Лорън Кейт
Водопад (14)

14
Да разбушуваш буря

— Стой там! — изкрещя Солон на Еврика. Копринената му роба се влачеше зад него, когато се втурна покрай Поета и надолу по стълбите. Без закрилата на неговия кордон, на верандата пак заваля дъжд.

— Какво става? — обърна се Кат към Поета.

Другото момче прекоси бързо верандата, като шляпаше през локви и тъпчеше довлечени от вихъра черешови цветове, отправяйки се към Еврика.

Сребрист проблясък привлече погледа й, когато направената от орихалк верига на котвата на Андър здраво обви кокалестия гръден кош на момчето. То изсумтя, мъчейки се да диша.

Андър преметна на рамо дръжката на котвата, с веригата, намотана около китката му. Изблъска брадатото момче и Поета до парапета на верандата. Притисна вратовете им към височината. Към тях се разстла пелена от мъгла и момчетата се плъзгаха навън и навътре от неясна, бяла мъгла.

— Кой е там долу? — Хватката на Андър върху вратовете на двете момчета се затегна. — Колко?

— Не го наранявай! — каза Кат.

— Пусни, моля те — изпъшка Поета. — Идваме с мир.

— Лъжец — рече Андър. Светкавица разцепи небето, осветявайки мускулите на раменете му през тениската. — Искат нея.

— Искат храна. — Поета се задъха и се помъчи да се отскубне.

Спътникът на Поета започна да мята глава назад с ожесточени резки движения, опитвайки се да удари Андър в лицето.

Клеър подръпна ръкава на джинсовото яке на баща си:

— Да пронижа ли онова момче?

Баща й погледна Еврика в очите. И двамата бяха забелязали ножницата от орихалк в ръката на Клеър. Баща й я взе от едната си дъщеря и я подаде на другата. Еврика я мушна в гайката на колана на джинсите си, докато баща й пъхна кутийката от орихалк в якето си.

Серия от глухи удари привлече вниманието на Еврика към Андър и момчетата. Лакътят на Андър се заби в тила на брадатото момче, отново и отново, докато момчето изпъшка и най-накрая се отпусна безжизнено.

Баща й се опита да предпази близнаците от жестоката гледка и Еврика се изненада, че не се беше сетила да направи същото. Станалото не я шокира така, както би успяло някога. Сега насилието беше нещо обичайно, като спазмите на глада и притъпеното острие на угризенията.

Баща й поведе близнаците към стълбището. Нещо в Еврика просветна, докато се измъкваха. Усещането се появи и изчезна бързо, и тя не можеше да го облече в думи, но я накара да се запита дали би предпочела да е като Кат, без никакво понятие къде е семейството й, без специална отговорност да ги предпази.

Някакъв трясък отдолу накара баща й да отскочи от горния край на стълбите. Нямаше безопасно място, където да отидат.

— Стойте тук горе! — извика Еврика.

Зад нея Поета бе коленичил и леко пляскаше припадналото момче по бузите и мърмореше нещо на техния език.

— Занеси това на семейството си — каза Кат със скръстени ръце, пълни с череши. Поета й кимна с благодарност и със свенлива усмивка, която човек би очаквал да види някъде около някое гимназиално футболно игрище — а не над тялото на човек в безсъзнание някъде близо до края на света.

— Имаме още храна — чу се да казва Еврика.

Андър се премести до нея. Тя усети как топлината му пулсира близо до тялото й. Имаше кръв над веждата му, там, където го беше ударило с глава момчето.

— Ако ги нахраним — каза Андър на Поета, — кълнеш ли се, че ще я оставят на мира?

Долу се разнесе нов трясък. Еврика чу Солон да хрипти:

— Казах да ме ударите, жалки слабаци такива!

— Солон, идиот такъв — промърмори тя, докато се втурваше към стълбите.

Ръката на баща й се изстреля, опитвайки се да й препречи пътя:

— Това не е твоята битка, Рика.

— Това е само моя битка — каза тя. — Не слизай там.

Баща й понечи да възрази, после осъзна, че не можеше да я спре или да промени решението й, или да промени личността, в която се беше превърнала. Целуна я леко по челото, между очите, както я целуваше някога след кошмарите й. Вече си будна, успокояваше я някога мекият му глас. Нищо няма да те отвлече.

Сега беше будна за кошмар, който никога не е бил по-реален или по-опасен. Затича с гръмък тропот надолу по стълбите.

— Солон!

Пещерата бе неузнаваема. Гигантска пукнатина разцепваше преобърнатата маса за хранене. Огнището беше отъпкано, мозайката от плочки по пода — разтопена от горящ пън. Еврика се шмугна зад грубо издялан чамов шкаф за книги и загледа как дузина мършави, изпити мъже сноват и ровят из нещата на Солон. Почувства дръжката на копието, опираща се в хълбока й. Може и да беше скъпоценно и магическо, но сигурно беше и смъртоносно. Щеше да го използва, ако й се наложеше.

Тъмнокосо момче приблизително на нейната възраст прокара ръце по изрисуваните със стенописи стени на Солон. Очите му бяха затворени. Спря за миг при една част от стенописа, която изобразяваше змия, бълваща огнено кълбо. Облегна се на стената и подуши. После вдигна лост и удари стенописа. Скални отломки полетяха настрана, разкривайки килер, зареден с консерви.

Неговата чудатост сигурно беше свръхостро обоняние. Еврика се огледа наоколо да види как другите грабители използват своите.

Един мъж се втурна към разкрития килер, но вместо да граби консерви с ръцете си, държеше голям чувал. Цялото съдържание на килера се плъзна бързо в чувала. Когато се напълни, малкото момче, което се беше опитало да избяга с Уилям и Клеър, стисна здраво чувала в юмруците си. Еврика знаеше, че ще е невъзможно да откопчи малките пръстчета.

Ако му запееше отново, дали той щеше да пусне храната? Дали тя искаше той да го направи? Не искаше той да гладува. Помисли си за Уилям, Клеър и баща си най-горе на стълбите. Не искаше и те да гладуват.

В центъра на стаята висок мъж, който размахваше закривен нож, обикаляше в кръг около Солон. Солон размахваше нещо дълго и бяло — бедрена кост, която беше грабнал от една стена. Изхриптя, докато замахваше с костта. Опитваше се да използва Зефира си, за да отбие удара на нападателя, но Зефирът успя само да разроши косата му. Кордонът, който Солон издигна по-рано, сигурно беше изтощил силите му. Закашля се и изплю слуз в лицето на противника си.

— Има и други начини да поискаш повишение! — изкрещя Солон през рамо на Филиз.

— Съжалявам, Солон. — Гласът на Филиз потрепери. — Аз не…

Сухата, раздираща кашлица на Солон прекъсна рязко асистентката му. Той се хвърли и замахна с бедрената кост към натрапника. Стовари един удар отстрани по главата на по-бавния, недохранен мъж. Когато мъжът падна на колене, Солон застана над него, насмешливо тържествуващ.

Еврика чу вик зад гърба си и когато се обърна, видя Уилям, Клеър и баща си в най-долния край на стълбите. Сърцето й се сви.

— Казвах ви да стоите на верандата!

Един от мъжете държеше Клеър за ръката. Кокалчетата на юмруците на баща й бяха побелели и здраво стиснати, готови да ударят. Еврика посегна към дръжката на копието. После чу щракване, след това видя зад нападателя на Клеър да избухва огнена експлозия.

Мъжът пусна Клеър и заудря с длани пушещата си глава.

— Не докосвай децата — нареди Филиз.

Асистентката на Солон беше възпламенила огнено кълбо с едно щракване на пръстите си. Нейната чудатост.

— Благодаря ти — каза Еврика.

Но Филиз се грижеше за изгарянията на мъжа и отказваше да погледне Еврика в очите.

Някой беше открил пиенето на Солон. Мъже отваряха грубо чекмеджетата на ракла, замаскирана като скала. Коркови тапи пукаха, сякаш беше навечерието на Нова година. Един мъж вдигна бутилка с наситено зелена течност.

— Не и швейцарския ми абсент! — изкрещя Солон. — Тази бутилка е на сто и петдесет години. Беше подарък от Гоген.

Най-едрият от грабителите метна празна бутилка от просеко по свеждащата се глава на Солон. Високият с ножа се надигна бавно на колене. Каза нещо на Филиз.

— Казват, че умират от глад — преведе Филиз. — Искат да знаят защо храниш момичето, което е причинило това.

— Планирах да поделя всичко това с тях веднага щом момичето си отиде — каза Солон. Грабна една бутилка от един плячкосник и отпи щедра глътка. Когато мъжът замахна към него, Солон небрежно стовари бутилката и я разби в главата на противника си. — Но трябва да им кажеш, че ако момичето умре от гладна смърт, преди да поправи нещата, никой повече няма да яде!

Еврика си представи всеки от тези грабители с пълен търбух и много вода за пиене. Безумната ярост в очите им щеше да омекне. Гласовете им щяха да станат по-тихи. Това бяха добри хора, тласнати към жестокост от глада и жаждата. Заради нея. Искаше да сподели храната.

— Филиз — каза Еврика, — ще ми превеждаш ли?

Нападателите се скупчиха около Еврика. Хилеха й се злобно, изучавайки лицето й. Дъхът им беше кисел и горещ. Един от тях посегна към очите и, после изръмжа, когато тя го перна. Всички заговориха едновременно.

— Искат да знаят дали ти си онази! — надвика Филиз какофонията от гласове.

„Онази, за която говорят мъртвите в сънищата ни“, беше казал Поета.

Еврика беше призована на съд, не само за сълзите си, но и за всяка грешка, която беше допуснала някога, всеки избор, който я беше довел до този момент.

Плътно бръмчене изпълни здравото й ухо. Трепна, когато рояк насекоми се изсипа в салона. Милион пеперуди, пчели, нощни пеперуди и невръстни колибри кръжаха наоколо в лудешки кръгове.

— Оплячкосали са стаята с пеперудите ми — каза Солон. — Какво следва? — Той се сети за нещо, после замръзна. Изражение на паника заля лицето му. — Овидий. — Изблъска един грабител настрани и забърза надолу по спираловидното стълбище към по-долното ниво на пещерата си.

— Кой е Овидий? — попита Еврика, като се шмугна под облак от криле.

— Не бъди глупак! — провикна се Филиз след Солон. — На никого не му пука за това.

В далечния край на стаята, докато колибритата се стрелкаха бързо, а пеперудите се блъскаха в тавана, бащата на Еврика откърши остър сталактит от тавана и последва един мъж, понесъл последните кани с вода на Солон към входа на пещерата.

Някой изкрещя предупреждение, мъжът с водата се извъртя рязко и изби сталактита от ръката на баща й. Еврика видя как друг нападател го вдига.

Беше стара, с рунтави бели вежди и мръсна кухненска престилка. Вдигна сталактита като стреличка за дартс и се обърна с лице към бащата на Еврика. Перна една нощна пеперуда, за да я прогони от лицето си, и оголи уста, пълна с дребни, закривени зъби.

Това, което последва, стана бързо. Жената заби острия камък в стомаха на баща й. Той изпелтечи шокирано и се преви надве.

Еврика изпищя, когато жената събори баща й по гръб с ритник, издърпа сталактита и го вдигна над гърдите му. Еврика затича към тях, като удряше с ръце крилете, за да ги отстрани от пътя си. Можеше да получат храната и водата, но не можеха да вземат баща й.

Закъсня твърде много. Сталактитът се заби дълбоко в гърдите на баща й. По гръдния му кош се разля кръв. Баща й вдигна ръка към Еврика, но ръката застина във въздуха, като прекъснато помахване. Тя се хвърли върху него.

— Не — прошепна, когато кръвта накваси пръстите й и ризата му. — Не, не.

— Рика — изрече с усилие баща й.

— Татко.

Той млъкна. Тя допря здравото си ухо към гърдите му. Шумотевицата от вихъра на нападението стана далечна. Тя си представи хленчещите близнаци, какофонията от размахващи се криле, разбиването на още стъкло, но не чуваше нищо.

Очите й се приковаха върху крайчеца на мръсната престилка на жената, която бе намушкала баща й. Вдигна поглед и видя лицето й. Жената промърмори нещо на Еврика, после извика нещо на Филиз, която се приближи. След миг жената повтори думите си към Филиз.

— Баба казва, че ти си сбъдналият се най-ужасен сън на света — прошепна Филиз.

Еврика се надигна от окървавените гърди на баща си. Нещо в нея се прекърши. Скочи върху старицата. Пръстите й стиснаха кичур бяла коса и дръпнаха силно. Ударите на юмруците й се посипаха като дъжд по жената. Държеше палците си извън юмруците, както я беше научил баща й, за да не удря като момиче.

Филиз изкрещя и се опита да я издърпа, но Еврика я изрита. Не знаеше какво смята да направи, но нищо нямаше да я възпре да го направи. Почувства как старата жена се присвива и омеква под нея. Криле замъглиха зрението й. Образът на ръката на баща й, застинала в прощален жест, нахлу в ума й. Бе спряла да мисли, бе спряла да чувства. Беше се превърнала в олицетворение на яростта си.

Отнякъде по лицето на жената бликна кръв, плисна по гърдите на Еврика, в устата й. Тя плю и заудря по-силно, раздробявайки крехката кост, оформяща слепоочието на жената. Почувства жвакащия звук от хлътваща навътре очна орбита.

— Тя моли за милост! — чу да крещи Филиз зад нея, но Еврика не знаеше как да спре. Не знаеше как беше стигнала дотам. Коляното й притискаше гръкляна на жената. Окървавеният й юмрук беше във въздуха. Дори не се беше сетила да използва копието.

— Еврика, спри! — Гласът на Кат, изпълнен с ужас.

Еврика спря. Задъхваше се. Огледа окървавените си ръце и тялото под нея. Какво беше направила?

Приближи се тълпа грабители, някои — ужасени, други — с освирепели изражения на лицата. Крещяха думи, които тя не разбираше.

Андър тръгна към нея. От шока в сините му очи й се прииска да побегне и никога повече да не се появява пред погледа на някого, когото обича. Застави се да види окървавените си ръце и хлътналата скула на жената, безизразните й, пълни с кръв очи.

Когато един от плячкосниците се опита да сграбчи Еврика, пещерата се изпълни със странното свистене на вятър. Всички се снишиха и закриха очи. Андър изпускаше дъха си в мощна струя. Той полетя около пещерата като приземяващ се хеликоптер. Привлече всяко крилато създание в нея като фенер в тъмно небе. Птиците и насекомите още летяха, но летяха на едно място, насочвани от дъха на Андър.

Зефирът на Андър изгради прозрачна стена от вятър и криле, която раздели пещерата на две. От едната страна, близо до входа на пещерата, стояха зашеметените натрапници. От другата, близо до водопада в дъното на салона стояха Кат, близнаците, Андър, и, прегърбена над тялото на старицата, Еврика.

Дъхът на Андър я закриляше от отмъщението на селяните. Те не можеха да я достигнат от другата страна на пърхащата крилата стена. Не можеха да й сторят онова, което тя бе сторила на бабата на Филиз, това, което бабата на Филиз беше сторила на баща й. Дъхът на Андър бе изковал временно примирие. Може би той беше продавачът на надежда.

Но колко време щеше да е нужно стореното от нея да попие в ума на Андър, в сърцата и умовете на всички, които обичаше? Колко време щеше да мине, докато всички се отвърнеха от нея?

Еврика нямаше избор. Видя баща си да умира и реагира без да мисли. Беше инстинктивно. Но какво щеше да стане сега? Съществуваха ли все още закони в този давещ се свят?

— Вземи храната — чу се Еврика да казва на Филиз. Посочи с жест към консервите и пакетите, разпръснати от другата страна на пещерата.

Това убийство беше пробив в идентичността на Еврика. Тя вече не принадлежеше в света, който се опитваше да поправи. Вече не разпознаваше момичето, което беше дошло оттам. Никога не можеше да се върне у дома. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше други хора да могат да се върнат там.

Една сянка падна косо над тялото й. Ако беше Кат или близнаците, Еврика щеше да изгуби самообладание. Те щяха да имат нужда от утешаване, а как можеше тя да утешава някого след онова, което бе сторила?

— Еврика. — Беше Солон.

— Ако искаш да си тръгна, ще разбера.

— Разбира се, че искам да вървиш.

Еврика кимна. Отново беше съсипала всичко.

— Искам да отидеш в Мараис — прошепна Солон в здравото й ухо. — Изведнъж започвам да си мисля, че може наистина да се справиш с това.