Морис Льоблан
Принцът Жерико (11)

ПЪРВА ГЛАВА
Форвил опитва щастието си

Обядът беше весел, поне дотолкова, колкото може да е обяд с пет сътрапезници, от които само един говори, двама слушат и се смеят, а други двама мълчат.

Това ставаше в най-луксозния и най-модерния хотел на „Шан з’Елизе“, „Пари Палас“, в апартамента, нает от Натали Манолсен след завръщането й от Сицилия, т.е. от шест седмици. Сътрапезниците бяха Максим Дютийол, двете му годеници Анриет и Жанин Годуен и Форвил. Разбира се, този, който бърбореше надуто, беше Максим, а двете му годеници се смееха. Натали седеше загрижена. Мълчанието на Форвил беше злобно.

Максим демонстрираше неизтощима буйност, ядеше за четирима, пиеше на екс и не чакаше да му задават въпроси, за да им отговори.

— Дали ще си взема пак от лангустата? Иска ли питане! По-рано, доколкото си спомням, пазех диета — препечен хляб и юфка. Край! Максим Дютийол спира дотук и ще се напива при всеки случай. Хигиена, чист въздух, тотална активност, ето неговия девиз. Спасителят ми ли? Няма дума, това е Елен Рок.

Той вдигна чаша.

— За здравето на Елен Рок, професор по енергия, организатор, и ужас за виновните!

Натали замислено поклати глава за потвърждение.

— Наистина ви е променил, Максим.

— Той направи от мен мъж.

— Докато преди?… — запита Анриет.

— Бях мокра кокошка, изсъхнал плод.

— Истинско чудо! — поде Натали.

— Чудото датира от деня, когато, информиран за приключенията ни в Сицилия, си дадох сметка за собствената ми стойност. С Анриет и Жанин под моя команда аз бях този, който разкри всички следи и осъществи всички концепции на Елен Рок.

— Какъв поглед! — каза Жанин.

— Нечуван! Фотографирам с погледа си всички лица, срещнати на улицата. Щрак! Готово! Мозъкът ми е апарат „Кодак“. Сигнал. Снимка. Пръстови отпечатъци. Записвам всичко безразборно.

— А ние оправяме безпорядъка — отбеляза Жанин. — Аз класирам фишовете.

— А аз — каза Анриет — изготвям досиетата.

— Агенция Максим и Сие — извика Максим. — Частни детективи. Нелегални полицаи.

— А вашият брак с нас двете? — попита Жанин.

— Човек не се жени за подчинените си. Ще ви снабдя със съпрузи. Ето това е. Луксозни съпрузи. За вас, Анриет, джентълмен-крадец, а за Жанин — осъден на смърт. Ах, колко интересен живот!

— И винаги същата цел? — каза Натали.

— Залавянето на Жерико. Може ли да става въпрос за друго с Елен Рок? Жерико пиратът… Жерико разбойникът… Жерико, вашият преследвач.

— Напредват ли нещата?

— Нужни са още няколко часа.

— Какво?

— Бога ми, да.

— Значи след няколко часа?

— Драмата, т.е. целостта от машинации, изплетени около вас и чиято нещастна жертва можехте да станете, без моя помощ, ще се разиграе в две части, едната днес след обяд, другата тази вечер.

— Но вие не ме оставихте нищо да предвидя!

— Защо да се измъчвате? Хората на действието не предупреждават, те действат и запазват за себе си притеснението от подготовката и безпокойството от великата неизвестност.

— Значи остава известна част неизвестност?

— Никаква. Всичко е предвидено до милиметър и до милиграм. Иначе щях ли да говоря?

— Но това е истинско спасение! — извика Натали. — Така, че днес 14 юни…

— Днес, 14 юни — разрешение на загадката. Неприятелите ви ще бъдат обезоръжени, а Жерико ще се търкаля в праха.

— Ще видя ли това двойно събитие? — запита тя, усмихвайки се.

— Разбира се.

— Значи съм поканена?

— Другите са поканени.

— На кое място?

— Тази вечер, тук.

— А този следобед?

— Тайна и дискретност.

— Вие знаете, че този следобед ще отсъствам. Една измежду моите приятелки, която е болна, ми телефонира и трябва да отида да я видя във Версай.

— От колко до колко часа?

— От четири до осем.

— Просто антракт, съвпадащ с програмата ми. Ето защо на работа за последните детайли на мизансцена! Анриет, Жанин, гълъбчета, напускаме ли?

Той ги спря до вратата.

— Ах, забравих. Елен Рок ще бъде тук.

— Елен Рок ли? — каза Натали, смръщвайки вежди. — Пиесата не може да бъде изиграна без него.

— И двата пъти ли ще присъства?

— И двата пъти, и то в момента, когато присъствието му бъде наложително! Deus ex machina!^[1]

Максим се приближи до Натали и й прошепна полугласно:

— Присмивам се, скъпа приятелко, защото ми е навик да се присмивам, дори и сред най-големи опасности. Но вярвайте ми и бъдете готова на всичко.

Тя усети, че предупреждението беше сериозно, но не успя да се въздържи да не се разсмее и тя.

— Готова съм на всичко, Максим.

— Доскоро виждане, Натали. Няма да си вземаме довиждане, Форвил. Форвил не помръдна. Максим си облече елегантното, много дълго и демодирано пардесю, вдигна яката му и извади от джоба стар каскет. С този каскет, нахлупен до очите, с лула в уста той се обърна към Форвил и изкрещя:

— Да живее Елен Рок!

След това, като избута навън спътничките си, изчезна.

— Каква марионетка! — измърмори Форвил.

Натали затвори вратата и позвъни на камериерката да раздигне масата. Без да обръща внимание на Форвил, отново потопи се в мълчание, тя се изтегна в един шезлонг и запали цигара.

След известно време Форвил, бесен затова, че тя не го разпитва въобще, забарабани с пръсти по съседната еднокрака масичка. Натали следваше с поглед дима от цигарата си. Той стана и се заразхожда, тропайки с крака. Това продължи няколко минути. Той се измъчваше от тишината и искаше да я наруши. Накрая взе един вестник, хвърли поглед в него и каза:

— Още един обир… Ето, даже в този хотел! Трябва да се пазите, Натали. Когато човек избира за жилище кервансараи, представящи се за луксозни хотели, тогава се излага на непредвидими опасности. Ето, вижте тази врата… Вие си мислите, че сте в безопасност, защото е заключена. Но не знаете дали там зад нея няма скрит злосторник, който ви дебне… Вестниците ежедневно дават доказателства за това.

Той сочеше статията и продължи да чете заглавието й.

— Грабеж в „Пари Палас“… Два милиона в бижута, откраднати от американка. Крадецът е заловен благодарение на барон Елен…

Натали завърши изречението с присмехулен тон:

— Благодарение на Елен Рок.

Той направи гневен жест. Тя настоя.

— Нямате късмет, Форвил. По време на обяда Максим и приятелките му говориха само за Елен Рок. Отваряте един вестник и първото име, което попада пред очите ви, е Елен Рок.

Той поднови разходката си и все по-нервен и по-нервен процеждаше през зъби:

— Какво прави там? Десет пъти го забелязах да обикаля по коридорите или около хотела. С какво право?

— Всеки има право да се разхожда около хотела, в който живея, дори Елен Рок.

— Най-вече Елен Рок.

— Защо най-вече?

— Защото бди над вас!… Взел е в ръце защитата ви! Той ви пази! Той преследва така наречените ви врагове! Ах, отвратителен човек! Подозрителен, самозванец, долнопробен магьосник… В Париж, както и в Ница, продължава да играе ролята на Калиостро за най-голямо възхищение на снобите. Вестниците: разгласяват разказа за подвизите и чудесата му. Един път скача върху гърбовете на развилнели се коне. На другия ден се хвърля в Сена да спаси възрастна дама. Лош актьор, вдигащ шум около себе си.

Натали произнесе много спокойно:

— Значи да спасиш една възрастна дама е вдигане на шум?

— Да, когато това се прави за зрителите от галерията.

— Строг сте.

— Ах — каза той, — колко развълнувана ви чувствам!

— Аз, развълнувана?

— Да. Цялото ви същество се промени изведнъж. Изразът, усмивката, интонацията, стойката — всичко у вас е ново.

— Ревността ви кара да изгубите разум, бедни ми Форвил — каза тя със снизхождение. — Вие много добре знаете, че Елен Рок дори не ме е посетил, два пъти го срещнах във фоайето на хотела, и то във ваша компания, и той само ме поздрави.

— Ах, наистина! Защо е тази прекалена дискретност? Кой му е забранявал да идва открито при вас и да ви говори?

— Попитайте него — възрази Натали. — Неговата доста неучтива дискретност, съгласна съм с вас, не ме интересува. Впрочем малко ме е грижа за него. Той е едно странно същество, към което изпитвам по-скоро антипатия.

— Привидно — отвърна на удара Форвил, чието вълнение нарастваше. — Но вътре у вас самата съществува постоянна екзалтация и както подозирам — вътрешен делириум, сякаш удар с вълшебна пръчица е променил вашата природа и е разрушил прекрасното ви равновесие. Да, зная, Натали, лудост е от моя страна да ви казвам всичко това. Но вие трябва да го знаете!

Тя продължи да се шегува.

— Признавам наистина, че толкова подвизи — това ме възхищава. Една възрастна дама, спасена от водите… укротени коне.

— Всичко ви възхищава, Натали. Да, да. Миналата вечер той влезе с Максим в ресторанта, където с вас вечеряхме, и видях устата ви да се присвива, а очите ви да заблестяват. Не казвам, че го обичате…

— Защо не?

— Не. Жена като вас не обича мъж от този тип. Но той ви измъчва, което е нещо повече от любовта. Вие търпите неговото презрително влияние, и то още от първата ви среща на терасата на „Мирадор“.

— Да, злото ме връхлетя внезапно. Очарование… като отвара от биле.

— Наистина — каза глухо Форвил, — отвара, която ви накара да си загубите разума. Иначе щяхте ли да избягате с този клетник, както го сторихте на другия ден?

— Аз съм избягала с Елен Рок, аз?

Форвил размаха свитите си юмруци.

— Ах, какво е ставало през тези няколко дни в Сицилия? Не мога да мисля за това без отчаяние. Разказът на Паскарела, историята за лудата сестра и гръка, и за Жерико, и за Бонифас — това са само лъжи, театрални номера, за да ви омаят и залъжат! Ах, да, един лош актьор, но той добре играе ролята си с тази комедия на изгубената памет и изчезналото минало. Мъж без минало — каква подправка е това за една авантюра! И какво предимство над един пират в очите на една романтична жена!

Натали бе обзета от нетърпение.

— Достатъчно! — нареди тя. — Разбирам ревността и несправедливостта, но не понасям да бъда обиждана.

Форвил не понижи тон.

— Толкова по-зле! По-добре да свършим с това!

— Какво разбирате под това да свършим? — попита Натали, като се разпалваше за борба.

— Да свършим, като направите своя избор.

— Но аз нямам да правя никакъв избор.

— Напротив, между него и мен. Ние почти бяхме сгодени. Вие не ми казахте „да“, но имах право на надежда. Ако вашето „не“ е категорично, не се колебайте. Бих предпочел всичко пред несигурността.

Тя го предизвикваше с поглед, без да отговаря, но с едва забележима усмивка, толкова жестока, че той се изплаши от това, което тя щеше да каже, а от тази неизбежна раздяла, за която вътре в себе си не се съмняваше. За да я предотврати, промълви:

— Мълчете… Зная… зная…

И съвсем близо до нея, треперещ и стегнат:

— Ах, как да ви пречупя? Понякога наистина си мисля, че би било нужно може би да ви нагрубя.

Тя отстъпи леко, веднага готова за защита, докато той шепнеше:

— Да, вие ми го казахте един ден: „Толкова съм горделива и така се самоуважавам, че бих се сметнала за обезчестена, ако някой ме целуне насила или с изненада, и бих приела може би поражението си.“ Тогава… понякога си мисля… питам се… Ах, да ви се противопоставя… да смачкам волята ви…

С импулсивен жест той я сграбчи за раменете. Тя остана безучастна, невярваща, че той ще се осмели. Но той беше изгубил контрол над действията си и с всички сили се опита да я приближи до себе си, търсейки лицето.

Тя се ужаси и протегна ръце. Той преодоля защитата им. Ръката му я притегли. Притисна я до гърдите си и почти докосна бягащите и е ужас устни. Тогава, отчаяна, тя извика:

— Елен Рок!… Елен Рок!…

Всичко това се случи в интервал от няколко секунди и в страшен безпорядък. Викът на Натали беше толкова неволен, колкото и атаката на Форвил. Той бе последван от мълчание и изумление. Майко по малко Форвил отслаби хватката си и докато Натали се освобождаваше, той прие израз на неспокойно очакване, сякаш действително беше повярвал, че Елен Рок ще се появи. А това беше толкова смешно, да повикаш инстинктивно скрит някъде противник, готов да изскочи, както го направи иззад парапета на „Мирадор“, че Натали, обзета от треска и с обтегнати нерви, избухна в смях.

— Виждате добре, че ме предпазва, бедни ми Форвил. Само името му е достатъчно, за да предотврати нещастното стечение на обстоятелствата… Ах, колко сте комичен! И колко ви е страх!

Той пристъпи към нея, бесен от гняв.

— Страх от този бандит ли? Съвсем не. Но си давам сметка какво представлява той за вас, Натали. Ако сте в опасност, именно него викате на помощ! Неговото име идва на устните ви! И вие се осмелявате да казвате, че ви е безразличен?

Той се задави, гласът му трепереше, а лицето му беше намръщено Натали позвъни.

— А? Какво правите? — извика Форвил…

Смехът й се усили.

— Бъдете спокоен. Не звъня за него. Викам камериерката.

— С какво намерение?

— О, господи, за да ви покаже пътя към изхода.

— О, не правете това — процеди гневно той. Прислужничката почука. Натали се поколеба. Но беше достатъчно да не остава сама и Форвил да го разбере, затова, като отвори вратата, каза простичко:

— Сюзан, телефонирайте в гаража да ми приготвят автомобила за четири часа.

— Добре, госпожо.

На свой ред тя пожела да се прибере в покоите си. Форвил, на пръв поглед по-спокоен, се опита да я задържи.

— Никога няма да ми простите, нали?

Тя отвърна с презрителен жест:

— Защо не? Просто бяхте смешен.

— Значи ще ви видя пак?

— Бога ми, не мога да се ангажирам отсега.

Той настоя:

— Напротив, можете да се ангажирате… Желая да се ангажирате или поне да ми дадете точен отговор, затова ви питам дали ще ви видя пак или не.

— Не — каза тя, оставайки на прага. Той отново се развихри.

— Заради този човек, нали? Заради този клетник?… Почакайте за миг, Натали. Не можем да се разделим така… Не сме си казали всичко, което трябваше.

— Казахме си абсолютно всичко.

— Останете, Натали, в противен случай разговорът отново ще започне, но в по-неблагоприятни за вас условия, кълна ви се!…

— Не се страхувам от вас.

— Защото той без съмнение ви закриля, нали?

— Кой?

Тя затвори вратата под носа му. Той чу шума от превъртането на ключа и от дърпането на резето.

— Ах, толкова по-зле за теб! — промърмори той, като вдигна юмрук, сякаш да счупи дървената преграда. — Не бях съвсем решен да действам. Но толкова по-зле за теб! Сама си виновна за това, което ще се случи.

Тръгвайки, той забеляза снимката на Елен Рок във вестника и си каза:

— Най-сетне, време е да свършим с това. Този мошеник действа в сянка не знам с каква цел и ако не искам да изостана…

Излезе.

Навън чакаха таксита. Той направи знак на шофьора, качи се и заповяда:

— Версай, по пътя за Вил д’Авре.

Таксито потегли. Един млад мъж с каскет, потънал в пардесюто си, който сякаш беше на пост на тротоара, дочу изречението. Той се затича към автомобила, паркиран на съседната пряка, в който се намираше друг мъж.

— Правилно сме отгатнали, че ударът е предвиден за днес, Елен Рок.

— За Версай ли замина?

— Да…

— Всичко е наред. А по кой път?

— За Вил д’Авре.

— Да минем но този през Севр. Ще стигнем преди него.

И барон Елен Рок добави:

— Ах, Максим! Ето една експедиция, която ми харесва! Без да смятаме факта, че това е още една крачка към истината!…