Луиз Бегшоу
Филмът (28)

Двадесет и осма глава

— Къде е Мегън? — попита Зак. — Искам да говоря с нея.

Хората от екипа се трудеха неуморно по плажа като забързани мравки-работнички, стараеха се възможно най-бързо да нагласят камерите, да фокусират прожекторите и да наместят микрофоните за озвучаването. Осем сутринта и всички вече бяха по местата си; Флореску стоеше леко встрани и обсъждаше предстоящата сцена с актьорите, които се бяха скупчили един до друг, за да се предпазят от хладния утринен бриз. Изоставаха от графика и всяка секунда бе ценна.

— Не знам, човече, не съм я виждал — отвърна операторът. — Не е в стила й да закъснява.

— Виждал ли си Мегън? — обърна се Зак към Сет Вайс. — Тя винаги е тук навреме.

Вайс поклати глава.

— Можеш да питаш Дейвид или Роксана — отвърна той, като посочи двамата, които се приближаваха заедно към тях.

Зак заслони очи с ръка, за да види по-добре. Двамата бяха ръка за ръка, което потвърди едно от подозренията му. Дейвид Тобър изглеждаше самоуверен и спокоен както винаги, облечен заради жегата в широки ежедневни панталони на „Армани“ и скъпи на вид слънчеви очила на „Кътлър и Грос“. Роксана бе в сценичния си костюм, преднамерено скъсана и прашна вечерна рокля, срязана отстрани, тъй като героинята й я бе скъсала по време на бягството си от трафикантите на оръжие. Невероятно дългите й, загорели крака бяха разголени, а друго срязване на роклята разкриваше лявото й рамо. Дългата й, лъскава коса се развяваше по гърба й от бриза.

Каква красавица, помисли си той. И каква студенокръвна егоистка. Винаги се бе възхищавал на зашеметяващия й външен вид и нито веднъж не я бе пожелал; Зак бе имал прекалено много красиви момичета, за да се впечатли, а и достатъчно много ледени принцеси се бяха разтапяли в ръцете му, за да изпитва някаква тръпка от това. Вярно, Роксана Феликс не се бе опитала да се прави на ледена кралица пред него. Напротив, бе се хвърлила в ръцете му, но въпреки това…

Зак Мейсън разбираше Роксана Феликс така, както никой от останалите не можеше да я разбере. Самият той бе стоял под ярките светлини на славата години наред, по-дълго дори и от нея, и можеше да прецени кое е част от образа й и кое е истинско. И докато повечето хора спокойно вярваха, че безкрайните й капризи са част от нея, Зак бе сигурен, че не е така. Роксана бе наранена. Сърцето й бе свито в студен юмрук и когато я погледнеше, той виждаше жена, която се е вледенила до дъното на душата си. Тя щеше да нападне и нарани жестоко всеки, който я доближеше. Безскрупулността й, прикритата ярост към всички, които стояха по-ниско от нея, не изненадваше Зак. Като повечето ранени животни тя бе опасна.

— Зак — дружелюбно поздрави Тобър. — Явно ще се радваме на поредната гореща сутрин.

„Да, тъпако. Сякаш би могло да е под нулата на Сейшелските острови“.

— Къде е Мегън, Дейвид? — попита той.

„Господи, не мога да понасям този негодник — ядно си помисли Мейсън. — Толкова е мазен през цялото време, всяко косъмче по главата му е на мястото си. Какво ме е било прихванало, че да подпиша договор с него? Какво намира в него жена като Мегън Силвър? Но все забравям, тя не е нищо специално. Просто поредната изрусена блондинка с дизайнерски дрешки в Лос Анджелис“.

Дори и за самия него думите прозвучаха фалшиво. Мегън влагаше цялата си душа в този филм. Беше умна. Бе написала страхотен сценарий. И щом предпочиташе да е с Дейвид Тобър, вместо с него, какво толкова? Можеше да избира когото си иска.

„Господи, превръщам се в Роксана — иронично си помисли Зак. — Сякаш имам божествено право върху всеки партньор, когото пожелая“.

— Мегън няма да бъде с нас — небрежно отвърна Дейвид. — Събира си багажа.

— Какво прави?

— Аз я уволних — спокойно заяви Роксана Феликс.

— Моля? — смая се Зак. — Какво си направила? Не можеш да уволниш Мегън! Какво, да не би ти да си режисьорът? Фред знае ли за това?

— Хей, Зак, успокой се — опита се да го утеши Дейвид Тобър. — Всъщност студия „Артемис“ прекрати договора й. Те плащат за престоя й тук, както и заплатата й. Роксана почувства, че вече не може да работи хармонично с Мегън и Сам Кендрик, който ръководи моята агенция…

— Знам кой е Сам Кендрик.

— Разбира се. Та Сам обсъди положението с Джейк Келър от „Артемис“ и са решили, че е в интерес на филма Мегън да започне да работи по друг проект. — Дейвид му се усмихна окуражително. — Няма нужда да се притесняваш за сценария. Казах на Кевин Скот да изпрати още тази сутрин Гордън Уокър — Гордън в момента се запознава с „Виж светлината“ и ще може да продължи с преработката на сцените. Ще го харесаш, Зак. Много е компетентен, работил е по два от филмите на Куентин Тарантино.

— Разбирам — каза Зак заплашително тихо. — Мегън Силвър не е ли твоя приятелка, Дейвид?

Агентът сви рамене.

— Не мога да позволя на личните си чувства да пречат на работата. Не би било професионално. А когато става дума за моите клиенти — добави той и отправи топла усмивка на Зак и Роксана, — аз винаги съм професионалист. Мога да го гарантирам.

— И каза ли на Фред за промяната в плана?

— Тъкмо се канех — каза Дейвид.

Роксана Феликс го изгледа тържествуващо, а очите й блестяха победоносно. Мейсън си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво, Тобър? Не бих си правил труда. По-добре изтичай до хотела и кажи на Мегън, че отново си я върнал на работа. После можеш да се обадиш на господин Келър и да кажеш, че аз не бих могъл да работя хармонично с никой друг сценарист. Ясно?

Пребледнял, Дейвид отстъпи крачка назад.

— Ами Роксана? — възрази той. — Нейната творческа работа като актриса…

— Двамата с Роксана ще си поговорим за това — увери го Зак с леден тон. Изгледа втренчено супермодела. — Сигурен съм, че докато се върнеш, ще съм успял да я убедя да приеме моята гледна точка.

— Дейвид, остани на мястото си — сопна му се Роксана.

— Дейвид, размърдай си задника и се връщай в хотела веднага — повтори Зак. — Или си уволнен като мой агент.

— Дейвид! — настоя Роксана.

— Труден избор, нали, Тобър? — заплашително се обади Зак. — Каквото и да направиш, ще ядосаш или Роксана, или мен. Защото, ако не тръгнеш до десет секунди, тук ще стане страшно.

Дейвид Тобър се поколеба, очите му се местеха от единия към другия и обратно.

— Дейвид, остани тук — предупреди го Роксана, а гласът й бе дрезгав от тихата ярост.

— Десет — тихо започна Зак Мейсън. — Девет. Осем. Седем. Шест…

Дейвид Тобър извика измъчено, завъртя се на пети и избяга.

— Не може да е вярно — не разбираше Елинор Маршал. — Не може. Объркали сте.

— Не, скъпа. Няма никаква грешка, уверявам те — весело отвърна доктор Хейдън. Тя се усмихна заговорнически на Елинор. — Тестовете в наше време са много точни. Особено ако ползваш услугите на една от най-добрите клиники, както е в случая.

Елинор стисна здраво страничната облегалка на бледорозовия кожен фотьойл, усетила леко замайване. Слава богу, че бе седнала, помисли си тя. Ако бе чула новината права, сигурно щеше да припадне.

— Елинор, кълна се, че ти си най-ненаблюдателната пациентка, която някога съм имала — продължи по-възрастната жена. — Дори и ако си смятала, че гаденето е свързано с нещо друго, не разбра ли, че си пропуснала цикъла си?

Тя поклати глава.

— Не, аз… не съм забелязала… в работата ми е голям хаос и нямах време да мисля за нищо друго. А и ако трябва да съм честна, нищо нямаше да си помисля, дори и да бях забелязала. Понякога пропускам редовния си цикъл, когато съм в стрес.

— Като цяло работиш прекалено много — строго заяви доктор Хейдън. — И ще трябва да ограничиш до минимум всички стресиращи дейности.

„Тоест нито една“, иронично си помисли Елинор.

— Ами диаграмите, докторе! — възкликна тя. — Правенето на секс в подходящите пози и в най-подходящото време на деня…

— Очевидно не е било нужно — заяви доктор Хейдън. — Доста е забавно, като се замислиш, скъпа. Бездруго си била бременна през цялото време. — Тя се засмя. — Поне не се наложи да започнеш с лекарствата за стимулиране на плодовитостта.

— Бременна съм във втория месец?

— Точно така. И много скоро ще можем да изследваме пола на бебето, ако искаш. Момче ли предпочиташ, или момиче?

— Нямам никакви предпочитания — безизразно отвърна Елинор. Главата й щеше да се пръсне от значението на този факт, опитваше се да го приеме, да вземе решение.

Бебето е на Том! Бременна съм от Том Голдмън!

— Явно си се вслушала в съвета ми при последната ни среща и си започнала да правиш секс с годеника си без диафрагма. И това е било напълно достатъчно! — каза лекарката с очевидно задоволство. Наведе се през бюрото си към своята пациентка. — Малкото ти съкровище ще се появи осем месеца след сватбата ти, Елинор, но това едва ли би могло да впечатли някого в наши дни. Когато аз бях млада, беше много различно. Налагаше се да казвам на всички, че най-големият ми син е роден преждевременно!

Елинор се усмихна на възрастната дама, която се засмя, и усети как й става симпатична. Не бе преценила правилно доктор Хейдън; радостта й от възможността да съобщи добра новина бе направо заразителна.

— Ще си имаш бебе, Елинор! — възторжено продължи лекарката. — Не е ли прекрасно?

И внезапно, при вида на тази искрена радост, Елинор почувства как всичките й объркани мисли се сливат в една огромна вълна от щастие. Защото независимо какво щеше да се случи с нея, тя щеше да има бебе от единствения мъж, когото някога бе обичала.

— О, Лиз, наистина е прекрасно — каза Елинор Маршал и очите й внезапно се насълзиха. — Наистина.

Роксана Феликс се облегна назад в тъмносиния кожен диван в частния самолет на Хауърд Торн и се настани удобно. Бе му се обадила сутринта и му бе казала незабавно да изпрати самолета в Махе; щом се налагаше да напусне снимачната площадка за малко, то щеше да го направи със стил.

— Да ви донеса ли нещо, госпожице Феликс? — любезно попита стюардесата, докато оглеждаше завистливо прекрасния бял кашмирен костюм на „Шанел“, с който бе облечена Роксана. — Шампанско, вино, минерална вода, плодов сок?

— Донеси ми портокалов сок. С резенче лимон. Без лед — сопна й се Роксана.

— Да, госпожице. — Момичето побърза да се отдалечи.

Роксана вдиша дълбоко няколко пъти и се опита да се успокои. Тази ситуация изискваше внимателно обмисляне и ако изпаднеше в дива ярост, нямаше да има никаква полза.

Но бе толкова трудно!

За кого, по дяволите, се мислеше Зак Мейсън? Да я дръпва настрани, след като бе съкрушил съпротивата на Дейвид Тобър, онзи безгръбначен червей, и да я заплашва? Разговорът им бе запечатан в съзнанието й, думите все още отекваха в мислите й:

— Искам да си вземеш една седмица почивка, Роксана. И да оставиш на мира Мегън. Тя е единствената причина Фред да не се откаже от този филм.

— И какво, ако не го направя? — сопна му се Роксана, а шоколадовите й очи бяха присвити от отровна ярост.

— Много е просто, скъпа — отвърна Зак. Господи, виждаше го ясно и сега, красивото му лице бе твърдо като скала насреща й, от сивите му, буреносни очи струеше такава заплаха, че дори тя се бе дръпнала уплашено. — Ако не го направиш, ще напусна този филм още днес. В този миг. И ще отлетя право в Лос Анджелис, където ще дам пресконференция, на която ще разкажа пред целия свят каква първокласна кучка си. Всъщност ще взема и Флореску с мен. Двамата ще обясним как си саботирала този филм и ако твърдиш нещо различно, ще взема писмени показания от стотина човека, които ще ме подкрепят. — Той махна рязко към снимачната площадка. — Дребни хора, Роксана. Такива, които тъпчеш с краката си всеки ден — служителите от снабдяването, гримьорките, осветителя. Ще изглежда чудесно в „Шоуто на Опра“, не мислиш ли? „Да работиш с дяволско изчадие“. Би излязла и чудесна статия във „Вог“. Бих могъл да им дам специално интервю. И да им кажа, че си се опитала да уволниш сценаристката, защото си ревнувала от връзката й с мен. Че цялото онова свенливо позиране по време на договора ти с козметичната компания и на концерта на „Илектрик Сити“ е било измама… Ще кажа, че си се хвърлила в обятията ми, но си такава студена змия, че по-скоро бих спал с прокажена.

— Не би го направил — бе успяла да каже тя.

Зак Мейсън поклати глава.

— Не си играй с мен, госпожице. Знаеш, че бих. Нямам нужда от този филм; каквато и мрежа да плетеш тук, не можеш да ме уловиш в нея. Ще го направя, без изобщо да се замисля. И какво ще стане тогава с тлъстия ти договор с „Джаксън Козметикс“?

„Проклето копеле!“, изруга Роксана.

Бе си тръгнала от снимачната площадка, събрала си бе багажа и само след час вече чакаше на летището във Виктория. Какво бе направил Мейсън с Дейвид Тобър не знаеше, а и не я бе грижа. Онзи негодник нямаше и капка кураж, не че бе изненадана от това.

Но това бе без значение. Никакво значение. Всичко бе само временно препятствие; след няколко дни Джейк Келър щеше да представи новия си план в „Артемис“, Елинор Маршал щеше да бъде уволнена и филмът отново щеше да тръгне по план. Тогава можеше да се върне на снимките, които вече щяха да са преместени на по-подходящо място, и да вложи цялото си старание в ролята. Направо щеше да се превърне в Мерил Стрийп по отношение на другите актьори. И щеше да е толкова старателна и толкова мила към всички окаяни служители от помощния персонал, че сърцето на Зак Мейсън щеше да се разтопи.

Роксана взе един брой на списание „Варайъти“, който бе оставен на малката масичка от опушено стъкло и го запрелиства.

Може би наистина малко бе прекалила с капризите на звезда, но какво от това? Всеки обича връщането на покаялия се блуден син… или дъщеря. След като спечелеше уважението на Зак с новия си образ на трудолюбивата, учтива и грижовна Роксана Феликс, тогава можеше да накара да уволнят онази малка мишка. Сам Кендрик вече бе в ръцете й, а с Елинор Маршал бе свършено. Можеше да почака за Мегън. Не бе толкова важно.

— Сокът ви, госпожице — обади се стюардесата и подаде на Роксана кристална чаша с прясно изцеден сок, с едно резенче лимон, точно както го бе поръчала. Момичето остави пред нея махагонова табла, върху която бяха сервирани чиния с лимонови резени и сребърна кана сок. — Да ви донеса ли нещо за обяд? Главният готвач предлага пъпеш и шунка, последвани от хайвер с блини и ягодов сироп с ликьор „Куантро“.

Роксана кимна.

— Чудесно.

Познатият й пашкул на уважение и лукс я бе обгърнал отново и тя се чувстваше добре. Започна да си мисли с нетърпение за времето, което щеше да прекара в Лос Анджелис. Имаше си и своите добри страни… Сам Кендрик, например. Тялото й запулсира при мисълта за него, горещо желание започна да се заражда в стомаха й. Той й доставяше удоволствия, за каквито никога не бе мечтала, а в любовта и грижовността му имаше нещо успокояващо; наслаждаваше се на процеса на покоряването му повече, отколкото при всеки друг мъж, когото бе срещала.

Прекалено много ти харесва — обади се предупредително гласче в главата й. — Увлякла си се по Кендрик. Непрекъснато мислиш за него.

Не! Ядоса се Роксана. Не беше вярно! Кендрик бе просто една марионетка като всички останали. Ако се наслаждаваше на тялото му, какво от това? Не означаваше нищо, съвсем нищичко.

„Знам какво ще направя — каза си тя във внезапен пристъп на вдъхновение. — Ще обядвам с онази тъпачка Джордан Кабът и ще й разкажа всичко“.

Да! Това щеше да бъде първият етап от постепенното унищожаване на Самюъл Джейкъб Кендрик — да пусне слух в града, че той спи с клиентките си. Да не говорим за приятния страничен ефект от това да натрие носа на онази дърта вещица Изабел. В крайна сметка, каква бе ползата да държи юздите на великия Сам Кендрик, ако не може да се похвали с това? А Джордан щеше да е идеалната публика — беше омъжена за Том, така че всички в „Артемис“ щяха да научат, а следователно и целият град след някакви си пет минути.

Роксана Феликс се засмя на глас. Страхотно! За какво са иначе приятелките от училище?

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита един стюард, който дотича да види дали тя не се нуждае от нещо.

— Мисля, че можете — каза тя. — Донесете ми телефон. Искам да се обадя на госпожа Голдмън.

— Господи Исусе! — възкликна тихо Фред Флореску. Избърса чело с длан, като се опитваше да махне поне част от потта, която струеше от него. — Колко остава?

— Вече не далеч, мосю. — Водачът му се усмихна окуражително и дръпна огромната папрат, препречваща пътеката. — Стигнем просеката много скоро. Много красива гледка.

— Надявам се — задъхано се обади Зак. Подръпна прогизналата памучна материя на тениската си, която по-рано беше бяла, а сега бе прозрачна и залепнала по гърдите му.

Мегън, задъхана от усилията, го погледна и благодари на бога, че се бе спряла на черния цвят. Иначе щеше да се окаже начело в класацията на едноличното състезание за „Мис мокра фланелка“ едва десет минути след началото на катеренето в планината.

— На вас, момчета, ви е лесно — обади се Кийт, операторът от Тексас. Беше гол до кръста и целият червен от усилията. — Не се налага да носите оборудването.

— Затова взех теб и Джим — каза Флореску, като кимна към тоноператора. — Южняшки момчета. Истински мъже. Свикнали сте с такива жеги.

— Върви по дяволите, Фред — изруга дружелюбно Джим Долар. — В Тексас човек диша въздух, а не му се налага да плува в него.

Имаше право. В джунглата бе не само ужасно горещо, а също и влажно, въздухът бе тежък и потискащ. Мегън не можеше да повярва, че Фред бе настоял да се изкатерят на половината път до върха на планината в такова време само за да заснеме сцената в скривалището на Зак на идеалния за целта фон. Всъщност защо не? Флореску бе абсолютен перфекционист — през тези два ужасно тежки месеца, докато снимаха тук, това й бе станало съвършено ясно. Ако нещо не бе идеално, снимаха отново. И отново. И отново, докато стане просто перфектно.

Това влудяваше екипа и актьорите, но никой не се оплакваше. Този подход бе превърнал „Залязваща светлина“ в художествен шедьовър и касов хит. Бе спечелил пет награди „Оскар“ за „Лейтенантът на Питър“. Именно този подход щеше да превърне „Виж светлината“ в една от най-блестящите, най-вълнуващи любовни истории в киното — ако проклетият филм изобщо бъдеше завършен някога.

„Но защо им е да се мъкна и аз? — питаше се Мегън. — Наистина ли ще се наложи да редактирам сцена само с един герой?“

— Насам, моля — подкани ги водачът им, ухилен широко, като продължи да говори нещо на местния диалект. — Хайде, моля. Ние продължава. Не много още.

Тя вървеше след Мейсън нагоре по пътеката, като риташе встрани тръни и мъхове, които се появяваха тук-там. Направлението им следваше някаква запустяла пътека в сърцето на планината далеч от туристическите маршрути. Тя бе достъпна за катерене само с местен водач заради стръмните падове и назъбени ридове, които опасно стесняваха пътеката, заради отвесните гранитни стени и пълзящите растения, които един неопитен планинар не би забелязал.

Мегън си призна, че тя самата изобщо не би ги забелязала.

Бе вперила здраво поглед в краката на Зак Мейсън. Първо единият крак, после другият, нали така? И не поглеждай надолу.

За да откъсне мислите си от това, Мегън отново се замисли за събитията от тази сутрин. И се опита да намери някаква логика в тях.

„Какво, по дяволите, става тук? — питаше се тя. — Най-напред онзи глупак Дейвид идва в стаята ми и заявява, че съм уволнена. Нямало смисъл да споря, просто трябвало да си събера багажа и да си тръгна. А ако съм вдигнела врява, щяло да ми се отрази зле занапред. А после дотичва обратно само половин час по-късно, казва, че е направил ужасна грешка, че трябва да ида на снимачната площадка, след което се измита от погледа ми, преди да успея да реагирам по какъвто и да било начин! А на снимачната площадка никой не е виждал Дейвид, никой не знае къде е… Сякаш всички са гълтали някакви хапчета, наистина“.

— Пристигнахме — тържествуващо заяви водачът им — Това е мястото.

Мегън вдигна очи и зяпна от удивление. Просеката, която Флореску толкова бе настоявал да стигнат, си струваше всяка секунда от мъчителното катерене; дванайсет метра широка, тя представляваше, замръзнала река от сиви гранитни блокове до ръба на стръмен склон, докато на заден план се издигаха зелените, покрити с палми, хълмове на Мон Сейшелоа и останалата част от планинската верига, целият национален парк се простираше в краката им. Оттук човек можеше да наблюдава как мъглата се носи над джунглата, да зърне птиците, прелитащи над върховете на дърветата долу, всички пропасти и върхове, изумрудените долини и тучните зелени равнини, покрити с ниска растителност. Чуваше виковете на маймуните, които се смесваха с песните на пойните птици и неспирното жужене на насекомите. Морето в далечината бе синьо като сапфир и искреше под слънчевите лъчи, които се спускаха между рехавите облачета, появили се изневиделица.

Пейзажът бе напълно пуст и излъчваше примитивна красота. В цялата панорама не се забелязваше нищо, построено от човека.

— О, господи — въздъхна Джим Долар. — Невероятно е!

— Това ще е най-добрият панорамен кадър в историята на киното — Флореску направо не бе на себе си от възторг. — Хайде, момчета, настанявайте се. Не искам да изтърва нито секунда от тази светлина.

— Не, моля. Не. Вие връщате сега — настоя водачът, като клатеше глава. — Гледате, после връщате се. Да? — Той махна към планинския склон и пътеката, по която току-що се бяха покатерили.

— Няма начин, приятелю — ухили се Кийт. — Току-що се качихме. И не съм довлачил тази тежка камера чак до проклетия Еверест само за да направя няколко туристически снимки.

— Аз връща се. Вие идва с мен. — Той пристъпи нервно от крак на крак, като гледаше гневно американците. — Бурята идва. Много опасно да стоим.

— Буря ли? — възкликна Флореску.

Водачът кимна.

— Сега сезон на мусони. Ветрове, дъжд. — Той махна с ръце наоколо. — Много опасно. Аз връща се. Вие идва или не?

— Не! — каза Флореску. — Сигурно си се побъркал. Няма да има буря, поне не днес.

— Почакай — обади се разтревожена Мегън. — Фред, мисля, че трябва да послушаме човека. Нали все пак е местен. Възможно ли е да греши?

— Стига, Мегън — протестира Кийт.

— Скъпа, погледни небето — внимателно предложи Флореску. — Знам, че сме в началото на дъждовния сезон, но само погледни! Наистина е лазурносиньо. Ако на хоризонта се задава мусон, то аз определено не го виждам.

Мегън вдигна глава. Беше прав; като се изключат няколко бели перести облачета, небето се простираше чисто и синьо до хоризонта.

Водачът им измърмори нещо ядосано и изчезна обратно сред храсталаците.

— Така става, като плащаш предварително — сви рамене Флореску. — Но след като веднъж се качихме, надолу би трябвало да е по-лесно. Ще слизаме много бавно.

— Прав си — каза Джим, докато нагласяше прожекторите.

— Зак, готов ли си? — попита режисьорът.

Зак кимна.

— Добре, момчета. Да започваме.

Два часа по-късно, докато Кийт и Флореску нагласяха оборудването за няколко последни панорамни кадъра, за да използват светлината максимално, Зак Мейсън се приближи до Мегън, която бе седнала на един гранитен блок, заета да записва разни идеи в полето на сценария си.

— Мога ли да седна при теб? — попита той.

Тя вдигна поглед, изненадана.

— Разбира се. Придърпай си някой камък, заповядай.

— Искам да поговоря с теб за Дейвид Тобър — каза Зак, като се опря на една от скалите.

Протегна дългите си крака, стегнати и мускулести под кожените панталони, които бяха част от костюма му. Мегън се стараеше да не зяпа голите му гърди, изваяни и покрити с къдрави черни косъмчета. Така Флореску искаше да покаже героя на Зак, докато той бягаше: първично суров, под властта на инстинкта за оцеляване. Трябваше да създаде чувствена атмосфера, преди да се срещне отново с Морган и двамата да се любят на плажа през нощта, докато преследвачите им душеха наоколо и ги търсеха под дърво и камък. И като гледаше Мейсън сега, Мегън бе напълно уверена, че ще се получи.

— Не си губи времето — студено отвърна тя. — Нямам какво да ти кажа.

— Така ли? Е, аз пък имам — настоя Мейсън. — Би трябвало да знаеш, че…

— Зак, трябва да се махаме оттук — прекъсна го Мегън. — Виж това!

Тя посочи към хоризонта на запад. Зак го забеляза: огромен тъмен и плътен облак се бе надигнал и бързо настъпваше към тях. Вятърът се бе засилил и малките бели облачета, които бяха над главите им допреди малко, сега закриваха слънцето и хвърляха бързо плаващи сенки върху горския килим под краката им.

— Ще тръгнем след половин час — нетърпеливо отвърна Зак. — Не сменяй темата. Става дума…

— Не! Трябва да си събираме багажа — каза Мегън. — Ще ни трябват поне десет минути, докато разглобим всичко. Иначе на половината път надолу по склона ще се озовем в гръмотевична буря.

— Не ставай параноична.

— Така ли мислиш, Зак? Виж колко бързо се движат тези облаци!

Той погледна неуверено към небето. За няколко секунди облаците се бяха приближили доста, макар да не изглеждаше, че носят дъжд.

— Фред! — извика той. — Погледни облаците. Малката буря на нашия приятел май вече е тук. Мисля, че трябва да си събираме багажа.

— Да, добре. Дай ми само минутка — извика режисьорът. Светлината над джунглата е невероятна. Трябва да запечатам тази картина.

— Фред! — обади се Мегън. — Ти…

Думите й внезапно бяха отнесени от силен повей на вятъра, който се втурна в просеката и я блъсна към скалите. Микрофоните се разлюляха върху стойките си.

— По дяволите! — изруга Джим Долар. — Откъде се появи това?

— Хайде, Фред. Да тръгваме! — Зак се изправи на крака и тръгна към режисьора.

— Десет минутки — отвърна Флореску, без да откъсва очи от кадъра. — Само толкова ми трябват. После всичко ще е в кутията.

Друг силен порив на вятъра ги блъсна от запад и този път Мегън усети дъждовни капки по тялото си. Стресна се и когато се обърна, видя как озвучителната техника се срутва на земята. Сценарият бе изтръгнат от ръката й и полетя към края на просеката. Кийт се втурна да го хване, но прекалено късно. Белите листове се разлетяха над ръба на скалите, подхванати от вятъра като сухи листа и последните страници се откъснаха от папката, която се разпадна над джунглата.

— Човече, ще загазим, ако останем още миг — притеснено се обърна Кийт към Флореску. — Не ми харесва това.

— Добре. Хайде да се махаме — неохотно се съгласи режисьорът. — Изключвайте всичко, момчета. Зак, ще ни помогнеш ли? Най-добре да тръгваме колкото е възможно…

Изведнъж всичко наоколо потъна в мрак, когато огромен тъмен облак скри слънцето. Почти едновременно с това заваля дъжд и докато техниците бързаха да изключат всеки апарат, който се мерне пред очите им, последва оглушителен гръм и Мегън изпищя, когато ослепителна светкавица озари планината зад тях. Побягна напред, без да вижда нищо, стъпалата й се пързаляха по малките камъчета и скални отломки, които покриваха гранитните плочи. Зак Мейсън, чиято стройна фигура се очерта като тъмен силует на светлия фон, посегна към нея в мига, в който небето сякаш се разкъса и от него се изсипа проливен дъжд, от който всичко наоколо подгизна, плътните водни струи се носеха от тропическия вихър, който брулеше гората, превиваше младите палми и захвърляше сухи клони и храсталаци в пропастта отвъд ръба. Когато Мегън стигна до Зак, Джим Долар изкрещя от болка, докосвайки се до оголен проводник, и Флореску, заслепен от дъжда, видя как тънка синя ивица светлина проблясва около тоноператора му. Опита се да направи крачка напред, борейки се с вятъра, но бе отхвърлен назад от нов порив на вихъра, който направо го вдигна във въздуха и го запрати към една скална издатина. Болка и ужас пронизаха едновременно тялото на Флореску, когато видя как Зак и Мегън, вкопчени един в друг, изгубиха опора в ураганния вятър и се търколиха към ръба, Мегън пищеше от ужас, когато паднаха в пропастта. На колене режисьорът се придвижи стъпка по стъпка през просеката, борейки се с бурята, докато най-сетне стигна до скалната издатина над пропастта и успя да надникне в нея, викаше имената им, опитваше се да види къде са паднали. Нямаше и следа от тях, само бушуващата маса на джунглата, разлюляна от вятъра и тъмнозелена от сипещия се пороен дъжд. Това бе последното, което видя, преди да изгуби съзнание.