Иван Тургенев
В навечерието (2)

VI

А в това време Елена се върна в стаята си, седна пред отворения прозорец и опря глава на ръцете си. Беше й станало навик да прекарва всяка вечер около четвърт час на прозореца в стаята си. И тогава тя разговаряше сама със себе си, даваше си отчет за изминалия ден. Неотдавна беше навършила двадесет години. Беше висока на ръст, имаше бледо и мургаво лице, големи сиви очи с извити вежди, заобиколени от дребни лунички, съвсем прави чело и нос, свити устни и доста остра брадичка. Тъмнорусата й коса се спущаше ниско на тънката й шия. В цялото й същество, в израза на лицето, съсредоточен и малко плах, в ясния, но променлив поглед, в усмивката, сякаш напрегната, в гласа, тих и неравен, имаше нещо нервно, електрическо, нещо поривисто и бързо, с една дума, нещо, което не можеше да се хареса на всички, което дори отблъскваше някои. Ръцете и бяха тесни, розови, с дълги пръсти, краката също бяха тесни; тя ходеше бързо, почти стремително, като се навеждаше малко напред. Тя израсна много странно; най-напред обожаваше баща си, после страстно се привърза към майка си и охладня и към двамата, особено към баща си. В последно време се държеше с майка си като с болна старица; а баща й, който се гордееше с нея, докато тя минаваше за необикновено дете, започна да се страхува от нея, когато тя порасна, и казваше, че е една възторжена републиканка, бог знае на кого се е метнала! Слабостта я възмущаваше, глупостта я сърдеше, лъжата тя не прощаваше „во веки веков“; в исканията си не отстъпваше пред нищо, дори молитвите й неведнаж се примесваха с укор. Достатъчно беше човек да изгуби уважението й — а тя присъждаше бързо, често много бързо — и вече той преставаше да съществува за нея. Всички впечатления се наслояваха дълбоко в душата й; животът не беше лек за нея.

Гувернантката, на която Ана Василевна бе предоставила да довърши възпитанието на дъщеря й — възпитание, да забележим в скобки, дори незапочнато от скучаещата госпожа, — беше рускиня, дъщеря на един пропаднал рушветчия, завършила институт, много чувствително, добро и лъжливо същество; тя постоянно се влюбваше и свърши с това, че в петдесета година (когато Елена навърши седемнадесет години) се омъжи за някакъв офицер, който веднага я заряза. Тая гувернантка много обичаше литературата и сама пописваше стихчета; тя събуди у Елена страст към четенето, но само четенето не я задоволяваше: тя от дете жадуваше да работи, да върши добро; бедните, гладните, болните я занимаваха, тревожеха, мъчеха; тя ги сънуваше, разпитваше за тях всичките си познати; милостиня тя даваше грижливо, с неволна важност, почти с вълнение. Всички изтерзани животни, мършави дворни кучета, осъдени на смърт котета, паднали от гнездата врабчета, дори насекоми и гадини намираха в Елена покровителство и защита: тя сама ги хранеше, не се гнусеше от тях. Майка й не й пречеше; но затова пък баща й много се сърдеше на дъщеря си за нейното, както той се изразяваше, глупаво нежничене и уверяваше, че от кучета и котки в къщи няма къде да се стъпи. „Леночка — извикваше й той понякога, — ела по-скоро, че един паяк смуче една муха, освободи нещастницата!“ И Леночка, разтревожена, тичаше, освобождаваше мухата, изчистваше крачетата й. „Е, сега дай да те ухапе, щом си толкова добра“ — иронично забелязваше баща й, но тя не го слушаше. На десетгодишна възраст Елена се запозна с едно бедно момиче, Катя, и тайно ходеше да се среща с нея в градината, носеше й лакомства, подаряваше й кърпи, дребни монети — играчки Катя не вземаше. Тя сядаше до нея на голата земя в някой затънтен кът, зад копривата; с чувство на радостно смирение ядеше от нейния корав хляб, слушаше разказите й. Катя имаше леля, зла старица, която често я биеше; Катя я мразеше и все разправяше как ще избяга от леля си, как ще живее на воля; с тайно уважение и страх слушаше Елена тия непознати, нови думи, съсредоточено гледаше Катя и тогава всичко в нея — черните й, подвижни, почти животински очи, загорелите й ръце, глухото й гласче, дори окъсаните й дрехи — се струваше на Елена някак особено, едва ли не свято. Елена се връщаше в къщи и дълго след това мислеше за бедните, за божията воля; мислеше как ще си издяла орехова тояга, ще нарами една торба и ще избяга с Катя, как ще се скита по пътищата с венец от метличина; тя веднаж беше видяла Катя с такъв венец. Влезеше ли в това време някой от домашните й в стаята, тя настръхваше и гледаше мрачно. Веднъж бе тичала в дъжда да се срещне с Катя и бе изкаляла роклята си; баща й я видя и я нарече мръсно момиче, селянче. Тя пламна цяла — и страшно, и чудно й стана на сърцето. Катя често тананикаше някаква полудива, войнишка песничка. Елена научи от нея тая песничка… Ана Василевна я чу и се възмути.

— Откъде научи тая мръсотия? — попита тя дъщеря си.

Елена само погледна майка си и нито дума ме продума: тя почувствува, че по-скоро ще позволи да я нарежат на парчета, отколкото да издаде своята тайна, и пак й стана и страшно, и сладко на сърцето. Впрочем познанството й с Катя не продължи дълго: бедното момиче заболя от треска и след няколко дни умря.

Като научи за смъртта на Катя, Елена много тъгува и много нощи наред не можа да спи. Последните думи на бедното момиче непрестанно звучаха в ушите й и й се струваше, че я викат…

А годините се нижеха една след друга; бързо и нечуто, като под снежни води протичаше младостта на Елена — във външно бездействие, във вътрешна борба и тревога. Другарки тя нямаше: не се сближи с нито едно от момичетата, които посещаваха дома на Стахови. Родителската власт никога не бе тежала над Елена, а от шести а десет годишна възраст тя стана почти съвсем независима; заживя свой собствен живот, но живот самотен. Душата й и пламваше, и угасваше самотна, тя се блъскаше като птица в клетка, а клетка нямаше: никой не я ограничаваше, никой не я задържаше, а тя се стремеше към нещо и се измъчваше. Понякога и сама не се разбираше, дори се страхуваше от себе си. Всичко, което я заобикаляше, й се струваше и безсмислено, и неразбираемо. „Как да живееш без любов? А няма кого да обичаш!“ — мислеше си тя и й ставаше страшно от тия мисли, от тия чувства. На осемнадесетгодишна възраст тя едва не умря от злокачествена треска; разтърсен из основи, целият й организъм, по природа здрав и як, дълго не можа да се възстанови: последните следи на болестта най-после изчезнаха, но бащата на Елена Николаевна все още не без яд говореше за нейните нерви. Понякога й минаваше през ума, че тя желае нещо което никой не желае, за което никой в цяла Русия не мисли. После се успокояваше, дори се смееше на себе си, дни наред прекарваше безгрижно, но внезапно нещо силно, безименно, с което тя не можеше да се справи, изведнъж закипяваше в нея и напираше да бликне навън. Бурята минаваше, отпускаха се уморените, не-полетели криле; но тия пориви не минаваха, без да оставят следа. Колкото и да се стараеше да не издаде онова, което ставаше в нея, мъката на развълнуваната й душа се чувствуваше в самото й външно спокойствие и близките й често с право свиваха рамене, чудеха се и не можеха да разберат нейните „странности“.

В деня, от който започва нашият разказ, Елена повече от обикновено стоя на прозореца. Тя много мисли за Берсенев, за разговора си с него. Той й харесваше; тя вярваше в сърдечността на неговите чувства, в чистотата на намеренията му. Той никога не беше говорил с пея така, както тая вечер. Тя си спомни израза на неговите плахи очи, усмивката му — и сама се усмихна и се замисли, но вече не за него. Тя започна да гледа „в нощта“ през отворения прозорец. Дълго гледа в тъмното, ниско надвиснало небе; после стана, с едно движение на главата отметна косите от лицето си и без сама да знае защо, протегна към него, към това небе, голите си, изстинали ръце; после ги отпусна, коленичи пред леглото си, притисна лице към възглавницата и въпреки всичките си усилия да не се поддаде на обзелото я чувство, заплака с някакви странни, непонятни, но горещи сълзи.