Луиз Бегшоу
Филмът (29)

Двадесет и девета глава

Срещнаха се за обяд в „Чейсън“. Беше поредният жарък слънчев ден, но Изабел Кендрик не го забелязваше; ровеше в салатата си „Цезар“ и деликатно отпиваше от студената минерална вода, точно както обикновено, като кимаше грациозно от време на време на различни хора, които се отбиваха до масата им, за да й поднесат почитанията си, но мислите й бяха другаде. Под елегантно скроения й костюм на „Бил Блас“ в леденосин цвят кръвта в аристократичните вени на Изабел бе замръзнала като течен азот.

— Наистина ли? Значи така е казала? Продължавай, скъпа. Просто горя от нетърпение да чуя и останалото — каза тя и се наведе леко напред, за да окуражи събеседницата си.

Беше вярно; всяка дума пронизваше като нож сърцето на Изабел и предизвикваше остри и панически изблици на страх и ярост, но въпреки това копнееше да чуе още. Колкото повече знаеше за врага си, толкова повече оръжия щеше да има срещу него. Сякаш самата Изабел бе незаинтересован страничен наблюдател; част от ума й оставаше над бурята от емоции, които кипяха в нея, и просто наблюдаваше сцената спокойно, като безстрастен свидетел, любопитен да научи колко далеч е стигнала Роксана Феликс, колко дълбоко е изкопала собствения си гроб.

— О, Изабел, не мога — поколеба се Джордан. — Останалото е все същото. Нали се сещаш — какво говорел Сам в леглото, как й обещавал, че ще я защитава и че ако някой се опита да я нарани, с него ще бъде свършено в този град. И тя описваше хм… неговата… хм… техника в леглото…

— Наистина? — възкликна Изабел. — А каза ли дали е останала удовлетворена от съпруга ми?

— О, да — ентусиазирано отвърна Джордан, сварена неподготвена. — Само да я беше чула. Каза, че той бил най-страхотният мъж на земята — толкова често свършвала с него, че направо губела броя на оргазмите си. Получава най-висока оценка. Според Рокси Сам е най-способният любовник на планетата. Той… — Гласът на Джордан заглъхна при вида на леденото изражение, сковало лицето на Изабел. — Явно е останала доволна от него — довърши тя притеснено, като се опитваше да възстанови добрия тон. Последва дълга пауза.

— Колко неприятно за теб, скъпа моя — каза най-сетне Изабел. Тя фиксира Джордан с пронизващ поглед. — Да си принудена да седиш там и да слушаш подобни лъжи, и то от човек, когото познаваш още от училище. Но трябва да бъдем снизходителни — може би горкото момиче просто халюцинира, а не е патологична лъжкиня.

Джордан Кабът Голдмън приглади безукорно скроената рокля на „Калвин Клайн“ от розова коприна и преглътна тежко. Ситуацията изискваше деликатност. Отначало бе изпаднала във възторг от перспективата за този обяд — не само щеше да направи на Изабел огромна услуга, като по този начин й се отплати за помощта й за Том, но и щеше да се наслади на изключителното удоволствие да гледа как старата вещица се гърчи, докато разказва за унижението й. Не се случваше често, всъщност изобщо не се случваше човек да види Изабел Кендрик унизена и Джордан възнамеряваше да се наслади на всяка секунда, докато играе ролята на вярна, състрадателна приятелка, а вътрешно ликуваше и двете го знаеха еднакво добре. Но нещата не се бяха развили точно така. Джордан не бе разказвала и пет минути за обяда си с Роксана, когато изразът по лицето на Изабел я накара да млъкне. Покровителката й седеше напълно неподвижно, зелените й очи бяха вперени в нея, а цялото й тяло бе напрегнато — но не от шок, а по-скоро като настръхнала кобра, свита на кълбо и готова да скочи. И гласът й бе потвърдил опасенията на Джордан: този премерен, нежен тон й прозвуча много по-заплашително, отколкото яростно избухване или отчаян изблик на сълзи.

Джордан веднага разпозна сигналите за опасност и смени подхода. Спести пикантните подробности и вместо това се опита да представи възможно най-сухо фактите, които й бяха известни. Изабел я наблюдаваше като орлица и Джордан инстинктивно усещаше, че ако покаже и най-малкия признак на задоволство, с нея бе свършено. Това щеше да означава край на царуването й като принцесата наследница. Освен това щеше да означава светски конфликт в огромен мащаб. А тя не бе готова да се изправи срещу Изабел — или поне още не, помисли си тя предизвикателно.

Както и да е, сега бе разбрала каква ще бъде официалната позиция — ясно и категорично. Роксана лъже. Изабел не бе готова да признае дори и за миг, дори и пред най-близкия си довереник, че Сам й е изневерил не с каква да е жена, а със супермодел, и при това се среща с нея редовно, вместо да използва услугите на някоя безименна и подобаващо дискретна проститутка. Както повечето светски дами в Бевърли Хилс, Изабел нямаше нищо против онези момичета. Напротив, Джордан вярваше, че тя вероятно разчита на тях, за да я освободят от определени „неприятни задължения“.

Но Роксана бе нещо различно. Роксана означаваше накърняване на репутацията й. И вероятно, ако Джордан вярваше на всичко, което бе чула — а тя, разбира се, вярваше, — загубата и на всичко останало. Младата жена отметна русата си коса, леко подразнена. Това означаваше, че Изабел поставя себе си над нея — в крайна сметка, нали тя й бе признала тревогите си относно Елинор Маршал. Тя бе готова да разголи душата си, да признае слабостта си. Очевидно процесът нямаше да е двупосочен. Изабел искаше от нея да каже, че Роксана лъже, макар от всичко в разказа на Джордан досега да личеше, че тя по принцип вярва в думите й.

— Или не мислиш така? — спокойно попита Изабел.

Джордан се вгледа внимателно в очите й и забеляза стоманата в погледа й. Това бе предизвикателство. Трябваше да вземе решение — с мадам Кендрик или против нея? Очевидно нямаше да има средно положение.

— О, не, разбира се — побърза да отговори тя. — Предполагам, че е ужасно лабилна. Казват, че тези модели от подиумите живеят в някакъв свой измислен свят, нали?

Джордан се питаше дали това е достатъчно. Щеше да направи ужасна грешка, ако престъпи волята на Изабел по този въпрос. Стигаше й един поглед към нея, за да забележи, че е в опасно настроение. Много опасно.

— Предполагам, че е точно така, скъпа моя — меко й се усмихна Изабел.

Младата жена една не се облегна на стола си от облекчение. Побърза да засвидетелства още по-силно подкрепата си за своята покровителка.

— Именно затова се обърнах към теб, Изабел. Когато хора като Роксана започнат да си внушават подобни нелепости, е време да се сложи край. — Тя отпи решително от минералната си вода. — Искам да кажа, тя може и да халюцинира, но просто не можем да я оставим да обикаля из града и да разпространява такива измислици, нали? Трябва да сложим край на това.

Изабел се облегна на стола си, доволна.

— Наистина е така, скъпа. Наистина.

Бодна от лъскавите зелени листа на салатата, подправени със сос, и ги пъхна в уста, наслаждавайки се на вкуса на малките крутони, сиренето „Пармезан“ и топлото лешниково масло. Изведнъж храната отново имаше приятен вкус. Изабел се подготвяше за битка и това й се струваше много вълнуващо преживяване.

Замисли се за факта, че й е било прекалено лесно прекалено дълго време. Да смазва светските претенции на различни кандидатки за влияние в обществото. Да организира най-блестящите и забележителни партита всяка година. Да съставя списъка с гостите си със съвършена прецизност, така че да постигне невероятно разнообразие от гости на всеки прием и никой никога да не смее да й откаже — малко знаменитости за блясък, благородници и истински красавици, за да забавляват влиятелните хора, както и достатъчно от големите играчи във властта, за да привличат по-бляскавата тълпа. Години наред в целия град се знаеше, че повече сделки се сключват на чаша коняк в имението на Кендрик, отколкото на закуска в „Поло Лаундж“. Изабел управляваше светското общество в Лос Анджелис с дизайнерски жезъл от ковано желязо. Нямаше съперници. Вероятно животът й бе станал съвсем мъничко скучен.

Роксана Феликс щеше да промени всичко. Тя бе достоен съперник. Изабел го признаваше без притеснение; изобщо не изпитваше страх. Нека най-известният супермодел в света да се състезава с нея за съпруга й.

Изабел щеше да я смаже.

Щеше да я смаже напълно, така че никога повече да не се съвземе. Щеше да разпъне на кръст малката змия. Да я прободе хиляди пъти в сърцето без никаква милост. Лос Анджелис щеше да наблюдава смаян, защото това щеше да бъде истинска кървава баня. И тогава никой никога нямаше да се осмели да я предизвика отново.

— Но пък е толкова скучно да обсъждаме цял ден неприятните новини, не смяташ ли? — продължи тя спокойно. — Разкажи ми за твоя живот, Джордан. Да разбирам ли, че малкият ти проблем е бил разрешен?

Джордан кимна самодоволно.

— Тя вече е извън играта.

— Такова е и моето впечатление. — Изабел въздъхна съчувствено. — Горката Елинор. Да работи толкова много години наред, а накрая какво? Но сега поне е омъжена. — Пауза. — За банкер — довърши тържествуващо Изабел.

Всъщност бе много дразнещо, че Пол Халфин е толкова подходящ кандидат. Преуспял инвестиционен банкер не бе точно съпругът, когото би избрала за Елинор — по-добре някой актьор в отдих или неизвестен художник, или нещо такова. Но трябваше да се примири. Все пак влиятелен филмов агент и председател на студия стояха много по-високо, от който и да е бизнесмен.

— А какво става между теб и Том? Всичко ли е розово?

— О, разбира се — отговори Джордан, леко неуверено.

Изабел поклати глава. „Без мен това момиче няма никакво бъдеще — с отчаяние си помисли тя. — Най-лошият играч на покер, който съм срещала“.

— Какво има сега? — търпеливо попита тя.

Джордан се размърда неловко на мястото си.

— Нищо — излъга тя. — Просто Том ми се струва малко… необщителен. Много е грижлив и внимателен, но… изглежда, няма… хм… искам да кажа, някак си… не правим любов толкова често, колкото по-рано — изтърси тя накрая.

— Разбирам. И това заради бебето ли е, скъпа?

— Той така казва — тя се нацупи. — Но аз му казах, че е безопасно.

Изабел махна пренебрежително с обсипаната си с бижута ръка.

— Проблеми в работата, скъпа. Предполагам, че е малко стресиран. Но по-важното е как напредваш по въпроса с бебето? Бременна ли си вече? — деликатно попита тя.

— Не. Още не.

Изабел се намръщи.

— Ще трябва да побързаш, скъпа.

— Как? — изгуби контрол Джордан. — Той вече почти не иска да го правим. Не знам какво, по дяволите, му става! — Пренебрегна леденото изражение на Изабел, появило се като реакция на невъздържания й език, и продължи. — А и освен това, Изабел, не съм сигурна, че искам дете, щом Елинор вече не е заплаха, за какво ми е? — Гласът на Джордан се извиси в свадливо хленчене. — Ще ми съсипе фигурата. Джоана Лоуъл роди дете и имаше ужасни стрии по тялото си, беше качила пет килограма, а и гърдите й! Пфу! — Джордан потрепери от ужас. — Преди бяха толкова стегнати! А сега Том разправя, че не иска да вземаме бавачка — то непрекъснато ще плаче и…

— Джордан, Джордан, скъпа. — Гласът на Изабел бе твърд. — Това е единственият начин.

— Но…

— Да не чувам „но“, скъпа. Ако искаш да затвърдиш позицията си, това е единственият начин. Винаги можеш да настояваш за бавачка. Аз го направих. Но фактът, че още не си заченала, започва да става притеснителен. — Тя замълча замислена. — Веднага след като Елинор си подаде оставката, ти ще трябва да пометнеш. Можем да го обсъдим по-късно.

— Но аз дори не съм бременна още.

Изабел въздъхна отчаяно. Глупостта на това момиче понякога наистина й идваше в повече.

— Знам това, Джордан. Престори се на бременна, а после ще се престориш, че си изгубила бебето.

— О.

— Ще бъдеш покрусена, разбира се. Том ще направи и невъзможното, за да те утеши. На този етап можеш да заченеш наистина. — Тя махна властно на сервитьора. — Сметката, моля. Скъпа моя, можеш да ми се обадиш по-късно през седмицата да си поговорим за това.

— Благодаря ти, Изабел. — Джордан преглътна възраженията си — щеше да намери по-удобен момент. Усмихна се мило. — Много ми помагаш.

— Както и ти, скъпа — каза Изабел, загледана замислено в протежето си. — Както и ти.

Елинор остави слушалката на мястото й и се изправи рязко в леглото. Небето, което се виждаше през високите прозорци, бе черно като катран; погледна светещите червени цифри на радиочасовника на нощното си шкафче. Четири и половина сутринта.

— Кой, по дяволите, беше? — сънено се обади Пол. — Не знае ли колко е часът?

— Извънреден случай — отговори му Елинор. — Заспивай.

— За бога. От офиса не могат ли да ти се обаждат в нормално време? — попита той. — Отношението ти към работата е просто нелепо. Ти…

— Наистина беше извънреден случай — прекъсна го тя. Сега нямаше време за хленченето на Пол. — И бездруго след половин час ще звънне алармата. Сега заспивай пак. Ще трябва да се занимая с това.

Без да обръща внимание на мърморенето на съпруга си, Елинор стана, наметна халата си и отиде в кухнята, където светна лампата. Примигна, докато очите й свикнат с ярката светлина, после включи кафе машината. Макар че едва ли щеше да й трябва кофеин, за да се събуди. Въпреки страха и притесненията, Елинор Маршал никога в живота си не се бе чувствала по-жива. Във вените й препускаше адреналин. Не ставаше дума само за бизнеса — това бе реална криза, истинска катастрофа. Двама млади хора може би бяха мъртви, а ако не, разчитаха на Елинор за своето спасение. И тя щеше да направи всичко по силите си.

Четири и половина в Лос Анджелис. Това означаваше, че в Ню Йорк е седем и половина. Елинор вдигна телефона в кухнята и по памет набра домашния номер на личния си адвокат. Ако всичко, което бе чула от Фред, бе истина, щеше да има нужда от помощта му. Защото, ако се налагаше да лети до Сейшелските острови, за да ръководи спасителната мисия, искаше работата й да я чака, когато се върне.

Може би беше заради участта на Зак и Мегън. Или внезапната новина за бебето на Том. Или и двете заедно, мислеше си тя: смъртната заплаха и обещанието за един нов живот. Но какъвто и да бе стимулът, докато седеше в кухнята си, стиснала телефонната слушалка, Елинор усети как някаква завеса се вдига от очите й.

Ясно видя предателството на Джейк Келър. Още в мига, в който Фред бе споменал за връзките на Дейвид Тобър с Джейк, Елинор веднага разбра как е била измамена. Ядосваше се на себе си, но сега това не бе важно. Това бе минало. Сега бяха важни настоящите й действия.

Погледът й се спря на диаграмата, която Пол бе настоял да залепят на вратата на фризера, където най-плодовитите й дни бяха оградени с дебел червен маркер, а дните на цикъла й бяха задраскани със също толкова плътни червени линии. „Е, май няма защо да се тревожиш за това повече“, иронично си помисли тя. С удивление разбра, че вече не изпитва никакъв гняв, докато я гледа, просто леко учудване как е могла да му позволи да я тормози по този въпрос. Бе се оставила всички да я тормозят. Том, който се бе оженил за своята красавица, сексиграчка, а после бе очаквал от нея или да му съчувства, или да се отнася внимателно към темата, в зависимост от това какви чувства изпитваше към жена си тази седмица. Пол, който бе настоявал за брак и за деца не от любов към нея, а заради патологичното си желание да отговори на най-новия обществен стандарт за успял човек. И Джейк Келър, който винаги я бе мразил и чиято завист към кариерата й го бе подтикнала към изпитаните методи на саботажа — саботаж, за който тя всъщност му бе помогнала. Елинор осъзна, че точно това е направила. Келър бе усетил болката и неразположението й и без никакви угризения се бе възползвал от слабостта й. И й се бе присмивал междувременно като всеки друг нагъл използвач открай време.

Е, чакаше ги голяма изненада. Всеки един от тях. Защото сега, когато се бе озовала пред кризисна ситуация, сега, когато усещаше чудото на детето вътре в себе си, Елинор разбра, че вече не изпитва страх. И това я правеше силна.

Телефонът звънна в апартамента на Алекс Розън. Веднъж, два пъти и той вдигна.

— Розън.

„Близо осем хиляди километра разстояние — помисли си Елинор, — а все едно е в съседната стая“.

— Алекс, обажда се Елинор Маршал. Събудих ли те?

— Разбира се, че не, Елинор. Познаваш ме, вече цял час съм на бюрото си. Но в Лос Анджелис е малко раничко, нали?

— Така е — усмихна се тя.

Джак бе не просто неин адвокат; бяха учили заедно в „Йейл“ и бяха спорили разгорещено за какво ли не — от феминизма до Шекспир — години наред. И оттогава бяха близки приятели. Радваше се да чуе гласа му: приятелски, интелигентен, уверен и на нейно разположение. А и Алекс Розън бе един от най-прочутите корпоративни адвокати в Съединените щати.

— Значи имаш някакви дребни местни проблеми, за които искаш да ти помогна. Малка неприятност в работата, предполагам?

— Голям проблем, Алекс. Огромен, грозен и сериозен проблем, който ще съсипе кариерата ми, ако го допусна.

— О, много добре. — Приятелят й въздъхна доволно. — Точно такива харесвам най-много.

Грант Буут се наведе над полирания плот на махагоновото си бюро, като едва се сдържаше. Идваше му да потрие ръце от задоволство, но успяваше да запази спокойствие. Подобен изблик на непочтителна радост напълно щеше да разруши образа на интелигентност и надеждност, който се опитваше да създаде. А „Буут, Уоруик и Ябланс“ много държеше на интелигентността и надеждността. Именно затова бе тук клиентката.

Буут огледа прохладния уют на офиса си, наслаждавайки се на гледката. На тъмната дъбова ламперия. Строгите, мъжки кожени кресла в тъмни оттенъци на бургундското. Старинният часовник с махало, върху също толкова старинната етажерка. Да, декорът бе дискретен и скъп и фирмата можеше да си го позволи заради клиенти като тази дама.

— Нека да изясним нещата, госпожо Кендрик — започна той, но тя вдигна ръка и го прекъсна.

— Не, господин Буут. Позволете ми да повторя. Искам да бъдете абсолютно наясно с инструкциите ми.

Този глас бе свикнал да заповядва и Грант Буут му се подчини. Облегна се на стола си и покорно съсредоточи вниманието си върху Изабел Кендрик.

— Искам да откриете всичко за Роксана Феликс, модела — ясно и спокойно повтори Изабел. — Имам предвид абсолютно всичко. Родителите й. Детството й. Тийнейджърските й години. С кого спи. С кого е спала преди това. Какви врагове си е спечелила през годините като модел и по какви причини. Накратко — всичко. Можете да използвате каквито искате методи, стига да не нарушавате закона. Ще пазите тези инструкции — фактът, че съм ваша клиентка, както и всякакво общуване между вашата фирма и мен — в абсолютна тайна. И ще ми дадете писмено уверение за това, задължаващо ви по закон, преди да напусна този кабинет. Парите не са проблем.

Буут се усмихна угоднически.

— Щастлив съм да го чуя, госпожо. — Той се прокашля. — Наясно ли сте, че предварителният ни хонорар е петнайсет хиляди долара?

Изабел го изгледа спокойно.

— Не, господин Буут — каза тя. — В моя случай вашият хонорар ще бъде петдесет хиляди долара. Плюс разноските. И ако разследването ви доведе до удовлетворителен за мен резултат, ще последват още сто хиляди долара. — Усмихна му се ледено. — Искам всичко, господин Буут. Вярвам, че се изразих достатъчно ясно, нали?

Грант Буут кимна отривисто. Беше достатъчно проницателен, за да прозре какво би представлявало „удовлетворителен резултат“ за дамата. Тя искаше кръв. А за сто и петдесет хиляди долара неговата фирма с голямо удоволствие щеше да се погрижи за това.

— О, съвсем ясно, госпожо — каза той. — Наистина съвсем ясно.