Шарон Вагнер
Както някога (16)

16

Около единайсет и половина вече не можех да издържам по-дълго в леглото. Станах и се облякох отново. Като внимавах да не вдигна и най-малкия шум, извадих от банята платнените си обувки и ги нахлузих. После се измъкнах в преддверието. Там се спрях. Още веднъж премислих плана, който бях си изковала през последния час. Дали ще излезе сполучлив? Куфарчето с перуките на Филис беше на шкафа в преддверието, а белият чаршаф, който взех от моята стая, щеше да изглежда като саван на мъртвец. Но дали аз щях да изглеждам като Бетси? Тя имаше дълги кестеняви коси… Внимателно отворих куфарчето и взех една от перуките на Филис.

„Тигър — пошепнах аз, докато тичах надолу по стълбите. — Да се надяваме, че ти и днес ще бъдеш някъде тук наоколо. Тази нощ ще ми е потребна всичката помощ, която бих могла да получа.“ Не беше трудно да премина хола, да стигна до задната врата и да се измъкна през нея. Надявах се само, че отново ще мога да се върна.

Пътят чак до покрайнината на гората беше достатъчно осветен от лампата над задната врата. Аз обаче се придържах към сенчестата страна, в случай че ме наблюдават откъм гората. Те не биваше да видят, че съм сама, и преди всичко държах на това да не забележат какво нося. Моите действителни оръжия бяха ефектът на изненада и съзнанието за вина на двамата. Лесно беше да намеря горския път и той не ми създаде трудността дори и в тъмнината да следвам правилната посока. Едва когато се приближавах до поляната, се отклоних от пътеката и по-нататък внимателно се движех между храстите.

Всичко беше напоено от дъжда и скоро бях мокра от главата до петите. Шумата и клоните, които лежаха върху размекнатата горска пръст, бяха толкова просмукани от влагата, че почти безшумно стъпвах по тях. Така можах да се приближа до поляната, без да бъда чута. Едва на няколко метра оттам се спрях. Сложих перуката на главата си и метнах чаршафа на раменете си. Тъкмо се канех предпазливо да продължа нататък, когато чух гласове.

— Почти полунощ е — каза Марица. — Би трябвало тя вече да е на път за насам.

— Да се надяваме. Сигурна ли си, че така си поставила своето съобщение, та да може да го намери?

— Не се страхувай — отвърна Марица. — Невъзможно е да не го забележи. — Тя замълча за момент, после продължи: — Андре ще дойде на всяка цена и тогава ще можеш да говориш с нея. Когато тя узнае от тебе, че става дума за злополука, че Бетси толкова се е изплашила само защото си я заговорил в тъмнината, че стремглаво е затичала и вероятно по погрешка е тръгнала в неправилна посока…

Хънтър въздъхна.

— Ти наистина ли още вярваш в това?

Марица, която седеше на същото дърво, на което и ние с Нелс бяхме седели, рязко обърна лицето си към него.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Ти наистина ли през цялото време вярваше, че е било злополука? — Хънтър поклати глава. — Всъщност знаех, че си глупава, и все пак мислех, че поне дотолкова можеш да схванеш. — Той се приведе над някакъв предмет, който беше в сянката на дървото, така че не можах да го видя. — Твоята сънотворна таблетка видимо действа добре — каза Хънтър. — Тя спи като алпийски мармот. Изобщо нищо няма да усети.

— Какво? — Марица беше скочила и стоеше загледана в него. — За какво говориш?

Когато той се обърна, лицето му ясно можеше да се различи. Изведнъж установих, че вятърът бе прогонил облаците и сега луната осветяваше сцената.

— Говоря за това, че тя няма да изпита страх или болка, когато я блъсна към скалите.

— Когато ти какво? — Ужасът по лицето на Марица ми даде да разбера, че тя не подозира нищо от плана на Хънтър. — Но все пак ти не можеш да го направиш. Обеща ми, че нищо няма да й направиш. Каза, че ако Тами и Андре ти се закълнат, че ще мълчат най-малкото през близките няколко дни, тогава ти няма нищо да им сториш.

Хънтър се засмя иронично.

— А ние ще трябва заедно да потеглим за Южна Америка, където ще си живеем щастливо до края на дните ни, така ли? По дяволите, Марица! Ама ти вярваш на всичко, което човек ти наприказва. Няма да тръгна за никъде, а пък ти още по-малко. Аз ще блъсна спящата красавица към скалите, а когато Андре дойде да я види, и тя ще получи един ритник, точно така, както и твоята някогашна съквартирантка. Тогава ти ще се върнеш в Крепостта и ще разкажеш на всички, че си се загубила в гората.

— Но ти не бива да направиш това! Забранявам ти! Никой няма да повярва, че тя сама е скочила от скалите или че е станало нещастие, а освен това тук е и Нелс. Той лежи на не повече от петдесет метра оттук. Ще намерят и него, и… Ти нали все пак не искаш и него да убиеш или?

Щом отвориха дума за Нелс, ужасът, с който ги бях слушала да говорят, изведнъж се преобрази в едно чувство на облекчение. Погледнах бързо към Хънтър и се опитах да разчета отговора по лицето му.

— Това зависи от тебе, мила моя — заговори той. — Ако ти можеш да убедиш хората, че в пристъп на депресия Андре е скочила там долу и е увлякла със себе си и Тами, няма да бъдат необходими никакви други мерки. Но ако те не повярват на твоята история, ще трябва и той да умре. И тъй като е със счупен крак, няма да е трудно човек да се справи с него — един удар по главата…

Изтръпнах цялата. Мъжът, който стоеше там, Хънтър Коул, когато бях обичала, беше един подъл убиец, той говореше за смъртта на трима души, като че ли това беше нещо най-обикновено. Пред лицето на такъв безумец замислената от мен сцена с призрака ми се видя просто жалка. Още преди да намеря време за по-нататъшни разсъждения, едно движение на Хънтър насочи цялото ми внимание отново към поляната. Видях, че той вдигна Тами бавно и я понесе през поляната към скалите.

Марица изкрещя пронизително, но аз вече се бях втурнала към поляната. Когато излязох от сянката на дърветата, светлата луна ме огря. Ужасяващият вик на Марица накара Хънтър да се обърне към нея. В същия момент един преминаващ облак закри луната. За миг попаднах в зрителното поле на Хънтър.

Бавно повдигнах ръцете си и след това застинах посред движението. До мен прозвуча писък на сиамска котка.

Хънтър веднага пусна тялото на Тами да се плъзне към земята. Очите му бяха обърнати в моята посока. Направих крачка напред с надеждата да го отклоня от безпомощно лежащото там тяло на Тами.

— Изчезвай! — изрева той. — Няма такова нещо! Аз те убих! И няма да се оставя сега ти да ме погубиш!

Виковете на котката станаха по-силни. Отново се приближих с една крачка. Биенето на сърцето ми замираше, след като забелязах, че той отстъпва пред мене. Бавно Хънтър вървеше заднешком, с поглед, втренчен в моето призрачно видение. Но изведнъж се спря. Ръката му посегна към джоба на дрехата.

— Аз ще те убия още веднъж! — изкрещя той. При слабата светлина на звездите металът на револвера, който беше насочен срещу мен, проблесна. Зави ми се свят и се олюлях. И тогава едновременно се случиха две неща: един клон, полетял бясно във въздуха, и някакъв хъркащ звук отклониха вниманието на Хънтър за минута. Ръката му потрепери, когато той натисна спусъка. Куршумът улучи дървото, до което бях. В същия момент тъмна сянка профуча край мене и се насочи към мъжа.

Луната отново се бе показала и в нейната бледа светлина различих една котка. С ръмжене тя заби нокти в тялото на Хънтър. Той все повече отстъпваше назад. Лицето му изразяваше само ужас. Последва вик, който страховито проехтя в тишината на нощта. Нещо рухна с тъп, приглушен звук. За секунди стоях като вкаменена. Но един нов шум в храстите вляво от мене, последван от тихо стенание, ме накара да се опомня.

— Нелс! — извиках аз и затичах към мястото, където той лежеше почти в безсъзнание от напрежението. — Добре ли сте?

Лицето на Нелс беше бледо. Челото му бе оросено от пот, но неговата усмивка издаваше надежда, а в очите му грееше любов.

— Мисля, че левият ми крак е счупен — каза той, — но независимо от това никога през целия си живот не съм се чувствал по-добре.

— Как стигнахте дотук? — попитах аз.

— Пълзях — отвърна Нелс. — Чух достатъчно от това, което Хънтър каза, за да схвана от думите му, че иска да ви убие — тебе и Тами. Така че просто трябваше да дойда тук и да се опитам да го обезвредя. При това ми помогна котката.

— Марица! — спомних си за нея аз. Огледах се. Неподвижна, тя лежеше на мократа земя.

— Изглежда, че е в безсъзнание — каза Нелс. — А той падна от скалите в пропастта.

Цялото ми тяло се разтърси. Нелс пое ръката ми.

— Не видях добре котката — каза той. — Дали не беше Тигър?

Повдигнах рамене. Не можех да говоря. Седяхме няколко минути един до друг. Сковаността ми бавно отмина. Видях, че Нелс тръпнеше като в треска.

— Ще потърся помощ — пошепнах му.

— Не, нека да отида аз — каза някакъв глас зад мене. — Моля те, Андре.

Погледнах и открих напълно разкривеното лице на жената, която някога толкова горчиво мразех. Лицето й беше като маска. Кимнах.

— Не мога да разбера как всички вие можахте да вярвате на лъжите, които Хънтър ви разправяше — каза Нелс, след като Марица изчезна зад дърветата.

— Тя го обичаше — прошепнах аз.

Двамата мълчахме известно време. После се вдигнах, за да видя Тами.

Намерих я още на мястото, където Хънтър я бе оставил на земята. Тя беше със затворени очи и не отговаряше на моето повикване. Но дишането й беше равномерно, така че аз се върнах отново при Нелс.

— Как се случи всичко това с вас?

— Е, последвах ги през гората и бях достатъчно близо, за да чуя доста от техния разговор. Те бяха взели Тами, защото знаела, че в нощта на злополуката Марица е била вън от колежа. И тя действително е била наясно, тъй като наблюдавала как Бетси пуснала Марица в Крепостта.

— Бетси ли? — попитах аз изненадана.

— Вероятно от прозореца Бетси е видяла, че Марица се връща, и слязла долу, за да й отвори вратата. Когато научила за смъртта на Макдий, за нея не било трудно да отгатне кой е бил шофьорът на колата. Тя говорила с Марица, за да я подтикне да принуди Хънтър да си признае. Марица отказала да го стори. Явно обаче тя е съобщила на Хънтър и той настоял да има разговор с Бетси, а Марица уредила срещата на поляната сред гората, недалеч от стръмните скали.

— Била ли е Марица там? — попитах аз.

Нелс поклати глава.

— Тя каза, че почти през цялата нощ чакала в хола, за да отвори на Бетси при нейното завръщане. По-късно Марица си послужила с това, което знаела за злополуката с Макдий, за да принуди Хънтър да се раздели с теб…

Отдалече се разнесоха гласове. Викаха имената ни. Те ни върнаха към реалността. След няколко минути поляната се изпълни с хора.

Ръце, които бяха готови да помогнат, качиха Нелс в колата, също и Тами. Водена от господин Келог, колоната потегляше. На поляната останахме единствено ние с Марица. Занемяла, тя стоеше до ръба на пропастта. Пристъпих към нея.

— Сега вече не можеш да му помогнеш — изрекох тихо аз.

Кафявите й очи се вдигнаха към мене.

— Иска ми се да имах смелостта да скоча долу — изрече тя с беззвучен глас.

— Не говори така — предупредих я аз.

Но в същия момент знаех, че думите й действително изразяваха нейните мисли.

— Животът ми си отиде — пошепна тя. — Хънтър беше всичко, за което някога съм копняла и което съм желала. Дори и сега, след като зная какво е сторил и какво още се готвеше да направи… — Марица потръпна. — Не съм съвсем сигурна дали бих имала силата да го възпра.

— Но ти все пак се опита — напомних й аз.

С неподвижен поглед тя се взираше в зеещата бездна.

— Наистина не знаех това за Бетси — продължи монотонно Марица. — Той… той казваше, че тя го разгневила и затова я ударил. Тогава Бетси затичала, но във вълнението си поела в грешна посока… Аз исках… аз трябваше да му вярвам.

Кимнах с глава.

— Това е вече минало. Трябва да го забравиш.

— И него ли да забравя?

Марица се усмихна толкова горчиво, че се изплаших. Но в следващия момент лицето й се отпусна. По бузите й се стичаха сълзи. Внимателно я оттеглих от ръба на пропастта и я поведох през поляната към гората.