Лорън Кейт
Екстаз (22)

Седемнайсет години по-късно
Напълно непознати

Лус захапа картата–ключ от спалното си помещение, изпружи врат, за да прокара картата през ключалката, изчака лекото електрическо щракване и отвори вратата с хълбок.

Ръцете й бяха пълни: сгъваемата й жълта кошница за пране беше отрупана с дрехи, повечето от които се бяха свили по време на първото си прокарване през сушилнята далече от къщи. Тя стовари дрехите върху тясното си легло — долното от две двуетажни легла — удивена, че беше намерила начин да облече толкова много различни дрехи в толкова кратък отрязък от време. Цялата седмица за ориентиране на първокурсниците в колежа „Емералд“ беше преминала в объркваща мъгла.

Нора, новата й съквартирантка, първият човек извън семейството на Лус, който я видя да носи ортодонтското си апаратче (но беше страхотно, защото Нора също имаше такова), седеше на перваза на прозореца, лакираше си ноктите и говореше по телефона.

Тя вечно си лакираше ноктите и говореше по телефона. Имаше цяла лавица, отделена за шишенца с лак за нокти, и вече беше направила на Лус два педикюра през седмицата, откакто се познаваха.

— Казвам ти, Лус не е такава. — Нора помаха развълнувано на Лус, която се беше облегнала на рамката на леглото, подслушвайки. — Дори не е целувала момче. Добре де, веднъж — Лу, как се казваше онова дребно хлапе, от летния лагер, онова, за което ми разправяше…

— Джеръми? — Лус сбърчи нос.

— Джеръми, но е било май по време на игра на „бутилка“ или нещо подобно. Детска игра. Така че, да…

— Нора — каза Лус. — Това наистина ли е нещо, което трябва да споделяш с… с кого изобщо говориш?

— Просто Джордан и Хейли. — Тя се втренчи в Лус. — Включила съм високоговорителя. Помахай!

Нора посочи навън през прозореца към здрачната есенна вечер. Спалното им помещение представляваше красива бяла тухлена сграда във форма на буквата и с малък вътрешен двор в средата, където всички се мотаеха през цялото време. Нора обаче не сочеше натам. Точно срещу прозореца на Лус и Нора на третия етаж имаше друг прозорец на третия етаж. Стъклото беше вдигнато, навън се залюляха загорели крака, и се появиха две момичешки ръце, които им помахаха.

— Здрасти, Лус! — извика едно от момичетата.

Джордан, нахаканата ягодово руса блондинка от Атланта, и Хейли, дребничка и вечно кикотеща се, с гъста черна коса, която падаше на тъмни тежки вълни около лицето й. Изглеждаха мили, но защо обсъждаха всички момчета, които Лус никога не беше целувала?

Колежът беше толкова странен.

Преди да пропътува хиляда и деветстотинте мили до колежа „Емералд“ с родителите си преди седмица, тя можеше да назове всеки път, когато бе излизала от Тексас — веднъж за семейна почивка в Пайкс Пийк в Колорадо, два пъти — за състезания от регионалния шампионат по плуване в Тенеси и Оклахома (втората година подобри личния си рекорд в свободния стил и се прибра с отборна награда) и ежегодните празнични гостувания в къщата на баба си и дядо си в Балтимор.

Преместването в Кънектикът, за да постъпи в колеж, беше огромна стъпка за Лус. Повечето й приятели от гимназията „Плано“ отиваха в училища в Тексас. Лус обаче винаги беше имала чувството, че там, навън, в широкия свят, я чака нещо, че трябва да напусне дома си, за да го намери.

Родителите й я подкрепиха — особено когато получи онази частична стипендия за плувните си умения в стил „бътерфлай“. Беше опаковала целия си живот в една огромна червена торба с връзки и беше напълнила няколко кутии с любими по сантиментални причини предмети, с които не можеше да се раздели: преспапието със Статуята на свободата, което баща й беше й донесъл от Ню Йорк; снимка на майка си с несполучлива подстрижка, когато е била на нейната възраст; плюшеното кученце, което й напомняше за семейното куче Моцарт. Платът по краищата на допълнителните сгъваеми задни седалки на очукания джип беше разръфан, миришеше на черешови ледени близалки и това действаше на Лус успокояващо. Същото важеше и за тиловете на родителите й, които виждаше, докато баща й шофираше с пределната позволена скорост в продължение на четири дълги дни по Източното крайбрежие, като спираше от време на време, за да прочете надписите по историческите паметници и да направи туристическа обиколка на една фабрика за претцели^[1] в северозападен Делауеър.

Беше имало един момент, когато Лус си помисли да се върне. Бяха вече на два дни път от къщи, някъде в Джорджия, и „прекият път“ на баща й от мотела им до магистралата ги изведе покрай крайбрежието, където пътят стана чакълест, а въздухът започна да вони от цялата онази груба миризлива трева. Бяха изминали едва една трета от пътя до училището, а на Лус вече й липсваше къщата, в която беше израснала. Мъчно й беше за кучето й, за кухнята, където майка й приготвяше кифлички с мая и начинът по който в късното лято розовите храсти на баща й израстваха около перваза на прозореца й, изпълвайки стаята й с мекото си ухание и обещанието за прясно откъснати букети.

И именно тогава Лус и родителите й минаха покрай дълга лъкатушеща автомобилна алея с висока, мрачна порта, която изглеждаше електрифицирана, като в затвор. На табела пред портата пишеше с тлъсти черни букви: Поправително училище „Меч и Кръст“.

— Това е малко зловещо — обади се с изтънял глас майка й от предната седалка, като вдигна поглед от списанието си за интериорен дизайн. — Радвам се, че не учиш там, Лус!

— Да — каза Лус, — аз също. — Обърна се и загледа през задния прозорец, докато портите изчезнаха в лъкатушещата гора. После, преди да се усети, вече пресичаха границата и влизаха в Южна Каролина, по–близо до Кънектикът и новия й живот в колежа „Емералд“ с всяко завъртане на новите гуми на джипа.

После вече беше там, в спалното си помещение, а родителите й бяха отново чак у дома в Тексас. Лус не искаше майка й да се тревожи, но истината беше, че отчаяно тъгуваше за вкъщи.

Нора беше страхотна — проблемът не беше в това. Станаха приятелки от мига, в който Лус влезе в стаята и видя новата си съквартирантка да лепи плакат на Албърт Фини и Одри Хепбърн от „Две за из път“. Връзката се утвърди завинаги, когато момичетата се бяха опитали да приготвят пуканки в мърлявата кухня на общежитието в два сутринта първата нощ и бяха успели единствено да задействат противопожарната аларма, при което всички се изсипаха навън по пижами. През цялата седмица на ориентирането Нора беше правила дори невъзможното, за да включва Лус във всеки от многобройните си планове. Преди „Емералд“ беше посещавала тузарско подготвително училище, затова встъпи в ориентирането в колежанския живот вече вписала се в живота в общежитие. Не й се струваше странно, че в съседната стая живееха момчета, че онлайн радиостанцията на кампуса беше единственият приет начин за слушане на музика, че тук трябваше да използваш електронна карта, за да направиш каквото и да е, че курсовите работи трябваше да имат огромния обем от четири страници.

Нора имаше купища приятели от подготвителното училище „Доувър“ и сякаш се сприятеляваше с по още дванайсет души всеки ден — като Джордан и Хейли, които още поклащаха крака и махаха за поздрав от прозореца си. Лус искаше да не изостава от нейното темпо, но беше прекарала целия си живот в сънливо кътче на Тексас. Там животът течеше по–бавно и сега тя осъзна, че така й харесва. Улови се, че копнее с тъга за неща, които у дома винаги бе твърдяла, че мрази — като кънтри музиката и пърженото пиле на шиш в бензиностанцията.

Но беше постъпила на училище тук, за да намери себе си, за да започне най–сетне животът й. Непрекъснато й се налагаше да си го повтаря.

— Джордан тъкмо казваше, че съседът им по стая мисли, че си сладка. — Нора подръпна вълнистата, дълга до кръста тъмна коса на Лус. — Но той е играч, затова давах ясно да се разбере, че ти, скъпа, си дама. Искаш ли след малко да отидем там и да си направим едно малко предварително парти преди онова довечера, за което ти казах?

— Разбира се. — Лус отвори кутийката кока–кола, която си беше купила от автомата за напитки близо до посипаните с прах за пране перални помещения.

— Мислех, че ми носиш диетична кока–кола?

— Донесох я. — Лус бръкна в кошницата си с пране за кутийката, която беше купила за Нора. — Съжалявам, сигурно съм я оставила долу. Ще изтичам да я взема. Връщам се веднага.

— Pas de prob^[2] — каза Нора, упражнявайки френския си. — Но побързай. Хейли казва, че от тяхната страна на коридора има нашествие на някакъв университетски футболен отбор. Футболисти — равно на хубави партита. Добре е скоро да се отправяме натам. Трябва да вървя — каза тя в телефонната слушалка. — Не, ще облека черната тениска. Лус е в жълто — о, ще се преобличаш ли? И в двата случая…

Лус махна на Нора в знак, че ще се върне веднага, и се измъкна от стаята. Вземаше стъпалата по две наведнъж, лъкатушейки надолу по етажите на пансиона, докато застана върху опърпания червеникаво–кафяв килим на входа към сутерена, който всички в кампуса наричаха „Ямата“ — термин, който събуждаше в Лус мисълта за праскови.

На прозореца, извеждащ във вътрешния двор, Лус се поколеба. Пълна кола с момчета беше спряла в кръглата автомобилна алея на общежитието. Докато те излизаха от колата, като се смееха и се побутваха помежду си, Лус видя, че всички бяха с футболни екипи на „Емералд“. Позна един от тях. Казваше се Макс и беше присъствал на две от ориентировъчните обиколки на Лус тази седмица. Беше наистина сладък — руса коса, широка бяла усмивка, типично излъчване на момче от подготвително училище (което тя разпознаваше сега, след като Нора й начерта диаграма онзи ден на обяд). Никога не беше говорила с Макс, дори не и когато бяха в екип с още няколко хлапета за почистването на кампуса. Но може би, ако той щеше да бъде на партито тази вечер…

Всички момчета, излизащи от онази кола, бяха наистина сладки, което за Лус беше равносилно на „стряскащи“. Не й харесваше мисълта да бъде единственото стеснително момиче в стаята на Джордан и Хейли горе.

Но определено й харесваше мисълта да бъде на партито. Какво друго се предполагаше да направи? Да се крие в спалното помещение, защото е нервна? Очевидно щеше да отиде.

Измина с подтичване последните стълби до сутерена. Наближаваше залез–слънце, затова пералното помещение се беше опразнило и това му придаваше самотно сияние. Залезът беше времето, когато обличаш изпраните и изсушени дрехи. Имаше само едно момиче в откачени раирани чорапи до коленете, което ожесточено стържеше някакво петно от боядисаните си на ръка джинси, сякаш всичките й бъдещи надежди и мечти зависеха от отстраняването на петното. И момче, седнало върху шумна и тресяща се сушилня, което подхвърляше във въздуха монета и я улавяше в дланта си.

— Ези или тура? — попита момчето, когато тя влезе. Имаше квадратно лице, вълниста коса с цвят на кехлибар, големи сини очи и миниатюрна златна верижка на шията.

— Ези. — Лус сви рамене и нададе лек смях.

Той подхвърли монетата, улови я и я преобърна в дланта си и Лус видя, че не беше монета от двайсет и пет цента. Беше стара, наистина стара, в прашен златист цвят с избелял надпис на друг език. Момчето повдигна вежда към нея:

— Печелиш. Още не зная какво си спечелила, но това вероятно зависи от теб.

Тя се обърна рязко, търсейки диетичната кола, която беше оставила долу. После я видя на около три сантиметра от дясното коляно на момчето.

— Това не е твое, нали? — попита тя.

Той не отговори; просто се взираше в нея с ледено сини очи, в които сега тя видя намек за дълбока тъга, която не изглеждаше възможна у някого на неговата възраст.

— Оставих я тук долу по–рано. За приятелката ми е. Съквартирантката ми. Нора — каза Лус, посягайки за кутийката. Това момче беше странно, напрегнато. Тя пелтечеше нервно. — Ще се видим по–късно.

— Още веднъж? — попита той.

Тя се обърна на прага. Той имаше предвид играта с монетата.

— О. Ези.

Той подхвърли монетата. Тя сякаш закръжи във въздуха. Улови я, без да гледа, преметна я и разтвори дланта си.

— Отново печелиш — изрече напевно с глас, зловещо подобен на този на Ханк Уилямс, любим стар певец на бащата на Лус.

Обратно горе, Лус подхвърли кока–колата на Нора.

— Срещала ли си оня щур тип в пералнята, дето все подхвърля монети?

— Лус. — Нора примижа. — Когато ми свърши бельото, си купувам ново. Надявам се да изкарам до Деня на благодарността, без да ми се налага да пера. Готова ли си? Футболистите чакат с надежда да отбележат точка. Ние сме голът, който искат да вкарат, но трябва да им напомним, че не могат да играят с ръце.

Тя хвана Лус за лакътя и я поведе вън от стаята.

— Сега, ако срещнеш момче на име Макс, предлагам да го избягваш. Учих в „Доувър“ с него и съм сигурна, че ще бъде във футболния отбор. Ще изглежда мил и много чаровен. Но си има приятелка у дома, която е най–голямата кучка. Е, тя си мисли, че му е приятелка — промърмори Нора, прикрила устата си с длан, — а я изхвърлиха от „Емералд“ и тя е адски озлобена заради това. Има шпиони навсякъде.

— Разбрано. — Лус се засмя, мръщейки се вътрешно. — Да стоя надалече от Макс.

— Какъв е твоят тип, във всеки случай? Искам да кажа, знам, че си подобрила вкуса си след върлинестия стар Джереми.

— Нора. — Лус я побутна леко. — Не ти е позволено да го споменаваш непрекъснато. Това беше среднощен поверителен разговор между съквартирантки. Каквото се случва в леглото, си остава там.

— Напълно си права. — Нора кимна, вдигайки ръце в знак, че се предава. — Някои неща са свещени. Уважавам това. Окей. Ако трябва да опишеш целувката на мечтите си с пет или по–малко думи…

Вървяха покрай втория завой на и–образното спално помещение. След миг щяха да свърнат зад ъгъла и да приближат края на коридора, наречен „Камбуза“, където беше стаята на Джордан и Хейли. Лус се облегна на стената и въздъхна.

— Не ме смущава това, че нямам — нали знаеш — опит — каза Лус тихо: тези стени бяха тънки. — Просто… имаш ли понякога чувството, че нищо не ти се е случило? Сякаш знаеш, че имаш предопределена съдба, но всичко, което си видяла от живота досега, е обикновено и банално? Искам животът ми да бъде различен. Искам да почувствам, че е започнал. Чакам онази целувка. Но понякога имам чувството, че мога да чакам цяла вечност и нищо никога няма да се промени.

— И аз бързам. — Очите на Нора малко се бяха замъглили. — Знам какво имаш предвид — но ти все пак имаш поне малко контрол. Особено когато се държиш за мен. Ние можем да накараме нещата да се случват. Първият ни семестър едва е започнал, хлапе.

Нора нямаше търпение да отиде на партито, а Лус искаше да отиде; наистина искаше. Но говореше за онова неописуемо нещо, което беше много по–важно, отколкото да си изкараш добре на някакво парти. Говореше за съдба, над която чувстваше, че има толкова контрол, колкото и над резултата от подхвърлянето на монета — нещо, което едновременно беше и не беше в ръцете й.

— Добре ли си? — Нора наклони глава към Лус. Къса кестенява къдрица падна над окото й.

— Да. — Лус кимна безгрижно. — Добре съм.

Отидоха на партито, което беше само куп отворени врати на стаи в общежитието и първокурсници, които влизаха и излизаха от тях. Всички държаха пълни с онзи сладък до премаляване червен пунш пластмасови чаши, които сякаш се допълваха автоматично. Джордан изпълняваше ролята на диджей с айпода си, като от време на време се провикваше: „Хей!“ Музиката беше добра. Онзи сладур, съседът й Дейвид Франклин, поръча пица, която Хейли подобри, добавяйки пресен риган от сандъчетата с насадени в тях билки, които беше донесла от дома си и беше поставила в ъгъла до прозореца. Това бяха добри хора и Лус се радваше, че ги познава.

Лус се запозна с двайсет ученици за трийсет минути и повечето от тях бяха момчета, които се накланяха към нея и поставяха ръце отзад в долната част на кръста й, когато се представяше, сякаш иначе не можеха да я чуят, сякаш докосването правеше гласа й по–ясен. Хвана се, че се оглежда за момчето, което беше подхвърляло онази монета в пералното помещение.

След три чаши пунш и две парчета невероятна пица „Пеперони“ с тънка коричка Лус беше официално представена на Макс, а после прекара следващите десет минути в опити да го избягва. Нора имаше право: беше привлекателен, но малко прекалено склонен към флиртове за човек с луда приятелка у дома. Тя, Нора и Джордан се бяха нагъчкали на леглото на Джордан, споделяйки шепнешком оценките си за присъстващите момчета между изблици на кикот, когато Лус реши, че е попрекалила с мистериозния пунш. Тръгна си от партито и се измъкна надолу по стълбите, за да потърси спокойно местенце.

Нощта беше прохладна и суха, напълно различна от Тексас. Бризът освежи кожата й. В небето имаше няколко звезди, а във вътрешния двор — няколко хлапета, но никой от познатите на Лус, затова тя се почувства свободна да седне на една от каменните пейки между два жилави храста с божури. Те бяха любимите й цветя. Беше го приела като добър знак, когато тревните площи около спалното й помещение бяха нацъфтели с тях, дори в края на август. Опипа силно изпъкналите листенца на един от едрите бели цветове и се наведе напред, за да вдъхне ароматния му нектар.

— Здрасти.

Тя подскочи. С нос, заровен в едно цвете, не го беше видяла да се приближава. Сега чифт опърпани маратонки „Конвърс“ стояха точно пред нея. Очите й се придвижиха нагоре: избелели джинси, черна тениска, тънък червен шал, завързан хлабаво около врата. Сърцето й започна да бие по–учестено и тя не знаеше защо; дори не беше видяла лицето му — къса златиста коса… устни, които изглеждаха неприлично меки… толкова великолепни очи, че Лус си пое дъх през зъби.

— Съжалявам — каза той. — Не исках да те изплаша.

Какъв цвят бяха очите му?

— Не затова ахнах. Искам да кажа… — Цветето падна от ръката й, три венчелистчета се приземиха върху обувките на момчето.

Кажи нещо.

Той ме обича. Той ме обича. Той ме обича.

Не това!

Беше физически невъзможно да каже нещо. Този тип не само беше най–невероятното същество, което Лус беше виждала през целия си живот, ами се беше приближил до нея и се беше представил. Начинът, по който я гледаше, караше Лус да се чувства така, сякаш беше единственият човек във вътрешния двор. Сякаш беше единственият друг човек на Земята. А тя проваляше всичко.

Инстинктивно тя вдигна ръка да докосне колието си — и откри, че вратът й е гол. Това беше странно. Винаги носеше сребърния медальон, който й бе подарила майка й на осемнайсетия й рожден ден. Той беше семейна ценност, вътре имаше снимка на баба й — която много приличаше на Лус — направена точно около времето, когато беше срещнала мъжа, който щеше да стане дядо на Лус. Дали беше забравила да го сложи тази сутрин?

Момчето наклони глава в нещо като усмивка.

О, не. Беше го зяпала през цялото това време. Той вдигна ръка, сякаш за да помаха леко. Но не помаха. Пръстите му закръжиха във въздуха. И сърцето й заблъска силно, защото изведнъж нямаше представа какво ще направи този непознат. Можеше да направи всичко. Приятелският жест беше само една възможност. Можеше да й покаже среден пръст. Тя вероятно заслужаваше да й покаже среден пръст, задето се беше вторачила в него като някаква откачена преследвачка. Това беше нелепо. Тя се държеше нелепо.

Той помаха, сякаш за да каже: „Хей, привет“.

— Аз съм Даниел.

Когато той се усмихна, тя видя, че очите му бяха прекрасно сиви с едва доловим оттенък на — виолетово ли беше това? О, Господи, щеше да се влюби в човек с пурпурни очи. Какво щеше да каже Нора?

— Лус — успя да изрече тя накрая. — Лусинда.

— Супер. — Той се усмихна отново. — Като Лусинда Уилямс. Певицата.

— Откъде разбра това? — Никой никога не се сещаше за Лусинда Уилямс. — Родителите ми се запознали на концерт на Лусинда Уилямс в Остин, Тексас — добави тя. — Откъдето съм родом.

— „Essence“ е любимият ми неин албум. Слушах го през половината път от Калифорния дотук. Тексас, а? Трудно ли е да се адаптираш към идването в „Емералд“?

— Тотален културен шок. — Това й се стори най–искреното нещо, което бе казала през цялата седмица.

— Свиква се. Аз успях след две години във всеки случай. — Той протегна ръка и я докосна по рамото, когато забеляза паникьосаното й изражение. — Шегувам се. Изглеждаш много по–способна да се приспособяваш от мен. Ще се видим другата седмица и вече ще си се установила напълно и ще носиш суичър с голяма буква „Е“ отгоре.

Тя гледаше дланта му върху ръката си. Но повече от това изживяваше вътре в себе си хиляда миниатюрни експлозии, като завършека на празничните фойерверки на Четвърти юли. Той се засмя, а после и тя се засмя, без да знае защо.

— Искаш ли — не можеше да повярва, че щеше да каже това на великолепно момче от горните курсове с вид на супермодел от Калифорния — да седнеш?

— Да — каза той мигновено, после хвърли поглед нагоре към прозореца, където светеха лампите и се вихреше партито. — Да не би случайно да знаеш за някакво футболно парти, което се провежда някъде там вътре?

Лус посочи, леко унила:

— Точно бях там. Ей там, нагоре по стълбите.

— Не е забавно?

— Беше забавно — каза тя. — Аз просто…

— Реши да си поемеш дъх?

Тя кимна.

— Трябваше да се срещна с една приятелка. — Даниел сви рамене, поглеждайки нагоре към прозореца, където Нора флиртуваше с някого, когото не можеха да видят. — Но може би вече го направих.

Той примижа към нея и тя се запита, ужасена, дали беше говорила с него с нос, посипан с цветен прашец. Нямаше да е за първи път.

— Ще учиш ли клетъчна биология този семестър? — попита той.

— Абсурд. Едва се измъкнах жива оттам в гимназията. — Тя го гледаше, гледаше очите му, които съвсем определено имаха виолетов оттенък. Засияха, когато тя каза: — Защо питаш?

Даниел поклати глава, сякаш си мислеше нещо, което не искаше да изрече на глас.

— Просто… просто ми изглеждаш толкова позната. Бих могъл да се закълна, че сме се срещали някъде преди.