Метаданни
Данни
- Серия
- Сълза (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Waterfall, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Лорън Кейт
Заглавие: Водопад
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Intense (Локус Пъблишинг ЕООД)
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Излязла от печат: 23.03.2015
Редактор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-216-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13684
История
- — Добавяне
23
Метаморфозите на Овидий
Еврика едва виждаше Андър през дъжда, когато той изтича от входа на Горчивия облак и я улови в прегръдките си.
— Къде беше?
Всичко у него беше различно. Косата му беше мокра, дрехите му — подгизнали и прилепнали към кожата му. Очите му, някога замъглени от прекрасна меланхолия, сега имаха чист, кристално прозрачен син цвят.
Така ли се отразяваше радостта на Андър? Изглеждаше фантастично, много далече от унилото, недосегаемо момче, в което тя се бе влюбила у дома.
На онова момче щеше да му е омразна мисълта, че тя беше хукнала към просмуканата от артемизия бърлога на вещици. Прегръдката на това момче казваше: Всичко, което има значение, е, че си тук.
Истината беше сторила това на Андър. Той знаеше кой е — или кой не е — и това му се отразяваше добре.
— Имам нещо за теб — каза Андър.
— Андър, чакай — всяка дума, която не съдържаше признание на тайната й, беше лъжа, — преди да…
Той поклати глава:
— Това не може да чака.
Ръцете му се извиха около гърба й и притеглиха тялото й към неговото. Наклони я назад и притисна устни към нейните. Соленият дъжд нахлу между устните им. Такъв беше вкусът на сърдечната мъка.
Еврика се почувства като натрапница. Не можеше да диша и не искаше. Ами ако можеше да умре, докато го целува, да позволи на любовта му да я задуши? Тогава той никога нямаше да узнае коя беше тя в действителност, никога нямаше да й се наложи да се изправи пред огромната лъжа, в която се беше превърнала, а остатъкът от полуудавения свят можеше да продължи да плаща за гордостта й.
Докосна ъгълчетата на очите му, където беше открила гънки преди няколко дни:
— Лицето ти.
— Различно ли изглеждам? — попита Андър.
Покрай очите му се появиха гънки, когато се усмихна. Косата му беше в хиляда нюанса на лененозлатистото. Но Андър беше старец не повече, отколкото Еврика беше старица. Бяха тийнейджъри. Растяха и се променяха непрекъснато и това не можеше да бъде спряно или забавено.
— Приличаш на себе си — каза тя.
Той се усмихна:
— И ти приличаш на себе си.
Какво виждаше той, когато я погледнеше? Дали нейната мрачна същност набъбваше, така видима, както сенките, които се издигаха от него?
Той посегна към кристала с форма на сълза, който бе погълнал другите й висящи украшения. Ахна и бързо отдръпна ръка, сякаш беше докоснал пламък.
— От вещиците на мълвата ли?
Тя кимна:
— Медальонът, гръмотевичният камък и панделката са вътре.
— Не мога да ти опиша колко свободен се чувствам — прошепна Андър. — Вече не е рисковано да държим един на друг. Можем да бъдем заедно. Можем да отидем в Мараис. Ти можеш да победиш Атлас. Аз мога да бъда с теб през цялото време. Можем да направим това заедно. — Докосна устните й. Очите му обходиха плавно лицето й. — Обичам те, Еврика.
Еврика затвори очи. Андър обичаше момиче, което си мислеше, че познава. Обичаше много онова момиче. Беше казал, че това е единственото нещо, в което е сигурен. Но никога не би могъл да обича момичето, което тя беше в действителност — потомка на мрака, по-зла и коварна и от най-злата сила, която Андър можеше да си представи.
— Това е страхотно — каза тя.
— Трябва да те целуна отново. — Той я придърпа по-близо, но сърцето й не беше в целувката. Сърцето й никога не можеше да е в нещо толкова правилно, толкова добро.
Силно чукане с кокалчетата на пръстите прекъсна целувката им. Еврика отскочи от Андър и рязко се завъртя. Обвита в сенки фигура се облягаше на входа на Горчивия облак, като държеше чадър над главата си.
Сърцето й започна да бие учестено. Брукс ли беше? Копнееше да го види отново — макар да знаеше, че е обвързан със злото. Или може би копнееше да го види, защото беше обвързан със злото.
— Кой е там? — Андър изпречи тялото си между Еврика и фигурата.
— Само аз.
— Солон? — Еврика избърса капки дъжд от очите си и различи гъвкавото тяло на Овидий. От лявата ръка на робота беше изникнал чадър от орихалк. Лицето му носеше любящите, състарени черти, които изгубеният Пазител на Атлантида бе имал, когато го застигна смъртта.
— „О, таз целувка — дълга като живот в изгнание и сладка като разплата!“[1] — изрече роботът с гласа на Солон. — Това е „Кориолан“. Шекспир вече е знаел това, което ти научаваш, Еврика: войникът може да се върне от война, но никога не може да се прибере у дома. — Роботът наклони чадъра си към Горчивия облак. — Да поговорим вътре. Непромокаем съм, затова дъждът ме прави самотен.
Овидий сгъна чадъра, докато влизаха в пещерата през коридора от черепи. Покрай краката им струеше вода, потопът се изливаше към салона. Сега Горчивият облак бе изоставен и пуст и се пълнеше с вода: изобщо не приличаше на великолепната стая с любопитни предмети, каквато беше, когато пристигнаха. Въздухът беше студен и влажен.
Клеър хвърляше пълни шепи цветна мозайка във въздуха. Уилям използваше своята чудатост, за да ги връща, преди да докоснат надигащата се вода.
— Еврика се върна!
Близнаците нагазиха с плясък през дълбоки локви, когато се втурнаха към нея. Уилям успя да се хвърли в прегръдките й, но Клеър спря като закована пред робота и го погледна недоверчиво.
Прегърби рамене:
— Защо Овидий изглежда странно?
— Изглежда като Солон — каза Уилям, притиснал устни в рамото на Еврика. — Плашещо е.
Кат седеше със затворени очи в стола на Солон с извитата облегалка и ръкохватките. Еврика изля малко от мехлема на вещиците в ръцете си и го разнесе с масажиращи движения над пчелите, които сега пълзяха по целия скалп на приятелката й. Кат първо трепна, после вдигна поглед към Еврика. В очите й се виждаха ситни сълзи.
— Махнаха ли се? — попита тя, като потупа косата си.
— Не.
— Вече не боли.
— Добре.
Еврика помогна на Кат да се изправи на крака. Ходилата на Кат потънаха в локва — после и двата й крака се повдигнаха от пода. Продължи само секунда. Кат погледна надолу към краката си, после към Еврика, после отново надолу. Протегна ръце и сбърчи чело и се застави да се издигне във въздуха, този път за по-дълго — на цели трийсет сантиметра от пода. Докосна обвитите си от пчели плитки и се изкикоти — смях, който не звучеше като неин.
— Онази кучка ме превърна във вещица. — Втренчи се в Еврика с широко отворени очи. — Знаеш ли, че от дълго време насам това е първото нещо, което всъщност ми се струва правилно?
— Седнете. — Гласът на Солон проговори чрез робота. — Наблюдавайте внимателно. Подгответе се да ви се замаят умовете.
Събраха се около ямата за палене на огън, докато струите на водопада падаха с грохот, а черепите подслушваха, точно както когато Солон ги посрещна в Горчивия облак. Овидий седеше начело вместо Солон, държейки старата му, празна счупена чаша.
Чертите на Солон потрепнаха, после се разкривиха ужасно, сякаш лицето на робота бе направено от глина. Уилям захленчи в скута на Еврика. После носът на Овидий се заостри. Устните му набъбнаха. Бузите му се удължиха.
— Поете? — Кат се надвеси треперливо напред.
Поета във вътрешността на робота, изглежда, измери с одобрителен поглед новата прическа на Кат, после се разкриви неузнаваемо, докато друго лице изпълни празнината от орихалк.
Чертите на Сейма се изостриха и се смачкаха, сякаш някой беше притиснал лицето й към лист стъкло. Тя направи гримаса и беше издърпана, заместена от тънките, старчески устни на Старлинг, после, по-бързо, от мрачната гримаса на Критий, съсухреното и безпощадно лице на Кора, и накрая от студената омраза в очите на Албион. Той се помъчи да заговори чрез робота, но не можа. Еврика схвана същността на онова, което той искаше да каже.
Накрая, на повърхността се появи баща им.
— Татко — проплака Клеър със същия глас, както когато сънуваше кошмар.
Баща им изчезна, заместен от Солон.
— Накрая ще се срещнете с всички тях — каза гласът на Солон. — Засега, докато се учат да бъдат призраци, аз контролирам голям процент от управлението на робота. Ще посея семена на съпротива отвътре, но със съзряването си другите ще имат собствен план за действие. Трябва да предприемем нашия ход скоро, докато мога все още да бъда основният ви водач.
Еврика се изправи:
— Да вървим.
— Седни — каза той. — Първо трябва да ви покажа пътя. — Чертите на Овидий отново омекнаха. Този път се превърнаха в екран, върху който се появи водопад. По челото на робота се появи изображение на бяла вода, която се стичаше като истинска. В центъра на лицето му вибрираше странно мехурче. На Еврика й отне един миг да разпознае, че това беше щитът от гръмотевичния й камък. Под щита се появи малка версия на Овидий, с тяло, извито като дъга във великолепно гмуркане, докато крепеше щита на раменете си.
В края на водопада, подобното на екран лице на Овидий стана яркобяло и изпълнено с мехурчета. Скоро мехурчетата се разнесоха и водата стана наситено тюркоазена. После Овидий заплува бруст, със силни и бързи движения, с щита, прикрепен на гърба му с ремък от орихалк.
Във версията на щита имаше образ на Еврика. Беше като да сънува, че се гледа на кино. До нея седеше някой, но образът беше твърде дребен, за да види кой е.
Видението избледня от безизразното лице на Овидий. Върнаха се изваяните черти на Солон.
Значи Еврика щеше да стигне до Мараис по водопада. Тя погледна надолу към кристалната си сълза и се помоли гръмотевичният й камък още да действа.
— Овидий е опитен в плуването в открито море — каза гласът на Солон, — но в пределите на тези пещери теченията са непостоянни. Ъглите на подобните на тунели клисури с потоци, които водят към външния свят, са смъртоносно остри. Пътуването ви ще е по-гладко, щом се махнете от тях.
— Как да направя това? — попита Еврика.
— Как да направим това — поправи я Андър. — Трябва да направиш така, че да тръгнеш между три и четири сутринта, когато луната предизвиква прилив, а теченията на потоците в клисурите потичат към изхода на пещерите. Ти вече се упражни как да влезеш във водопада, когато донесе орхидеята. Направи го пак. Филиз ще се присъедини към теб; все обещавах, че ще я взема със себе си. Всички други, които искат да те придружат, трябва да изтичат с теб във водопада. А после, подобно на самата любов, Овидий ще те отведе, където трябва да отидеш.
Чертите на робота отново се върнаха в любезното си привлекателно, неутрално изражение. Той затвори очи. Прошепна: „Почивайте си“.
По време на дългия, зареден с електричество миг, който последва, Еврика се увери в три неща:
Не можеше да вземе със себе си любимите си хора. Те нямаше да й позволят да отиде сама. Щеше да й се наложи да ги зареже.