пратеникът — едно такова невинно улично хлапе. Що се отнася до мен, аз се правя, че се хващам на въдицата и запрашвам с него и, за щастие, те ви позволяват да излезете на прага. Това бе единственото ми опасение, че можеше да се наложи първо да се справя с тях, преди да стигна мястото, където са ви скрили и че ще трябва да ви търся — напразно може би — след това.

— Да се справите с тях, така ли казахте? — политах немощно аз. — Сам-самичък?

— О, а това няма кой знае каква голяма хитрост. Подготви се предварително, за да ти е лесно — това е девизът на Скаутското движение, нали? Много добре казано. Що се отнася до мен, аз бях подготвен. Не много отдавна направих услуга на един много известен химик, чиято работа през войната бе тясно свързана с бойните отровни вещества. Той изобрети за мен една малка бомба — проста и лесна за носене — трябваше само да я хвърля и пуф! — всички се обгръщат в дим и… падат в безсъзнание. Веднага надувам една малка свирка и хоп! — долитат няколко от най-добрите момчета на Джап, които бяха поставили къщата под наблюдение много преди да пристигне момчето и които успяха да ни проследят по целия път до Лайшаус, за да поемат нещата в свои ръце.

— Но как стана така, че вие не загубихте също съзнание?

— Още едно щастливо хрумване. Нашият приятел Номер Четири (който без съмнение е съчинил онова хитроумно писмо) си позволи малка шега с моите мустаци, която ме улесни извънредно много, защото под маскировката на жълтия шал аз успях да си сложа един противогаз.

— Спомням си — извиках нетърпеливо аз и тогава, с думата „спомням си“, в мен изплува отново целият онзи смъртен ужас, който бях временно забравил, Синдарела.

Паднах назад със стон.

Трябва да съм изпаднал отново в безсъзнание за около минута-две. Дойдох на себе си, за да видя, че Поаро налива с усилие малко бренди между устните ми.

— Какво има, mon ami? Но какво има сега? Кажете ми.

Дума по дума аз му разказах цялата история, като не спирах да треперя по време на разказа си. Поаро нададе вик.

— Приятелю мой! Приятелю мой! Колко трябва да сте страдали! А аз да не знам нищо! Но успокойте се. Всичко е наред!

— Ще я намерите? Това ли искате да кажете? Но тя е в Южна Америка. А когато стигнем до нея — тя ще бъде мъртва много преди това… и само Бог ще знае как и по какъв мъчителен начин тя ще е умряла.

— Не, не, вие не разбирате. Тя е здрава и читава. Тя не е попадала дори за миг в техните ръце.

— Но аз получих телеграма от Бронсън?

— Не, не сте. Може да сте получили телеграма от Южна Америка, подписана „Бронсън“ — това е съвсем различно нещо. Кажете ми, никога ли не ви е минавало през ум, че организация от такъв мащаб, с пипала, обгърнали целия свят, може лесно да ни уязви, като използва малката Синдарела, която толкова много обичате?

— Не, никога — отвърнах аз.

— А, на мен пък ми мина през ум. Не ви казах нищо, тъй като не исках излишно да ви разстройвам — но взех мерки от своя страна. Всичките писма на жена ви изглеждат като че ли са писани от ранчото, но в действителност тя от три месеца е на едно безопасно място, измислено от мен.

Изгледах го продължително.

— Сигурен ли сте в това?

— Parbleu! Абсолютно. Те са ви измъчвали с една лъжа.

Обърнах глава настрани. Поаро сложи ръка на рамото ми. В гласа му имаше нещо, което не бях чувал преди.

— Знам, че няма да ви се понрави, ако ви прегърна или покажа чувствата си. Ще постъпя като вас — британците. Няма да кажа нищо — абсолютно нищо, С изключение на едно — че в това наше последно приключение заслугите и почестите са изключително ваши и щастлив е този, който има приятел като вас!