Луиз Бегшоу
Филмът (33)

Тридесет и трета глава

Роксана Феликс бе под обсада. Буквално. Репортерите бяха навсякъде: препречваха пътя пред къщата й, провираха се през съседните имения, дори прелитаха с хеликоптери, за да направят снимки от въздуха на градините й. Дискретното усамотение на бяло-кафявата й мароканска вила не можеше да устои на тълпите журналисти от жълтите вестници, всеки от които отчаяно се мъчеше да се докопа до снимка или коментар, или още по-добре, няколко поредни кадъра. Високият зелен плет непрекъснато прошумоляваше от опитите на някой да се промъкне и всички достъпни наблюдателни постове по близките високи дървета и хълмове бяха ожесточено оспорвани. Вече не смееше да се покаже в някоя от спалните, за да надникне навън, защото и най-лекото помръдване на пердетата предизвикваше буря от светкавици на фотоапарати.

Роксана Феликс се бе превърнала в най-търсената знаменитост — падналият ангел, мадоната, която бе изобличена като проститутка. Беше идеалната история за красивото пропаднало момиче — историята на супермодела, когото всички обожаваха. Любимката на Америка, срамежливата, скромна героиня на милиони захаросани статии в списанията, разобличена като малолетна проститутка и съдържателка на бордей. Медиите в Америка и целия свят алчно се заоблизваха, зажаднели за истинска сензация. Кой не харесваше подобни случки?

Това бе най-пикантната история след скандала с Майкъл Джексън. Мариса Матюс бе първа с разкритията си, тя бе обявила зловещата тайна пред обществото в Ню Йорк още на закуска — в специално издание на рубриката си „Хората в петък“, излъчено в сряда — и останалите от глутницата я бяха последвали завистливо само час по-късно. Бяха раздадени заповеди и изпратени репортери в Лондон, Париж, Мадрид и Сидни. Предлагаха се щедри подкупи на всеки, който реши да проговори — стари клиенти, бивши проститутки, бивши съученици, буквално всеки можеше да каже каквото реши — и изведнъж стари познайници започнаха да изпълзяват от сенките по-бързо, отколкото успяваха да ги покажат по телевизионните канали. Фризьорката й. Шофьорът й в Ню Йорк. Секретарка на брокера й в „Юник“. И с всяка изминала минута нов екип от журналисти на свободна практика пристигаше в усамотената вила, закътана в хълмовете на Холивуд, която сега бе по-оживено място и от Таймс Скуеър в новогодишната нощ.

Роксана седеше на един стол, който бе издърпала в банята, обвила глава с ръце и слушаше звъна на телефона. Бе избрала банята, защото това бе единственото помещение, където бе сигурна, че няма да я видят. Не искаше да изключва телефоните и факс апаратите; точно това очакваха всички, но тя нямаше да го направи. Не беше страхливка.

„Значи се случи най-накрая“, мислеше си Роксана. След всички тези години я бяха разкрили. Знаеха почти всичко. И славата й, завоеванията й, сигурността и обожанието — нейният обетован замък, крепостта, която тя бе градила през всичките тези единайсет дълги години, камък по камък, — само за няколко часа всичко се бе стопило, бе се изпарило като роса под утринното слънце.

Демоните я бяха настигнали. Винаги бе знаела, че някой ден ще успеят.

Роксана седеше на стола и се поклащаше леко напред-назад, като си тананикаше тихичко, сякаш приспиваше малко дете.

— Господин Голдмън, мисля, че трябва да видите това.

— Не сега, Марша. Трябва да се обадя в Ню Йорк.

Том Голдмън не се опитваше да скрие нетърпението си. Проблемите се трупаха един след друг: първо, изчезването на Зак и Мегън; после, трябваше да реши как най-добре да се справи с Келър; а сега в мига, в който бе прекрачил кабинета си, бе заварил там купища розови бележки с телефонни обаждания от членовете на борда на директорите. „Господи — помисли си Том, докато се отпускаше на кожения фотьойл, — дано тези негодници не са решили да продават компанията. Не точно сега. Защото в мига, в който новината за случилото се със Зак и Мегън се разнесе, пресата ще се нахвърли върху «Виж светлината» и тогава с акциите ни е свършено. И ако точно сега онези бюрократи решат да продават, ще се наложи да разберат, че студия «Артемис» може да се купи за трийсет цента и бутилка кока-кола“.

— Да, сър, знам — извини се секретарката му. — Но наистина трябва да видите това, преди да се обадите на когото и да било.

Том погледна асистентката си, стиснала до гърдите си сутрешните вестници. О, боже!

— Да не би да е нещо, свързано със Зак Мейсън, Марша? Най-добре да погледна.

— Не точно, господин Голдмън — предпазливо отвърна тя и му ги подаде.

Голдмън усети как зяпва напълно смаян.

„Ню Йорк Поуст“ бе публикувал две снимки на Роксана Феликс: усмихната, самоуверена и прекрасна като лицето на „Джаксън Козметикс“ с договор за четирийсет милиона долара и слаба като клечка, прекалено силно гримирана и облечена в минипола, с високи токчета и лъскаво потниче с пайети, облегната на някаква стена в Париж, като невръстна проститутка в характерна поза. Заглавието крещеше с големи черни букви: „Мадам супермодел!“, а под него пишеше: Сензационната история на Роксана Феликс — от уличница до супермодел! Как една невръстна проститутка се превръща в съдържателка на бордей и след това в любимката на Америка!

Потресен, Голдмън измъкна от купчината „Ню Йорк Таймс“ — „Дамата — уличница“. „Вашингтон Поуст“ — „Модната принцеса била френска сводница“. „Лос Анджелис Таймс“ — „Истинската Роксана“. Всички бяха еднакви.

— Това са късните издания, сър — каза Марша и добави безпомощно, — не са могли да се вместят в по-ранните.

— Всичко това е влязло в новините по радиото и телевизията, така ли? — попита той, макар въпросът да бе чисто риторичен.

— Да, сър. Мислех, че може да сте го чул по радиото в колата си.

Замаян, Голдмън поклати глава. Тази сутрин бе пътувал в пълна тишина, с изключено радио и телефон, за да размишлява на спокойствие.

„Толкоз по-добре — мрачно си каза Том. — Защото това са последните спокойни мигове, които бих могъл да си позволя в обозримо бъдеще“.

— Никакви обаждания поне десет минути, Марша. Трябва да прочета всичко докрай. Казвай на всички, че съм на път за офиса.

Тя кимна, но Голдмън изведнъж бе обзет от ужасен, лепкав страх. Бяха се обаждали директорите на компанията. Бордът беше притеснен…

— Чакай, Марша, свържи ме с Джоуъл Стайнбренър незабавно.

— Добре.

Голдмън се завъртя със стола си, докато барабанеше нервно с пръсти по махагоновото си бюро. Стайнбренър бе на телефона след секунди.

— Джоуъл, обажда се Том.

Гласът на брокера му бе измъчен и писклив.

— Голдмън, къде, по дяволите, се губиш? Нямам пълномощно от теб! Не мога да те открия през последния час и не мога да продам нищичко без твое нареждане! Знаеш го!

Том кимна, слепоочията му пулсираха от болка. Телефонът в колата му. За пръв път от месеци го бе изключил. Исусе, защо точно днес? Защо се бе случило именно днес?

— Да, знам това. Какви са щетите?

— Акциите пропадат, Том. Всички бързат да се отърват от тях, колкото е възможно по-скоро. Казвам ти, истинско бедствие!

— Колко изгубихме?

Стайнбренър изсумтя отвратено.

— На хартия ли? Твоите акции изгубиха около осемдесет процента от стойността си. Но може да стане и повече, докато успея да продам каквото мога. Дори и най-отчаяните смелчаци не искат да ги пипнат.

Осемдесет процента: Думите отекнаха в главата на Голдмън, изпращайки нови вълни от шок в тялото му. Осемдесет процента, а може и повече, бяха заличени от стойността на акциите му в „Артемис“. „Пресвети боже — каза си Том, — разорен съм“.

— Е? Казвай, да те вземат дяволите, Том! — изрева Стайнбренър. — Дай ми нареждане да продавам, за бога! Нека спасим поне нещо в цялата каша!

— Не! — каза Голдмън.

— Не? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Трябва да действаме незабавно!

— Не, Джоуъл, не продавай нищо! — нареди Том. — Студията е в беда. Аз съм главният изпълнителен директор и няма да продам акциите си от компанията, докато сме в криза.

— Да не би да си изгубил ума! — изпищя Стайнбренър.

— Когато решиш, че акциите са стигнали дъното, купи десет хиляди.

— Какво да направя?!

— Чу ме. Ти си мой брокер, нали така?

— Да, но…

— Никакво „но“, Джоуъл. Изпълнявай нарежданията ми — каза Том и затвори.

Загледа се в розовите листчета на бюрото си. Всички се бяха обадили: Конрад Майлс, Хауърд Торн, всички. Марша го потърси на вътрешната линия.

— Господин Голдмън, да ви свържа ли сега с Хауърд Торн?

— След минутка, Марша — спокойно отвърна Том. Странно; съзнаваше, че целият му свят е хвръкнал във въздуха — студията, личните му спестявания, всичко, — но въпреки това внезапно се бе почувствал с толкова трезв ум, както никога досега. Джоуъл Стайнбренър и всички останали вероятно щяха да си помислят, че се е побъркал, но Том Голдмън имаше отговорности към тази студия и щеше да ги изпълни. — Ще говоря с всички след минутка. Но първо искам да ме свържеш с хотел „Меридиан“ в Махе, на Сейшелските острови. Трябва да говоря с госпожица Маршал.

Изабел Кендрик седеше в меко бледо кресло в гостната си стая, ведра и спокойна, обърната с лице към съпруга си. Встрани от нея, на малка ниска масичка в стил „Регент“, бяха прилежно подредени късните издания на днешните вестници. До тях в синя чашка от севърски порцелан стоеше изпитото наполовина кафе с аромат на канела, което беше обичайната й сутрешна напитка. Тя не бе закусила нито веднъж през последните десет години и що се отнася до нея, тази сутрин бе като всяка друга. Може би малко по-приятна. Изабел изглеждаше сдържана и изискана както винаги; бе облечена в елегантен костюм с панталон в карамелен тон на „Джордж Рех“, косата й бе фризирана безупречно, а върху гладката кожа на шията й деликатно проблясваше огърлица от нежни перли. Напълно безстрастно, Изабел погледна съпруга си, който крачеше напред-назад, прокарваше ръка през косата си и черните му очи горяха от гняв и болка.

— Не си ми казала нищичко. Никога не си ме питала — каза той и я изгледа с ярост. — Как можа да го направиш, Изабел? Защо го направи? Ти си истинско чудовище, повярвай ми.

— Не ставай мелодраматичен, Самюъл. — Гласът на жена му бе студен като лед, абсолютно лишен от емоции. — Казах ти, приеми го като услуга. За да не се забъркваш друг път в подобни глупости.

Кендрик спря да крачи и погледна Изабел право в очите.

— Какво искаш да ми кажеш? Че си ревнувала?

Тя поклати глава, сякаш бе отвратена от предположението му.

— Разбира се, че не. Бракът ни не е такъв.

— Не е истински тоест — горчиво каза Кендрик.

— Бракът ни си е съвсем наред, Сам. — Изабел усети как адреналинът отново потича във вените й, докато говореше и изричаше гласно онова, което години наред бе тема табу помежду им. Това бе мигът на победата й; щеше да му демонстрира силата си, да го стресне. Той не бе единственият фактор в брака им, злобно си помисли Изабел. Беше й длъжник. Нека види на какво е способна, ако забрави този факт. Щеше да съсипе Роксана и всяка друга малка кукла, с която станеше прекалено близък публично. Никой не можеше да заплашва положението й, нито Роксана, нито Сам, никой. — Знаеш, че никога не съм имала нищо против връзките ти, но тази беше различна. Стана публично достояние. Можеш да вършиш каквото си искаш, стига то да не засяга и мен.

— Нямаш нищо против да спя с проститутки?

Изабел махна с обсипаната си с бижута ръка.

— Разбира се, че не, скъпи.

— Няма значение, че се виждам с други жени, така ли? Дори и ако се влюбя в друга?

— Стига да си дискретен. — Изабел деликатно отпи от кафето си. — Божичко, Сам, нима си мислил, че не знам за другите ти момичета? Колко бяха, осем или девет, нали така? Освен проститутките. Просто се надявах, че си достатъчно благоразумен да вземаш предпазни мерки. Всички тези ужасни болести, които съществуват… а и, разбира се, винаги трябва да се мисли за евентуална бременност. Това може да се окаже проблем. Но никое от момичетата досега не е било от нашата среда.

— Знаела си и не си ми казвала нищо! — прошепна Кендрик.

Жената, която седеше пред него, бе една непозната, някакъв робот. Не можеше да повярва, че промяната в Изабел е толкова дълбока. Изглеждаше същата, но под русата й елегантност се криеше камък, студена скала. Вярно, че не бяха близки от години, но някак си не бе разбрал, или поне не напълно, че жената, с която живееше, се е превърнала такъв автомат. Това го ужаси.

— Защо да ме е грижа, скъпи? Ние сме много добра двойка.

Той я зяпна. Тя наистина го мислеше.

— Ами любовта, Изабел? — тихо се обади Сам. — Някога се обичахме.

Тя го погледна втренчено.

— Това беше много отдавна.

Сам направи последен опит.

— Сигурно не го мислиш сериозно, Изабел. Не е възможно. Би трябвало да има нещо повече в живота ти от организирането на партита и властването над другите съпруги. Не може да си толкова повърхностна. Кажи ми, че ме мразиш или че си ревнувала от нея, или че искаш да престана с връзките. Кажи ми, че чувстваш нещо.

Изабел много преднамерено посегна към чантичката си и извади сребърната пудриера на „Шанел“. Отвори я, погледна се в огледалото и сложи малко пудра на върха на носа си. Когато приключи, затвори отново пудриерата и най-накрая се обърна към съпруга си.

— Защо да казвам подобно нещо, Сам? Би било лъжа. — Кимна към купчината вестници до себе си. — Роксана се е похвалила пред Джордан Голдмън. Не мога да го допусна, няма да бъда унижавана. Така че ако пазиш малките си изневери в тайна, няма да се налага да го правя втори път.

Кендрик поклати глава. После се завъртя на пети и тръгна към вратата.

— Къде си мислиш, че отиваш? — ядоса се Изабел.

— Отивам при Роксана Феликс — отвърна й Сам.

— Не можеш да го направиш! — просъска тя, вбесена.

Той се обърна към жена си, а очите му бяха леко замъглени от тъга.

— Да, мога, Изабел. Обичам я. Не го съзнавах добре до този миг, но сега го знам. И когато я намеря, ще я помоля да се омъжи за мен.

Изабел Кендрик пребледня от шока.

— Не мога да понасям повече този маскарад — тихо каза Сам. — Независим дали Роксана ще приеме предложението ми или не, искам развод.

И излезе.

— Събуди се!

Мегън се стресна, размърда се неспокойно, измъкната от лапите на тревожния си сън от големите, топли ръце на Зак Мейсън, които разтърсваха раменете й. Докато сетивата й се мъчеха да се пробудят, тя бе зашеметена от внезапен прилив на чувства, в тялото и в съзнанието й болка и удоволствие се смесваха по невероятен начин. Ужасното напрежение в мускулите, пронизващото пулсиране в левия крак, гладът, който стържеше стомаха й, всичко това се компенсираше от спомена за миналата нощ. Достатъчно бе да си представи някои неща и слабините й се стопляха, чувстваше се леко замаяна и това съвсем не се дължеше на глада. Първата й съзнателна мисъл, за неин срам, бе дали изглежда достатъчно хубава за Зак.

„И това ако не е повърхностно“, смъмри се тя сама и отвори очи да го погледне.

— Здравей, миличка — нежно каза Мейсън. — Съжалявам, че трябва да го направя, но наистина трябва да тръгваме.

Тя простена.

— Едва ли съм спала повече от час.

Едва десетина минути след като се бяха любили, шумният рев на хеликоптер, чиито прожектори огряваха високите дървета, бе минал над този район от гората и бе продължил да кръжи наоколо през цялата нощ. Зак бе излязъл от импровизираната колиба, за да се опита да привлече вниманието им, като размахваше дрехи, но просто нямаше как да бъде видян. Дебелият зелен покров от клони и листа над главите им не даваше никакъв шанс на прожекторите да ги открият. Няколко часа по-късно Зак се отказа и се върна при Мегън, взе я в прегръдките си, притискаше я до себе си, целуваше я и накрая тя потъна в безпаметен сън точно преди зазоряване.

Мейсън не беше спал. Едно от предимствата на това да си рок звезда бе, че имаш богат опит в това отношение. След като се увери, че Мегън е дълбоко заспала, той се откъсна от нея, за да огледа околността и да потърси храна. Смяташе, че ще имат нужда от малко енергия, ако искат да се измъкнат оттук; раненият й крак изглеждаше много зле. Не биваше да й позволява да се влачи с него напред. Зак бе сигурен, че Мегън изпитва по-голяма болка, отколкото показва.

Когато се върна, той нежно се загледа в нея. Сгушена в колибата, където я бе оставил, тя изглеждаше детински доверчива и безпомощна. Русите й кичури се открояваха върху високото чело с гъсти тъмни вежди, пухкавите й устни бяха полуразтворени в съня, женствено нежната й ръка бе преметната върху пълните й, красиви гърди, които бяха толкова отзивчиви на докосването му през нощта. Зак изпита такъв прилив на желание да я защити, че остана без дъх. Удиви се на себе си. Зак Мейсън, рок идолът, който бе спал с безброй групита и бе отказал на десетократно повече, който бе имал възможността да избира между супермоделите и звездите в киното през последните пет години, най-сетне се бе влюбил. Сразен от тази притеснителна, умна, нетактична, решителна и пълна с идеалистични представи жена — същинско кълбо от противоречия. Хубава, но не и банална красавица. Енергична. Наивна. Смела. Неговата Мегън.

„Идеално подбра момента да намериш истинската си любов, Мейсън — каза си той. — Докато умирате от глад, изгубени в проклетата джунгла“.

— Спа поне час и петнайсет минути — подразни я той. — Спри да хленчиш и се приготви. Смятам, че до вечерта ще се измъкнем оттук.

Мегън повдигна вежди иронично.

— Така ли?

— Сега поне знаем, че ни търсят.

— Вярно е. — Тя се понадигна и посегна към тениската си, която все още застилаше пода на колибата. — Какво държиш?

— Румсървис — весело отвърна Мейсън и изсипа находките си на едно палмово листо пред нея. Бе успял да намери един див ананас в пролуката между гранитните блокове, които се показваха под тънкия слой почва под краката им, няколко листа от диви билки, които бе разпознал, и шепа дребни розови плодове, големи колкото ябълка, които растяха на храстите вляво от тях.

Огледаха събраната реколта със съмнение.

— И ти наричаш себе си ловец? Жалка картинка — усмихна му се Мегън.

— Обвинявам за това движението за права на жените. Ограбен съм от естествените си инстинкти — отвърна Зак, докато внимателно белеше ананаса. Подхвърли бялото кълбо на Мегън. — Е, отровно ли е?

— Има само един начин да разберем — каза тя и преди Зак да успее да я спре, отхапа голям залък. Плодът имаше вкус на мокър памук. Тя го преглътна.

— Кокосов плод — каза тя. — Безвкусен, но безобиден.

Няколко минути похапваха в мълчание, като Мегън се опитваше да пробута по-голямата част от своя дял на Зак, а той отказваше да приеме. Сладките плодове не бяха много, но на празен стомах захарта щеше да им осигури достатъчно енергия и веднага щом Мейсън преглътна последния залък, той изправи Мегън и се наведе, провирайки гръб между краката й.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика Мегън, стиснала раменете му. — Имам си патерици, Зак! Пусни ме долу!

— Не — твърдо заяви той, като я стисна здраво за прасците. — Няма да те оставя да ходиш. Престани да се дърпаш, не подлежи на обсъждане, ясно?

— Но така ще те забавя много — протестира Мегън. Опита се да запази самообладание, но в очите й напираха сълзи. Тя бързо избърса лице с длан. — Сериозно говоря. Само един от нас трябва… искам да кажа, че ще е по-добре, ако избързаш напред и ме оставиш, а после да се върнеш за мен…

— Чуй ме добре — каза Зак, като си пое дълбоко въздух и изпъна рамене под тежестта й. — Няма да те оставя. Никога! Оставаме заедно, на живот или смърт, за добро или лошо. Както там казват. И бездруго си лека като перце. Ще те нося на конче. Ти можеш да казваш накъде да вървим.

— Обичам те — прошепна Мегън.

Той я стисна по-здраво.

— Хайде да се измъкнем оттук, а? Можеш да се размекваш после — твърдо каза Зак, но докато пристъпваше внимателно напред, сърцето му пееше от щастие.

На Сам му трябваше цял час, за да стигне до входната врата на Роксана, промъквайки се със своето мазерати най-напред през побеснялата тълпа от журналисти, оператори, фотографи и обикновени зяпачи, които задръстваха пътя към вилата, а после и през полицейския кордон, който по това време се състоеше от седем редици полицаи. Най-сетне успя да убеди сержанта, който отговаряше за акцията, че наистина е Сам Кендрик от СКИ, като се обади на Трой Севидж, любим актьор на ченгето и клиент на СКИ, от телефона в колата си и го накара да потвърди самоличността му. „Слава богу, че полицаят се впечатлява от звезди“, мислеше си Сам, докато завиваше със сребристия си автомобил по алеята на Роксана, където паркира и заключи колата. Погледна нагоре към вилата. Всички капаци на прозорците бяха затворени, всички завеси спуснати. Е, разбира се. Това не го изненада.

Кендрик изпита огромно съчувствие към Роксана, докато минаваше покрай униформените мъже пред вратата. Горкичката, мислеше си той, докато натискаше звънеца на видеофона. Просто не можеше да си представи какво ли чувства тя сега. И по-рано се бе случвало негов клиент да се замеси в скандал, но не чак такъв. Само Джексън и Мадона бяха изпадали в подобна ужасна ситуация. Но никой от двамата не бе изобличен като Роксана — тийнейджърка сводник, която ръководи момичета на повикване за най-отбрани клиенти в Париж на шестнайсет години.

Още не можеше да го повярва. Имаше толкова много парчета от мозайката, които не се връзваха: американско момиче, издържащо се като проститутка в Париж на четиринайсет години, после се издига до съдържателка на бордей на шестнайсет и до осемнайсет изкарва достатъчно пари, за да си купи изцяло нова самоличност и нов живот — след което се записва в католически колеж пансион в Сан Франциско. Покорява модните агенции веднага след завършването си и останалото е история. Но защо Франция? Как го бе направила? И защо? Неговата Роксана, това срамежливо и нежно момиче? Възможно ли беше? Но наистина се бе случило. Бе видял снимките, гледал бе новините. Знаеше, че е вярно.

„Не познавам истински Изабел, нито пък Роксана — мислеше си озадачен Сам, докато стоеше пред вратата. — През цялото това време, докато се правех на велик агент и голям познавач, смятайки, че всеки е отворена книга за мен, най-близките ми хора са били онези, които изобщо не познавам. Трябваше да науча от Флореску, че Дейвид Тобър работи зад гърба ми… Тобър, когото смятах за много умен, за истинска акула. Предполага се, че съм бил прав. Би ме разкъсал, ако може“. Усети как в гърдите му се надигна гняв, мощен и яростен, и той почти изпита облекчение. Поне едно от чувствата му бе кристално ясно. Веднага щом този негодник се върнеше в Лос Анджелис, Сам щеше да го размаже.

„Аз съм си виновен, задето не го забелязах — укоряваше се Сам. — Но така или иначе щях да го усетя. На снимачната площадка бях разсеян, не можех да мисля за нищо друго, освен за Роксана…“

— Кой е?

Гласът от микрофона бе предпазлив и приглушен.

— Роксана, скъпа. Искам да вляза — обади се той. Последва дълга пауза. През металната решетка се чуваше пращенето по линията.

— Сам Кендрик е, миличка. Пусни ме — повтори той.

Най-сетне се чу изщракване. Сам блъсна вратата и влезе в къщата, след което затвори внимателно зад себе си.

— Роксана? — извика той.

Не се виждаше никъде. Чуваше се постоянното звънене на телефони и бъбренето на различни гласове, докато четири отделни телефонни секретари записваха съобщенията. През вратата на работния кабинет Кендрик видя светещите червени лампички на факс апаратите, от които излизаха листове хартия и се стелеха по пода.

— В банята съм — извика Роксана. Гласът й бе безжизнен и измъчен, дрезгав, сякаш бе плакала.

Сам хукна нагоре по стъпалата към банята, това истинско убежище от полирано дърво, месинг и хладен мрамор, където се бе любил с нея толкова много пъти, че вече не можеше да ги преброи. Тя седеше на пода, увита в огромен бял халат, с кръстосани крака, а очите й бяха като стъклени и вторачени в празното пространство.

— Роксана — прошепна той и тогава тя вдигна поглед. Влажните й кафяви очи бяха присвити и в тях се четеше такава злоба и омраза, че той направи крачка назад.

— Отне ми всичко — мрачно каза тя. — Всичко. Боб Алтън с огромно удоволствие ми заяви, че мога да вървя по дяволите. „Юник“ не искат да ме представляват. „Елит“, „Форд“ и „Моделс Уан“ не отговарят на обажданията ми. „Джаксън Козметикс“ отмениха договора — договор за четирийсет милиона долара, Сам. И никоя друга компания не иска да ме ангажира. Не мога да работя. Корицата ми за „Вог“ следващия месец сега ще остане за Кристи. — Пое си дъх и продължи: — Джордан не иска да говори с мен. Не приема обажданията ми. Нито пък Сузи Меткалф, никоя от светските дами. Мъртва съм, Сам. Ти ми отне всичко.

— Не бях аз, скъпа — каза той, като вътрешно изтръпна от отровата в погледа й. — Била е Изабел. Казах й, че искам развод и че искам да се оженя за теб.

— Била е твоята жена. Било е заради теб — просъска Роксана, а очите й бяха все така пълни със злъч. — Тя го е направила, насъскала ги е срещу мен. Но вие не знаете какво е, никой не знае! Никой!

Гласът й се извиси до див писък и тя заплака, горещи, заслепяващи сълзи се затъркаляха надолу по бузите й. Сам направи крачка към нея, но Роксана му се нахвърли, диво, като луда, дългите й нокти раздраха плата на панталона му.

— Махни се от мен, по дяволите! Не ме докосвай! — изкрещя тя и след това, докато той я гледаше ужасен, започна да скубе косите си, изтръгваше цели кичури от главата си, като се поклащаше напред-назад в пристъп на силна мъка. Кендрик се втурна към нея и сграбчи китките й, стисна я здраво и я принуди да застане неподвижна.

— Роксана! Роксана! — промълви той и бе шокиран, когато чу собствения си глас, задавен от сълзи, толкова потресен бе от силното й страдание. — Каквото и да е, на мен можеш да кажеш. Можеш да ми се довериш. Обичам те, каквото и да си направила. Не ме интересува какво си вършила. Обичам те, не го ли разбираш?

Тя застина, вторачена в него и очите й изведнъж станаха спокойни и безизразни. Сякаш омразата бе изчезнала и бе заменена от… какво? Сам тревожно се питаше какво ли чувства тя. Не разбираше странния израз на лицето й. Тя сякаш… сякаш му се присмива.

— Знаеш ли колко си глупав? — каза Роксана. Гласът й сега бе приглушен, пълен с презрение, подигравателен. — Използвах те, Сам. Заради филма, за да не можеш да ме спреш да съсипя снимките. За да ми помогнеш да уволня Мегън Силвър. И заради начина, по който се отнесе с мен на партито на Изабел. Щях да разбия сърцето ти веднага щом всичко свърши. Защо мислиш, че казах на Джордан? Защото исках да го каже на всички. Исках да покажа на целия свят, че великият Сам Кендрик е просто поредната кукла, която танцува по свирката ми.

Замаян, Сам пусна китките й, залитна назад, смразен от злобата в гласа й.

— Жена ти е причината за всичко това. Ти не означаваш нищо за мен. Нищо. — Кафявите очи на Роксана бяха пълни единствено с презрение. — Ненавиждам те, Сам. Махай се от къщата ми.

Сам се завъртя и тръгна по стълбите, без да вижда нищо. Сърцето го болеше толкова силно, че тежеше като камък в гърдите му. Не каза нищо на полицаите, които стояха край колата му и го погледнаха любопитно, когато излезе. Не можеше да говори. За пръв път от времето, когато бе малко момче, Сам Кендрик се мъчеше да преглътне сълзите си.