Морис Льоблан
Принцът Жерико (17)

ВТОРА ГЛАВА
Засадата

Натали потрепери.

— Ах, вие сте била негова годеница?

— Да — каза Армел, усмихвайки се — …и все още съм.

— Но как така?

— Жан беше пленен през август 1914 година. Два месеца по-късно той фигурираше в немския списък на починалите пленници. Майка му се спомина, когато научи новината. Аз пък не й повярвах напълно.

— Защо?

— Защото, тръгвайки, той ми каза, че ще се върне: „Армел, при първия отпуск ще си дойда по коридора, който беше някога зазидан и който възстанових, и през тази малка вратичка. Искам да видя най-напред теб, Армел“. Ето, тази вратичка, скрита до големия шкаф за съдове. Коридорът води далеч навън в руините и е преграден с решетка, чийто ключ Жан криеше под един, голям камък.

Натали изглеждаше съвсем объркана. Попита:

— Достатъчно е било да ви обещае, че ще се върне, за да не приемете смъртта му, така ли?

— Да, госпожице.

— Вие сте му вярвала толкова…

— Напълно. И всички, които го познаваха, също му вярваха. Той беше различен от всички както по дух, така и в действията си. Тукашни селяни твърдяха, че бил „чудотворец“. Аз не… Но винаги ме е учудвал.

— С какво?

— Не зная точно. Може би с миловидната хитрост, начин да се забавлява, да покаже нещата под друг ъгъл, с дарбата да представи желаното от него за желано от всички. Нали, Жофроа?

— Няма друг мъж като нашия Жан — заяви старият управител.

— С една дума, без никакви недостатъци? — попита Натали, чийто глас се беше променил.

— Без недостатъци ли? О, напротив, и то големи. Нали, Жофроа?

Старецът отвърна с весела благосклонност:

— Негодяй, госпожице. Лекомислен… избухлив… побойник. На петнадесет години беше главатар на всички негодници от областта. Имаше си лодка и по море обикаляше крайбрежието да обира градините и курниците. И колко от другарите си е пребил, когато не го слушаха! И какво е ограбил! Ами как бракониерстваше! Непрокопсаник, какво! Но с дух на главатар!

— Както всичките му предци — допълни гордо Армел. — Погледнете портретите им. До един корсари, като всеки е оставил име в историята.

— А майка му? — запита Натали.

— Ах — извика г-ца д’Анилис — добрата господарка Дьо Плуванек страдаше от това. Понякога беше отчаяна, плачеше от мъка и му се караше с всичка сила. Но тя толкова го обичаше, а той знаеше да размеква сърцето й: „Наистина, мамо, синът ти е негодник. Само че слушай. Ето, осем дни съм се държал като бандит. За петнадесет ще изкупя вината си.“ Тогава отиваше при бедните. Работеше за тях, караше им колички сухи дърва. И най-вече разсмиваше добрата господарка! Водеше я при галерията с предците и въпреки че в замъка ги боготворяха, а той най-силно от всички, се провикваше: „Да поговорим за «морските касапи»“ (както ги назовават тук) и им се подиграваше, като импровизираше схихове:

Ето Пол дьо Плуванек, управител в Пемпол,

що превзе Юдея, а бе обесен за грабеж.

Веселостта на Армел объркваше Натали. Можеше да се отгатне, че каквото и да е извършил Жан дьо Плуванек, то щеше да бъде одобрено от младото момиче.

— Значи — каза тя, — вие го очаквате?

— Идвам всеки ден — отвърна г-ца д’Анилис. — Идвайки тук, сърцето ми бие както първия път. Извиквам на Жофроа: „Там е, нали? — Не. — Добре, но е писал? — Не.“ Тогава подреждам цветята си. Преглеждам дали всичко е наред. Тук документите. Там лулите му. Портретът на майка му ето тук. И после, на тази маса, книгата, която четеше в момента, когато заби камбаната в селото за мобилизацията. „Кое е очарованието, което групата корсари намираха у главатаря си?…“

— Да — прошепна Натали, — това е фикс-идеята у него.

— Но не — каза Армел, — това е от кръвта на Плуванек. Но у него имаше и друга, също толкова силна кръв, наследена от добрата господарка Дьо Плуванек, по баща Мари дьо Сен Мари. По такъв начин беше едновременно буен и много нежен, учтив и груб, разсъдлив, екзалтиран, готов на всякакви добри дела, мразещ злото, и в същото време непокорен на никаква дисциплина, и най-вече в плен на страстите си. Така един след друг поред ту Плуванек, ту Сен Мари вземаха надмощие. На лицето му се четеше двойното влияние. Погледнете портрета му, госпожице, и ще можете сама да констатирате това.

Тя измъкна изпод томчето на Байрон една снимка, обвита във фина хартия, и я подаде на Натали, добавяйки:

— Той винаги се обличаше така… двуредно синьо сако със златни копчета… и моряшка фуражка.

Натали не направи никакво движение от изненада. Тя знаеше предварително. Снимката на Жан дьо Плуванек беше тази на Елен Рок, с петнадесет години по-млад.

— Хайде, малка госпожице, не говорете прекалено за нашия Жан. Това са неща, които интересуват само нас.

— Наистина — каза тя. — Но не мога другояче, когато ме разпитват за него. Продължете посещението си, госпожице. Може би ще ви видя пак сред руините, когато мина оттук след края на службата.

Тя поздрави и последвана от Жофроа и Максим, който искаше да я доразпита, си отиде.

— Ще се върна да ви взема, Натали — извика Максим от стълбището.

— Върнете се с г-ца д’Анилис — отговори тя. — Нямаме бърза работа.

Натали остана сама както желаеше, а очите и не се откъсваха от снимката. Елен Рок! Това наистина беше той, с високия си слаб и здрав силует, страстното си лице с енергично изражение и с авторитетната си стойка. Но не можеха да се открият някои бръчки, издълбани от живота, нито твърдостта на погледа, нито тази загадъчна атмосфера, обгръщаща сегашния му лик.

Впрочем Натали, докато траеше съзерцанието й, се отдалечаваше постепенно от Елен Рок, който сякаш се разтваряше във все по-гъста сянка, за да отстъпи място на младия човек, описан от Армел д’Анилис. Образът на този младеж беше тъй жив, че тя виждаше само него. Никакъв знак на този портрет не разкриваше бъдещите Жерико и Елен Рок. Съществуваше само Жан дьо Плуванек, бретонски благородник, син на Мари дьо Сен Мари, годеник на милата Армел, герой от войната. Тя си казваше, гледайки жилките на малката и ниска дървена врата на другия край на залата срещу прозорците:

„В деня, когато той се върне на мястото на детството си и се приближи до крепостните стени, цялата истина ще се възроди у него. Той ще си припомни всяка от тези руини и всяко дърво, а когато влезе тук през тази малка врата, той ще знае цялото си минало. И може би неговата годеница ще бъде тук, за да го посрещне.“

Тя повтори в себе си:

„Неговата годеница… Армел д’Анилис…“

Тя изпита смътна тъга и за да се разсее, реши да се поразходи из владението. Преди това постави снимката в книгата, но там откри друга, показваща Жан дьо Плуванек на единадесет години, облечен в костюм за първо причастие. Той се усмихваше. Имаше весел и щастлив вид. Нищо не предвещаваше у него ужасните инстинкти, които щяха да разцъфтят.

Тя се насочи към площадката. В този момент й се счу шум, идващ откъм руините, шум на стъпки и пречупващи се клонки.

Тя се заслуша в продължение на една или две минути, обезпокоена и надаваща ухо и за най-лекия полъх навън.

Спомни си думите на стария Жофроа за следите в околността на решетката. Но какво означаваха тези следи? Какви врагове ги бяха оставили?

Шумът стана по-ясен, тя се приближи до единия от прозорците и се наведе, прошепвайки: „Ох, Господи! Възможно ли е?“

Надзърна предпазливо, за да не я забележат. Както и предполагаше, това беше Бонифас. Той излизаше на откритото пространство от тази страна на централната кула. Малко по-късно два мъжки гласа зашепнаха под прозореца. По-късно стъпки крадешком изкачиха стълбището. Тогава тя остана в амбразурата на прозореца и се скри зад гоблена, чиято изтъркана основа образуваше нещо като фина мрежа, позволяваща й да наблюдава новодошлите.

Имаше шанс, че те не излязоха на площадката. Тя разпозна Форвил, а Бонифас го следваше. Бяха облечени като селяни или по-скоро като дървари.

— Няма я тук — каза Бонифас, като хвърли бърз поглед, без да провери амбразурите.

— Така си и мислех — отвърна Форвил. — Максим тръгна с малката д’Анилис и с Жофроа. Но не мисля, че Натали е идвала тази сутрин.

— Във всеки случай защо тези двамата се месят? Кой ли е могъл да ги насочи към замъка? Ах, ако само ни досажда днес, толкова по-зле за нея!

Натали потрепери и беше готова да прекрачи отворения прозорец и да се спусне до земята. Но прецени, че бягството не беше наложително и че ще има достатъчно време да се измъкне.

Ето защо се заслуша. Бонифас се подиграваше:

— Не се притеснявайте, Форвил. Ние сме съвсем сами. Веднага щом дойде Людовик, ще го оставим на пост.

— Добра идея — одобри Форвил. — Разполагаме най-малко с два часа. Достатъчно е, но при условие, че никой не се намеси между нас и Елен Рок.

Бонифас отново се подигра:

— Забавлявам се, когато го наричате Елен Рок. Той много добре обаче знае кой е, след като му хвърлих оная вечер в лицето името му Жерико. А вие също го знаете, защото ви разказах цялата му история от А до Я.

Той потърка ръце.

— Ах, Форвил! Показахте нюх онази вечер, като се скрихте пред хотела и разпознахте двамата музиканти от „Мирадор“, господата Бонифас и Людовик. Създадени сме да се разбираме. А трябваше да сме трима, защото и те са трима: Елен Рок, Жерико и Плуванек!

— Да — промърмори Форвил, — но за тези тримата е достатъчен само един куршум, за да ги повали. Нали все още сме на едно мнение, Бонифас?

Бонифас не отговори. Ослушваше се.

— Шът! — заповяда той.

— Какво?

— Някой подсвирна.

— Е и?

— Това е Людовик.

— Май е подранил.

— Да, беше оставил велосипеда си в магазията на гарата. Та в случай, ако Жерико вземе същия влак като него, да го изпревари с четвърт час.

Чу се второ изсвирване, на което Бонифас отговори със същия сигнал. Почти веднага Людовик влезе задъхан.

— Идва! — каза той.

Вълнението на другите двама беше очевидно.

— Ах, сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен.

— Тогава разказвай, и по-живо — каза Бонифас.

— Няма нищо за разказване — каза Людовик. — Изпратихте ме в Париж тия дни, за да наблюдавам господина. Запознах се с шофьора му и от него разбрах, че Жерико е тръгнал на пътуване вчера вечер. Последвах го до Монпарнас, откъдето той взе влака за Бретан. Тогава ви изпратих телеграма, която трябва да сте получили тази сутрин, щом сте на позиция, и се качих на същия влак. На гарата в Плуванек той пое по един къс път, който го води към руините.

— Значи ще влезе оттук? — каза Форвил, като посочи ниската врата.

— Няма съмнение.

— След около двадесет минути може би?

— Вървеше бързо. Разчитайте на десет…

— По дяволите! — изръмжа Бонифас. — Вълнувам се силно, като си помисля, че ще го видя и ще… Но какво правите сега, Форвил?

Форвил откачи една от пушките от колекцията и попита:

— Донесохте ли ми патрони, Людовик?

— Да, една кутия, както беше уговорено.

Форвил разкъса опаковката, отвори кутията и зареди двете цеви на пушката си. След това приклекна, насочи оръжието, като се прицели във вратата.

— Добре — каза той с блеснал поглед. — Елен Рок е уреден. Сега да се разположим.

Те избраха за пост площадката, на прага на която висеше гоблен, който те спуснаха. Освен това, ако Елен Рок избереше невъзможния вариант да влезе през главния вход, те имаха преимуществото да владеят стълбището.

Очакването бе тежко. Натали, с ледени ръце и пламнала глава, не мислеше повече как да избяга, а, от друга страна, нямаше никакъв план. Краката й се огъваха под тежестта й. Тя слушаше и гледаше отчаяно.

Бонифас произнесе достатъчно силно, за да го чуе и тя:

— Няма веднага да стреляте, нали?

— Защо не?

— Това е глупаво. Защото в края на краищата той не може да ни се измъкне, а като го наблюдаваме, можем да видим какво ще прави, ако търси нещо.

— Ето това е идея!

— Разумна идея. Убеден съм, че има някъде скрит резерв злато.

— Абсурд!

— Напротив, напротив. Иначе защо да идва тук?

— Защото е открил изгубените си спомени… Защото вижда в миналото си Жерико пирата, а зад него Жан дьо Плуванек. Именно Жан дьо Плуванек идва да намери в замъка, където е живял преди войната.

— Няма значение! — настоя Бонифас. — Имаме интерес да видим какво ще прави.

Форвил отстъпи.

— Така да е. В края на краищата, както казвате, не може да ни се измъкне. Само че ви давам пет минути. Бързам да свърша с него.

Настъпи дълъг момент на мълчание. После Бонифас прошепна:

— Май го ненавиждате, а?

— Да — каза Форвил. — Той ме разби. Държи ме в ръцете си. Ще мога да дишам само като нанеса удара.

— Аз също — каза Бонифас. — Само че аз вече един път съм го убивал и ми се ще тази вечер да се опитате вие.

Просъска между зъби:

— Твърд човек е, нали знаете… Пазете се. Владее доста номера… Людовик?

— Какво има, шефе?

— Приготви ли си револвера?

— Разбирам!

Малък шум сякаш се разнесе от дълбините на централната кула. Те не размениха нито дума повече, а тишината беше белязана от болезнено очакване и тържественост.

На няколко пъти Натали виждаше цевта на пушката да се насочва към вратата, а после да се отпуска надолу. Форвил се упражняваше.

Тя нямаше повече сили да се държи и ако не се страхуваше, че някое движение може да я издаде, би припаднала, Все пак с усилие на цялата си отчаяна воля успя да се задържи права.

Шумът се усили, шум от стъпки по ситни камъчета, шум от ключ, който търси да влезе в ключалка, чиято ръжда пречи на хода му.

Още едно усилие. Ключът се превъртя със скърцане.

Изведнъж вратата се отвори.

Елен Рок…