Васил Цонев
Ароматът на България (3)

Глава втора
Дунавска България

Още преди да започна тази книга и редактори, и издатели някак си помръдваха с рамене и мънкаха. Не им се искаше аз да напиша тази книга.

— Абе — каза ми — ще го удариш на кулинарията, ще се забиеш там и няма да можем да ти извадим главата от чорбите и качамаците.

Знаеха те тая моя слабост към хубавите български гозби и български вина, за които им прогърмях ушите по вестници и списания. Но какво да правя, когато щом мръднах малко настрани от родината, и именно за острата българска гозбица ми се доплака и мътното, още непрекипяло селско вино. Много са български тия неща, приятели, и не може да си истински българин, ако не ги обичаш.

И само аз ли бия малко натам?

Та вземете и почтения Ромен Ролан. След написването на огромния си труд за Жан Кристоф той, ей така на, за своя радост, си написва книжлето „Кола Брюнон“ — веселия френски гастроном, който и да похапва обича, и да попийва и не какво да е, а именно чисто галски гозби и галско вино. И толкова жив го даде, че не искам да казвам голяма дума, но докато има хора на земята, Кола Брюнон ще си живее заедно с Пантагрюел и ще смайват читателите със своя типичен френски апетит.

А навремето бях абсолютен профан в тази насока.

Навремето хуквах в командировка с такава бързина, че едва във влака се сещах за яденето и си купувах някакви си сладки кифли, които пресядаха на гърлото ми и падаха като камък в сгърчения ми от нерви стомах.

И тук, във влака, получих първия, макар и тежък урок.

На някаква си гара влакът прие в обятията си едно ниско деденце.

Деденце на възраст от шестдесет до осемдесет години.

Обличко, подстриганичко, с две огромни дисаги на рамо.

Отивало при роднини, на далечен път, през две гари, та чак в трета, та затуй взело туй-онуй.

За из път.

Като се успокои и се увери, че влакът наистина отива натам, накъдето се намира селото на роднините му, деденцето се облиза, разтвори едната торба, извади бял хляб (към пет кила и триста грама, премерен на око, разбира се), отряза две дълги филии с чекийката, която висеше завързана за потурите му, сетне уви отново хляба, постави го в торбата, след което измъкна грамаден кози крак, превърнат на пастърма, издялка от него няколко прозрачни резенчета, които разположи върху филиите, поръси всичко това с едро счукан червен пипер и започна бавно да преглъща. Челюстите му мелеха като желязо, без да спрат до оня миг, когато в шепата му останаха само няколко трохи. Като излапа и тях, деденцето помисли малко, па извади едно плоско шише с някаква жълтеникава течност (бас държа, че беше сливова и то не първак, а отлежала, добила от престояването оня аромат, който кара старите пиячи да ококорват очи и да проточват вратове като змии), преполови го с един удар и пак го скри в пояса.

Минаха десетина секунди (имам часовник със секундарник, с който отмервам всички по-интересни събития в живота си) в пълен покой и блаженство.

Към края на десетата секунда у деденцето се проявиха признаци на оживление.

То зашава с очи, сетне ги вдигна по посока на торбите.

Със завидна ловкост възлестите му попукани ръце се протегнаха, измъкнаха една варена, овъргаляна в червен пиперец кокошчица, преполовиха я надве, бутнаха едната половина обратно, а другата заблъскаха на едри парчета в зиналата като отвора на пещерата „Темната дупка“ уста.

Когато и половината кокошчица отиде в небитието (заедно с костите), деденцето се усмихна виновно, бръкна в пояса и пресуши шишето.

Тъкмо тогава май и стана време да слиза.

Като се усмихна на всички, деденцето прибра дисагите, изскочи навън и изчезна в навалицата, която се тълпеше пред влака.

Тогава именно намразих за цял живот кифлите, поръсени със захар.

Хвърлената от мен кифла се изви над перона на малката гара, проблесна прощално, окъпана от лъчите на залязващото слънце и изчезна в близкия царевичак.

Оттогава минаха много години. По причина на професията ми, която е журналистическа, успях да обиколя нашата мила майка България надлъж и нашир. Пропътувах я така, че ако се нанесат на картата с пунктири моите скитания, ще заприлича на някакво приложение на женско модно списание. Твърде малко са оженените през последните двадесет и пет години, които могат да твърдят със сигурност, че не съм присъствал на тяхната сватба и не съм опитвал от ястията, приготвени от старите народни майстори. Затова, разрешете ми, пътувайки заедно с вас из България, да си похапваме и попийваме от време на време истински български ястия и пития.

Дълбоко вярвам, че книги от този род няма да бъдат последни, и друг, вероятно язваджия и пуритан, ще я напише по съвсем друг начин. Но и това е добре. Нека въпросът се осветли от всички страни. Но разрешете ми аз да си светя с моята свещ, защото автор, който не пише това, което чувства и мисли, вятър го вее на бяла кобила.

И ето сега, като трябва да пиша за дунавска България какво да пиша? За Видин, да речем? Някои ще ви нахвърлят в очите разни проценти, цифри, статистически данни. Но за това си има енциклопедии. А като става въпрос за Видин, аз се сещам за първото си посещение в тоя богат и плодороден български край.

Тогава беше гладната 1947 година. Още се борехме с опозицията, в страната хлябът беше с купон (300 грама на ден), месото, маслото и олиото също бяха под разпределение. Вярно е, че черноборсаджиите прояждаха, но нормалният софиянец, служителят, работникът стягаха здраво коланите си. И именно в тая гладна година аз отидох командировка във Видин.

От гарата поех към центъра, но изведнъж се спрях като закован. На една витрина видях панички с кисело мляко. Същото онова кисело мляко, което в детинството ми разнасяха бежанци-македонци, надавайки бойния си вик:

— Киселу млекуууууууу!

И чийто вкус от време на време усещах само насън. Влязох плахо и попитах:

— Може ли една купичка…

Продавачът кимна.

Изядох я за миг.

— Може ли още една?

— Защо не?

Изядох още една. И още една. Право да си кажа, третата нещо ми се опъна.

— Боже мой — помислих си, — колко съм загубил тренинга. Три четвърти кисело мляко не мога да изям.

На четвъртата купичка вече се опънах здраво, но я изядох. И какво беше смайването ми, когато се оказа, че купичките не били по четвърт, а по шестстотин грама. Бях изял две кила и четиристотин грама кисело мляко наведнъж.

Излязох почти пиян от преяждане. Пред очите ми заиграха кръгове. И започнах да виждам сънища.

По улиците вървяха баничари, които крещяха и предлагаха баници с месо, кебапчии, размахващи щипците си и сред дим обръщаха цвърчащи кебапчета. На сергии бяха проснати сиренета, суджуци, халви, баници, пасти, плувнали в захарен сос.

Кебапчета, баници! Боже мой, боже мой!

Облегнах се на една стена да поема дъх. Та нали снощи в София аз и братчето ми имахме за вечеря само две глави лук, които разрязахме наполовина и си поделихме, защото едната глава беше по-голяма.

Кебапчета, баници…

Само човек, който е израснал в България, знае каква носталгия те хваща в чужбина, когато се сетиш за истинските български кебапчета и за истинска българска баница.

Първите ми спомени за кебапчетата датират от най-свидното и най-ранно детство.

Беше неделна утрин в началото на юни. Въздухът звънтеше от чистота. Аз лежах в детското креватче и затварях ту едното, ту другото око, за да видя с кое от двете небето изглежда по-синьо. Разбира се, с лявото, защото с него виждах и едно малко розово цветче на цъфналата шипка, което се подаваше от единия край на отворения прозорец.

Майка ми ме целуна и ме облече в ново матроско костюмче. Аз стоях отпуснат като торба в ръцете й и нарочно не й помагах, а чаках тя да слага ръцете ми в ръкавите. Няма нищо по-хубаво от това да стоиш отпуснат, със заблеян поглед, а други да те обличат и да те целуват по очите и по челото.

Сетне ме хванаха за ръце — майка ми за лявата, баща ми за дясната — и ме поведоха към овчакупелските бирарии.

В бирария „Раковски“, която е точно срещу овчакупелската баня, свиреше духов оркестър. Някакъв мъж с каскет и преметнато шалче през врата танцуваше с едра дама, чиято разноцветна копринена рокля блестеше като изтъкана от крила на еднодневки.

Сервитьорът изтича пред нас, смени веднага покривката с елегантен жест, завъртя се (според мен — съвсем излишно) четири-пет пъти около кръста си и попита какво ще обичаме.

— За мен и за булката — бира — каза баща ми, — а за детето — сайдер. И, разбира се — кебапчета.

— Момент! — изви се още няколко пъти келнерът и изчезна.

Само след миг като бързоходна лодка, която лавира между тежки крайцери, сервитьорът премина край останалите маси и сложи бирата, сайдера и кебапчетата.

Може би и преди това да съм ял кебапчета, но това е първият ми ярък спомен за тях.

Те бяха пет. Малки, острички отпред и отзад и дебели в средата. Край тях имаше ситно нарязани млади лукчета, една малка купчинка сол и червен пипер, разбъркани заедно, и две яркозелени люти чушлета.

Баща ми натисна топчето, което запушваше гърлото на сайдера, и наля шумящата течност в малката стъклена чаша.

— Наздраве! — усмихна се той и вдигна чашата.

Чукнахме се — аз, той и майка ми — и пийнахме. И досега не мога да разбера къде остана тоя вкус, къде остана това усещане!

И френско шампанско пих в самата Франция, но тази глътка сайдер ще остане най-хубавото усещане на глътка, което съм имал в живота си.

А сетне вкусих от кебапчето. Първо го набодох (доста несръчно) с вилица, сетне го натопих малко в шарената сол и вкусих. Парченцето, загоряло и топло, се разтопи и изчезна в устата ми. Сетне гребнах няколко парченца от ситно нарязания лук и го сложих в устата си. А после отхапах и крайчеца на една от лютите чушки.

Ушите ми писнаха от удоволствие, светът се завъртя около мен. Сепнах се от силен смях. Майка ми и баща ми пляскаха с ръце и ме сочеха. Едва сега проумях какво съм направил. Отначало съм се държал на положение, а сетне съм грабнал кебапчетата с ръце и съм започнал да ги блъскам в устата си.

— И ръмжеше като коте, което за пръв път яде мръвка! — смееше се майка ми.

Ръцете ми бяха изплескани до лактите с мазнина, навярно такова беше и лицето ми.

Измиха ме, изтриха ме и отново станах добро момченце с матроско костюмче. Но вътре в мен се беше пробудил вече зверът.

Сетне дойдоха гладните военни години. Шарени, пискливи, гърмящи панаири, пропити и просмукани с миризма на кебапчета.

На едната страна въртележка с изписани дебели жени, на другата — шарен паноптикум с нарисувани обезглавени хора и зверове, отпред — стрелбище, отзад — цирк, а в средата — кебапчия. Огромен, дебел, с провиснали мустаки, трака с машата и реве:

— Кебапчета, кебапчета, кебапчета!

В сравнение с неговата уста устите на викачите от цирковете, въртележките, стрелбищата и паноптикумите приличат на малки дупчици, наредени около бездна. Ние се трупаме около кебапчията, подсмърчаме и го гледаме в очите. Но той не ни вижда. Какво ще ни види, когато знае, че нямаме пари.

— Кебапчета, кебапчета, кебапчета! — реве той, но не на нас, а на тия, които ще ги купят.

Ей, че интересен човек! Защо е нужно да крещи толкова много? Ние и така знаем, че това е най-вкусното нещо, което има на този свят.

Ето, приближава се някакъв тип с дебела мадама. Двамата подават пари и кебапчията с ловко движение вади кебапчета — блестящи и топли, и ги слага в питка, смесена със сирене — още по-топла от кебапчетата. Ние зяпваме и гледаме към устите на мъжа и мадамата, които дъвчат. От време на време преглъщаме, но продължаваме да зяпаме. Мъжът и жената се правят, че не ни виждат. Те гледат някъде нагоре и дъвчат, дъвчат, дъвчат. И преглъщат. Ето гръцмулят на мъжа се издува и пак застава на същото място. И нашите гръцмули се издуват, но стомахът на тоя тип е пълен, а нашите са празни.

И вечерта сънуваме кебапчета — огромни, миризливи, провиснали по клоните на дърветата. И ние ги късаме, лапаме, пълним пазвите си и се събуждаме още по-гладни.

И си мислех — ще порасна, ще спечеля пари и ще ям кебапчета, ще ям кебапчета, ще ям кебапчета…

Е, ще кажете — сега вече си голям, но не ти се ядат кебапчета.

Нашият поет Валери Петров бе казал:

Ти мечта за часовника точен.

Днес го имаш. Но нямаш мечта.

Странно. Това, изглежда, се отнася за часовниците, а не за кебапчетата. Особено за тези, които правя аз.

Защото и сега, когато правя кебапчета, аз си облизвам пръстите. И когато ги вкуся, изпитвам точно същото усещане, което имах в онази бирария „Раковски“ срещу овчакупелската баня, в онзи небесносин неделен юнски ден от моето детство.

Но за да постигна това — охо, колко дни труд трябва да минат.

Първо отивам за месо. Обикновеният непросветен би прочел рецептата „взима се толкова и толкова месо“ и би купил „толкова и толкова месо“. И после ще се звери и ще се чеше пред готовите кебапчета, които и кучетата не искат да ядат, и ще си мисли, че рецептата е грешна.

Не, приятели мои. От всяко месо кебапчета не стават. И всеки човек не може да купи нужното месо. За да купиш толкова месо, трябва да си голям талант. От всички наредени меса само едно-две стават — само най-розовите, съвсем бледорозовите, като страните на задъхано осемнадесетгодишно момиче, което е зърнало своя любим. За едно кило кебапчета се взима една трета бледорозово телешко, една трета бледорозово шилешко и една трета бледорозово свинско.

И дори и да дадеш толкова месо в ръцете на някой непрокопсаник, пак нищо няма да излезе, защото той ще бухне тази красота в мелачна машина, сетне ще направи кебапчета и ще ги сложи да се пекат.

А това ще бъде катастрофа.

Какво правя аз например? Взимам тези три вида меса, слагам ги на голяма дървена маса за дялкане, взимам и идеално наточения сатър и започвам да кълцам на ръка. Кълцам, кълцам, кълцам, докато месото стане съвсем ситничко, почти като мляно на машина. Тогава в така накълцаното месо слагам сол, черен пипер, кимион, бахар и чубрица. Омесвам го хубаво и го опитвам на вкус.

Сега вече е добре. Увивам го в пергамент и го слагам на студено да престои двадесет и четири часа.

И едва тогава правя от него онези малки, съвсем малки кебапчета — острички от двата края и дебелички в средата, нареждам ги върху желязната скара, под която блести жарта от дървени въглища, и размахвам машата:

— Кебапчета! Кебапчета! Кебапчета!

Около мен се трупат махленските деца. Те чаткат с уста като млади вълчета и краищата на устните им се навлажняват. Но очите им не са така безнадеждно студени, както бяха нашите в ония гладни години, когато скитахме из панаирите. В очите им блести лукавство и закачливост. Защото знаят, че именно за тях правя аз тези кебапчета, за тези мили, чудесни хлапета — най-хубавото нещо, което има на земята!

Спомените ми за истинската българска баница също са свързани с далечното детство.

Седя пред камината, гледам навън и се чудя къде изчезнаха преспите.

Януарският вятър натрупваше такива преспи по овчакупелските ливади, че ние се разхождахме на равнището на комините и крещяхме в тях:

— Ууууууу, тука са вампирите!

Пък и баниците бяха съвсем други, дявол да ги вземе! Сега витрините на хлебарските магазини са пълни с баници и бюреци. Ние минаваме край тях, гледаме ги със студено безразличие и отминаваме. Защото това не са наши баници. Това са купешки баници, направени от непознати хора. Как могат да се сравняват те с новогодишните баници с късметчетата, които правеше майка ми?

Василевски баници с късметчета!

И сега, като затворя очи, и виждам пред себе си огромна, тлъста, криеща в себе си щастието баница, което ще ти се падне за през цялата година.

Към осем часа вечерта майка ми започваше да точи корите. Ние стояхме край нея, прилепили гърбовете към стените на кухнята и се стараехме да не дишаме. Когато майка ми правеше новогодишна баница, приличаше на актьор, играещ на сцената на Народния театър. Тя се съсредоточаваше и преживяваше всяка кора така, както навярно Кин е преживявал Шекспировите герои. Но затова й беше нужна тишина, гробна тишина и тежко на този, който се опита да мръдне или да се изкашля. Мигновено върху главата му се стоварваше дървената точилка и той биваше изгонван в другата стая.

И досега не мога да разбера как тази иначе мила и кротка женица, която не ни пипаше с пръст, щом започваше да готви, се преобразяваше и можеше да изгори с огън и меч всичко, което иска да й попречи да й направи ястието такова, каквото тя иска.

Помня, веднъж я гледах как прави мекици. Взимаше късчета тесто, разпъваше ги с ръце и ги слагаше във врящото олио. Мекиците се зачервяваха, набъбваха и се топяха в устата като направени от въздух. Но на мен ми се струваше, че има някакъв дефект в мекиците на майка ми. Мекиците, които продаваха пред вратата на църквата, бяха много по-тънки и деликатни.

— Мамо — не се сдържах аз, — не ги прави така, а така — и й показах как да разтегля повече тестото.

— Я покажи как? — запита майка ми.

Аз й показах и в същия миг изплющя страшен шамар. Бях толкова засегнат, че избягах чак на отсрещния баир, отвъд Владайската река, и там останах целия ден, като лижех сълзите си и копаех дупчици в земята. Бях дълбоко уверен, че вече няма да се върна никога вкъщи и ще си изкарвам прехраната като копая дупчици в земята. Бях дълбоко уверен, че вече няма да се върна никога вкъщи и ще си изкарвам прехраната, като копая дупчици на другите деца. По пет лева дупчица, по пет лева — ето ти, мога цели петдесет лева да изкарам за един ден. И ще ходя на кино, ще ходя на въртележките… Но когато започна да се стъмва, аз се появих пред майка ми с огромен букет цветя…

Всяка източена кора майка ми слагаше в тавата и я поръсваше с чисто масло. На третата кора освен масло тя поръсваше и малко смачкано с ръце сирене, смесено с яйце и кисело мляко, а отгоре нареждаше късметчетата.

Тук вече взимахме участие и ние.

Майка ми взимаше дряновата пръчка, от която се правят сурвачките, откъсваше по едно клонче, но така, че всяко клонче да е различно от другите, показваше ни го и го заричаше:

— Това ще бъде бояджилъкът.

— Това ще бъде бояджилъкът! — ревяхме в хор ние, като се стараехме да запомним кое именно клонче е бояджилъкът, та да гледаме да не ни се падне.

Ей че ни беше омръзнал тоя бояджилък! Докато всички съседски деца играеха през лятната ваканция та дим се вдигаше, ние търчахме след баща ми с кофите и четките и мацахме гарите по новите железопътни линии.

Майка ми поставяше бояджилъка върху кората и вдигаше ново клонче:

— Това — курникът с кокошките!

— Това — курникът с кокошките! — ревяхме с радост ние, защото, признайте си, че е много по-хубаво да бъркаш в курника и да взимаш тайно яйца, с които можеш да се люлееш на люлките от великденския панаир, отколкото да мацаш стени на гари.

След курника с кокошките идваше редът на дюкяна (дявол го знае откъде майка ми го беше измислила този дюкян, когато никой — ни по майчина, ни по бащина линия — не е имал никога дюкян), сетне на терзийството, къщата, щастието, писмото и, разбира се, пара̀та.

Пара̀та!

Истинска сребърна пара̀ от Фердинандово време, която баща ми заменяше с десет лева.

Падне ли ти се пара̀та — хоп — получаваш десет лева! Ей, кой като тебе! Можеш тъкмо два пъти да идеш на кино. Кеф ти Крачун и Малчо, кеф ти Чарли Чаплин!

Майка ми я слагаше, без да каже нищо, но ние реввахме.

— Това е пара̀та!

Майка ми ни махаше заплашително с пръст и покриваше късметчетата с нова кора.

Ние гледахме втренчено в ръцете й и се стараехме да запомним къде е пара̀та, но уви! Майка ми така плясваше отгоре новите кори и така завъртваше всеки миг тавата, че всичките ни усилия да излъжем съдбата оставаха напразни.

След деветата, последна кора, майка ми изсипваше върху баницата две разбъркани в оливия яйца, размазваше ги хубаво и слагаше баницата в печката.

Сега вече оставаше да зяпаме и да чакаме кога ще се изпече.

Няма по-приятно и по-неприятно нещо от това да точиш слюнки и да чакаш да се изпече баницата. Притваряш очи и едновременно си представяш как разтваряш баницата и пред теб блясва пара̀та и как в същото време в устата ти се топи топлата, ухаеща на теменужки хапка.

И досега не мога да разбера как ставаше така, че минута преди да стане готова баницата, вратата се отваряше и в кухнята влизаше баща ми. Дъхваше позната миризма на безир и прясна боя, вратата се затваряше с трясък, баща ми тропаше силно с крака, за да се отърси от снега, и плясваше с ръце.

— Давайте баницата!

Всички скачахме и сядахме край кръглата маса със зяпнали, пълни със слюнки уста.

Майка ми изтриваше ръце в престилката си, отваряше бавно фурната и подръпваше крайчеца на тавата към себе си. Помирисваше внимателно, притваряше очи и казваше:

— Готово!

Ха! Има си хас да не е готово!

Устите ни чаткаха като челюсти на гладни вълчета, готови всеки миг да завият от болката, която режеше стомаха.

Но майка ми не бързаше. Увиваше ръцете си в престилката, обгръщаше тавата и бавно я слагаше върху дървената маса. Ние всички се навеждахме и помирисвахме. М-дааа — това е, брат!

Сега вече идваше редът на баща ми. Взел огромния касапски нож, той започваше да ни брои — сякаш никога досега не е знаел колко синове има — сетне преброяваше себе си и майка ни и едва тогава започваше да реже. И винаги с две парчета повече — едно за умрелите, и едно „за скитниците, които тази вечер треперят в студа и нямат ни дом, ни стряха“, както казваше майка ми.

Ей че ни беше яд на тези умрели и тези скитници, когато се падаше на тях пара̀та. С някакъв тих, сподавен смях баща ми прибираше парата в малкото си джобче и потриваше ръце:

— Ето че започнахме годината с десет лева печалба.

Но да не се отплесваме. Сега идва най-важното.

Баща ми хващаше тавата с две ръце и я завъртваше три пъти.

Край. Връщане вече няма. Взимаш това парче, което стои точно пред теб.

С треперещи ръце, рискувайки да се изпарим от димящата баница, ние разгръщахме парчетата.

Вой и рев на изненада, разочарование и радост.

— Пара̀та, пара̀та! — ревеше някой от нас и подскачаше до тавана.

Баща ми кимаше с глава, взимаше пара̀та и я заменяше с блестяща никелова монета от десет лева.

А ние останалите стояхме с курника и кокошките, с бояджилъка, дюкяна, терзийството, къщата и писмото в ръце и подсмърчахме.

Ех, дано догодина да се падне на нас пара̀та!

 

 

Такива спомени избликнаха в мен, когато вървях по улиците на Видин.

А в това време край мен минаваха видинчани и с отегчение гледаха това великолепие. Сякаш рогът на изобилието се беше изсипал по сергиите на видинския пазар. Цветът на дъгата искреше по натрупаните златни ябълки, жълти круши, оранжеви тикви, кехлибарено грозде, червени капии. Продавачи на новоселска гъмза ревяха и сочеха огромни бурета. А виното шуртеше, гъсто и червено, като петмез…

Не, нещо не ми е ясно. Много съм чел за вредата от алкохола. Знам пораженията, които той нанася на човека. Познавам отчаяни пияници и съм виждал как деградират прекрасни хора.

Но когато пиша тези редове, неволно пред мен се явява отново Кола Брюнон, явява се Серго от филма „Бащата на войника“, който крещи на младия танкист:

— Защо стъпка лозата? Тя има душа на човек!

Спомням си нашенските, български сватби, пред мен израства и страшният балкански Крали Марко… Не, не мога да си ги представя тия неща без чудното, гъсто, руйно нашенско българско вино. Аман от тия водки и тия бири, дето правят черния дроб на кайма.

И затова когато тук, във видинското село Брегово, бяхме поканени на тържествена вечер заедно с Йордан Радичков и световната шампионка по художествена гимнастика Мария Гигова, аз произнесох много прочувствена реч за вредата от алкохола.

— Тия хора много пият — каза ми един от софийските борци против алкохола. — Кажи няколко думи за вредата от алкохола.

— Добре — кимнах аз и се огледах.

Срещу мен стояха здрави, набити българи. Българи, които цял живот са прекопавали лози, които са ги подрязвали, които са мачкали с краката си гроздето, пълнели са сока в бъчви и са слушали кипенето му така, както се слуша дишането на първата мъжка рожба. Да, на тия хора аз трябваше да говоря за вредата от алкохола. Те знаеха това и ме гледаха с любопитство. Интересно им беше какво точно ще кажа. Виждах как в очите им играят весели пламъчета. Защо да не ме изслушат. Човекът дошъл от София на ум и разум да ни научи. Нека си говори… И чакаха да започна, за да почнат да се побутват с раменете, да си намигват и да се ритат по глезените.

Огледах ги аз още веднъж и започнах:

— Братя българи! Както вече знаете, аз трябва да говоря за вредата от алкохола. И мога искрено да ви кажа, като си сложа ръката на сърцето, че няма по-вредно нещо от така наречения етилов и метилов алкохол. Много са вредни. И ослепява човек от тоя мръсен алкохол, и черният му дроб свършва и изобщо — не е пиене това метиловият и етилов алкохол. Вредни са бе, какво ще си приказваме. Не трябва да пиете етилов и метилов алкохол и това е. В никакъв случай!

И за да подчертая решимостта си, треснах с ръка по катедрата.

Хората се сепнаха. Я па тоя! Да не почне да стреля?

Но аз не гръмнах. Вместо това казах:

— Ще си пиете само вашето хубаво, чудно бреговско вино, което си е сок, изстискан направо от слънцето.

И за да докажа тая своя мисъл, извадих изпод катедрата кана бреговско вино и я надигнах.

Мисля, че не е нужно да ви казвам какъв беше ефектът от тази моя реч. Салонът зяпна, а сетне гръмна. И се отпуши. И всичко, което казахме след това, беше посрещнато възторжено и по човешки. Защото хората разбраха — нормални българи имат насреща си, а не някакви найлонови, дето гълтат само аспирин и антибиотици.

А на сутринта ни заведоха на Дунава и ни наготвиха рибя чорба. Мисля, че рецептата на тази чорба се пази на дъното на някакъв страшно секретен сейф, подобно на тайната на неутронната бомба. И сега не мога да ви кажа как я правят, но когато човек вкуси от нея, спира дъхът. И заедно с него спира цялата вселена. Не шуми вятърът, реката престава да тече, птичките не пеят, мечтата на Ламартин става факт — времето спира за щастливците.

И тук, на Дунава, аз прекарах един неделен ден — един от най-красивите си дни в живота.

Седях пред огледалото в хотелската стая и си мерех пуловерите. Имах три пуловера — бледосин, червен и бежов. Бях ги купил от чужбина преди шест месеца и сега за пръв път ги обличах. Нямах време. От това идиотско търчане от сутрин до вечер човек пуловерите си не може да изпробва.

А сега имам сума ти време. Неделя е. Никакви учреждения не работят. Сутринта за пръв път от двадесет години се наспах. Нямах никаква работа. Трябваше да чакам до понеделник, когато служителите идват на работа. Спах, спах, спах — чак до девет часа сутринта. Събудих се към шест часа и подскочих както обикновено. Но се сетих, че нямам никаква работа. Това ме смая. Отново легнах и се усмихнах. Никаква работа. Да се утрепя, не мога да измисля някаква работа. Никого не познавам в този град, абсолютно никого. На никого не мога да звънна по телефона, нито пък някой ще ми звънне.

Никаква работа! За пръв път от двадесет години. Затворих очи и се отпуснах. Имах чувството, че потъвам, потъвам, потъвам… Стотици малки сънища се занизаха през главата ми. Но не забравях, че не върша престъпление. Просто нямах никаква работа и можех да си сънувам колкото си искам и каквото си искам. Започнах сам да насочвам сънищата и си и сънувах най-различни неща — по желание на клиента, както казват в магазините. Дори един сън сънувах три пъти — с шапка, без шапка и по пижама. Нарочно пожелах да бъда с пижама в трамвая и беше много смешно. Всички ме гледаха ужасени, а аз си седя с пижама и се хиля. Пука ми, защото зная, че е сън.

Чудни работи може да прави човек, когато сънува, но знае, че всичко е насън. Бръкнах в чантата на кондукторката, грабнах пълна шепа със стотинки и ги изсипах на главата си. Сетне седнах на скута й и започнах да я вчесвам на кок. Отидох с кондукторката на сладкарница както си бях по пижама. Ватманът крещеше след нас, но ние не му обръщахме внимание. И кондукторката знаеше, че всичко е насън. Кой ще седне да я уволнява за това, че се е отлъчила от работната си площадка по време на сън? Чувството, че всичко е насън, така ни обхвана, че започнахме да слагаме марки на автомобилите, да чупим витрините и да раздаваме бонбони на децата. Изобщо държахме се съвсем като студенти на студентски празник.

Събудих се окончателно към девет часа безкрайно щастлив. Боже мой, за пръв път от толкова време не изпитвах никакво угризение на съвестта, че лежа след шест часа. Лежа си и толкова. Мога да лежа цял ден — чак до вечерта.

Станах бавно, съвсем бавно, както не бях ставал от детинството си. Първо проточих единия крак от леглото, сетне и другия, извъртях се и бавно паднах на килима. И тук можех да си лежа колкото си искам. Цял ден — чак до вечерта.

Отидох в банята, съблякох се и пуснах душа. Помислих малко, сетне се протегнах и отвъртях фунията на душа. Плисна силна струя. Седнах на циментовия под, а струята плющеше върху главата ми. Можех да стоя така колкото си искам — чак до вечерта. Въртях главата си и струята ме удряше ту отляво, ту отдясно. Сетне отворих уста и струята започна да чатка по зъбите ми.

Чудесен начин за миене на зъби. Как никой не се е сетил досега! Ами ушите? Ето едното ухо, ето и другото. Пръстите на краката — палеца, средния, малкия. Сега всички заедно. Забравихме очите. Едното, после другото.

Както стоях със затворени очи, можех да изкарам още няколко от серията късометражни сънища. Ама съм се наспал! Страшно съм се наспал. За пръв път от двадесет години. А има толкова време до понеделник сутринта, когато служителите идват в учрежденията.

Изведнъж нещо ми хрумна. Разбира се. Точно така.

Навън беше октомври. Ослепително ясен, слънчев октомврийски неделен ден. За такива дни правят филми и пишат книги. Жълти, полужълти, червени и полузелено-червени листа, разхвърляни навсякъде. Просто разкош. Като има — хвърлят ги с пълни шепи наляво, надясно, дори падат и върху главата ти. Съвсем като във филмите.

Отидох в халите, но там нямаше овнешко месо. Бях си намислил да ида край Дунава, да запаля огън и да изпека върху него овнешки шишчета както едно време, когато бях млад и когато се събирахме в софийския ни двор по стотина приятели и печахме овнешки шишове. Какво чудно време беше, дявол да го вземе! Всички бяхме млади, весели, умни и всяка неделя се събирахме. Или ходехме на Искъра с колела и играехме футбол, разделени на художници и журналисти, или печахме овнешки шишове в двора. А нямаше пари, никакви пари. Саша Петров, който сега навярно има десет чифта обуща, по време на един мач край Искъра си скъса обувката и пропищя орталъка. Това бяха единствените му обуща.

Ей, ще го вземе дявол! Какво стана с нас, защо не сме весели? Защо не се събираме, защо не играем на мачове и не печем овнешки шишове? Кога ни хрумна за пръв път, че и в неделя може да се работи, кога се увълчихме така към работата, че тя стана по-силна от нас, затисна ни, смачка ни и ние, като премазани от скала, само мърдаме ръце и крака, преди да издъхнем.

Какви недели бяха. От сутринта се събирахме в двора — двадесет, тридесет, петдесет… сто души. И никой не говори за работа, никой не говори за клюки. Всеки мъкне парче месо, всеки дялка шишове, сетне нарязваме месото на парчета, осоляваме го, опиперяваме го, нарязваме върху него лук, люти чушки и домати, овъргаляме всичко това в една тенджера и накрая нанизваме шишовете и започваме да ги печем. Като се изпекат, изваждаме ги от пръчките и ги стоварваме върху масата. Всички вземат с пръсти, дъвчат, мляскат и пият направо от дамаджаните. Сам си рязал месото, сам си го осолявал, сам си го нанизвал на шиш, как няма да ти е сладко? А сетне се маскирвахме с обгорени тапи и играехме пиеси в беседката на двора — „Ричард II“ и „Ричард III“ едновременно. От околните кооперации никой не отиваше никъде — стояха по прозорците и завиждаха.

Но в халите нямаше овнешко месо. Имаше шаран. Взех един шаран, купих сол, черен пипер, бутилка вино и отидох на Дунава.

На реката нямаше никой. Всички се блъскаха из сладкарниците и по движението. А голямата, хубавата, чистата река течеше тихо съвсем сама.

На едно място брегът беше скалист и се вдаваше над водата. Избрах една вдлъбнатина в камъка, натрупах съчки и сложих отгоре ръждясало тенеке. Сетне изкормих рибата, поръсих я със сол и пипер, увих я във вестник и я сложих върху тенекето. Никога не бях готвил по този начин риба, но имах чувство, че именно така ще стане много добре. Запалих съчките и се отдръпнах настрани. Отпуших бутилката. Имаше много време. Така можех да седя чак до другия ден сутринта, когато служителите ще дойдат в учрежденията, та нямаше нужда да се бърза.

Вестникът се овъгли съвсем и от двете страни и тук-там се показа белезникаво-кафявото месо на шарана. Отчупих едно парченце и го вкусих. Това беше унгарски шаран — по-тлъст от обикновения, язовирен. Много хубава риба, стига да се приготви като хората. Трябват още пет минути.

Като минаха и тези пет минути, вдигнах тенекето с две пръчки и го отместих от огъня. Сетне взех и рибата със същите съчки и я сложих върху камъка. Отделих с ръце изгорелия вестник и открих рибата. Да — сега е добре.

Бавно, съвсем бавно започнах да ям. Отчупвах малки парченца и ги слагах в устата си, след което пиех по една глътка.

Изядох рибата и изпих виното. Слънцето блестеше над главата ми, огънят бавно догаряше в краката ми, а реката течеше тихо, съвсем тихо. Ей, че тишина! Просто можеш да я чуеш.

Не може да е толкова тихо. Отворих уста и изревах като Тарзан. Сетне още веднъж. Никой не се обади, никой не ми се скара. Съвсем като в ония късометражни сънища, където можеш да си правиш всичко. Ами тогава да скоча в реката? Е така, както съм, ще се завъртя по корем, сетне по гръб, после пак по корем и като се завъртя още веднъж, няма да остана по гръб, а ще падна във водата. И наистина — така и стана.

И не беше никак студена водата. Напротив, съвсем приятна. Стараех се само да седя над водата, а тя мъкнеше надолу като дънер. Минах край скалите, сетне започнах да минавам край песъклив бряг, после пак край скали с дупки като пещери. Ето пак пясък. Само се изместих и водата ме докара до пясъка. Ако се обърна на другата страна, пак ще вляза във водата. Кеф ти на пясъка, кеф ти във водата. Можеш да си стоиш така чак до утре сутринта, когато служителите дойдат в учрежденията.

Към един часа следобед бавно се надигнах и се върнах при огъня. Измих се в реката, облякох се и се върнах в хотела. Не бях спал следобед от двадесет години. Но сега ми се спеше. И не само ми се спеше, но и можех да спя.

Отново седнах под силната струя на душа, сетне се погледнах в огледалото и започнах да правя мутри — ту като шимпанзе, ту като идиот — както едно време, когато бях дете и имах сума ти време за седене пред огледалото и за правене на всякакви мутри.

Събудих се в пет часа следобед.

Трябваше да се облека и да отида в ресторанта на хотела. Но го отваряха в седем, а сега е пет. Имаше сума ти време.

Полежах така известно време, като гледах ъглите на тавана. Една муха вървеше по стената, сетне се спря и започна да си чеше главата с предните крака. Ей, че работа! Откога не бях гледал как мухите си чешат главите. И как пълзят мравките. И как летят майските бръмбари по залез-слънце.

Към пет и половина станах и отново пуснах струята на душа върху главата си. Голямо изобретение е това да се маха фунията на душа. Трябва да се патентова.

Към шест часа започнах да си пробвам пуловерите. Бях ги напъхал в куфара така — с целофана, както ги бях купил от Италия преди шест месеца. Три пуловера. Бледосин, бежов и червен. Леле, ако имах едно време поне половин такъв пуловер! А сега имах три и шест месеца не бях ги пипал.

Започнах да ги пробвам. Един по един. Седях пред огледалото, плезех се и имитирах различни образи — просяк с бледосин пуловер, гангстер с червен пуловер, кретен с бежов пуловер.

Към шест и половина прибрах пуловерите и започнах да си слагам бялата риза. Бавно я слагах. За пръв път от двадесет години можех да си слагам бавно ризата. Ето — първо, слагам единия ръкав, сетне — втория. И закопчавам копчетата едно след друго. И през цялото това време се оглеждам. А двадесет години се обличах като звяр — с рев, с крясъци. Търчейки надолу по стълбите, с връзка в джоба, която се слага на улицата или в асансьора, псувайки и копчета, и възли на връзки, и всички, които са измислили и ризите, и връзките.

А кога съм имал време да си обуя спокойно панталона и да закопчая копчетата едно по едно? Ами да си сложа обувките и да завържа връзките без ругатни?

Вързах връзките на обувките си с хубави фльонги, сетне бавно облякох сакото. Не бързо. Бавно, много бавно. Първо единия ръкав, после втория. А не тичешката и с ругатни, защото обикновено ръката влизаше не в ръкава, а в хастара, разпран от припряност. Сложих сакото и протегнах ръкавелите — нека се виждат малко. Като на кино.

Седем без пет.

Бавно отворих вратата, бавно я заключих, слязох точно в седем без една минута пред администраторката, казах й, че е приятна, подадох ключа и в седем часа влязох в ресторанта.

Влязох бавно, съвсем бавно, избрах маса срещу оркестъра и седнах. Никак не бързах. За пръв път от двадесет години седях в ресторант, без да бързам, без да търча в кухнята да търся управителя и да го моля веднага да ми сервира какво да е, защото имам бърза и неотложна работа. Сервитьорите се разтърчаваха, носеха някакви яденета, които ядях полу накрак, дори често в самата кухня на ресторанта, и отново хвръквах на улицата. По работа, по работа, ПО РАБОТА!

А сега нямах никаква работа и можех да чакам сервитьорите чак до утре сутринта, когато отваряха учрежденията.

Пристигна млада сервитьорка.

— Лист! — усмихнах се.

Тя кимна усмихната и донесе лист.

Бавно разгърнах страниците. Ммм, интересно, интересно. Какво бихте препоръчали?

Да се спукаш от смях. Какво бихте препоръчали? Но сервитьорката погледна съвсем сериозно на въпроса и препоръча телешко филе, увито на руло. И салата от камби. И червено вино „Каберне“. И люти чушки с чесън. И палачинки.

Кимнах.

Момичето донесе виното и една сода, отвори ги, наля една чаша и ме попита дали ми харесва виното.

Да, виното е добро. Момичето кимна усмихнато и се отдалечи.

Пиех на малки глътки и се кисках. Боже мой, значи можело да се живее и така. Бавно, спокойно, красиво… Ето — донесоха и филето, и салатата, и чушките. Режех малки късчета от месото, бавно примлясквах и отпивах по глътка от виното. И всичко ми приличаше на късометражните сънища, където всичко е красиво и можеш да правиш каквото поискаш.

Масите започнаха да се пълнят. Но това не ме изплаши. В града нямах нито един познат. Никой няма да седне на масата ми, никой няма да ме удари по гърба, за да ми разкаже с просташки смях последния виц.

Можеш да си седиш и да си мълчиш. Ей, че е хубаво да си седиш и да си мълчиш!

Спомних си, че бях казал на едно момиче:

— С теб ми е толкова хубаво, колкото когато съм сам.

А тя не разбра, че й правя комплимент.

А тук бях сам, съвсем сам, както в онова далечно минало, когато търчах след майските бръмбари… Какви големи поляни имаше в Овча купел — яркозелени, с висока избуяла трева, с маргаритки, жълтурчета, камбанки и макове.

Вдъхнах и отново усетих забравения мирис на овчакупелските ливади. И си спомних за тихите летни нощи, за звъна на далечното жабешко крякане, за Голямата мечка, Кокошката с пиленцата, Вечерницата…

Вярно бе — имаше и звезди едно време!

Усетих мирис на дим и си спомних за „земните пещи“, където печахме крадени картофи през късните октомврийски дни. Ами ловът на „бели мечки“ по заснежените поляни? Къде отидоха преспите, които стигаха чак до покривите на къщите?

Отпих от чашата и се облегнах на стола. Ей, че хубав ден! Просто ден за милиони. Сякаш се бях събудил след двадесетгодишен сън.

Боже мой, дали ще мога да запазя в себе си този аромат, който ме заобикаля? Дали утре сутринта, когато учрежденията се отварят и служителите дойдат на работа, няма да започне онова бясно, идиотско търчане с ругатни, с разправии, взаимни обиди, взаимни заплашвания със затвор? Защо станахме толкова груби, защо се караме из магазините, из трамваите, из улиците? Всеки крещи на всеки — изпъчил гърди, смятайки, че именно той представлява истинската власт, че той е упълномощен да реве като бик на останалите и да въвежда ред в нашата татковина. Откъде дойде тази самоувереност, тази просташка непоколебимост, че всички са глупаци, а само ти единствен си умният? Тръгни по улиците и само докосни някой за ръката и ще видиш как той ще изригне като всички световни вулкани и ще те обсипе с лава, пара и потоци камъни, за да ти докаже какъв неповторим син на майка България си докоснал и каква страшна вреда си нанесъл на отечеството, като си го отклонил за миг от неговата историческа мисия.

Ококорих се и като погледнах назад — видях сума ти години, изпълнени с крясъци. И най-високо от всички крещях именно аз, и най-едрият размахан юмрук над главите на другите беше именно моят, и не чаках ли всъщност само да се отворят утре сутринта учрежденията, за да се юрна с огнен меч в ръка, за да коля всичко живо пред себе си.