Шарон Вагнер
Както някога (12)

12

Когато отворих очи, беше студено и сиво. И първото, което ми направи впечатление, бе дълбоката тишина наоколо. Моят часовник показваше пет и половина. На изток вече се развиделяваше и макар тъмни облаци още да покриваха небето, дъждът бе престанал. Мръзнех, болеше ме главата. Струваше ми се, че стаята се върти около мене. Имах усещането, че бурята, която вън бе утихнала, сега минаваше през моята стая. Един звук като писък на котка долетя откъм банята и ме накара да скоча бързо от леглото. Пуси, която лежеше в краката ми на леглото, възбудено трепна и наостри уши.

— Тигър — пошепнах аз. — Тигър, ти ли си тук?

Вратата на банята, която беше само притворена, се раздвижи и нещо тъмно дойде насам. Но в черния полумрак не можах да разбера дали това беше котка на кафяви и черни ивици. Вратата, която водеше към стаята на Марица, се блъсна.

— По дяволите! Не можеш ли най-после да прогониш тази проклета котка? — попита Марица. Тя млъкна, щом погледът й попадна върху Пуси. Викът престана, но едва след като Марица вече бе видяла, че не бе надаван от Пуси. Тя изглеждаше така, сякаш изобщо не бе спала.

— Не беше ли Тигър? — пошепнах аз.

Марица поклати глава.

— Не, не вярвам. Няма никакви призраци. Ти си довела отнякъде и друга котка и я използваш, за да ме тласнеш към безумие. Искаш мъжа ми и се опитваш така да ме изтормозиш, че сама да се откажа от него. Винаги си ме мразила и сега искаш реванш.

Мислех си за моята среща с Хънтър от изминалата вечер. Съвсем за малко у мен припламна чувство за вина, но веднага угасна и гневът ми отново взе връх.

— Това е Тигър — казах аз. — Може би иска да узнае защо в онази вечер Бетси те е търсила два пъти. Тя е била в стаята при Тами и е искала да се види с тебе. Успя ли да те намери?

Марица се олюляваше насам и натам като тръстика в буря.

— Ти си побъркана — избликна тя. — Бетси беше твоя приятелка и при най-добро желание не мога да си спомня някога да съм я виждала заедно с Тами. В онази нощ аз бях заминала и не съм я срещала. Тя сама се е хвърлила от скалите. И ти го каза при разследването. Никой не я е убил, тя беше душевно болна, умопомрачена.

Очите на Марица ме гледаха с израз на безумна омраза.

— Може би ти си я тласнала към лудостта, както сега се опитваш да направиш с мене, но с мене няма да сполучиш, Андре! Няма да ти го дам. Той принадлежи на мене и на нашия син. Никога, никога няма да го имаш.

Вратата към банята рязко се отвори и в рамката й се появи Сам със сънливо лице. Отхвърлих завивката и станах.

— Честна дума, Марица, аз не го желая! Отдавна съм го надраскала. — Посегнах към халата си и се вмъкнах в него. Докато се обличах, чух как Марица напусна моята стая.

Сам влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво се случи? — попита тя и се отпусна върху моето легло. — И какво, за бога, й става на твоята котка? С виенето си тя ме разбуди.

— Това беше Тигър, не Пуси — отвърнах спокойно. — Той събудил и Марица, затова тя влезе тук. — Седнах на един стол и тогава я попитах: — Искаш ли да знаеш какво е търсил тук Тигър?

— Не съм сигурна дали желая да го чуя — отвърна Сам. — Докато всъщност нашата среща тук се превръща в изравяне на неприятни неща от миналото, нямаме големи изгледи да й се наслаждаваме.

— Аз положително няма да й се наслаждавам докрай — отвърнах студено. — Сега, след като зная, че Бетси е била убита.

В тишината, която последва моите думи, чух отново да трополят първите капки на започващия дъжд. После Сам се засмя високо и напрегнато.

— Ти, естествено, ме разсмиваш — каза тя, — но аз изпитвам състрадание към Марица. А ти просто отиваш твърде далеч.

Изпълни ме силен гняв.

— Наистина ли вярваш, че разглеждам смъртта на Бетси като нещо, с което могат да се правят шеги? — попитах ядно.

— Вече не те познавам толкова добре, че да мога да съдя за това — отвърна Сам. — Ти много си се променила, Андре. Станала си съвършено друг човек. А и не разбирам какво искаш да постигнеш с тази история за смъртта на Бетси. Това е случай отпреди десет години и днес вече нищо не може да се промени. Защо не оставиш тази работа на мира.

В същия момент аз я изгледах.

— Не мога да я оставя, след като зная, че някой е убил най-добрата ми приятелка. Ти би ли могла да го направиш, ако беше толкова близка с Бетси?

Сам се изчерви.

— Не ме гледай с такъв упрек — прошепна тя. — Ти беше тази, която каза на полицията, че Бетси трябва да се е хвърлила.

Кимнах със съзнанието за вина.

— А сега пък аз ще съм тази, която ще каже на полицията, че Бетси не го е направила.

— Само върху свидетелството на една котка, която от два месеца е мъртва? Да не би да искаш да цитираш някакъв дух? — Думите й звучаха зло. — Трябва да бъдеш предпазлива. Иначе могат да те тикнат в лудницата.

Преглътнах мъчително.

— Готова съм да призная, че още нямам никакви доказателства — казах аз, — но е възможно утре до обед да ги издиря.

— Какво ти дава основание за такава надежда? — попита Сам с присвити очи.

— Госпожа Келог още пази една кутия с нещата на Бетси. Тя ме помоли някога да ги прегледам. Може би там има нещо… — Замлъкнах. Възможно бе това да е напразна надежда.

Сам поклати глава. После стана, отиде до прозореца и дълго се взира навън.

— Не мога да си представя, че ти ще намериш нещо, след като полицията не успя.

С това тя изрази съмнението, което и аз изпитвах.

Сам си беше отишла. В монотонен ритъм дъждовните капки шумяха по стъклата на прозорците. Отново се мушнах в леглото. Още нямаше шест часа. Чак от осем в трапезарията сервираха кафе. Изкарах в дрямка още един час и чак тогава спокойно се облякох. С другите се срещнах едва по разкаляния от дъжда път към трапезарията. По вежливото държане на Сам и на Марица схванах, че са решили да поддържат един вид примирие, затова и аз възприех същото поведение. Никакво скарване нямаше да бъде в мой интерес. В мига, когато отворихме вратата към Крепостта, госпожа Келог извика:

— Деца, чухте ли вече?

— Какво е станало? — попита Беатриче и бързо тръгна към госпожа Келог.

— Мостът е разрушен. Ние сме отрязани от града.

Беатриче пребледня.

— За бога! — извика тя. — Да се надяваме, че Джеймс е стигнал при децата. Случило ли се е нещо в Биг Спрус?

— Не, не, естествено, не. Реката не е излязла извън бреговете. Някакво дърво, улучено от гръмотевица, било повлечено и повредило един от пилоните на моста.

— Бих ли могла да телефонирам в града? — попита Беатриче. Тя не изглеждаше много успокоена от обясненията на госпожа Келог.

— Разбира се, на драго сърце можете да ползвате нашия телефон — каза госпожа Келог.

— Ще бъдеш ли така добра да попиташ веднага и за Грант — каза Сам със страх в погледа.

— Ще се осведомя за всички — обеща Беатриче.

Двете с Беатриче последвахме госпожа Келог през хола. Когато влязохме в нейното жилище, попитах:

— Какво стана с кутията? Ще ви бъде ли удобно, ако сега прегледам тези неща?

— Естествено, мила. За съжаление още не съм ги извадила, при цялото вълнение забравих. Но ще помоля Нелс да го направи, докато Беатриче свърши своя телефонен разговор. И аз самата съм загрижена за мъжете.

Беатриче телефонира. По израза на лицето й и по нейния глас познах, че се беше свързала с Джеймс.

— Знаете ли — казах аз, — защо всъщност сама да не сляза долу в мазето и да видя нещата на Бетси?

— Добре, щом искате… — Госпожа Келог замълча. Беатриче остави слушалката. — Всички здрави ли са? — попита тя.

Беатриче поклати глава. Изглеждаше някак угрижена.

— Джеймс каза, че той и другите благополучно са стигнали с колите до Биг Спрус. Едва тази сутрин са узнали, че мостът е разрушен.

— В какво тогава е проблемът?

— Хънтър го нямало. Той заедно с Мат обитавал една стая в мотела. Миналата нощ обаче не се прибрал.

— Но Хънтър напусна танцовата забава, преди да се разрази бурята… — започнах аз. После смутена наведох глава. — Нали Марица имаше главоболие и затова по-рано се върна в Крепостта.

Госпожа Келог кимна. Явно тя не бе разбрала правилно моите думи. Изпитателните очи на Беатриче обаче не се откъсваха от лицето ми.

— Мисля, че сега мога да се заема с работа — отбелязах аз, — ако ми кажете къде да намеря кутията…

— В склада, Андре, където е багажът. По това време долу има малко неща. Без особени усилия ще я откриете.