Умберто Еко
Кант и птицечовката (66)

4.6.4. Ванвил

Всичко това налага известен размисъл върху понятието за истина. Има ли разлика между това да се каже, че е истина, че нещо е яйце, и че е истина, че нещо е бозайник? Или между това да се каже, че е истина, че нещо е планина, и да се каже, че е истина, че нещо е ПЛАНИНА? Ако не съществува непрекъснатото люшкане, за което говорих, между структурна организация и интерпретации с термини на опита, отговорът би бил лесен: да се каже, че нещо е БОЗАЙНИК или ПЛАНИНА, може да бъде истина само в рамките на един език L, докато да се каже, че нещо е яйце или планина, е истина като форма на опит. И все пак ние видяхме, че и за да разпознаем едно яйце, не можем да се измъкнем от зависимостите, наложени от езика L, същия, благодарение на който се е решило, че ПТИЦИТЕ са такива, доколкото снасят яйца (но не всички животни, които снасят яйца, са ПТИЦИ).

Има една дефиниция на истина, която се появява в Речника на Греймас-Курте (Greimas-Courtés 1979) и която изглежда формулирана специално, за да подразни всеки, който се придържа към функционалната семантика, а да не говорим за привърженика на една кореспондентна теория за истината:

Истината обозначава комплексния термин, който обяснява термините „съм“ и „изглеждам“, ситуирани върху оста на противоположностите в рамките на семиотичния квадрат на модалностите истина-лъжа. Няма да е излишно да се изтъкне, че „истината“ е ситуирана в рамките на речта, защото е плод на една операция по определяне на истинност; нещо, което изключва всякаква връзка (и всяко хомологизиране) с външен референт.

Може би Речникът намира най-сложния начин да каже едно нещо, което, разбира се, не е просто, но не е казано за първи път, а именно: че понятието за истина трябва да се разглежда в контекста на една система на съдържанието, че са „истина“ пропозициите, които получателят вече смята като гарантирани в рамките на собствения му модел на култура, и че интересът се премества от анализа към протоколната проверка на това, което може да бъде заявено като истина (позиция на логическия неопозитивизъм и на ранния Витгенщайн), към стратегиите на изказване, поради които в рамките на дадена реч нещо се явява допустимо като истина (определяне на истинност — ит. veridizione).

Тази позиция е по-малко скандална и по-малко податлива спрямо твърденията (те наглед са противоположни), които разработва аналитичната философия. Позицията на Греймас се основава върху една йелмслевска версия на структуралистичната парадигма, а йелмслевската версия е предвестник (а когато не е предвестник, върви успоредно със — датите говорят ясно)^[16] на развитието на онази критика в рамките на логическия неопозитивизъм и аналитичната философия, която е известна като холизъм — изпадането в криза на различието между аналитично и синтетично, принципа за възможността за гарантирано твърдение, вътрешния реализъм, установяването на научни парадигми като структури, които са несъизмерими и при всички случаи не са лесно преводими една в друга. Йелмслевската версия не само е предвестник, но също влияе отчасти, макар и непряко, върху критиката срещу познанието като Огледало на Природата и идеята на Рорти (Rorty 1979), че всяка репрезентация е посредничество и че трябва да изоставим понятието за съответствие и да разглеждаме изказванията като свързани по-скоро с други изказвания, отколкото със света.

Единствената разлика е, че в така наречения холистичен подход се прави опит във всички случаи да се дефинира в какъв смисъл нещо може да се приема за истина, макар и под формата на „възможност за гарантирано твърдение“, докато при семио-структуралисткия подход, на който Греймас представя може би най-радикалното крило, интересът е към това да се разбере как нашата реч кара да се вярва, че нещо е истина.

Пределите на тази постановка се крият във факта, че за да можем да кажем дали и как някой приема нещо за истина и за да го накараме да вярва, че е истина, трябва да допуснем все пак, че съществува едно наивно понятие за истина — същото онова понятие, което ни позволява да кажем, че е емпирична истина — в контекста, в който е произнесено — изказването „Днес вали“. Доколкото знам, в рамките на структуралистичната парадигма този критерий не съществува.

Бедата е там, че това не съществува и в рамките на парадигмата на истинно-функционалната логика. Във всеки случай тя не е снабдена с критерия за истина на Тарски. Той се отнася до начина, по който могат да се дефинират условията за истинност на дадена пропозиция, но не и до начина, по който да се установи дали пропозицията е истинна. А да се каже, че разбирането на значението на дадено изказване означава да се познават неговите условия за истинност (т.е. да се разбира при кои условия то би било истина), не означава, че се доказва, че изказването е истинна или не.

Съгласен съм, че парадигмата съвсем не е така хомогенна, както се смята обикновено, и някои са склонни също да интерпретират критерия на Тарски според една кореспондентна гносеология. Но както и да смята Тарски^[17], трудно е да се тълкува в смисъла на кореспондентната теория прочутата дефиниция

(1) „снегът е бял“

е вярно ако и само ако

(2) снегът е бял.

Ние сме в състояние да кажем какъв тип логическа и езикова единица е (1) — това е едно изказване в един език обект L, който изразява една пропозиция — но нямаме все още никаква представа какво е (2). Ако беше състояние на нещата (или перцептивен опит), щяхме да се окажем силно затруднени: едно състояние на нещата е състояние на нещата и един перцептивен опит е перцептивен опит, а не изказване. Изказването евентуално може се формулира, за да изрази състояние на нещата или перцептивен опит. Но ако това, което се появява в (2), е изказване за състояние на нещата или за перцептивен опит, тогава то не може да е изказване, изразено в L, тъй като трябва да гарантира истинността на пропозицията, изразена от изказване (1). Тогава то трябва да е изказване, изразено на един метаезик L². Но тогава формулата на Тарски трябва да бъде преформулирана по следния начин:

(1) Пропозицията „снегът е бял“, предадена чрез изказването (в L) снегът е бял,

е вярна ако и само ако

(2) е вярна пропозицията „снегът е бял“, предадена от изказването (L²) снегът е бял.

Очевидно е, че това решение е обречено да произведе един полисилогизъм от безкрайни изказвания, всяко от тях изразено с нов метаезик.^[18]

Освен ако разбираме дефиницията в тясно бихейвиористически смисъл: снегът е бял, ако пред стимула сняг всеки от говорещите реагира с думите, че той е бял. Като се остави настрана фактът, че в този случай ще затънем до шия в трудностите на радикалния превод, не мисля, че Тарски е мислил за подобно нещо или ако все пак е мислил, това не е било начин да се реши дали едно изказване е вярно, защото просто би ни посочило, че всички говорещи допускат една и съща перцептивна грешка, така както фактът, че в продължение на хиляди години всички говорещи са казвали, че вечер слънцето пада в морето, не е доказателство, че пропозицията е истинна.

По-убедително изглежда да се допусне, че във формулата на Тарски (2) играе конвенционално ролята за „присъждане на истинна стойност на (1)“. Състоянието на нещата при Тарски не е нещо, чрез проверката на което признаваме за вярна пропозицията, която го изразява, а напротив: то е нещо, на което съответства една вярна пропозиция или всяко нещо, което е изразено от вярна пропозиция (срв. McCawley 1981: 161), т.е. с други думи — неговата истинна стойност. В този смисъл понятието на Тарски не ни казва дали е по-вярно да кажем, че една котка е котка, отколкото да кажем, че една котка е бозайник.

И с това се оказваме отново изправени пред въпроса дали има критерии за истинност за оказионалните наблюдаеми изказвания, който да е различен от този за ненаблюдаемите изказвания.

Тъй като тези въпроси са разисквани с примери в „Two dogmas of empiricism“ на Куайн, ще използвам отново една история, която предложих през 1990 г. на един конгрес, посветен именно на Куайн.^[19] Правя това уточнение, защото в противен случай не биха могли да се разберат нито имената на улиците и местата, които използвам (всички те се отнасят до прочути примери, почерпени от произведенията на Куайн), нито името Ванвил (Vanville) на града (Ван е галеното име, с което приятелите се обръщат към Вилард Ван Орман Куайн), нито намека за една тухлена сграда на Elm Street, типичен пример за наблюдаемо изказване, използван в Куайн 1951.

Фигура 4.1

Ето на фигура 4.1. картата на Ванвил — малък град, който се е развил на север от Gavagai River още по времето на първите заселници, изграден изцяло от дървени къщи, включително презвитерианската църква, с изключение на Градския център, където в началото на века са издигнати три зидани сгради с колони от чугун. На картата се вижда и една тухлена сграда на Elm Street, но тя е построена чак през 1951 г. и за нея ще говорим по-нататък.

Както се вижда, Tegucigalpa Street, Pegasus Street и Giorgione Street са перпендикулярни на Elm, Orman и Willard Street, както и на Riverside Drive. Нещо като Бродуей, наричан Tully Road, ни показва, че Ванвил не е непременно древноримско укрепено селище, но че развитието на града е било вдъхновено от нещо като англосаксонски емпиризъм. Има Midtown Square и Uptown Square и между Midtown Square и Elm има няколко хълма, които още не са застроени. На кръстовището на Pegasus и Willard се намират трите каменни сгради: First Vanville City Bank, Хотел Delmonico и Общината. Жителите на Ванвил наричат мястото Pegwill Center, което означава „центърът, който се намира на пресечната точка между Pegasus и Willard“ (и това не е много различно от това да наричаме птицечовка едно същество, което има човка на птица).

Картата е интерпретация на израза „Ванвил“, но само в известен смисъл: тя не казва нищо за формата на къщите или за красотата на реката. Тъй като жителите знаят отлично как да се движат из града, можем да предположим, че всеки има известно познание за разположението на местата и следователно тази диаграма, която е картата, е част от техния КТ и от обществено споделяното НС.^[20]

Да предположим сега, че един турист пристигне във Ванвил и попита къде е Pegwill Center. Според посоката, от която влиза в града, той би получил инструкции от такъв род:

1. Pegwill Center е мястото, където се издигат три големи сгради, до които се стига, като се тръгне от кръстовището на Tegucigalpa и Elm, после се върви на изток по Elm, завива се на кръстовишето на Pegasus и Elm на юг по Pegasus до кръстовището PegasusWillard.

2. Pegwill Center е мястото, където се издигат три големи сгради, до които се стига, като се тръгне от кръстовището на Tully и Willard и после се върви на изток по Willard до кръстовището Pegasus-Willard.

3. Pegwill Center е мястото, където се издигат три големи сгради, до които се стига, като се тръгне по Giorgione от север на юг, спира се на кръстовището на Giorgione и Orman, завива се на запад по Orman, завива се на север на кръстовището на Tegucigalpa и Orman и се върви по Tegucigalpa до кръстовището на Tegucigalpa и Elm, после се завива на изток по Elm, на кръстовището на Elm и Tully се завива на югозапад по Tully, прекосява се Riverside и се минава по Rabbit Bridge, скача се в Gavagai River и се плува на изток до кръстовището на Riverside и Giorgione, после се тръгва по Giorgione в северна посока, спира се на кръстовището на Giorgione и Willard и се върви накрая на запад по Willard до кръстовището Pegasus-Willard.

(1), (2) и (3) са три интерпретации на термина Pegwill Center. Като такива те са част от НС на Pegwill Center, т.е. те са инструкции за неговото намиране (и като цяло и за идентификацията му, защото няма други големи сгради в града).

На пръв поглед инструкция (3) изглежда причудлива, но няма да бъде такава, ако се даде на човек, който иска да стигне до Pegwill Center, след като е опознал достатъчно Ванвил. Тъй като една характеристика на интерпретациите е, че чрез тях се научава винаги нещо повече за интерпретирания Непосредствен обект, интерпретация (3) дава възможност да се научи нещо повече за Pegwill Center, що се отнася до връзките му с останалата част на града.

Като изказвания (1), (2) и (3) са верни и трите, поне в рамките на картата (и на структурата на града). В нашия случай (в който просто си представяме Ванвил и неговата карта) е ясно, че те са верни само в рамките на една система от предположения (единственият опит, който имаме, е този с картата, но картата посочва един възможен свят, не доказва състояние на реалния свят). Ако все пак Ванвил съществува наистина и един истински турист намери Pegwill Center, следвайки тези инструкции, той ще формулира следното достоверно изказване: Стигнах до Pegwill Center, следвайки пътя, описан от инструкция x.

Един хубав ден обаче, около 1951 г., някой построява една тухлена сграда на Elm Street точно на кръстовището с Pegasus. Който мине оттам, има правото да каже, че на Elm Street има тухлена сграда. Това ще бъде наблюдаемо изказване, което се заражда от перцептивен опит (и може евентуално да се приеме като истина от други хора, които решат да окажат доверие на едно достоверно свидетелство). Като такова изказването не поставя в криза всички други изказвания, които са можели да се формулират преди това за Ванвил и — на първо място — не прави по-малко верни дефинициите (1)-(3). Но не можем да кажем, че то е независимо от общата ситуация на Ванвил. Ако някой охарактеризира тази сграда като „тухлената сграда на Elm Street“, ще трябва най-малкото тя да е единствена на Elm Street. В един град, пълен с тухлени сгради, ако се каже, че на Elm Street има една тухлена сграда, това ще бъде пак вярно наблюдаемо изказване, но не и описание, годно да осигури достатъчно инструкции за идентификацията на референта.

Но ако предположим, че тази на Elm Street е единствената тухлена сграда във Ванвил, веднага щом нейното съществуване бъде регистрирано от жителите, ще се обогатят възможните интерпретации на самия Pegwill Center. Без да нарушаваме спокойствието на Окам (Quodl. Septem, 8), който твърди, че човек не може да вдигне пръста си, без да създаде една безкрайност от нови същности, защото с това движение всички пространствени връзки между пръста и всички елементи на вселената ще се променят, не може да се отрече, че една от новите възможни интерпретации на Pegwill Center става „онази група от сгради, която се намира на юг от тухлената сграда на Elm Street“, или „онази група от сгради, която може да бъде достигната, като се тръгне от тухлената сграда на Elm Street и се върви по Pegasus на юг“.

Какво ще се случи, ако във Ванвил се построи една втора тухлена сграда? Това, че ако жителите са свикнали да наричат тази на Elm Street „тухлената сграда“, с появата на втората сграда името на първата би трябвало да се промени. И би трябвало да се промени една от дефинициите на Elm Street, ако тя е била дефинирана от някого като „онази улица, на която се намира единствената тухлена сграда в града“.

Колко нови факти със съответните наблюдаеми изказвания са нужни, за да се промени коренно една система от взаимносвързани дефиниции? Въпросът напомня за парадокса на купчината. Но между една купчина и една-единствена песъчинка има много междинни степени и ако се махнат много песъчинки от купчината, имаме право поне да твърдим, че в даден момент t купчината е по-малка, отколкото е била в момента t₁.

Нека направим затова един скок от 1951 г. до наши дни и да видим на фигура 4.3 как изглежда след една поредица от преустройства Ванвил през 1997 г.

Около прословутата тухлената сграда малко по малко са се издигнали небостъргачи и е създаден новият градски център (в който са преместени банката, общината, музеят и е построен един нов хотел „Хилтън“). Поради разрастването на града на север старият Uptown Square е станал Midtown Square. Любопитно е, че макар сега да се намира на пресечната точка между Pegasus и Elm, новият градски център все още се нарича Pegwill: в езика съществуват и инерционни явления (в същия смисъл ние днес все още наричаме атом нещо, което се е оказало делимо). На мястото на едновремешния Midtown сега има изкуствено езеро Barbarelli за радост на богатите обитатели на новия квартал Gaurisander Heights (редица от еднофамилни къщи, построени на хълмовете от едно време). Tully Road свършва на езерото и продължава като Cicero Road. В стария Градски център сега се намира Paradox Arcades: магазини и центрове за забавление. Нови тухлени сгради, построени по Riverside Drive, образуват Venus Village: за известно време това е било мястото, където са се събирали художниците в няколко характерни бара, но с времето районът е станал квартал на порно-магазините и на локалите за стриптийз. Сега е опасно човек да се разхожда нощем из Даунтаун Ванвил.

Разбира се, предните интерпретации на Pegwill Center вече не са в сила. Интерпретация (2) дефинира сега Paradox Arcades, а (1) и (3) не означават нищо.

Фигура 4.2

Двата Ванвил образуват, изглежда, две несъпоставими системи точно както се казва за езиците, когато се постави под въпрос взаимната им преводимост. Как изказванията, формулирани за Ванвил 1953, се превеждат, за да станат разбираеми (и верни) за Ванвил 1997? По принцип не се превеждат. Изправени сме пред две системи, където едни и същи имена се отнасят до различни улици (в смисъл, че във Ванвил 1997 Tully Road означава нещо различно от това, което е означавало във Ванвил 1951).

Една поредица от единични факти и наблюдаеми изказвания, които са ги изразявали, са създали постепенно една нова система — система-Ванвил 1997, — която е несъпоставима със система-Ванвил 1951. Не може вече да се смята за вярно и изказването „на Elm Street има тухлена сграда“, защото евентуално тухлена сграда има на East Elm. Освен това тази сграда вече не се намира близо до Uptown Square, а близо до Midtown Square, не е на север от Pegwill Center, а във Pegwill Center, и т.н., и т.н.

И все пак, макар че цялата система, която е дефинирала тази тухлена сграда се е променила, тази тухлена сграда е все още там, всеки може да я види и всеки, който я е видял през 1951 г., я разпознава през 1997 г. като същото нещо.

Странна ситуация, но не много по-различна от тази, при която накарах Галилей и Тихо Брахе да гледат едно и също слънце, да признават, че виждат същото нещо, и все пак да са принудени — в термините на онова МС, което дават на термина „слънце“ — да го дефинират по различен начин в рамките на една различна система от предположения.

И все пак, макар и да разпознават тухлената сграда като същата сграда, наистина ли жителите я възприемат по същия начин? Днес в Ню Йорк, притиснати между небостъргачите на Пето Авеню, неоготическите църкви, които в началото са изглеждали величествени с издигнатите си към небето шпилове, изглеждат вече мънички, почти като миниатюра. По същия начин тази красива и величествена сграда, толкова внушителна при построяването си, как ли ще изглежда сега между небостъргачите на новия център, които са се появили наоколо? И ето как, от една страна, обектът не се променя и продължава да се възприема като такъв, а от друга страна, заради урбанистичната система, в която се вплита, се вижда по различен начин.^[21]

Принципът се подчертава и от Куайн (Quine 1995: 43 и следв.): наблюдаемите изказвания, доколкото зависят от перцептивни стимули, „се променят и развиват с нарастването на научното познание“. Параметърът на едно наблюдаемо изказване се дава не само от опита, но и от „пертинентната езикова общност“. Това е един „обществен натиск“, който принуждава субекта да коригира наблюдаемото си изказване „Ето риба“, когато е изправен пред един кит.

Нека се опитаме да формулираме другояче въпроса с термини на Пътнам (Putnam 1987: 33): „Има външни факти и ние можем да кажем какво са те. Това, което не можем да кажем — защото е лишено от смисъл, — е, че фактите са независими от всякакъв концептуален избор“. Нека са дадени три пространствено-времеви точки x1, x2 и x3; колко „обекти“ има? В една вселена на Карнап обектите ще бъдат три (x1, x2 и x3); в една вселена на полските логици ще са седем (x1, x2, x3, x1+x2, x1+x3, x2+x3, x1+x2+x3). Броят на обектите, които могат да се открият, се променя според концептуалната картина. И все пак (подчертавам това) ние разпознаваме като отправен стимул три пространствено-времеви точки и ако няма това съгласие за началния стимул, няма да може и да започне дебатът за обектите, които могат да се идентифицират. И не само това: двете вселени няма да бъдат съпоставими.

Ако две системи са несъизмерими структурно, това не означава, че техните две структури не могат да бъдат сравнявани, и двете карти на Ванвил, с които се занимавахме досега, доказват това.

Ние сме в състояние да разберем двете системи и сме в състояние да разберем какво означава това, че и в двата града има една и съща тухлена сграда. На това основание можем, разбира се, да разберем, че инструкциите (1)-(3), които бяха в сила за Ванвил 1953, вече не са в сила за Ванвил 1997. И все пак, като проверим по първата карта какво е означавал изразът „Tully Road“, ние сме в състояние да установим, че на това съдържание във втората карта съответстват два различни урбанистични елемента, които се наричат „Tully Road“ и „Cicero Road“.

Това ни позволява да кажем, че ако сме намерили карта на съкровище, отнасяща се до Ванвил 1951, в която се посочва, че — като се тръгне от кръстовището на Elm и Giorgione и като се завие на югозапад по Tully Road, на три метра преди ъгъла с Midtown Square вдясно — е заровен сандък с испански дублони, същото изказване за Ванвил 1997 ще бъде преведено по следния начин: „като се тръгне от кръстовището между East Elm и Giorgione, като се завие на югозапад по Cicero, на три метра преди мястото, където се намира Barbarelli Lake, вдясно, е заровен сандък с испански дублони“. Интересният аспект в тази история е, че като се договаряме за референциалните критерии и преводните критерии между две системи, смятани за несъизмерими, бихме могли наистина да намерим въпросните дублони.

Един от най-забавните проблеми, които се откриват в старите (а понякога и в новите) преводи на италиански на американските криминални романи, е, че често детективът се качва в такси и казва: „Откарай ме в долния град“. Понякога иска да го закарат в „горния град“. Италианският читател си представя, че всеки американски град е като Бергамо (ниска и висока част) или като Торино, Флоренция, Будапеща, Тбилиси: зона в равнината, а отвъд реката — хълмиста зона. Очевидно не е така. В английския текст детективът иска да го закарат в downtown (или uptown).

Но нека влезем в ролята на преводача, който в много случаи никога не е стъпвал в Съединените щати. Как да се преведат тези термини? Дори ако поиска обяснения от американец, той ще му отговори, че „downtown“ и „uptown“ са понятия, които се променят от град на град: понякога означават бизнес-зоната, друг път квартала на порока и следователно най-старата част от града, трети път района край реката — според това как се е развивал градът (и дори в Ню Йорк тези понятия понякога са абсолютни — поради което със сигурност Уолстрийт се намира downtown, — а друг път относителни, поради което, ако взема такси в Сентрал Парк и искам да отида във Вилидж, ще му кажа да кара downtown, а ако взема такси на Уолстрийт, ще му кажа да кара uptown).

Има ли решения? Няма правило, би трябвало да се знае в кой град се развива действието, да се гледа картата (или добър пътеводител), да се разбере какво смята да прави детективът (да посети казино, хотел пет звезди, долнопробен бар, да търси кораб) и всеки път да се превежда според случая: таксиметровият шофьор трябва да го откара в центъра, в бизнес-зоната, в стария град, на пристанището или където и другаде да е решил да отиде детективът. Референтът на downtown трябва да се договаря в степента, в която е подлежащо на договаряне значението му, според града (системата).

И възможността едно наблюдаемо изказване да се окаже вярно е обект на договаряне. И все пак това не отменя факта, че наблюдаемото изказване се основава на перцептивната очевидност, на факта, че тази тухлена сграда е била все пак построена, че се възприема по някакъв начин и от едно куче, което не е запознато с урбанистичната система на Ванвил. Можем да избегнем да изтъкнем присъствието й, но не можем да отречем, че я има. В момента, в който отбелязваме обаче, че я има, трябва да я назовем и да я дефинираме и това може да бъде направено само в контекста на града като система.