Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Накануне, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Иван Сергеевич Тургенев

Романи и повести

В навечерието

Превел от руски: Г. Константинов

Народна култура, София, 1974

 

И. С. Тургенев

СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ДВЕНАДЦАТИ ТОМАХ

НАКАНУНЕ

Государственное издательство художественной литератури

Москва 1958

Тираж 300 000

История

  1. — Добавяне

XXXIV

Инсаров се събуди късно, с тъпа болка в главата, с чувство, както той се изрази, на безобразна слабост по цялото тяло. Но той стана.

— Рендич не дохожда ли? — беше първият му въпрос.

— Не още — отговори Елена и му подаде последния брой на „Osservatore Triestino“[1], в който много се говореше за войната, за славянските земи, за княжествата.

 

Инсаров започна да чете; тя се зае да му приготви кафето. Някой почука на вратата.

„Рендич“ — помислиха двамата, но оня, който почука, се обади на руски: „Мога ли да вляза?“ Елена и Инсаров се спогледаха с почуда, но без да дочака отговора им, в стаята влезе контешки облечен човек с малко, остро личице и живи очички. Той цял сияеше, сякаш току-що бе спечелил много пари или беше чул много приятна новина.

Инсаров се понадигна от стола.

— Вие не ме познахте — заговори непознатият, като безцеремонно пристъпи към него и любезно се поклони на Елена. — Лупояров, спомняте, ли си, в Москва се срещнахме у Е…ви?

— Да, у Е…ви — каза Иисаров.

— Разбира се, разбира се! Моля ви да ме представите на вашата съпруга. Госпожо, аз винаги дълбоко съм уважавал Дмитрий Василевич… (той се поправи: Никанор Василевич) и съм много щастлив, че имам най-сетне честта да се запозная с вас. Представете си — продължаваше той, като се обръщаше към Инсаров, — аз едва снощи научих, че сте тук. Аз също живея в тоя хотел. Какъв град е тази Венеция — поезия и само поезия! Едно е ужасно: на всяка крачка проклети австрийци! Дотегнаха ми тези австрийци! Ах, да, чухте ли, на Дунав станало решително сражение: триста турски офицери убити, Силистра превзета, Сърбия вече се обявила за независима. Вие, разбира се, като патриот, трябва да сте във възторг? В самия мене славянската кръв също кипи! Но аз ви съветвам да бъдете по-внимателни; аз съм сигурен, че ви следят. Ужасен шпионаж има тук! Вчера ме приближава някакъв подозрителен човек и пита русин ли съм. Казах му, че съм датчании… Но вие изглеждате болен, прелюбезпи Никанор Василевич. Трябва да се полекувате; госпожо, вие трябва да полекувате вашия мъж, Аз вчера като луд съм тичал по дворци и по църкви — нали и вие сте ходили в Двореца на дожите? Какво богатство навсякъде! Особено тая голяма зала и мястото на Марипо Фалиеро; така и пише: „Decapitati pro criminibus“[2]. Бях и в знаменитите затвори: ето къде се възмути душата ми — аз, може би си спомняте, всякога съм обичал да се занимавам със социални въпроси и съм въставал против аристокрацията — ето къде бих завел защитниците на аристокрацията… — в тия затвори; справедливо е казал Байрон: „I stood in Venice“[3]; впрочем и той е бил аристократ. Аз винаги съм бил за прогреса. Младото поколение е цялото за прогреса. А какви са англо-французите? Ще видим много ли ще направят: Бустрапа и Палмерстон. Вие знаете, Палмерстон стана пръв министър, Не, каквото и да казвате, руският юмрук не е шега. Ужасен мошеник е този Бустрапа! Искате ли, аз ще ви дам „Les Chatiments“ de Victor Hugo[4]. Чудно е! „L’avenir — le gendarme de Dieu“[5] — малко смело казано — но силно, силно. Добре е казал и княз Вяземски: „Европа повтаря: Баш-Кадък-Лар, без да сваля очи от Синоп.“ Обичам поезията. Имам: и последната книжка на Прудон, всичко имам. Не зная вие, но аз се радвам на войната; само дано не ме потърсят у нас в Русия, аз се готвя да замина за Флоренция, Рим: във Франция не може — та мисля в Испания — там жените, казват, са чудни, само беднотия и насекоми имало много. Бих отскочил до Калифорния, но нас, руснаците, нищо не ни струва, по аз обещах на един редактор да изуча в подробности въпроса за търговията в Средиземно море. Ще кажете, че предметът не е интересен, специален, но на нас са нужни, нужни са ни специалисти, стига сме философствували, сега е нужна практика, практика… Но вие сте много болен, Никанор Василевич, аз може би ви уморявам, но все пак ще поседя още малко…

И дълго още дрънка по тоя начин Лупояров, а като си отиваше, обеща да дойде пак.

Измъчен от неочакваното посещение, Инсаров легна на дивана.

— Ето — с горест промълви той, като погледна Елена, — ето го вашето младо поколение! Някои важничат и се докарват, а в душата си са също такива безделници като тоя господин.

Елена не възрази на мъжа си: в тоя момент нея много повече я безпокоеше слабостта на Инсаров, отколкото състоянието на цялото младо поколение в Русия… Тя седна до него и се залови да работи нещо. Той беше затворил очи и лежеше неподвижно, страшно бледен и слаб. Елена погледна рязко очертания му профил, изпънатите му ръце и внезапен страх сви сърцато й.

— Дмитрий… — започна тя.

Той трепна.

— Какво? Рендич ли дойде?

— Не е още… но как мислиш — ти имаш огън, ти наистина не си съвсем здрав, да извикаме ли лекар?

— Тоя дърдорко те изплаши. Няма нужда. Ще почина малко и всичко ще мине. Следобед пак ще отидем… някъде.

Минаха два часа… Инсаров все лежеше на дивана, но не можеше да заспи, макар да не отваряше очи, Елена не се отделяше от него; тя изпусна работата си на коленете и не помръдваше.

— Защо не спиш? попита го тя най-после.

— Почакай. — Той взе ръката й и я сложи под главата си. — Ето така… е добре. Събуди ме веднага щом дойде Рендич. Ако каже, че корабът е готов, ние веднага ще тръгнем… Трябва всичко да се събере.

— Ще го съберем лесно — отговори Елена.

— Какво дрънкаше тоя човек за сражения, за Сърбия — продума след малко Инсаров. — Сигурно всичко е измислица. Но трябва, трябва да вървим, Не бива да се губи време… Бъди готова.

Той заспа и в стаята утихна.

Елена облегна глава на гърба на креслото и дълго гледа през прозореца. Времето се развали; задуха вятър. Големи бели облаци бързо се носеха по небето, тънка мачта се клатеше и далечината, дълъг флаг е червен кръст непрекъснато се издигаше, падаше и пак се издигаше. Махалото на старинния часовник чукаше тежко, с някакво печално съскане. Елена закри очи. Тя бе спала лошо цялата нощ; след малко и тя заспа.

Странен сън й се присъни. Сънува, че плува в лодка по Царицинското езеро с някакви непознати хора. Те мълчат и седят неподвижно, никой не гребе; лодката се предвижва сама. На Елена не й е страшно, но й е досадно: би й се искало да научи какви са тия хора и защо е с тях. Тя гледа, а езерото се разширява, бреговете му се губят — това вече не е езеро, а неспокойно море: огромни, лазурни, мълчаливи вълни величествено клатушкат лодката; нещо гърмящо, страшно се надига от дъното; неизвестните пътници изведнъж скачат, крещят, махат с ръце… Елена познава лицата им; баща й е между тях. Но някакъв бял вихър връхлита върху вълните… всичко се завъртя, смеси се… Елена се оглежда: както преди наоколо всичко е бяло; но това е сняг, сняг, безкраен сняг. И тя вече не е в лодката, тя пътува както от Москва в шейна; тя не е сама: до нея седи малко същество, увито в извехтяла дреха. Елена се взира; това е Катя, нейната бедна другарка. Страшно й става на Елена. „Нима Катя не е умряла?“ — мисли си тя.

— Катя, къде отиваме ние с тебе?

Катя не отговаря и се завива в дрешката си; тя зъзне. На Елена също й е студено; тя гледа край пътя: градът се вижда в далечината през снежен прах. Високи бели кули със сребърни кубета… Катя, Катя, Москва ли е това? „Не — мисли Елена, — това е Соловецкият манастир: там има много, много малки, тесни килии, като в кошер; там е задушно, тясно — там е затворен Дмитрий. Аз трябва да го освободя…“ Изведнъж една бяла, зинала пропаст се разтваря пред нея. Шейната пада, Катя се смее. „Елена! Елена!“ — чува се глас от бездната.

„Елена!“ — звучи ясно в ушите й. Тя бързо вдигна глава, обърна се и се вцепени: Инсаров, бял като сняг, снега от нейния сън, се бе надигнал на дивана и я гледаше с големи, светли, страшни очи. Косите му се бяха разпилели по челото, устните бяха страшно отворени. Ужас, смесен с някакво тъжно умиление, изразяваше неговото внезапно променило се лице.

— Елена — произнесе той, — умирам!

Тя с вик падна на колене и се притисна към гърдите му.

— Всичко е свършено — повтори Инсаров, — умирам… Прощавай, моя бедна! Прощавай, моя родино!…

И той падна възнак на дивана.

Елена излезе тичешком от стаята, започна да вика за помощ, прислужникът хукна за доктор. Елена падна до Инсаров.

В тоя миг на прага на вратата се показа човек широкоплещест, загорял, в дебело пухкаво палто и мушамена ниска шапка. Той се спря в недоумение.

— Рендич! — възкликна Елена. — Вие ли сте!

Вижте, за бога, прилоша му! Какво става с него? Боже! Боже! Той вчера излиза, ей сега говореше с мене…

Рендич нищо не каза и само се отстрани. Край него бързо се промъкна малка фигурка с перука и очила: това беше докторът, който живееше в същия хотел. Той се приближи до Инсаров.

— Сеньора — каза той след няколко минути, — господин чужденецът е мъртъв — il signore forestere e morto — от аневризъм, комбиниран с увреждане на белите дробове.

Бележки

[1] „Триестки наблюдател“ (итал.)

[2] Обезглавен за престъпление (лат.).

[3] Стоях във Венеция на моста на въздишките (англ.).

[4] „Възмездие“ от Виктор Юго (фр.).

[5] Бъдещето — изпълнител на провидението (фр.).