Морис Дрюон
Отровите на короната (11)

II. ЖАНА, ГРАФИНЯ ДЬО ПОАТИЕ

Голямата пътническа карета, цялата украсена с рисувана и позлатена резба, се носеше между дърветата. Беше толкова дълга, че понякога трябваше да спира и да се връща назад, за да вземе някой завой, а хората от ескорта слизаха от конете си, за да я тикат по стръмните места.

Въпреки че огромният сандък от дъбово дърво лежеше направо върху осите, пътуващите в него не усещаха много неравностите на пътя, толкова възглавници и килими имаше вътре. В колата пътуваха шест жени, настанени почти като в стая, бъбреха, играеха на кокалчета или на гатанки. Чуваше се бръснещият шум на ниските клони о кожения покрив.

Жана дьо Поатие отдръпна завесата, украсена, с лилии и с трите златни замъка на Артоа.

— Къде се намираме? — попита тя.

— Минаваме покрай река Оти, мадам… — отговори Беатрис д’Ирсон. — Току-що прекосихме Окси-льо-Шато. След по-малко от час ще бъдем във Виц, у чичо ми Дени… Той много ще се успокои, като ви види. А там може би ще бъде вече и мадам Мао̀ заедно с монсеньор съпруга ви.

Жана дьо Поатие гледаше природата, още зелените дървета, ливадите, по които селяните косяха рядката трева под слънчевото небе. Както често се случва след влажно лято, времето през този месец септември беше хубаво.

— Мадам Жана, моля ви… не се навеждайте постоянно навън — подзе Беатрис. — Мадам Мао̀ препоръча да внимавате никак да не се показвате… докато сме в Артоа.

Но Жана не я сдържаше. Искаше да гледа, да гледа! Цяла седмица, откакто я бяха освободили, не правеше нищо друго, само гледаше. Както изгладнелият се тъпче с храна и си мисли, че никога няма да може да се засити, така и тя поглъщаше с очите си света около нея. Листата на дървесата, пухкавите облачета, камбанарията, откроила се в далечината, прелитащата птичка, тревата по крайпътните склонове, всичко й се виждаше чудесно и тя се захласваше.

Когато портите на замъка Дурдан се отвориха пред нея и началникът на крепостта се поклони доземи, за да й пожелае добър път и да й каже колко голяма чест е било за него да я има за свой гост, тя се почувствува като зашеметена.

„Ще мога ли да свикна отново със свободата?“ — мислеше си Жана.

В Париж я очакваше разочарование. Майка й бе трябвало набързо да замине за Артоа. Но й беше оставила пътническата си карета, както и няколко придворни дами с многобройна прислуга.

Докато кроячи, шивачки и везбарки бързаха да възстановят гардероба й, Жана използува няколкодневното спиране, за да обиколи столицата, придружена от Беатрис. Чувствуваше се като чужденка, дошла от другия крайна света, и се дивеше на всичко, което виждаше. Улиците! Не можеше да се нагледа на зрелището, което предлагаха улиците, витрините по Галерията на галантеристите, дюкянчетата по Кея на златарите!… Искаше й се до всичко да се докосне, от всичко да купи. Макар че се държеше на висота и с достойнство, което й беше присъщо, очите й искряха, тялото й потръпваше от наслада, когато пипаше брокатите, бисерите, накитите. И въпреки всичко не можеше да прогони спомена, че бе обикаляла същите тези дюкянчета с Маргьорит Бургундска, Бланш и братя д’Оне…

„Бях се зарекла твърдо в затвора, че ако някога изляза оттам — си каза тя, — няма никога вече да пилея времето си за празни неща. Пък и по-рано не се увличах много по тях! Откъде се взе тази неутолима жажда, която не мога да възпра?“

Взираше се в премените на жените, забелязваше новостите в прическите, роклите и наметалата. Мъчеше се да прочете в очите на мъжете какво впечатление им прави. Безмълвните комплименти, които получаваше, погледите на младите хора, които извръщаха глава подир нея, можеха да я успокоят напълно. За кокетството си тя бе измислила лицемерно извинение:

„Трябва да разбера дали все още притежавам някакви прелести за моя съпруг?“

Всъщност шестнадесетте месеца затворничество не бяха оставили големи следи върху нея. Условията в Дурдан по нищо не можеха да се сравнят със суровия режим в замъка Гайар. Жана разполагаше там с прилично жилище и с прислужница, беше й разрешено да чете, да бродира, дори да се разхожда в градинката на замъка.

По-страшна, отколкото всякакви страдания, беше непоносимата скука.

Под изкуствените къдри, навити около ушите й, тънката шия носеше все тъй грациозно малката глава с високи скули и златисти, удължени към слепоочията очи, тези очи, които подобно на походката, на цялата й осанка някак напомняха светлите хрътки от Северна Африка. Освен по цветущото си здраве Жана твърде малко приличаше на майка си, а по-скоро на покойния палатински граф, изискан и елегантен благородник.

Сега, когато наближаваше краят на пътуването, нетърпението й растеше все повече и повече; последните часове й се струваха по-дълги от всички изтекли месеци. Не бяха ли конете забавили хода си? Не можеше ли да се подканят кочияшите да карат по-бързо?

— О, и аз също, мадам, бързам да стигнем, но не по същите причини като вас — обади се една от придворните дами, седнала в другия край на каретата.

Тази жена, мадам Бомон, беше бременна от шест месеца. Пътуването започваше да й тежи; час по час тя свеждаше очи към корема си и въздишаше тъй шумно, че останалите дами не можеха да не се засмеят.

Жана дьо Поатие рече полугласно на Беатрис:

— Съвсем сигурна ли си, че мъжът ми не си е намерил някоя друга връзка през всичкото това време? Да не ме лъжеш?

— Но не, мадам, уверявам ви… Пък и как би погледнал монсеньор дьо Поатие други жени сега, когато вече не може да мисли за тях… след като пи от билето, което ще ви го върне цял-целеничък. А и нали той измоли от краля освобождаването ви!

„Дори да си има любовница, какво пък — ще свикна някак. По-добре мъж, споделен с друга, отколкото затвор“ — си каза Жана.

Тя отново отдръпна завеската, като че ли с това щеше да ускори хода на колата.

— За бога, мадам, не се показвайте толкова често… Сега нас никак не ни обичат в този край.

— Но хората ми изглеждат толкова приветливи. Нямат ли дружелюбен вид тия селяни, дето ни поздравяват? — отвърна Жана.

Тя пусна завеската и не видя, че веднага щом каретата отмина, трима крепостни, които я бяха поздравили с нисък поклон, се пъхнаха тичешком в близките храсталаци, където отвързаха конете си и препуснаха в галоп.

Малко след това каретата влезе в двора на замъка Виц; там търпението на графиня Поатие беше подложено на ново изпитание. Посрещна я Дени д’Ирсон, който й съобщи, че не са дошли нито графиня д’Артоа, нито граф дьо Поатие и че двамата я очакват в замъка Еден, на десетина левги по на север. Жана пребледня.

— Какво означава това? — попита тя, извърната към Беатрис. — Да не искат да се измъкнат, без да ме видят?

Обзе я внезапна тревога. Цялото това пътуване, и пинтата кръв, взета от ръката й, и билето, и любезностите на пазача в Дурдан — не беше ли всичко това епизоди от предварително скроена комедия, в която Беатрис играеше ролята на коварната измамница? В края на краищата Жана нямаше никакво доказателство, че съпругът й наистина е издействувал завръщането й. Не се ли готвеха просто да я прехвърлят от един затвор в друг, като замаскирваха пътуването — по непонятни за нея причини — с външните признаци на някакво освобождение? Освен ако, освен ако — и Жана потрепера, като си помисли за най-лошото, — освен ако се бяха погрижили да я покажат из Париж, свободна и помилвана, за да могат след това безнаказано да я ликвидират. Беатрис не беше скрила от нея, че Маргьорит бе умряла при твърде подозрителни обстоятелства. Жана вече се питаше дали няма да я сполети и нея подобна участ.

Тя неохотно вкуси от обеда, поднесен й от Дени д’Ирсон. Чувството на щастие, което я изпълваше от седмица насам, изведнъж отстъпи място на мъчителна тревога и тя се опитваше да разчете съдбата си в лицата, кои то я заобикаляха. Беатрис с провлечения си и винаги леко насмешлив глас беше непроницаема. Нейният чичо пък, ковчежникът, едва обелваше дума, отговаряше уклончиво на въпросите и по всичко личеше, че е много угрижен за нещо. На трапезата имаше и двама благородници, сеньорите Лик и Недоншел, които бяха представени на Жана като нейни придружители до Еден. Лицата им не й харесаха много. Не бяха ли те натоварени със зловеща задача при някой завой на пътя?

Когато се обръщаха към Жана, никой не споменаваше нито дума за задържането й; всички се правеха, като че ли не знаят, че тя въобще е била в затвор, а тъкмо това я безпокоеше. Разговорите, от които не проумяваше нищо, се въртяха единствено около положението в Артоа, около обичайното право, около срещата в Компиен, предложена от пратениците на краля, около размириците.

— Не забелязахте ли, мадам, някакво оживление по пътя или струпване на въоръжени мъже? — я попита Дени д’Ирсон.

— Не видях нищо подобно, месир Дени — отвърна тя — и селата ми се сториха съвсем спокойни.

— Все пак ми доложиха за движение на хора; двама от нашите превота са били нападнати отзарана.

Жана все повече клонеше към мисълта, че всички тези приказки имат само за цел да приспят подозренията й. Струваше й се, че невидима мрежа се затяга около нея. Чувствуваше се сама, ужасно сама…

Бременната дама ядеше с необикновена лакомия и продължаваше да въздиша шумно, като поглеждаше корема си.

Сир дьо Недоншел, мъж с големи зъби, жълтеникаво лице и хлътнали рамене, каза:

— Уверявам ви, месир Дени, че графиня Мао̀ ще бъде принудена да отстъпи. Използувайте влиянието си върху нея. Нека отстъпи, поне отчасти. Да се откаже от вашия брат, колкото и тежко да ни е да ви кажем това, или да се престори, че се отказва от него, защото съюзниците няма да се съгласят да преговарят, докато той е канцлер. Сир дьо Лик и самият аз се излагаме на голям риск, като оставаме верни на графинята, а си даваме вид, че сме на страната на бароните. Колкото повече чака тя, толкова повече нейният племенник Робер печели почва.

В този миг един сержант, гологлав и задъхан, се втурна в столовата.

— Какво има, Корнийо? — попита Дени д’Ирсон. Сержант Корнийо пошушна няколко откъслечни думи на ухото му. Дени д’Ирсон побледня, отмахна кърпата от коленете си и скочи от пейката.

— Само за момент, господа, трябва да отида да видя… И се втурна с всички сили към една от малките врати на залата, следван по петите от Корнийо. Бързите им стъпки заглъхнаха по някакво стълбище.

Миг след това, докато седналите около масата още не се бяха съвзели от изненадата, от двора се надигна голяма глъчка. Като че ли цяла армия бе нахлула там в галоп. Едно куче, навярно ритнато с ботуш, зави кански. Лик и Недоншел изтичаха до прозорците, а жените от свитата на графиня Поатие се скупчиха в един ъгъл на залата като стадо токачки. До Жана останаха само Беатрис и бременната жена, чието лице бе съвсем прижълтяло.

Беатрис сключи ръце, тя трепереше. Жана се убеди, че тя не е в сговор с нападателите. Но това не облекчаваше с нищо положението, а и нямаше време за размишление.

Вратата не просто се отвори, а отхвръкна и дванадесетина барони, предвождани от Суастър и Комон, нахълтаха с извадени саби, крещейки:

— Къде е предателят, къде е предателят? Къде се е скрил?

Те се спряха, сепнати за миг от сцената, която се разкри пред очите им. Имаше не една причина за изненада. Първо, нямаше го Дени д’Ирсон, когото бяха сигурни, че ще заварят тук — беше изчезнал сякаш под мантията на вълшебник. Сетне, групата скимтящи или изпоприпадали жени, притискащи се една до друга и очакващи да бъдат подложени на поголовно насилие. А най-после и най-вече присъствието на Лик и Недоншел. Само до преди два дни, в Сен Пол, тези двама рицари се числяха към заговорниците и ето че ги откриваха седнали на трапеза в дом от противния лагер.

Върху изменниците си изсипа порой от оскърбления; питаха ги колко са взели за клетвоотстъпничеството и дали са се продали на Ирсоновци за тридесет сребърника; Суастър удари Недоншел с желязната си ръкавица по дългото жълтеникаво лице и от устата му потече кръв.

Лик понечи да се обясни, да се оправдае.

— Дойдохме тук да защитим вашата кауза; искахме да избегнем проливане на кръв и излишни разрушения. Бяхме на път да постигнем повече с приказки, отколкото вие с вашите саби.

Обсипаха го с ругатни и го накараха да замлъкне. Другите бунтовници в двора продължаваха да вдигат врява. Не бяха по-малко от стотина.

— Не казвайте името ми — пошепна Беатрис на графиня дьо Поатие, — защото са тръгнали да гонят моето семейство.

На бременната дама й прилоша и тя се строполи върху пейката.

— Къде е графиня Мао̀? — крещяха бароните. — Тя трябва да ни изслуша!… Знаем, че се намира тук, ние проследихме каретата й…

Нещата започнаха да се изясняват за Жана. Не за нейния живот бяха дошли тук тези кресльовци. Едва преминала първата уплаха, в гърдите й се надигна гняв: в нейните жили се пробуди кръвта на Артоа.

— Аз съм графиня дьо Поатие — извика тя — и аз пътувах с каретата, която сте видели. Не ми харесва, когато влизат с толкова шум там, където се намирам аз.

Метежниците не знаеха, че е излязла от затвора, и това неочаквано съобщение ги накара за миг да замлъкнат. Изненадите наистина се редуваха една подир друга.

— Ще ми кажете ли имената си — подзе отново Жана, — защото аз съм свикнала да разговарям само с хора, които са ми представени, и ми е трудно под бойните ви доспехи да видя кои сте.

— Аз съм сир дьо Суастър — отвърна предводителят с рунтави рижи вежди, — а това е моят другар Комон. Тези тук са монсеньор Жан дьо Фиен, месир дьо Сен Вьонан, месир дьо Лонвиле. Търсим графиня Мао̀…

— Как? — прекъсна го Жана. — Та аз чувам само имена на благородници! Не бих го повярвала, като виждам как се отнасяте с дами, които ви подобава да закриляте, а не да нападате. Вижте мадам дьо Бомон, която е почти пред раждане, а я накарахте да припадне. Не ви ли е срам?

Сред съюзниците се прокрадна нерешителност. Жана беше красива жена и твърдото й държане внушаваше респект. Освен това беше снаха на краля и както личеше, си беше възвърнала благоволението му. Жан дьо Фиен, от най-знатно потекло и най-високопоставеният сред нахлулите в залата сеньори, си спомни, че я е виждал на времето в двора. Той я увери, че никой не й мисли злото; целта на тяхната акция беше Дени д’Ирсон, задето се бе заклел, че се отрича от брат си и бе престъпил клетвата си.

В действителност те се бяха надявали да хванат Мао̀ в клопка и да я заставят със сила да отстъпи. За да си отмъстят за несполуката, се спуснаха да грабят в замъка.

Цял час замъкът Виц кънтеше от трясъка на блъскащи се врати, разбити мебели и изпотрошени съдове. Свличаха от стените килимите и гоблените, грабеха сребърните прибори и предмети от шкафовете.

Сетне, поусмирили се, но все още заплашителни, накараха Жана и придворните й дами да се качат отново в голямата позлатена карета; Суастър и Комон поеха командуването на ескорта и колата, обградена от звънтяща стомана, потегли за Еден.

По този начин съюзниците бяха сигурни, че ще стигнат до графиня д’Артоа.

На излизане от селището Иверни, отдалечено на около левга, ескортът спря. Неколцина бунтовници, тръгна ли да търсят Дени д’Ирсон, бяха успели да го заловят тъкмо когато се опитваше да пресече река Оти, газейки през мочурища. Той се появи изкалян, пребит, окървавен, вързан с вериги и залитащ между двама барони на коне.

— Какво ще сторят с него? Какво ще му направят? — мълвеше Беатрис. — Вижте на какво са го направили!

И почна да изрича с беззвучен глас тайнствени молитви, които нямаха никакъв смисъл ни на латински, ни на френски.

След дълги пререкания бароните решиха да задържат Дени като заложник и да го затворят в един съседен замък. Но кръвожадната им ярост се нуждаеше от някаква жертва.

Сержант Корнийо беше заловен едновременно с Дени. Същият този Корнийо, за зла чест, бе участвувал преди известно време при задържането на Суастър и Комон. Двамата го познаха и съюзниците настояха да си разчистят на място сметките с него. Но смъртта му трябваше да послужи за назидание и да накара всички сержанти на Мао̀ да се замислят. Някои предлагаха бесилка, други искаха Корнийо да бъде пребит върху колело, трети — да бъде заровен жив в земята. Съперничейки си по жестокост, всички се надникваха пред него по какъв начин да го убият, докато сержантът на колене, плувнал в пот, крещеше, че е невинен, и молеше за пощада.

Суастър измисли едно решение, което удовлетвори всички освен осъдения.

Отидоха да търсят стълба. Вдигнаха Корнийо на едно дърво и го завързаха под мишниците; сетне, след като се бе люлял и ритал известно време за голямо удоволствие на бароните, прерязаха въжето и го оставиха да падне на земята. Със строшени крака, нещастникът крещеше през цялото време, докато копаеха гроба му. Заровиха го прав, остана да стърчи само главата му, в която се въртяха безумни очи.

Каретата на графиня дьо Поатие чакаше на пътя и дамите от свитата запушиха ушите си, да не чуват виковете на изтезавания. Графиня дьо Поатие усети, че й прилошава, но не посмя да се намеси от страх, че гневът на съюзниците може да се обърне срещу нея.

Най-после Суастър подаде големия си меч на един от своите оръженосци. Острието проблесна до сами земята и главата на сержант Корнийо се отърколи в тревата, а струята кръв, бликнала като от червен водоскок, ороси разкопаната пръст наоколо.

Тъкмо когато каретата потегляше отново, бременната дама бе обзета от болки; тя започна да стене и се отметна назад. Веднага разбраха, че няма да дочака края на бременността си.