Иван Вазов
В окопа

Кървавият бой престана,

мракът нощни наближи.

Паднал българин в окопа

там до сърбина лежи.

 

Един други се убили;

куршум щику дал ответ.

Гаснат сили, скоро двама

ще оставят белий свет.

 

— Брачо — сърбинът изпъшка, —

гаче те познавам аз?

— Аз съм, Йово, добра среща,

господ пак събира нас.

 

Жал ми е за теб, сюрмахо,

имаш дребна челяд ти!

— Фала, брачо… Памет тъмна… —

Кой си, я ме подсети,

 

дека с тебе се видяхме?

— Във Алексинацкий бой —

турска кръв там проливахме…

— Петко! Ти си? Брачо мой,

 

 

опрощавай… Лепо помня,

без теб тамо аз бях леш.

Майка ми за твойто здраве

често палила е свещ…

 

— Сполай, Йово… Няма нужда,

ти по-харно отплати!…

Ний избихме се кат псета,

господ нека ни прости.

 

— Брачо! — Йово, аз умирам…

Огън, жажда! Ох, горйъ!

— На водица в манерката,

пийни, брат. И аз ще мръ.

 

— Сполай, Йово… па прощавай,

свърших!… Моят гроб е тук!

— Петко! И аз с тебе брачо:

ще заспим един до друг!

 

Мръкна. Въз полето бойно

падна нощната мъгла;

пад мъглата спят спокойно

хладни, кървави тела.