Васил Цонев
Ароматът на България (2)

Глава първа
Ние от запада на България

Ще започна със Западна България не само защото тук е столицата, но и защото съм се родил именно в тази част.

Баща ми е чист добруджанец, а майка ми — чиста тракийка. Родих се в добруджанския квартал София, на една педя място от старото шопско Красно село и местността Овча купел, където навремето шопите са къпали овцете си. Странна е тази сила на родното място. Уж съм наполовин добруджанец и наполовин тракиец — и баща ми, и майка ми ме учеха на литературен български, този, който се говори по радиото и в Народния театър, а сега се хващам, че мисля на шопски диалект.

Ако в Северна България може да се намери някакво сходство с мекия лиричен характер на славянина, ако блясъкът и рицарското държане на нашите планинци може да се срещне и в Кавказ, ако веселяците и хитреците на Бургас могат да се видят и в Одеса, и в Марсилия, то такъв като западния българин няма никъде по света. Може би и затова именно тук са се пръкнали едни от най-самобитните, чисто български творци, като художниците Владимир Димитров — Майстора — и Стоян Венев и като писателите Елин Пелин и Йордан Радичков. Никъде другаде по света няма да видите такива смайващи лица, като героите от картините на Венев — и ококорените попове, и цицорестите моми, и рунтавите кончета — нещо средно между вълк и магаре. На мнозина северняци героите на Радичков изглеждат измислени, изсмукани от пръстите, но аз мога да се закълна, че съм ги виждал и съм говорил с тях. Такива са. Няма лъжа, няма измама. Не са измислени Пижо и Пендо, Елин Пелиновите шопи, които купуват заедно буре с ракия, за да го продадат с печалба на село и по пътя го пропиват. Всеки може да направи това, но Пижо и Пендо го правят типично по шопски. Отначало единият купува за едно гологанче ракия от другия. Сетне вторият със същото гологанче си купува чашка ракия от първия. И пак първият със същото гологанче си купува чашка и пак вторият със същото гологанче… Та до края на бурето. Невероятен изглежда за източните българи вицът за двата шопа и жабето, но аз знам — точен е вицът и не може да не се е случил наистина.

Вървят двама шопи и виждат жабе. И единият казва на другия:

— Изручай жабето, че ти дам левче.

Оня веднага налапва жабето и взима левчето. На единия му е мъчно за левчето, а на другия жабето играе в стомаха. И виждат още едно жабе. Тогава този, който е изял първото жабе, веднага предлага:

— Изручай това жабе и че ти върнем левчето.

Вторият веднага налапва жабето и си получава левчето.

Вървят така още време и изведнъж се спират. И един и същи въпрос си задават:

— Е оти ручааме жабета?

Не е лъжа и анекдотът за оня шоп, който пасъл кравата си точно на линията на първия трамвай в София. Ватманът спрял и му викнал да се отмести. А шопът отвърнал:

— Па оти се не отместиш ти?

Не е лъжа и моята среща с Нане Вуте.

Вървяхме си ние с Нане Вуте от Гурмазово за Щръкльовци. По̀ право не вървяхме, а се возехме.

— Дий, свиньо — викаше Нане Вуте на кобилата си, а аз гледах наоколо и се възхищавах на гледката.

Хубав е шопският край. И трънки дал бог, и урви, и сипеи. Красота.

По едно време чувствата ми взеха да напират. Въздъхнах и казах:

— Любов!… Какво си ти?

— Тпррр! — изрева Нане Вуте и спря.

Обърна се към мен и ме погледна изплашено:

— Даскале, ти нещо, а!

— Нищо ми няма, Нане Вуте — успокоих го, — преляха чувствата ми. За любов ми се говори.

Нане Вуте вдигна рамене и удари кобилката си.

— Какво че говориш — оно е като къро. Не сака молитва, а мотика.

— Не си прав, Нане Вуте — казах, — за любовта трябва да се говори възвишено, чисто.

— Па говори си.

Повървяхме четвърт час в тишина. Но чувствата ми отново избликнаха:

— Жена… каква дума! Какво благородство се крие в нея.

Усетих прилив на сили:

— Нане Вуте, у нас трябва да се върне отново рицарското отношение към жената. Дадеш ли дума на жена — умри, но я изпълни.

— Маке! — врътна глава Нане Вуте.

— Не разбрах…

— Ако не умреш, она че те остави сама.

Като прочете недоумение в погледа ми, Нане Вуте поясни:

— На жената й става мачно, кога не я лажеш. Пусто й е и бега от тебе.

— Не си прав — възмутих се. — Ох, как не си прав!

— Не требе да се лаже маж. От тамо иде „мажка дума“… Маж излаже ли те, мани го. А жена требе да се лаже. За жената лажата е като шекерено петле. Ти ручал ли си петле?

Кимнах.

— Е, те това е.

Бях потресен от тази категоричност. За какво е тогава цялата литература, в която от хилядолетия насам поучават мъжете във вярност към жените, в искреност!

— Не я ли лажеш, че избега — поясни Нане Вуте, — че си намери друг, дека я лаже.

— Не си прав — тръснах глава, — ето аз не лъжа жена си и тя не е избягала.

— Е, да, ама ти имаш талавизор. А у наше село се не фаща. Нане Мите си купи, ама не ще и не ще. Дойдоа инженере, гледаа и казаа — баиресто е наоколо, и нече да биде.

— Какво общо има лъжата с телевизора?

— А, па има си — ако ти не я лажеш, она гледа талавизор и се занимава. Жените много ги обичат тия пущини. А ние, като си немаме талавизор, лажеме жените и они се радват.

— Дяволска работа! И всеки ден ли ги лъжете?

— Абе кога смогнем — секи ден. А некой ден ги лажеме така — само за адет. А кога видиме, че почне да мига, значи не верва, че я лажем — бам един по врато.

— Бой!?

— Е па — врътна глава Нане Вуте, — нема сега да оставим да оди ората да я бият.

— Но защо трябва да се бие? Да не е добитък?

— Не знам — вдигна рамене Нане Вуте, — и мене ми е некогаж мачно, ама нема накъде. Не я ли бунеш по врато — мачно й става. Сите — вика — си имат маже, а аз си немам. Старите ора разправляват — у главата на жената се въртят гяволе. Като я бумнеш, бегат и после пак доождат. Та требе от време на време — нема как. Нема да я оставим да бега. Кой че върши кърската работа! Кой че пере, кой че меси лебо! Не мое така.

Нане Вуте врътна глава и удари кобилката.

Тя заситни няколко крачки, а сетне отново тръгна бавно по прашния път от Гурмазово за Щръкльовци.

Много, много подобни разкази, подобни вицове, анекдоти се говорят за шопите, но…

Единствено в шопския край няма ни една-едничка турска дума. Петстотин години робство и единственото място, където турците е трябвало да се научат български, за да се разбират с населението, е бил шоплъкът. А по време на война не е имало случай шоп да напусне позицията. Той стои там, забит като корен, който трябва да взривиш, за да изтръгнеш от земята.

Бях за една година далеч от родината. И там, в далечния мъглив север, в блестящите хотели, сред деликатните шведи изведнъж в изблик на носталгия ми се заговори именно на шопски, дори ми се закрещя на шопски, като реакция, като бунт срещу цялата тази болнична тишина и найлонова излъсканост. И ми се прииска да вляза в една от задимените шопски кръчмички в Бояна или село Плана, където мъже с кожухчета жулят ментовка и си говорят за старшината Ване, който дошел в отпуск на конь и грабнал Пена убавица направо от орото, та при попо. Он, попо де, се опинял, а Ване ка извадил шашката, забил я у подо на черковата и ревнал:

— Венчавай, оти свет че гине!

И попо, нема що, венчал ги. Дека че оди?

И ми се прииска да чуя една от шопските момински песни, които при първо чуване блъсват слушателя като взрив, като земетресение, като всемирен катаклизъм.

Няма друго място в България, където всяка втора дума да е виц. Западняците говорят кратко и всяка дума е като клин, след който следва взрив от смях.

А в същото време именно тука можете да чуете и поетични приказки, които имат блясъка на златото.

Един овчар, бил млад и ергьенин човек, като си пасъл овците из една полянка, целата заобиколена с гора, свирил си с кавало и си обикалял овците, та ги намещавал да се напасат по-убаво. Като се понапасли, рекъл да ги напои с вода и току през гората имало река и он покарал там овците. Кико пошъл напред и погледнал къде реката, видел дека там се къпали три моми, ама теквия убави, що като ньи други не видел, ни па некига е чул. Застанал овчаро да ги гледа, а они ич го не видели, къпали се, плискали се, смеяли се, играли си по водата. Оно останали очите на овчаро у тия моми и полека-полека се промъкнал, та земал кошулите на момите, да не може да си отидат. Арно, ама точно ка ги свил и рекъл да се скрие, они го видели и фанали да окая да им остави кошулите.

— Нема да ви ги оставим, та що сакате да чините! — рекъл овчаро. — Че ви дадем дреите само аку некоя рече да се ожени за мене.

— Кико, че се ожени некоя за тебе ка те не знае, ни познава — питали момите. — Ти ни дай сега дреите да се облечеме и да се опознаеме, ти да си избереш некоя от нас, па тогай че видиме.

— Я аку ви дадем дреите, вие че избегате — рекъл овчаро. — Нема да ви дадем дреите, додека некоя не согласи да се оженьи за мене.

Тогай една от момите рекла:

— Слушай, овчарко! Ние не сме моми като сите, а сме моми самодиви. Ние нито къща гледаме, нито деца чуваме. Нашийо живот е по-друг, по-лесен от живото на вашите жени. Дай ни дреите и другош не дооди тука. Ти не си ли чул дека това место е самодивско?

— Чул съм, дето това место е самодивско, слушал съм и за вас, ама не веруех, дека сте толку убави. Сега, като съм ви видел, сакам една от вас.

Среднята мома рекла:

— Аку сакаш да се погодиме, айде да се облагаме. Ти че ни дадеш дреите, ние че се облечеме и че излезнеме от реката, а ти че ни засвириш с кавало и ние че играеме. Аку ни ти надсвириш, че си земеш една от нас, коя си сакаш; аку те надиграме, че те земеме с нас и че ни свириш, додека си жив.

Овчаро толку аресал момите, та ич и не помислил да рече, що че излезне от тоя облог, дал им дреите и фанал да си нагласуе кавало за свиренье. Арно, ама момите, щом се облекли и литнали — самодивите имали крила и летели като птиците. Овчаро се поразвъртел, поразгледал, ама от момите ни помен немало. Нему му станало многу мачно, ама нема що да чини, подбрал си овцете и цел ден бил умислен.

На другио ден пак откарал овците на същото место и полека се проврел из дървйето и видел у водата само една мома. Он полека-полека издебнал я и ю земал дреите и фанал да си свири с кавало. Самодивата се обърнала и рекла:

— Молим ти се, овчарко, дай ми кошулята да се облечем.

— Нема да ти я дадем — рекъл овчаро. — Сакам да се оженьиш за мене.

— Не ме зимай — рекла самодивата. — Ние дом не гледаме и деца не чуваме. Остави ме да си отидем при сестрите ми.

— Нема да те пущим, аку сака да дойда сите самодиви — рекъл овчаро. — Я имам голем мерак за тебе, а и не съм лош човек.

Станал овчаро, ошъл си дома и казал на майка си, дето си е нашъл невеста, ама сака да ю отнесе от нейните дреи да се облече. Майкя му веднъж му дала руба, нова, убава и фанала да шета и да се готви да среча снаата. Ич и не питала сино каква мома води и откъде е.

Овчаро отнел дреите на момата, оставил ги на крайо на реката, обърнал се с гърбина да може да излезне и да се облече, и фанал да си свири с кавало.

Самодивата се облекла и излезнала от водата и фанала да играе. Овчаро свирил, она играла, играла целио ден и чък вечерта, ка изгреял месецо, она балдисала от играньето и рекла на овчаро:

— Ти многу деяниш да свириш, надсвири ме и я че ти станем жена. Аку сакаш да се доводиме докрай, никогиш да ми не даваш мойте дреи.

— Я още сега че ги фърльим у реката, да ги отнесе водата у морето — рекъл овчаро.

— Аку ми пущиш дреите у водата, мойте сестри че ги найдат и че ми ги донесат, а щом ги видим, че си отидем у нашите места.

— Я че ги закопам некъде на скришно место и ти нема да знаеш дека са.

— Аку ги закопаш, я че умрем. Ние, самодивите, не обичаме църната земя. Нам ни дай вода, гора, трава и небе. Земята за нас е гроб, она ни ни рани, ни ни пои.

Овчаро се позамислил дека да ги скрие, па после фанал момата и я отвел дома. Ка я видела майкя му, она онемяла от убостта на снаата: самодивата била тънка, висока, с бело лице, църни очи и руса коса, ем дълга, ем гъста као руно. Ка ошла при свекърва си, ка закършила снага, ка зашетала, целата къща светнала от нея. Радувала ю се свекървата, радувало ю се момчето, от ньи вече по-арни немало. Овчаро направил един сандък, скрил у него дреите на самодивата, земал си ключо и се го носил у него си.

Живеяли тека една година и самодивата добила дете. Окнали кум да го кръсти, като що си му е адето. Дошъл кумо, кръстили детето, седнали та яднали, пийнали, запояли, заиграли. Кумо рекъл:

— Я, кумашине, я земи, та посвири да се метне кумашинчето на тебе, да умее да свири и да ти весели къщата.

Овчаро веднъж засвирил, зер пред кум се вода не гази, ни па му се дума подгазуе, ама тека засвирил, та и умрел да си, че станеш да заиграш.

Като свирил тека мъжо, кумо пак рекъл:

— Я, кумиче, я земи да поиграш, зер първо дете кръщаваш, да заиграш, да е играорица кумашинчето.

Невестата станала да играе, ама едва-едва престъпяла и ич не могла да играе. Погледнал я овчаро, погледнал я, па му домъчняло, он знал она кико играла, ка он ю дал дреите да се облече, па земал, та станал, отворил сандъко, извадил ю самодивската кошуля и ю дал да се облече. Ка се облекла невестата у нейните си дреи, ка се фанала да играе оро самовилско, мало и големо станали да се чудат на това оро. Она тека играла, та къщата треперила, она кършила снага, играла, играла, та наземи не опирала. Другите жени, дека играли с нея, изпокапали, а она се играла. Ка се вече уморила да играе, запрела се, отишла та си цунала детето и рекла на мъжо си:

— Мъжу, дотука ти бех жена и майкя на детето. От тука вече я нема да съм тука при вас.

Додека изрекла тия думи, она току полетела и излетела през пенджерата, а овчаро фърльил кавало и изтърчал, та фанал да ока:

— Върни се при нас, върни се, кому оставяш детето? Не ти ли е жал за нас?

— Я нали ти бе казала, дека самодива дом не гледа и дете не чува? Не ми се сърди и си тражи друга жена. Я че доодим да си видим детето, ама ти никоги нема да ме чуеш и да ме видиш. Сека сабота ми оставай пресна погача и по една паница мед, додето ги изиждам, да знаеш, че съм жива. Ка ти остане погачата и медо, да знаеш, че съм умрела и да не жалиш за мене.

Излетела самодивата и никой ни я видел, ни я чул. Она доодала та си гледала детето ка нема свекърва ю, доила го, къпало го, ама щом види да иде човек, излитала из комино. Сека сабота свекръва ю месила погача и отсипувала по паница мед и сека сабота самодивата ги ручала. Ка детето порасло и се оженило, самодивата престанала да дооди. Мъжо ю не се оженил втори път, защото не нашел убава жена като нея.

Тази приказка показва, че в привидната си грубост и мъжественост западният българин крие дълбока славянска душа. Но не показва мислите и чувствата си, а ги пази вътре в себе си. Нека „умниците“ си мислят, че той, шопът, може само да пие ментовка и да стреля вицове.

Режисьорът Рангел Вълчанов, чиито родители са шопи от Кривина, ми разказа един дълбоко покъртителен случай.

По време на бомбардировките той учил в София. Бил на училище, когато станала най-силната бомбардировка. Понеже тя продължила и през деня, и през нощта, спал в скривалището на училището и чак на другия ден тръгнал към квартирата си. Но вместо къща имало само куп развалини. И там, сред тухлите, видял баща си. Старият шоп ровел с ръце из развалините и от очите му се стичали сълзи. Като видял сина си жив, той се стреснал и казал:

— Е па яз че си одим.

И без да каже повече нищо, забързал обратно за Кривина.

И нещо, което дори и на мен ми се вижда странно. Родих се в шопския край, учих се в училище с шопчета, играх с тях, раснах с тях, няма село в шопския край, където да не съм бил и все пак съм си чужденец за тях. Навсякъде другаде из България, където съм бил, приемат ме като свой, като българин. И само тук, именно в родното ми място, сред тия хора, с чийто език, както казах, се хващам, че мисля, не ме приемат за свой. Хайде де. И винаги ще си остана за тях такъв, какъвто се описвам в разказа си „Нане Вуте за любовта“ — книжен човек, дето не знае ни как се оре, ни как се сее, ни как се мели житото, ни как се меси и пече лебо.

Те това е.

Много земни са шопите, много първични, сраснали с шопския край, те приличат по-скоро на поникнали от самата земя. Да са живи и здрави! Да смайват и занапред българи и чужденци с шопския си хумор, шопските си песни, с шопските хора и ръченици. Да са все така неповторими и цветни!