Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kant e l’ornitorinco, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Кант и птицечовката

Преводач: Ина Кирякова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Дом на науките за човека и обществото

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: монография

Националност: италианска

Редактор: Кристиан Банков

Художник: Веселин Праматаров

ISBN: ISBN 954-9567-19-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7883

История

  1. — Добавяне

Въведение

Какво общо има между Кант и птицечовката? Нищо. Както ще видим, като сравним датите, не може и да има нещо общо. И това би могло да се сметне за достатъчно основание за това заглавие и за неговата парадоксалност като цяло, която сякаш отдава почит на древната китайска енциклопедия в стил Борхес.

За какво се говори в тази книга? Освен за птицечовки — за котки, кучета, плъхове, коне, но и за столове, чинии, дървета, планини и други неща, които виждаме всекидневно, и за причините, поради които различаваме слона от броненосеца (както и за причините, поради които обикновено не бъркаме съпругата си с шапка). Става дума за един голям философски въпрос, който е занимавал човешката мисъл от Платон до съвременните когнитивисти и който дори Кант (както ще видим) не е успял — не казвам: да разреши, — но дори да постави по удовлетворителен начин. А какво да кажем за мен!

Ето защо статиите в тази книга (написани за дванадесет месеца по теми, по които съм работил през последните години, като една част от тях са съвършено нови) се раждат от едно ядро от взаимносвързани теоретични терзания и препращат една към друга, но не трябва да се четат като „глави“ от едно цяло произведение с амбиция за систематичност. Ако тук и там параграфите са педантично номерирани, това е само за да се улеснят бързите справки в една или друга статия, но този подход не е признак за скрита архитектоника. Нещата, които казвам в тези страници, са много, но още повече са тези, които не казвам, просто защото нямам яснота по тях. Нещо повече, бих искал да възприема като мото един цитат от Боско Пъртю (Boscoe Pertwee, непознат за мен автор от XVIII в.), който намерих в Грегъри (Gregory 1981: 558): „Преди време се двоумях, но сега не съм дори и толкова наясно“.

И тъй, написани под знака на нерешителността и на многобройните въпросителни, тези статии се родиха от чувството, че не съм изплатил някои дългове, направени по времето, когато публикувах книгата Трактат по обща семиотика през 1975 г. (в нея доразработих една поредица от изследвания, започнати през втората половина на шестдесетте години). Неуредените дългове се отнасяха до проблема за референцията, за иконизма, за истината, за перцепцията и за онова, което тогава наричах „долния праг“ на семиотиката. През изминалите двадесет и две години много хора ми поставяха настойчиви въпроси, устно и писмено, и още повече бяха хората, които ме питаха дали и кога ще напиша осъвременен вариант на трактата по обща семиотика. Статиите в тази книга са написани и с цел да обясня — може би повече на себе си, отколкото на другите — защо не съм го направил.

Причините са главно две. Първата е, че ако през седемдесетте години беше възможно да се съберат разпръснатите части на многото семиотични изследвания, за да се обобщят в една summa, то днес тяхната сфера се е разраснала до такава степен (преплитайки се с разните когнитивни науки), че всяко ново обобщение би се оказало прибързано. Вече сме изправени пред разширяваща се галактика, а не пред планетна система, чиито основни уравнения могат да се изведат. И това ми се струва знак за успех и за здраве: въпросът за семиотиката стана централен в много дисциплини, включително за учени, които не възнамеряваха, или не разбираха, или дори не желаеха да се занимават със семиотика. Това съществуваше вече по времето на Трактата по обща семиотика (например биолозите започнаха да говорят за генетичен „код“ не защото бяха чели книги по семиотика), но явлението се разрасна до такава степен, че всеки, който следва стратегия на вниманието, колкото и селективни да са теоретичните му критерии, се вижда принуден да проявява един вид универсална търпимост по същия начин, както широко скроеният мисионер решава, че и неверникът, независимо от идола или висшата сила, която боготвори, е naturaliter[1] християнин и затова ще постигне спасение.

И все пак, колкото и да е толерантен към чуждите мнения, човек трябва да излага и собствените си становища — поне по основните въпроси. И ето че аз, като допълнение и корекция на Трактата по обща семиотика, се заемам да изложа най-новите си становища по някои въпроси, които книгата беше оставила висящи.

И наистина (това е втората причина): в първата част на Трактата по обща семиотика аз тръгвах от един проблем: ако съществува Динамичен обект, както го разбира Пърс, ние го познаваме единствено чрез един Непосредствен обект. Като боравим със знаци, ние се отнасяме към Динамичния обект като terminus ad quem на семиотиката. Във втората част на трактата обаче, която е посветена на начините на знаковата продукция, аз тръгвах от идеята (макар и без да я изкажа в прав текст), че ако говорим (или ако използваме знаци от какъвто и да е род), това е, защото Нещо ни кара да говорим. И така се поставяше проблемът за Динамичния обект като terminus a quo.

Това, че поставих на първо място проблема за Динамичния обект като terminus a quem, предопредели моите по-нататъшни интереси: разглеждането на семиотичния процес като поредица от интерпретанти, като интерпретантите бяха колективен, обществен, поддаващ се на наблюдение продукт, който се натрупва в хода на културните процеси, макар че не се предполага наличието на един разум, който да го приеме, да го използва, да го развива. И оттам дойде това, което написах по проблема за значението, за текста и интертекстуалността, за повествователността, за реалностите и границите на интерпретацията. Но именно проблемът за границите на интерпретацията ме накара да размисля дали тези граници са само културни, текстови или се крият по-надълбоко. И това обяснява защо първата от статиите в тази книга се занимава с Битието. Не става дума за делириум на всезнание, а за професионален дълг. Както ще видим, аз говоря за Битието само защото ми се струва, че това, което съществува, ограничава нашата свобода на словото.

Когато се предположи субект, който се опитва да разбере това, което прави (и Обектът — който всъщност е Нещото само по себе си — става terminus a quo), тогава, още преди да се образува веригата на интерпретантите, влиза в играта един процес на интерпретация на света, който — особено в случая с невиждани и непознати обекти (какъвто е птицечовката в края на XVIII в.) — придобива „изначална“ форма, съставена от опити и откази, а това вече е семиозис в действие, който поставя под въпрос съществуващите културни системи.

Така всеки път, когато посягах към Трактата по обща семиотика, аз се питах дали не трябва да го преправя и да поставя втората му част в началото. Причините, поради които си задавах този въпрос, би трябвало да станат очевидни при прочита на статиите в тази книга. Фактът, че това са отделни статии, разхвърляни изследвания от различен ракурс, показва, че в желанието си да извърша систематично една нова подредба, аз се чувствах неспособен да я осъществя в архитектоничен вид (и може би никой не е в състояние да направи това сам). Затова реших благоразумно да премина от парковата архитектура към градинарството и вместо да проектирам Версайския дворец, се задоволих с това да облагородя няколко лехи, едва-едва свързани помежду си с пътечки от отъпкана пръст — с предположението, че навсякъде около тях все още се шири един романтичен парк в английски стил.

Къде реших да поставя моите лехички? Избрах (вместо да полемизирам с хиляди други) да полемизирам с мен самия, т.е. с различните неща, които вече съм писал, поправяйки се, когато ми се струваше редно, без обаче да отричам себе си изцяло, защото идеите се променят винаги като леопардово петно и никога изцяло и от днес за утре. Ако трябва да посоча ядрото от проблеми, с които се занимавах, бих казал, че това са основните елементи на една когнитивна семантика (която определено няма почти нищо общо както с истинно-функционалната семантика, така и със структурално-лексикалната семантика, макар че се опитва да извлече и от двете теми и идеи), основана върху един договорен възглед както за нашите когнитивни схеми, така и за значението и референцията — позиция, която е в унисон с предишните ми опити да разработя една теория на съдържанието, в която да се слеят семантиката и прагматиката. Правейки това, аз се опитвам да съчетая една определено „културна“ визия за семиотичните процеси с обстоятелството, че независимо от това, какво е влиянието на нашите културни системи, в континуума на опита има нещо, което поставя предели на нашите интерпретации, поради което — ако не се боях да използвам големи думи — бих казал, че тук противоречието между вътрешен реализъм и външен реализъм клони да се разреши в едно понятие за договорен реализъм.

 

 

По този повод съм принуден да отворя една скоба. През 1984 г. сътрудничих за сборника Слабата мисъл, издаден под редакцията на Джани Ватимо и Пиер Алдо Ровати (Милано, изд. Фелтринели). Намерението на съставителите беше този сборник да бъде поле за сблъсък между автори с различен подход по идеята за слабата мисъл, за която Ватимо открай време има запазени авторски права. Може би накрая съотношението между „силните деболисти[2]“ (херменевтична линия Ницше-Хайдегер) и „слабите деболисти“ (философия на предположението и на фалибилизма) се оказа малко неравностойно, но внимателните рецензенти (какъвто беше например Чезаре Казес в сп. Еспресо на 5 февруари 1984 г.) си дадоха сметка все пак, че в този контекст аз се оказвах повече на страната на енциклопедистите, отколкото на страната на Хайдегер. Няма значение: в средствата за масова информация този сборник често беше представян като манифест и понякога (в рамките на известна популярна памфлетистика) аз просто бях включван в числото на „деболистите“ и толкоз!

Смятам, че особено в първата статия от тази книга са подчертани и изяснени, включително чрез някои задължителни полемични съпоставки, моите позиции по въпроса. Има разлика между това да се каже, че не можем да разберем всичко (веднъж завинаги), и това да се каже, че битието е излязло във ваканция (макар че смятам, че никой „деболист“ не е стигнал чак дотам). Във всеки случай аз мисля, че поне в едно въведение, отпечатано с курсив, трябва да се изтъкне, че не бива да се оставяме да ни заблуди опростенчеството в средствата за масова информация.

Читателят ще забележи, че още от втората статия нататък — и все повече и повече в следващите статии — тези мои теоретични дискусии са изградени от „истории“. Може би някой знае, че когато усетих потребността да разказвам истории, аз я удовлетворих другаде, и следователно това мое разказваческо решение не се дължи на потребността да осъществя едно потиснато призвание (изкушение за много съвременни мислители, които заменят философията със страници художествена литература в смисъла, в който терминът се използва от Кроче). Би могло да се каже, че моето решение има дълбока философска мотивация: ако е свършила, както се твърди, епохата на „големите разкази“, полезно ще бъде да си служим с притчи, които показват нещо с текстова модалност — както би казал Лотман и както ни приканва да правим Брунер, — без да се опитваме да извлечем от тях граматики.

Има обаче и една друга причина. Като си поставих въпроса относно начина, по който възприемаме (а и назоваваме) котки, плъхове или слонове, ми се стори полезно не толкова да анализирам под формата на модели изрази от типа: „има една котка върху килима“, или да гледам какво правят нашите неврони, когато видим котка върху килима (а да не говорим за въпроса какво правят невроните на котката, когато види нас, седнали на килима — както ще обясня по-нататък, аз се старая да не си пъхам носа в черните кутии и да оставя този труден занаят на хората, които го умеят), а да върна на сцената един често пренебрегван „персонаж“, който е здравият разум. А за да се разбере как действа здравият разум, няма нищо по-добро от това да се измислят „истории“, в които хората се държат според здравия разум. Така се открива, че нормалното в повествователен вид е изненадващо.

Но може би присъствието на толкова много котки, кучета, плъхове в моето изложение ме е върнало към познавателната функция на нравоучителните бестиарии и приказките. Опитвайки се поне да осъвременя бестиария, аз въведох птицечовката като герой на моята книга. Благодарен съм на Стивън Джей Гоулд и Джорджо Чели (както и на Джани Пичини по Интернет), задето любезно ми помогнаха в моето издирване на тази неописуема животинка (с която впрочем преди години се бях запознал и лично). Тя ме придружаваше стъпка по стъпка дори там, където не я споменавам, и аз се постарах да й дам философски акредитиви, намирайки тутакси родствена връзка с еднорога, който като ергените не може никога да отсъства от един размисъл върху езика.

Длъжник — какъвто съм — на Борхес за редица идеи в хода на моята предишна дейност, аз се утешавах с факта, че Борхес е говорил за всичко друго, но не и за птицечовката, и така се радвах, че не съм под негово влияние. Когато се готвех да дам за печат тези статии, Стефано Бартедзаги ми съобщи, че поне устно, в един разговор с Доменико Порцио, обяснявайки (може би) защо не е ходил никога в Австралия, Борхес бил споменал и птицечовката: „освен кенгуру и птицечовка, която е безобразно животно, направено от части на други животни, сега има и камила.“[3] С камилата вече се бях занимавал, когато работех по класификациите на Аристотел. В тази книга обяснявам защо птицечовката не е безобразна, а чудесна и чудодейна, ако искаме да проверим по нея теорията на познанието. По този повод, като се има предвид много ранната й поява в развитието на видовете, аз твърдя, че птицечовката не е направена от части на други животни, а другите животни са били направени с нейни части.

Говоря за котки и птицечовки, но и за Кант — иначе заглавието щеше да е необосновано. Нещо повече: говоря за котки именно защото Кант споменава емпиричните понятия (и ако не говори точно за котки, със сигурност говори за кучета) и после не знае вече къде да ги сложи. Тръгнах от Кант, за да платя един друг дълг към самия себе си, трупан още през студентските години, когато започнах да си водя многото записки за онова „опустошително“ понятие (подсказал го е Пърс), което е понятието за схема. Проблемът за схематизма се поставя пред нас точно сега, в разгара на дискусията за когнитивните процеси. Но много от изследванията страдат от недостатъчна историческа подплата. Говори се например за неоконструктивизъм, някои се позовават експлицитно на Кант, но много други практикуват неокантианство, без да го знаят. Винаги си спомням по този повод една американска книга, впрочем много хубава (и затова ще премълча името на съгрешилия, спирайки се само върху греха), където се появява по едно време една забележка с горе-долу следното съдържание: „Изглежда, че по този въпрос сходни неща е казал и Кант (вж. Brown 1988)“.

Ако изглежда, че Кант е казал сходни неща, задачата на един философски дискурс е да провери откъде е тръгнал Кант и в какви проблемни възли се е заплел, защото от неговия опит може да се поучим ние самите. Без да знаем, може да сме все още рожби на неговите грешки (както и на неговите истини) и знанието за това би могло да ни помогне да избегнем сходни грешки или заблудата, че сме открили вчера нещо, което той е предположил още преди двеста години. За да го кажа с едно изречение: Кант не е знаел нищо за птицечовката — и в това няма нищо лошо, — но птицечовката, за да преодолее кризата на своята самоличност, би трябвало да знае нещо за Кант.

Няма да бъда изчерпателен в благодарностите, защото това би се свело до най-обикновено изброяване на имена, като се започне от Парменид. Библиографските данни в края на тази книга не са библиография, а само жест на съобразяване с правилата, за да не бъда обвинен, че съм премълчал имената на личности, от които съм черпил пряко цитати. Затова в библиографията липсват редица важни имена на автори, на които дължа много, но които не съм цитирал пряко.

Благодаря на Италианската академия за висши изследвания в Америка към Колумбийския университет, която ми даде възможност да се посветя в продължение на два месеца на написването на първия вариант на статии 3, 4 и 5.

Що се отнася до другите, по тези теми през последните години бях пришпорван от хората, които работеха редом с мен (и които въведоха здравословния принцип да се говори прямо за приятелите, доколкото деликатностите са само за противниците). Дълговете, които съм натрупал в този смисъл по отношение на много хора, са безкрайни. Ще се види, че съм цитирал някои обсъдени дипломни работи и докторски дисертации (не говоря за крайната защита, говоря за многото обсъждания в хода на работата) от последните години, които повлияха пряко на много от тези статии, но сигурно не съм имал повод да цитирам много имена измежду всички онези, с които съм разисквал през последните години по време на работните посещения в Центъра за семиотични и когнитивни изследвания на Университета на Сан Марино и по време на многобройните семинари в Болоня.

Не мога обаче да отмина с мълчание различните забележки, идеи и стимули от страна на сътрудниците на сборника Семиотика История Интерпретация. Есета относно Умберто Еко, Милано, Бомпиани, 1992[4]. Накрая може би решението да се заема с тези статии, събирайки и преправяйки купищата „изписани листа“, се роди у мен в резултат на дискусиите, диагнозите и прогнозите (все още „неясни“), които ми бяха предложени от участниците в Десетдневката в Серизи-ла-Сал през лятото на 1996 г. На присъстващите там може да се е сторило, че повече от всичко аз съм оценил високо музикалните вечери, развеселени от щедрите дози „Калвадос“, но истината е, че не пропуснах нито дума от казаното там и многократно изпадах в „теоретична“ криза[5].

Благодаря на всички тези хора (особено на по-младите), задето ме събудиха от някои мои догматични дремки — ако не точно като Хюм, то поне като стария Лампе.

Бележки

[1] От лат. — по естествен начин. (Бел.прев.)

[2] От debole (ит.) — слаб. (Бел.ред.)

[3] Domenico Porzio, „Introduzione“ a J. L. Borges, Tutte le opere, vol. 2, Milano, Mondadori 1985: XVXVI.

[4] По реда на появата си: Джовани Манети, Костантино Мармо, Джулио Блази, Роберто Пелерей, Уго Волли, Джампаоло Прони, Патриция Виоли, Джована Козенца, Алесандро Дзина, Франческо Маршани, Марко Сантамброджо, Бруно Баси, Паоло Фабри, Марина Мицау, Андреа Бернардели, Масимо Бонфантини, Изабела Пецини, Мария Пия Поцато, Патриция Мали, Клаудия Миранда, Сандра Кавикиоли, Роберто Гранди, Мауро Волф, Лукреция Ескудеро, Даниеле Барбиери, Лука Маркони, Марко Де Маринис, Омар Калабрезе, Джузепина Бонерба, Симона Булгари.

[5] В азбучен ред на латиница (освен за двамата организатори — Жан Петито и Паоло Фабри): Пер-Ааге Бранд, Михаел Сезар, Марио Фуско, Енцо Голино, Моше Идел, Буркхарт Крьобер, Александр Ломоние, Жак Льо Гоф, Елена Лосано Миралес, Патриция Мали, Джовани Манети, Джанфранко Мароне, Ула Мусара-Шрьодер, Винфрид Ньот, Пиер Уеле, Морис Олендер, Ерман Паре, Изабела Пецини, Роберто Пелерей, Мария Пия Поцато, Марко Сантамброджо, Томас Стодър, Емилио Тадини, Патриция Виоли, Тадайко Вада, Алесандро Дзина, Ивайло Знеполски. Но като говоря за критически приноси за моята работа, чувствам, че не мога да премълча едни други разсъждения, които, макар да не са пряко свързани с темите в тази книга, ми помогнаха, когато правех последните коректури. Затова искам да цитирам сътрудниците на следните сборници: Rocco Capozzi, ed. „Eco. An Anthology“ (Bloomington: Indiana, U.P. 1997); Peter Bondanella, „Umberto Eco. Signs for this time“ (Cambridge: Cambridge U. P. 1997); Norma Bouchard, Veronica Pravadelli, eds., „The Politics of Culture and the Ambiguities of Interpretation: Eco's Alternative“ (New York: Peter Lang Publishers, 1998); Thomas Stauder, ed., „Staunen über das Sein“, Internationale Beiträge zu Umberto Ecos „Insel des vorigen Tages'“ (Darmstadt; Wissenschaftliche Buchgesellschaft 1997.