Иван Тургенев
В навечерието (9)

XIV

На другия ден, към два часа, Елена стоеше в градината пред малката колибка, гдето тя отглеждаше две домашни кученца. (Градинарят ги бе намерил хвърлени край оградата и ги бе донесъл на госпожицата, за която перачките му бяха казали, че била много състрадателна към всички зверове и животинки. Той не се излъга в сметките си: Елена му даде четвърт рубла.) Тя надпикна в колибката, увери се, че кученцата са живи и здрави и че са им постлали нова слама, обърна се и едва не извика: право към пея по алеята идеше Инсаров, сам.

— Здравейте — продума той, като се приближи до нея и свали каскета си. Тя забеляза, че той наистина силно бе загорял през последните три дий. — Исках да дойда с Андрей Петрович, но той нещо се забави; и ето че тръгнах без него. У вас няма никого: всички спят или се разхождат, и аз дойдох тука.

— Вие сякаш се извинявате — отговори Елена.

Това е съвсем излишно. Ние всички много се радваме да ви видим… Да седнем тук, на скамейката, на сянка.

Тя седна. Инсаров седна до нея.

— Вие, изглежда, не сте били в къщи тия дни? — започна тя.

— Да — отговори той, — нямаше ме… Андрей Петрович ли ви разказа?

Инсаров я погледна, усмихна се и започна да си играе с каскета. Като се усмихваше, той бързо мигаше с очи и издаваше напред устни, което му придаваше много добродушен вид.

— Андрей Петрович вероятно ви е казал също, че съм заминал с някакви си… безобразни хора — продума той, като продължаваше да се усмихва.

Елена малко се смути, но веднага почувствува, че на Инсаров трябва всякога да се казва истината.

— Да — каза тя решително.

— И какво си помислихте за мене? — попита той изведнаж.

— Елена вдигна очи към него.

— Помислих… — промълви тя — помислих, че вие винаги знаете какво правите и че не сте в състояние да направите нищо лошо.

— Е, благодаря ви за това. Знаете ли, Елена Николаевна — започна той, като се помести някак доверчиво към нея, — нашите тук са едно малко семейство: между нас има хора слабо образовани; но всички са силно предани на общото дело. За нещастие без кавги не може, а мене всички ме познават, вярват ми; та ме повикаха да разрешим един спор. Отидох.

— Далече ли?

— Пътувах шестдесет версти, в Тропцко. Там, при манастира, също има наши. Не беше напразно: уредих работата.

— А трудно ли ви беше?

— Трудно. Един много упорствуваше. Не искаше да даде парите.

— Как? За пари ли беше спорът?

— Да; и то за малко пари! А вие какво предполагахте?

— И вие за такива глупости сте пропътували шестдесет версти? Изгубили сте три дена?

— Не са глупости, Елена Николаевна, щом са замесени наши земляци. Да се откажеш, е грехота. Ето, както виждам, вие дори на кученцата не отказвате да помогнете и аз ви похвалявам за това. А че съм изгубил време, това не е беда, поене ще наваксам. Нашето време не принадлежи на нас.

— А на кого?

— На всички, които имат нужда от пас. Разказвам ви всичко това надве-натри, защото ценя вашето мнение. Представям си как ви е озадачил Андрей Петрович!

— Вие цените моето мнение продума със слаб глас Елена, — защо?

Инсаров пак се усмихна.

— Защото вие сте добро момиче, не сте аристократка. — ето затова.

Настъпи кратко мълчание.

— Дмитрий Никаворович — каза Елена, знаете ли, че вие за пръв път сте така откровен с мене?

— Как тъй? Струва ми се, че винаги съм ви казвал всичко, което съм мислил.

Не, това е за пръв път и аз много се радвам и също искам да бъда искрена е вас. Може ли?

Инсаров се засмя и каза:

— Може.

— Предупреждавам ви, че съм много любопитна.

— Нищо, говорете.

— Андрей Петрович ми е разказвал много за живота ви, за вашата младост. Известно ми е едно обстоятелство, едно ужасно обстоятелство… Зная, че сте ходили после в родината си… Не ми отговаряйте, за бога, ако въпросът ми ви се стори нескромен, но мене ме мъчи една мисъл… Кажете, срещнахте ли се е онзи човек…

Дъхът на Елена замря. Стана и и срамно, и страшно от смелостта й. Инсаров я гледаше втренчено, леко присвил очи, пипайки с пръсти брадичката си.

— Елена Николаевна — започна той най-сетне и гласът му беше по-тих от обикновено, което почти изплаши Елена, аз разбирам за кой човек споменахте сега. Не, аз не се срещнах с него и слава богу! Не съм го търсил, не съм го търсил не защото не съм смятал, че имам право да го убия — аз бих го убил много спокойно, — но защото въпросът не е за лично отмъщение, когато се касае за народно, общо отмъщение… или не, тази дума е неподходяща… когато се касае за освобождението на народа. Едното би пречило на другото. И то няма да избяга, като му дойде времето… И то няма да избяга — — повтори той и поклати глава.

Елена го погледна крадешком.

Много ли обичате своята родина? — произнесе тя плахо.

— Още не се знае — отговори той. — Когато някой от нас умре за нея, — тогава може да се каже, че я е обичал.

— Тъй че, ако биха ви лишили от възможността да се върнете в България — продължаваше Елена, би ви било много тежко в Русия?

Инсаров наведе глава.

— Струва ми се, но бих могъл да понеса това — продума той.

— Кажете — започна пак Елена, — трудно ли е да се научи български език?

— Никак. За русина е срамно да не знае български. Русинът трябва да знае всички славянски наречия. Искате ли да ви донеса български книги? Ще видите колко е лесно. Какви месни имаме! Не по-лоши от сръбските. Ето, чакайте, ще ви преведа една от тях. В нея се говори за… Но вие знаете ли поне малко нашата история?

— Не, нищо не зная — отговори Елена.

— Чакайте, ще ви донеса една книжка. От нея где научите поне главните факти. Но чуйте песента … Впрочем по-добре е да ви донеса написан превода. Уверен съм, че ще ни обикнете: вие обичате всички потиснати. Ако знаехте какъв благодатен е нашият край! А го тъпчат, измъчват — подхвана той с неволно движение на ръката си, а лицето му потъмня, — всичко ни отнеха — всичко: църквите ни, правата ни, земите ни; като стадо ни гонят мръсните турци, колят ни…

— Дмитрий Никанорович! — възкликна Елена. Той млъкна.

— Извинете ме. Аз не мога да говоря за това хладнокръвно. Но вие току-що ме питахте обичам ли родината си. Какво друго може да се обича на земята? Кое е единствено неизменно, кое стои над всички съмнения, на кое не може да не се вярва след бога? И когато тая родина има нужда от тебе… Забележете: последният селянин, последният просяк в България и аз — ние желаем едно и също. Всички имаме една цел. Знаете ли каква увереност и сила дава това!

Инсаров млъкна за миг и пак заговори за България. Елена го слушаше с жадно, дълбоко и печално внимание. Когато свърши, тя още веднаж го попита:

— Значи, за нищо на света не бихте останали в Русия?

А когато той си отиде, тя дълго гледа след него. Тоя ден той стана за нея друг човек. Тя изпращаше съвсем различен човек от онзи, когото посрещна преди два часа.

От този ден той започна да ходи у тях все по-често и по-често, а Берсенев все по-рядко. Между двамата приятели се появи нещо странно, което те добре чувствуваха, но не можеха да назоват, а се бояха да го изяснят. Така измина един месец.