Шарон Вагнер
Както някога (13)

13

В мазето миришеше на плесен, макар различните помещения да бяха много чисти. Отделението с багажите, до което лесно можеше да се стигне с асансьора или по една стълба, беше почти празно. Там имаше само няколко куфара и голяма картонена кутия, поставена върху стара ракла. Взех кутията и един по-голям куфар и ги пренесох под лампата, която слабо осветяваше помещението. Седнах на куфара, сложих кутията на скута си и започнах да я проучвам. Първо ми попаднаха няколко писма и един дневник, които отделих настрана. Останалите книжа прегледах бързо. Бяха сметки, при това имаше няколко снимки и връзка изрезки от вестници. Предпазливо измъкнах една изрезка. Тя беше първата страница на вестника на Бит Спрус и носеше датата от деня преди смъртта на Бетси.

„Тайнственият автомобил още не е идентифициран.“

Статията събуди у мене мрачен спомен.

„Вече три дни — пишеше там — водачът на колата, която малко преди моста към Биг Спрус се е занесла, блъснала седемдесет и четири годишния Джеймс Макдий и го е повлякла към реката, още не е открит. Макдий, който почина вчера сутринта, все пак можа да каже, че се отнасяло за спортна кола, която пътувала към града с угасени фарове. Макдий ще бъде погребан…“

Посегнах към втората изрезка, но преди да я докосна, тишината в мазето беше прорязана от писъка на котка. Изплашена, поисках да се обърна, ала не успях. Зад себе си вече виждах сянката на човек. После почувствах умопомрачителна болка в главата, от която едва не загубих съзнание. Леден студ прониза тялото ми. Някъде отдалеч до мен стигна шумът на асансьора. Опитах се да повдигна клепачите си, но те бяха натежали. Болката в главата ми ставаше все по-нетърпима.

— Андре, Андре, тук долу ли сте? — Гласът беше дълбок и звучеше малко раздразнено. Успях да отваря едното си око, но видях само тъмнина. Опитах се да раздвижа ръката си и извиках от болка. Светлината пламна. — Андре, мили боже, какво е станало с вас?

Нелс ме вдигна на ръце. Вратата към асансьора беше отворена. В следващия момент той вече ни изкачваше нагоре.

— Ръката ми — простенах аз.

— Не говорете — каза Нелс, докато вратата на асансьора се отвори и няколко души ни заобиколиха. Той ме пренесе през хола в жилището на госпожа Келог. Там внимателно ме сложи на кушетката и ме покри с одеяло. После със сръчни пръсти опипа главата ми. — Силен удар сте получили — установи Нелс.

— Мислиш ли, че един аспирин може да помогне? — попита госпожа Келог.

Нелс кимна, а тя напусна всекидневната.

— Какво, по дяволите, сте правили долу? — попита той ядосано.

Опитах се да заговоря, но никаква дума не излезе от устата ми. Госпожа Келог се върна и аз с мъка преглътнах аспирина с малко вода. Дишах тежко.

— Някой ме нападна — съобщих. Говорех бавно и предпазливо. — Тъкмо преглеждах кутията и тогава някой… — Потръпнах от спомена за обезумяващата болка.

— Вие ще останете тук да се съвземете — каза госпожа Келог. — Нелс, защо не отидеш долу в мазето и да огледаш дали няма да намериш нещо и да разбереш кой я е нападнал?

Нелс скочи.

— Но ти ще стоиш тук, лельо Анги — нареди той. — Не я оставяй нито за момент сама.

Нелс излезе. Когато ключалката на вратата щракна зад него, госпожа Келог ме попита:

— Мога ли да направя още нещо за вас?

— Бих ли могла да получа чаша кафе или чай… — прошепнах аз. — Толкова ми е студено.

— Ще ви донеса чаша кафе.

Тя вече излизаше. Аз се сгуших в одеялото и се опитах да премисля случилото се. Кой би могъл да ме нападне? И преди всичко защо? Стигнах до отговора няколко минути след като госпожа Келог ми бе донесла кафето.

— Намери ли нещо? — попита тя Нелс, когато той влезе отново.

Племенникът й поклати глава.

— Нито следа от когото и да било, нито следа и от кутията.

— Какво? — Аз се изправих. Усещах силна болка в главата, но се опитах да я превъзмогна. — Сигурен ли сте?

Нелс седна на стола срещу мене.

— Убеден съм, че кутията е причината, за да бъдете нападната — каза той. — В нея трябва да е имало нещо, което нито полицията, нито аз сме забелязали.

— Вие ли?

— Да, аз видях кутията през последната седмица, когато свалях долу куфара си, и… Е, нали все пак дойдох тук, за да изследвам причините за смъртта на Бетси Потър. Така…

— Не би било справедливо ти да ровиш книжата, Нелс — каза госпожа Келог неодобрително.

— Покрай другите си таланти, аз имам зрителна памет, която почти фотографира видяното — каза той, — така че мога да ви направя точно описание на всичко, което беше в кутията.

— Не зная дали би трябвало да те похваля за това ти качество — подхвърли госпожа Келог. — Макар Бетси да е мъртва, тя има право личните й неща да останат недокоснати.

— Лельо Анги, за подобни размишления сега нямаме време — възрази Нелс приветливо.

— Какво мислиш за това?

— Убеден съм, че е било убийство, Бетси Потър е знаела или е видяла нещо, за което не би трябвало да има свидетели. Ето защо е била блъсната от стръмните скали. Сега, тъй като Андре поиска отново да възобнови издирването, оня, който е забъркан в играта, се страхува, че нещо би могло да излезе наяве. — Нелс ме гледаше открито. — Веднъж вече ви предупредих да бъдете внимателна.

— Какво искаш да кажеш? — попита мисис Келог.

— Кутията изчезна, но този, който нападна Андре, не знае какво и доколко преди това тя вече е видяла. Докато мостът не бъде поправен, аз няма да я оставя нито за секунда сама. — Нелс стана и се приближи, седна на кушетката в краката ми. — Ясно ли е?

— Но аз ви моля — подхванах, — тук съм абсолютно сигурна. Наоколо ми има толкова много хора…

— Един от тях обаче се опита да ви убие.

Думите на Нелс ме накараха за момент да се вдървя.

И те провалиха опита ми да си вдъхна кураж.

— Кой знаеше, че вие слязохте в мазето? — попита той.

— Аз и Беатриче — обясни госпожа Келог, — но ние не можем…

— Кой друг? — Нелс прекъсна леля си. Поразмислих малко. В себе си се противях да разглеждам като подозрителна дори Беатриче. От всички мои приятелки тя ми се струваше последната, която би трябвало да се вземе под внимание в подобен случай, особено след като сама ме бе насърчавала да разкрия истината за смъртта на Бетси.

— Всеки би могъл да го знае — добавих аз. — Тази сутрин разказах на Сам за кутията, възможно е другите да са чули или Сам да им е съобщила. Беатриче би могла да каже на останалите, че съм слязла в мазето, за да прегледам кутията. Но не вярвам… Те са ми приятелки и…

Тъмносивите очи на Нелс бяха безмилостни.

— Всички те са познавали Бетси. Живели са в близост и са общували с нея, както и с вас. Как може да сте толкова сигурна, че не е била някоя от тях? — Гледах надолу към ръцете си.

— Не зная, но моят усет ми подсказва, че нападателят беше мъж.

Никой не ми отговори. Усещах как нещо ме души за гърлото. Беше достатъчно страшно дори само да си помисля, че някой е замесен в смъртта на Бетси, а сега бях очи в очи с вероятността една моя предишна приятелка да дебне случай да ме убие. За мен беше почти непоносимо.

Госпожа Келог стана с въздишка.

— Трябва да отида да се погрижа за галаобяда — каза тя.

Аз се опитах да се поизправя, но нов пристъп на болка ме накара пак да се отпусна на възглавницата.

— Вие би трябвало да останете да лежите! — заповяда Нелс. Той не се помръдваше нито на сантиметър от мястото си на края на кушетката.

— Но и аз искам да отида на тържествения обяд. Достатъчно дълго лежах. Трябва сама…

— Вие ще останете тук и заедно с мене ще ядете шунка с яйца, а ако преживеете и това, после ще разговаряме за Бетси.

Когато госпожа Келог излезе, аз блажено се протегнах. Щом не бива да ставам, то може би е по-добре малко да поспя. Но Нелс ме гледаше така загадъчно, че станах неспокойна.

— Да нямам някакво петно от прах на носа си? — попитах аз, тъй като мълчанието беше безкрайно.

— Няколко — отвърна той. Бързо се наведе над мене и устните му докоснаха лицето ми. — Тука и тука…

— Какво ви хрумна? — попитах аз ядосана.

— Че ще убия всеки, който пристъпи близо до вас. — Гласът му звучеше спокойно, но все пак в него имаше един оттенък, от който се разбираше, че бе в състояние да изпълни заканата си. — А миналата вечер защо бяхте излезли навън с Хънтър Коул?

Въпросът беше толкова директно поставен, че за момент не можех да проговоря. После свих рамене.

— Не зная какво общо има това със смъртта на Бетси — отвърнах аз хладно.

— Още ли го обичате? — Отворих уста да протестирам срещу този въпрос, но преди да мога да кажа нещо, Нелс продължи: — Имам право да го зная, защото ви обичам.

Раздразнението ми угасна.

— Е, добре, добре — казах аз. — Хънтър ме изведе навън, за да ми разкаже, че те с Марица ще се разделят и че той иска да възобнови нашата връзка.

— А вие какво му отговорихте? — Нелс ме питаше така равнодушно, сякаш беше съдия-следовател, но изразът на лицето му даваше да се разбере колко важен за него бе моят отговор.

— Че той се опитва да възкреси нещо, което вече не съществува. Нямам никакъв интерес към Хънтър Коул.

— Какво се случи после?

— Той си отиде. Аз почаках още няколко минути, после се надигна бурята и затичах към вратата. Там срещнах Беатриче. Останалото вие го знаете.

— Известно ли е на госпожа Коул за вашето малко рандеву?

Вдигнах рамене.

— Сам ме видя да излизам, но не зная дали тя го е споделила с някого. Съмнявам се. По това време Марица бе в доста лошо настроение, като че ли те с Хънтър се бяха скарали, преди тя да напусне танцовата забава. Привидно Хънтър е заминал, но той във всеки случай вече не се намира при съпрузите на другите в Бит Спрус.

— Какво?

— Тази сутрин Беатриче разговаря по телефона с Джеймс — разказах аз. — Тя се осведоми и за останалите, при което узна, че последната нощ Хънтър не се е върнал в мотела.

— В такъв случай той би могъл да бъде още тука, нали?

— Но ако бе така, положително някой би го видял — отвърнах аз. — Защо трябва да стои тук? Той знае, че аз казвам това, което мисля. Допускам, че Хънтър е на път към адвоката — специалист по бракоразводни дела.

Замълчахме за няколко минути. После Нелс стана.

— Сега си почивайте — каза той, — това ще се отрази добре на главата ви. А когато се наспите, бихме могли заедно да се нахраним.

Когато се събудих, веднага усетих миризмата на пържена шунка. Внимателно седнах, сънят наистина бе направил чудо. Макар главата ми да бе чувствителна на всяко докосване, мъглата пред очите ми беше отстъпила назад и пулсиращата болка беше позатихнала. Надигнах се и станах, водена от примамливия аромат. Нелс ме погледна изненадан, когато пристъпих в кухнята.

— Защо станахте? — попита той. — Щях да ви донеса там яденето, ако бяхте ме повикали.

Нелс извади чинии и прибори от кухненския шкаф, после вдигна тигана от печката и ми напълни чинията.

— Чувствам се по-добре — отвърнах аз. — Главоболието ми поотслабна.

— Яжте! — заповяда той и постави на масата пред мене и чаша мляко.

Опитах. Беше много вкусно.

— Вие сте много добър готвач — установих аз.

— Щом човек е ерген, би следвало да бъде — отвърна Нелс. — Но когато се оженим…

Смутена го погледнах втренчено, ала после бързо продължих да се храня.

— Някой трябва да бди над вас, да ви пази продължи той с усмивка. — Не искам втори път да ви намирам паднала на пода, както тази сутрин…

— Навярно би било по-добре, ако сега разговаряме за смъртта на Бетси — казах аз, стараейки се да променя темата.

Нелс беше мъж, в когато човек лесно може да се влюби. Но този път държах да бъда сигурна. В продължение на повече от десет години вярвах, че обичам Хънтър Коул, а се бях заблуждавала… Не исках повторно да направя същата грешка.

— Е, и какво имаше още в кутията? — попитах аз.

— Ще се опитам да си припомня — отвърна той. — И така, първо, там бяха писмата от приятеля на Бетси и един дневник.

— Открихте ли нещо важно в тях?

— В писмата не, а и в дневника нямаше кой знае колко показателни неща. Всичко, което мога да кажа, е, че в оная последна седмица преди смъртта трябва да се е случило нещо, защото липсва каквото и да е вписване на лично преживяване.

— Как си обяснявате това?

— Само нейната последна записка в дневника беше забележителна. Стори ми се, че тя е искала да запише нещо, а после не е могла да го облече в думи.

— Разказвайте по-нататък.

— Е, там имаше още няколко сметки и изрезки от вестници. Можете ли да си обясните защо Бетси е събирала изрезки от вестниците за тази автомобилна злополука?

— Много се говореше тогава за нея, тъй като бе станала съвсем близо до колежа.

— Беше ли засегнала някой от тукашните хора?

Поклатих глава.

— Нямаше такива улики.

— Може би някой тайно е излязъл.

Присвих рамене.

— Допустимо е, но не го смятам за особено вероятно. Колежът винаги бе строго училище.

— Трудно ли беше тайно да се излезе?

Поклатих иронично глава:

— Всичко, което беше потребно за подобно излизане, бе, да имаш някой, който е готов да слезе по стълбите и да ти отвори задната врата… и естествено малко късмет, за да не те заловят.

— Следователно в онази нощ може да е бил тук някой, който се е срещнал с приятелката си за един час в гората, после я е оставил, карал е бързо по планинския път надолу, при което колата се е занесла и се е озовала чак до реката.

Изтръпнах от ужас при тази мисъл. Вглъбена, казах:

— Първата част на историята естествено мога да я разбера. Някой се срещнал с приятелката си и дори пътувал без светлини. Оттук, от височината, автомобилните фарове могат да се виждат на доста далечно разстояние. И ако той не е искал да бъде видян… Но да продължи да пътува без светлини и по-нататък и да повлече един възрастен човек до реката и просто да изчезне, без да се погрижи за ранения… Това е равносилно на убийството на стария човек.

— По-късно той починал от нараняванията си — установи Нелс.

Поклатих глава.

— Не от раните. Умря от възпаление на белите дробове, което си навлякъл поради падането в студената река. Кракът му бил счупен. Това било единственото нараняване от злополуката. Ако шофьорът му бе помогнал, старият човек е щял да остане жив.

— Но ако бяха намерили водача на колата, той би получил строго наказание. — Нелс говореше тихо, сякаш на себе си.

— Нима искате да кажете, че оня, който ме удари по главата, го направи заради тази злополука отпреди десет години? — попитах аз недоверчиво.

— Защо Бетси е насъбрала тия изрезки от вестниците? Имаше ли такъв обичай изобщо?

Отрекох с поклащане на глава.

— Тя много рядко се зачиташе във вестник. Никоя от нас не правеше това.

— Следователно Бетси е имала някакъв особен повод да ги събира.

— Но какъв?

— Възможно е в оная нощ да е видяла някой тайно да излиза или да се връща тук.

— Не го вярвам.

— Известно ли ви е някоя от нейните съседки по стая тайно да се е измъквала от кулата?

Замислих се за малко. После кимнах.

— Всички ние си бяхме вкъщи оная вечер.

— А как ли е било с другите, които не са живеели в кулата, като Марица например?

Свих рамене.

— Стаята й беше на втория етаж. Би трябвало да попитаме Тами. — Помълчах за момент. У мен се надигна едно предположение. — Стаята на Бетси гледаше към задната страна на Крепостта, Следователно от прозореца си тя е могла да наблюдава задния вход и част от пътя към гората. Може би тъкмо е поглеждала нататък, и е видяла някой да се връща.

Нелс ме отведе във всекидневната и ние се отпуснахме на кушетката. Известно време се гледахме и си пожелах да имахме малко повече време за себе си. Но у мен взимаше надмощие интересът към необяснимата смърт на Бетси.

— Действително ли смятате, че съм застрашена от нещо, докато съм тук? — попитах аз жалостиво. — Сега, тъй като се чувствам отново по-добре, се поуспокоих.

— Престъпникът е преминал в нападение — каза Нелс сериозно. — Злополуката отпреди десет години е била нещо лошо, но тя е просто злополука и водачът на колата явно е изпаднал в паника. Значи няма предумишлено деяние. Нападението от тази сутрин обаче бе преднамерено. Някой е узнал, че вие сте отишли в мазето, за да преглеждате кутията, и е изпитал страх, че бихте могли да намерите нещо, което ще утежни положението му.

Треперех, макар в помещението да беше топло.

— Не се тревожете — казах аз. — В бъдеще никога няма да бъда толкова лековерна. Ако котката не бе изпищяла, аз щях… — Замлъкнах. Умът ми работеше трескаво.

— Какво щеше? — попита Нелс веднага.

— Забравих да ви го кажа. Малко преди да бъда нападната, отново чух Тигър, като че ли искаше да ме предупреди. Тъкмо се канех да се обърна към него, когато върху мен се стовари ударът.

Със сбръчкано чело Нелс се облегна назад на мястото си.

— Излиза, че вие дължите живота си на един котешки призрак — каза той, — поради което сте били принудена да се обърнете тъкмо в момента, когато ударът бил насочен, и не е могъл да ви улучи с цялата си сила.

— Да не би да искате да кажете… Да не би да вярвате, че Тигър често посещава това място? — попитах изненадана.

— Ако никой не си е позволил шегата да се преструва на котка, бихме могли да приемем и това. Всички чухме писъците, но никой, доколкото зная, не е видял котката.

— А сега какво трябва да направим? — попитах аз.

— Щом открием кой ви е нападнал, ще открием и убиеца на Бетси.

— Или най-малкото кой прикрива този убиец — допълних аз. — Не мога да си представя, че някой от тукашните хора я е убил, Нелс.

Известно време той не продума нито дума. По-късно продължи замислено:

— На драго сърце бих повярвал, че е бил някой съвсем чужд. Но каква причина би имал? Все пак непознатият няма как да е научил какво става в Крепостта.

— В никакъв случай — съгласих се аз. Погледнах часовника си. — Другите скоро ще се върнат. Затова след малко трябва да отида горе.

— Вие ще се качите горе и ще си вземете всичко, което ви е потребно за нощта. Аз ще спя в едно от свободните помещения, а тази нощ ще пренощувате в моята стая.

— Но моля ви… — започнах аз. В момента обаче болката в главата ми попречи да продължа да говоря. — Е добре — казах потисната и отново си пожелах никога да не бях се завръщала на това ужасно място. В следващия момент обаче осъзнах, че тогава никога нямаше да се запозная с Нелс.

— Ако другите се върнат, докато сте горе, не разказвайте нищо за това, което ви сполетя — предупреди ме Нелс.

— Защо не?

— Помолих леля Анги да каже на останалите, че сте изпаднали в безсъзнание и се чувствате слаба, за да вземете участие в галаобяда.

— Защо, за бога, сте го направили?

Нелс повдигна рамене. Изглеждаше малко смутен.

— Сам не зная. Моят опит на детектив е заимстван само от криминалните романи, а там детективите пазят всичко в тайна: история като вашата би се разпространила със скорост на вятъра из целия колеж, а на мен ми се иска да си осигуря известно време за моето проучване, преди цяла тълпа други хора да се намеси в действието.